Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (11)

11

Телефонът звънна малко след осем и половина в понеделник. Торкел тъкмо беше взел първата чаша кафе за деня. Размърда мишката, за да събуди компютъра, отпи от топлата напитка и вдигна.

— Торкел Хьоглунд.

Жената се представи като регионален полицейски началник Хедвиг Хедман. Торкел веднага се сети, че е от Йемтланд. Не защото помнеше имената на всички районни началници, а защото Хедвиг Хедман съвсем наскоро беше докладвана на омбудсмана заради изказване по адрес на един от подчинените си. Омбудсманът едва ли щеше да се заеме с въпроса, но Торкел беше запомнил името й.

— С какво мога да ви помогна? — попита той и пак отпи от кафето, докато сядаше на стола.

Няколко минути по-късно затвори.

Открити шест трупа.

Горе в планината.

Очевидно били там от доста време.

Хедвиг Хедман започна разговора с вестта, че са намерили масов гроб. Торкел се запита дали шест души са достатъчни, за да го нарекат така, но и четирите големи вестника бяха използвали този термин, тъй че той го прие. Не че имаше значение.

Бяха достатъчно много, за да се наложи да отидат дотам.

Стана и излезе от кабинета. Кристел, секретарката му, още не беше дошла, затова той й остави бележка с молба да провери по-летите до Йостершунд, като дойде, и да му ги предаде възможно най-бързо.

Той се върна в кабинета си, отпусна се на стола и си допи кафето, докато размишляваше.

Трябваше да събере екипа.

Само че оставаха два въпроса.

Първият беше свързан с Ваня, която кандидатстваше за обучение във ФБР. Беше минала през първата пресявка и сега беше сред осмината останали кандидати. Местата бяха три. Торкел беше стопроцентово сигурен, че тя ще успее. Лично й беше написал възможно най-добрата препоръка. Е, със смесени чувства, трябваше да го признае. Много харесваше Ваня, тя беше изключително добър полицай, важен член на екипа и наистина заслужаваше възможността да се развива и да върви напред. Но това означаваше да я изгуби. Щеше да отсъства цели три години.

Три години без най-добрия му служител.

Торкел вече беше започнал да й търси заместник, временен или постоянен в зависимост от това дали ще поиска да се върне при тях след САЩ, или ще поеме по друг път. Не беше обявил свободното място, не беше съобщил официално, че търси нови хора. Отчасти заради съществуващата минимална възможност Ваня да не бъде сред тримата избрани. Отчасти защото му се искаше да избегне продължителен процес на търсене, в най-лошия случай със стотици кандидати за едно място. Възнамеряваше деликатно да пропусне всичко от рода на стаж, формална квалификация и евентуални предимства. Сигурно противоречеше на цял ред правила за назначаване, но изобщо не го беше грижа.

Националният отдел за разследване на убийства беше отбор.

Неговият отбор.

Щеше да избере когото прецени. В крайна сметка беше важно не толкова какво си правил, а кой си. Да, разбира се, може да си изключителен полицай, но това не стига. Трябва ти нещо друго. Нещо по-трудно за определяне. Трябва да прилягаш. Торкел познаваше лично цял куп опитни полицаи с пет, десет, двайсетгодишен стаж, които вероятно биха се справили великолепно с чисто полицейската работа, но не виждаше никого от тях като част от своя отбор. Освен това повечето бяха мъже, а Торкел беше решен заместникът на Ваня също да е жена. Не заради квоти или някакви инструкции за равнопоставеност, а по простата причина, че опитът му подсказваше едно — смесените екипи работят по-добре. Знаеше накъде вървят нещата. Мислите му отново и отново се връщаха към кандидатурата на една млада жена, току-що завършила обучението си в Сигтуна.

Йенифер Холмгрен.

Беше му писала преди няколко седмици. Без предварителни очаквания. Обясняваше колко й се иска да работи в „Риксмурд“ и защо; в писмото й имаше нещо, което веднага се понрави на Торкел. От него лъхаше на отговорност и желание. Не да изкачва стълбицата в организацията или да изпъкне, а да се развива, да израства, да работи с най-добрите, за да се учи.

Когато Ваня му съобщи, че кандидатства за Куонтико, Торкел повика Йенифер за кратко интервю. Не че сериозно вярваше, че е подходяща заместница, а по-скоро от любопитство.

Тя не го разочарова. Беше общителна, интелигентна, отговорна. На Торкел му се стори, че едва се сдържа да не се пръсне от ентусиазъм, докато говореше как си представя полицейската работа. Напомняше му за Ваня при първата им среща, а това бе възможно най-високата оценка, която би могъл да даде. Очевидният й недостатък беше младостта и пълната липса на опит. Би могъл да си затвори очите за това, ако реши да пробва с нея. Предполагаше се, че така пък все още няма да е затънала в предразсъдъци, че не би се възпротивила срещу нови идеи с аргумента „ама ние винаги сме го правили другояче“. Беше отворена и податлива на моделиране.

Ваня щеше да получи отговор до няколко седмици и да замине през ноември. Торкел нямаше да сгреши, ако вземе евентуален заместник още сега.

Реши да се обади в Сигтуна и да види дали може да им открадне Йенифер.

Другият въпрос, за който трябваше да се погрижи, беше Себастиан.

Себастиан Бергман.

Непоправим характер, но блестящ ум.

Покрай последните две разследвания бе съумял да си проправи път в екипа. Никой не го искаше наистина, но той се оказа от полза и в двата случая. Несъмнено. Особено в последния.

Спаси живота на Ваня.

Същевременно обаче присъствието му създаваше конфликти, които бяха вредни за групата. Едно разследване на убийство винаги е тежко, а намесеше ли се Себастиан, неизбежно ставаше още по-напрегнато. Със своята арогантност, егоизъм и пълна незаинтересуваност от чувствата на околните той се превръщаше в постоянен дразнител. Беше като черна дупка, заплашваща да изсмуче енергията на всички присъстващи и да разкъса групата отвътре.

Вечно в сърцето на конфликта.

Имаше много „за“ и „против“.

Дали да покани Себастиан отново?

Решения, решения…

Ако Ваня не го бе приела, дори не би го обмислял. Но при последния си разговор с Торкел тя звучеше едва ли не ентусиазирана от възможността да работи отново със Себастиан. Били го харесваше. Торкел също, дълбоко в душата си, макар да побесняваше от това как старият му приятел е способен да усложнява до безкрай всяка ситуация, в която попадне. Урсула умееше да се концентрира върху същественото и да не се оставя да я провокират. Повече се дразнеше, ако я поставят пред свършен факт, ако не се чувства като участник във вземането на решения. Стига да й обясни мотивите си, Урсула нямаше да се възпротиви срещу решението му.

Шест заровени трупа не предполагаше веднага да потърсиш уменията на Себастиан Бергман.

Но шест заровени трупа означаваше сериен или масов убиец, а никой в Швеция не знаеше за този род хора повече от Себастиан.

Решения, решения…

Торкел умееше да ги взема.

Първо Сигтуна. После на долния етаж при Урсула, за да й напомни за задълженията към екипа. След това Ваня, Били и накрая Себастиан.

Така трябваше.

Той се протегна към телефона.