Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (4)

Многобройните дарби на Ориол Пайрот

— Ами ако направим пралините на Сара с твоя пълнеж от ябълкова паста и канела, всичко смесено, няма ли да се получи добре? Така никой от двама ви няма да е принуден да се откаже от идеята си и ще предадем проекта навреме. Много сме изостанали!

— По дяволите, Макс! В живота винаги трябва да се жертва нещо. Всеки избор ти налага да се откажеш от петдесет неща. Точно това е животът — избори и жертви. Моля те, кажи веднъж завинаги кой от двата варианта ти харесва повече!

— Обаче винаги ще си мисля, че другият е бил…

— Слушай, Макс — Ориол го прекъсна решително. — Докато не се научиш да не мислиш какво оставяш след себе си, няма да си научил нищо ценно от живота.

Ориол Пайрот на своите двадесет и една години беше истински специалист по загубите. Някои му бяха наложени, като смъртта на майка му на петдесет и пет години от внезапен удар, който, разбира се, никой не бе очаквал да прекрати живота й и който бе очертал тъмна, черна, много ярка разделителна линия в неговия. С течение на годините Ориол щеше да осъзнае, че смъртта на майка му бе прекратила и неговата младост и че тя никога нямаше да се върне. А всичко, което щеше да дойде по-късно, за добро или за лошо, беше част от сложния, свободен и често абсурден свят на възрастните. Само седмица след погребението до баща му в семейната спалня вече имаше друга жена, като и двамата сякаш бяха за него напълно непознати. Нощем ги чуваше да правят необуздан секс, което му се струваше отвратително. Денем изобщо не се опитваха да запазят приличие, показваха се пред хората, излизаха на разходка, хранеха се в някой квартален ресторант, държаха се за ръце или се целуваха с младежко нетърпение. Няколко дни след пристигането си жената си купи смешна престилка с много къдрички и застана зад касовия апарат в сладкарницата, на същото място, където в продължение на тридесет години бе седяла майка му. Когато я видяха там, най-старите клиенти не можаха да повярват. Някои го прикриваха, но смущението им си личеше. Една жена се върна от вратата, много обидена, мърморейки нещо за липсата на приличие у овдовелите мъже. Баща му не казваше нищо, верен на стила, който имаше, откакто бе дошъл на този свят. Не си направи труда да даде обяснение и на сина си, който имаше желание да проведе с него разговор като мъж с мъж. Разговорът им така никога не се състоя поради липса на доверие или на навик.

Без чужда помощ Ориол стигна до заключението, че онази жена, заменила след седем дни майка му, бе прекарала много време там в сянка, в очакване на своя шанс да заеме мястото, което може би напълно си бе заслужила. В края на краищата не бе никак лесна задача да понася баща му. В дъното на душата си той й беше благодарен, че го прави, освобождавайки го от всяка отговорност. Опита се да види добрата страна на нещата, събра си багажа и замина за Барселона, без да дава обяснения на никого.

Първата нощ спа на една пейка на гара „Сантс“, а на другия ден си намери работа в кафенето в главния салон, където влезе да попита дали случайно не се нуждаят от сервитьор или мияч на чинии. Управителят потвърди, че търсят персонал и му предложи място. Бяха годините на еуфория преди Олимпиадата и в Барселона бе лесно да се намери работа, особено за млади хора без претенции, като всички бяха убедени, че никога няма да има нищо лошо, сякаш Олимпиадата, повсеместното строителство, затворените за ремонт улици, културната Олимпиада и кметът Марагал, който с ентусиазъм откриваше обекти, щяха да продължат вечно.

Когато пристигна в Олимпийския град, главният проблем на Ориол бе настаняването. С празни джобове не бе никак лесно да намери място за живеене. Той бе заделил скромните си спестявания, за да си купи панталон, риза и нови обувки и да заплати две нощувки в един пансион на улица „Нумансия“. Но месецът едва бе започнал, а вече му бяха останали пари само за две нощувки. Поиска аванс от шефа си, но той го погледна, сякаш му каза: „И таз добра! Много рано започна!“ и му отказа ясно и категорично. Имаше късмет, че видя онази обява, залепена на една от вратите: „Давам стая на чист и отговорен младеж. Изгодно, етаж 3, апартамент 2-А. Питайте за госпожа Фатима“. Ориол си каза, че от трите условия отговаря поне на две и че няма да загуби нищо, ако опита. Влезе в един мръсен и смрадлив вход, изкачи се по зле осветеното стълбище и позвъни на апартамент 2-А. Бе започнал да се изморява от чакане, когато чу скърцане на железа и вратата се отвори от жена на петдесет и няколко тежки години, облечена с халат в ориенталски стил.

— По обявата ли идваш? — попита тя веднага.

— Да. Но не мога да платя до края на месеца.

— Влез, не виждам лицето ти.

Ориол направи крачка напред и се озова в стар и овехтял апартамент, като всичко останало наоколо. Подът беше похабен — покрит с плочки, но загубил целия си блясък. Коридорът изглеждаше безкраен. В дъното му се виждаше бледа светлина и както предположи, това бе холът.

— На колко си години? — попита жената.

— Двадесет.

— Работиш ли?

— Да. Мия чинии в бара на гара „Сантс“.

— Ако отида там, ще те намеря ли?

— Разбира се.

— А ще ме поканиш ли на закуска?

— Не.

— Как каза, че се казваш?

— Не съм ви казал. Ориол.

— Добре, Ориол. Изглеждаш добро момче. Стаята е първата вдясно, най-близо до вратата. Там ще бъдеш по-уединен. Имаш самостоятелна баня с душ. Не искам да те хващам в моята, ясно ли е? Това е много важно. Имаш право да използваш кухнята, но трябва да си направим график. Не искам домашни любимци, шум в малките часове, нито момичета вкъщи. Наемът е десет хиляди песети на месец, в предплата, но в твоя случай ще направя изключение. Ако не ми плащаш навреме, ще те изгоня.

— Разбрано.

— Аз съм Фатима — и протегна костелива ръка с излющени лакирани в червено нокти.

Когато получи заплатата си, Ориол я раздели на три части: една за наема, една за джобни разходи, а третата — за да я внесе в банката. Искаше да спестява за нещо полезно, макар и още да не знаеше какво точно бе то. Когато отиде да плати наема, Фатима му каза:

— Намалявам ти го на осем хиляди, а с разликата искам да ме водиш на вечеря.

Сделката му се стори добра. След като бе живял двадесет и шест дена с Фатима, му бе ясно, че по някакъв начин може да извлече полза от начина, по който тя го гледаше. На следващия месец му намали наема на четири хиляди. На третия месец не пожела да вземе парите му. „На теб ти трябват повече, отколкото на мен“ му каза, като хвана ръката на Ориол и притисна в нея банкнотите, Фатима беше във възторг от наемателя си — хубав, млад и приятен. Правото на кухня се бе разширило още малко и понякога Ориол споделяше леглото на хазайката си. Забраната да стъпва в нейната баня също бе отменена. По това време, благодарение на Фатима, Ориол успя да спести много повече от предвиденото.

В банката също имаше изненади. В сметката му изведнъж се бяха появили двеста хиляди песети. Попита служителя на гишето. „Преводът е направен от Ориол Пайрот Бардаги“ — каза му той и освен това го информира, че тези двеста хиляди песети са постъпили преди три седмици. След като излезе, се обади на баща си от първия уличен телефон, който намери.

— Не ми трябват пари — излъга той.

— Здравей, момчето ми, каква изненада! Всичко наред ли е?

— Защо си ми изпратил двеста хиляди песети? Доколкото си спомням, не съм ти искал нищо. Нито сега, нито ни…

— Почакай, синко, успокой се. Парите са от майка ти, твоята запазена част от наследството й. Падат ти се по закон, след като отворихме завещанието. Оставила ти ги е и можеш да ги изхарчиш за нещо полезно, както тя би искала.

След като много мисли и се колеба до последния момент, Ориол реши да инвестира голяма част от парите, за да се запише на курс по техники на шоколада към Барселонската гилдия на сладкарите и да си купи кухненски съдове. От край време знаеше, че обича сладкарството, но също така и че не иска да бъде като баща си. Нямаше никакво намерение да си губи времето да произвежда изделия, които не траят и двадесет и четири часа. Никакви кроасани, понички, кифлички или бишкоти. Не го интересуваха и празненствата, нито се виждаше да пече кексове за Сан Хуан или празнични краваи. Това, което се нарича традиционно сладкарство, не го привличаше ни най-малко. Имаше купища новаторски идеи, които обаче нямаше да му послужат за нищо, ако преди това не научеше основите на занаята от най-добрите. Отхвърли останалите възможности, които му бяха хрумнали, за това как да изхарчи малкото си състояние — един мотор, например, който много би му помогнал да се придвижва из града, разкопан за строителство, или пътуване из някои от най-прочутите сладкарски салони на Европа за вдъхновение, — но реши да избере курса. Каза си: „Не трябва да се тревожа. В живота всеки избор се заплаща с петдесет жертви. Има време за други неща. Докато не се научиш да не мислиш какво оставяш зад себе си, не можеш да твърдиш, че наистина поне малко си се научил да живееш“.

Така въпросът за жертвите влезе по естествен начин в разговора между тримата приятели и се настани удобно между тях. Макс погледна Сара с тъжен сърцераздирателен поглед и издаде своята присъда:

— Тогава избирам киселата ябълка. — Той направи извинителна физиономия към Сара, преди да добави: — Много съжалявам.

Ориол сви юмруци, повдигна вежди и широко отвори уста в приглушен вик в чест на победата си.

— Имах много труден противник — каза той, а думите му прозвучаха като утешителна награда.

— Просто съдията беше на твоя страна. Така всеки знае — на свой ред го атакува тя, защото не можеше да понася загуби.

Макс беше изпълнен с чувството на разкаяние, че му се наложи да избира между двамата. Взе ръката на Сара, за да се успокои.

— Съжалявам, наистина. Сигурно твоите пралини са прекрасни.

— Спокойно — каза тя и отдръпна ръката си.

Изкуството да губиш е много трудно. На четиридесет и четири още не се е научила да го прави. Ако можеше, още сега би избухнала в плач. Но плачът от гняв или безсилие също не е част от уменията й. Тя плаче само за дреболии — когато Айна си облече нова рокля и тя не може да повярва колко е пораснала дъщеря й или когато вечерята прегори, докато си взема душ. Обаче, когато животът й се разпада, когато разбира, че един от двамата мъже, които най-много е обичала, не предпочита нея, не може да отрони и една сълза. Само стиска зъби и наблюдава мълчаливо съдбата си от безопасно разстояние от апартамента на Ракел.

Двамата приятели вече са събрали парчетата от шоколатиерата на мадам Аделаид и са ги оставили в единия ъгъл на масата върху една кърпа за хранене.

— На Сара ще й стане много неприятно — казва Макс.

Ориол стиска устни и замислено кимва с глава.

— Ще й купим друга. Сигурно по интернет не е трудно да се намери нещо такова.

— Не и такова — прошепва Макс, докато долива чашите.

Наближава моментът за поднасяне на традиционния десерт и въпреки разочарованието си Сара е нетърпелива.

— Добре де. Няма ли да ми кажеш коя е щастливката? Как се запознахте? Сигурно отдавна сте заедно. Защо не я доведе да ни я представиш?

— Не я доведох, защото е в Токио и е в осмия месец.

— Жена ти е японка? — пита Макс възхитено. Приятелят му кимва. — Жестоко!

— Запознахме се благодарение на онзи човек, за когото първо ти ми каза… Спомняш ли си? Как се казваше? Сато Незнамсикой или Незнамсикой Сато от университета в Хирошима…

— Laboratory of Food Biophisycs of the Faculty of Applied Biological Science of The Hiroshima University^[1] — уточнява Макс, който пет години си бе сътрудничил с тях.

— Точно така. Всъщност се получи сбор от случайности. Търсех човек, който да проектира магазините ми в Китай и Япония. Исках стилът им да бъде много японски и същевременно — европейски. Срещнах се с няколко кандидати и видях проектите им. Нейният беше различен от другите, веднага го харесах. Беше точно това, което исках. Не можеш да си представиш яснотата на идеите й. Има невероятната способност да долавя какво другите очакват от нея и е изключително интелигентна. От самото начало разбра какво търся. Заедно се заехме да завладеем Япония, защото трябва да призная, че голяма част от заслугата е нейна. Желанието ми бе да отворя магазин в Токио, но благодарение на Хина целите ми станаха малко по-амбициозни. Знаеш, че става дума за огромен пазар, изключителен. Там са пристрастени към шоколада както никъде другаде, а освен това имат добър вкус и много йени за харчене. Знаят, че консумацията на шоколад е един от показателите за стандарта на живот в дадена страна, и са възхитени. Трябва да видиш какви внушителни магазини отварят, истински супермаркети само за сладкарски изделия. Всеки момент ще открием в Осака нашата пета confiserie^[2]. Така ги наричаме, на френски, защото повече се харесва. Сигурно им се струва по-изискано, знам ли. Ще им погълна пазара, приятелю.

— Значи се казва Хина?

— Хина, с „Х“. Вярвай ми, невъзможно е да не се влюбиш в нея. Сега ми се струва още по-странно, че тя ме харесва. Толкова е красива и толкова млада, може да си намери императорски син. Най-малкото.

— На колко години е?

Ориол отговаря леко засрамен, сякаш моли за извинение. Всичко е театър, разбира се. Всъщност знае, че отговорът ще събуди у приятеля му, минал четиридесетте, незабавна завист.

— Двадесет и пет.

— Двадесет и колко? Взел си я направо от люлката!

— Всъщност вече навърши двадесет и шест. Започва да расте. Ето, тук имам нейна снимка.

Ориол търси в телефона си. Макс си слага очилата, които носи от четири или пет години закачени на врата със златна верижка, и настъпва тържествено мълчание, докато двамата разглеждат вертикалния образ в среден план на млада жена със седефена кожа, много черна коса и бадемови очи, облечена в къси розови панталонки.

— Ориол, прекрасна е. Голям си късметлия.

— На живо е още по-хубава. Виж, тук е в деня на сватбата ни — показва му той.

— Господи! Това ти ли си? Добре ти седи кимоното.

— Това е традиционна дреха на търговците, каквато по техния протокол трябваше да облека. Нямаш си представа колко е сложно всичко в Япония. Тя е облечена в тържественото кимоно на нейното семейство от самурайско потекло.

— Самурайско? Виж ти!

— Да, да, гледай! Тук е с булчинско кимоно широмуку, което е съвсем бяло и се носи само на церемонията. Виждаш ли? А това е ханайоми, празнично кимоно за младоженки. Казах ти, всичко е много сложно.

— А тези хора?

— Баща ми и сегашната му жена.

— А-а, със сватовете, нали?

— Да. Ето, ето, тук се вижда по-добре.

— Господи! Това ли е самураят?

Ориол се смее.

— Прадядо му е бил самурай, мисля. Той ръководи верига от бензиностанции.

— Боже, боже! Как бих се уплашил, ако този господин ми налее бензин.

— Няма страшно. Държа го в малкия си джоб, откакто разбра, че ще става дядо.

— Момче или момиче?

— Не знаем, Хина предпочита да е изненада.

— Ще се роди в Япония, естествено.

— Разбира се. Добро място да се родиш, нали? Всъщност страната е прекрасна във всяко отношение. Когато можете, трябва да ни дойдете на гости.

— За бога, Ориол, да дойдем в Токио не е като да те посетим в Париж.

— Знам. Поговори със Сара. Много ще се радвам да ви запозная с Хина. Мисля, че ще ви хареса.

— Трябва да го отпразнуваме — Макс става и влиза вътре, оставяйки Ориол сам с глупава усмивка, застинала на устните му. Когато се връща с бутилка „Моет & Шандон“, усмивката се съживява. — Пазех тази бутилка за специален повод, а този е точно такъв. Искам да пием за сватбата ти и за бъдещия ти син или дъщеря.

Бутилката гръмва, тапата излита, пенливата течност се разлива по чашите и бохемският кристал издава звън, чист като звук на цигулка.

— Ще изпратя съобщение на Сара, за да я питам дали ще закъснее много — казва Макс след дълга глътка шампанско и си налива нова чаша. Изглежда, че смесването на питиета започва да замайва главата му, но не може да седи спокоен. — А-а, десертът! Да не го забравя. Ако знаеш с колко обич Сара е направила трюфели специално за теб. Само секунда, веднага се връщам.

Щом отново остава сам, Ориол изпуска уморена въздишка на примирение, на отегчение от нещо, което трябва да изтърпи.

Телефонът на Сара вибрира, защото получава съобщение.

Макс се връща на терасата и донася поднос с трюфели и друг с ледени катании — специалитет на заведението. Предлага ги на Ориол и той си избира една катания, слага я в устата си и бавно я дъвче.

— Шоколадът на Сара винаги е бил най-добрият — заключава някак през зъби.

От другата страна на живия плет Сара си казва: „Най-сетне“. Най-сетне великият Ориол Пайрот, един от двамата мъже, които най-много обича на този свят, един от двамата, които никога няма да спре да обича, макар и от днес нататък да трябва да го прави по различен начин, най-сетне великият Ориол Пайрот признава превъзходството на нейния шоколад. Ако го бе направил преди петнадесет години, вероятно би заплакала от вълнение.

— При теб как е? Толкова говорихме за Хина, че не успях да те попитам нищо. Родителите ти добре ли са?

— А, да, както винаги. Водят живот на типични американски пенсионери. Връщат се от един круиз, за да заминат на друг. Мисля, че прекарват повече време в Карибско море, отколкото у дома си.

Макс е най-големият син. Родителите му са необяснимо млади — едва преминават шестдесетте — и Сара понякога си мисли, че са по-енергични от нея.

— Още ли им ходите на гости в Ню Йорк веднъж годишно?

— Да. Сега те идват за Thanksgiving Day^[3], а ние ходим през пролетта, макар че много повече харесваме Ню Йорк през есента.

— Ню Йорк през ноември е най-красивият град на света.

— Напълно съм съгласен.

— А как е тъща ти? — продължава да пита Пайрот.

— От миналата година живее в старчески дом. — Ориол повдига едната си вежда с недоверие, сякаш информацията не отговаря на въпроса. — Странно, нали? Но самата тя реши така. Един хубав ден ни каза, че тук няма какво да прави и че иска да живее в някакъв много скъп старчески дом, където е и най-добрата й приятелка, с която играят бридж.

— Бридж? — учудва се Ориол.

— Лошото влияние на майка ми, която не се примири, докато не я научи да играе.

— Не си представям майката на Сара да играе бридж.

— Много е добра. Не си променя изражението нито когато има добра ръка, нито когато няма абсолютно нищо. И никога не се ядосва, каквото и да става. Не е като моите родители. Заради бриджа някой ден може да стигнат и до развод.

— Ами апартаментът на родителите на Сара?

— Съвсем същият си е както някога, до най-малките подробности. Дори моминската стая на жена ми си стои с оправено легло и дрехи в гардероба. Чак тръпки да те побият, нали? Сякаш влизаш в някой музей.

— Не мислите ли да направите нещо с апартамента?

— Засега не, поне докато е жива тъща ми, после ще видим. На мен ми се иска да убедя Сара да разширим сладкарницата. Бихме могли да свържем етажа с магазина и да отворим горе ресторант.

— Каква чудесна идея, Макс! Браво! Решили ли сте какъв вид ресторант да бъде?

— Все още не. Обмислям го, но не е дошъл моментът.

— Да. Установявам, че и ти непрекъснато работиш, поне от веждите нагоре.

— Какво друго ми остава? Все нещо трябва да се прави, за да не изпадне човек в депресия. Особено сега, когато университетът запада. Оказва се, че трябва да сме продаваеми и рентабилни. Как ти се струва? Успехът ни се измерва с броя на студентите, които избират нашия курс. Ако започнеш да се правиш на строг преподавател и ги притиснеш малко да учат и да бъдат по-взискателни към себе си, губиш популярност и си плащаш последиците. Сега ни управляват правилата на маркетинга. Знаеш ли какво е вече маркетинг? Не става дума да продадеш каквото имаш, а да произведеш това, което може да се продаде. — Прави пауза, нарушена от въздишка. — Ех, приятелю, няма оправяне. Взехме модела от Съединените щати, но само лошите му страни. Аз съм решил да не си блъскам главата с това. Броя годините, които ми остават до пенсия, и ми се иска само да минават по-бързо. Вече не протестирам, не участвам в съпротивата, окончателно съм преминал на страната на противника.

— А мястото на шеф на катедра? Предложиха ли ти го?

— Нищо, нищо, нищо! — Макс размахва ръце сякаш се опитва да прогони ято комари. — Оттеглих се. Не искам проблеми. Университетът запада, повярвай ми. Ако упадъкът беше само външен, би било поправимо. Но освен това и преди всичко е интелектуален. Загубени сме. В момента е по-добре да мисля за откриването на ресторант.

Сара не знаеше нищо за идеята на Макс да разшири бизнеса. Харесва й, макар че щеше да се радва, ако бе разбрала по друг начин. Съпругът й с неговите скрупули винаги чакаше най-подходящия момент за всичко. Може би това бе причината за слабата му сексуална активност. Страдаше от липса на решителност. Макс не се впускаше в нещо, ако ги нямаше налице всички, абсолютно всички благоприятни предпоставки, което включваше атмосферни, биологични, часови, здравословни и емоционални фактори, а това, разбира се, на неговата възраст и при неговия начин на живот почти никога не се случваше.

А Ориол е толкова неразумен, толкова твърдоглав, егоист и безгрижен, както винаги. „Двамата спокойно биха могли да си разменят по малко от качествата си“, мисли си Сара с внезапна тревога, защото Ориол току-що бе допуснал огромна, колосална грешка, която за момента няма последици. За щастие Макс е разсеян и му е трудно да забелязва малките подробности. Той не се замисля откъде Ориол може да знае, че са му предложили да оглави департамента. Очевидно не е пресметнал правилно.

В най-общи линии събитията се развиха по следния начин. Кога му предложиха мястото? През януари 2004. Колко време му беше нужно, за да откаже, след като бе мислил и премислил? Повече от половин година. Окончателният отговор се проточи до септември 2004. Кога беше вечерта на наградата в хотел „Артс“, когато за последен път видяха Ориол? На 8 април 2004, когато все още имаше вероятност Макс да отговори положително, или поне така си мислеше Сара. Но тогава предложението беше тайна, за която съпругът й не искаше да говори с никого. Дори с Ориол. Естествено, през кратките десет минути на разговора им в хотел „Артс“ той не поде тази тема. Може би защото си мислеше, че Ориол няма да го слуша. Не и в такава вечер, когато му даваха най-важната за всеки сладкар награда, и когато беше тържествуващ и много ангажиран.

Тогава?

Тогава нещо не се връзва, но Макс не усеща това.

— Ето, Сара отговори — казва доволен Макс и си слага очилата, за да прочете на глас съобщението от жена си. — „До половин час се връщам. Оставете ми нещо за пиене“. Пита дали всичко е наред. Ще й пиша, че да. За шоколатиерата по-добре да й кажем, когато се прибере.

— Ще й кажем, че аз съм виновен — предлага Ориол.

— Не, не, не, няма да е честно. Само секунда. — На челото на Макс се изписват три успоредни бръчки, докато пише съобщението: „До-бре-не-се-бави-це-лувки“. — Готово. Хайде, сипи ми още малко „Моет & Шандон“.

— Жена ти ще ни свари полупияни.

— По-добре. Сипи ми. До горе.

Чашите се пълнят и се изпразват като на игра. Мъжете замълчават за малко, потънали в собствените си мисли.

В този момент нощното осветление на кулите на църквата „Санта Мария“ угасва.

— Дванадесет часа — съобщава Макс. — Вече е утре.

Екранът на телефона на Ориол светва от пристигането на ново съобщение. Сара установява, че той явно е получил другите й съобщения, макар и да не е отговорил на нито едно от тях. Иска да извлече някакво заключение от всичко това, но не й хрумва нищо. Ориол прочита на екрана: „Дърдорко“. Хвърля поглед крадешком, кратък, подозрителен, търсейки Сара. Угася телефона си и го оставя безгрижно настрани, сякаш прочетеното няма никакво значение. Сара се чувства наранена повече от жеста, отколкото от причината за него. Очевидно е, че той и този път не мисли да отговори.

Макс протяга краката си и ги кръстосва един върху друг. Кръстосва ръцете си върху корема. Говори с поглед, зареян в някаква неясна точка на нощното небе. Изглежда много спокоен. А също и доста пиян.

— Спомняш ли си оня път в Париж? Това се казва пиене! Сега вече не държим. Остаряваме.

— В Париж наистина беше много хубаво — Ориол се смее, унесен в спомени. — Ти прекарваше по цял ден в Лувъра, беше като обсебен! Нямаше начин да те извадим оттам.

— Нямаш представа как се изненадахме със Сара да те срещнем там, във „Фошо“, с онази елегантна черна униформа да даваш заповеди на цяла армия от помощници на перфектен френски. — Ориол прави с ръка жест на скромност, сякаш казва: „Преувеличаваш. Не беше перфектен“. — Мисля, че точно тогава разбрахме какъв си, същински звяр. И каква гениалност! А едва започваше. Ние дори не бяхме женени.

— Разбира се, че не бяхте женени. Съобщихте ми го там, не си ли спомняш? Мисля, че го беше научил наизуст. „Ориол, трябва да ти кажем нещо. Със Сара ще сключим брак и бихме искали да ни станеш кум.“ Как само се вълнуваше!

— Господи! Наистина ли? Бях забравил.

— Аз подарих букета на младоженката. А преди това й прочетох една поема.

— Да, беше ужасна. Искахме да я поставим в рамка, но беше толкова лоша, че не посмяхме.

— Беше през лятото на деветдесет и втора. Помниш ли, че гледахме откриването на Олимпиадата в моя апартамент на „Али де ла Сюрприз“?

— Разбира се. Боже, боже, боже! Тримата, притиснати на оня диван, гледахме един миниатюрен телевизор и се потяхме като в сауна.

— И ядяхме бонбони.

— Точно така. Ужасни бонбони със странни неща, с които ти експериментираше. Някои дори не можеха да се дъвчат. И тогава Сара ме сръчка: „Макс, не трябва ли да кажеш нещо на приятеля си?“, а ти остана като вкаменен, не можеше да обелиш и дума.

— Не бях подготвен!

— Тогава започна да вадиш бутилки и още бутилки, като луд, и тримата щяхме да се напикаем от смях и от пиене на какво ли не. Пихме за всичко, главно за нас.

— Онази вечер се роди бонбониерата „Приятелски триъгълник с различни вкусове“, макар че трябваше още малко време, за да се реализира — спомня си Ориол, без да може да избегне мисълта, че въпреки всичко онази нощ бе печеливша.

— После ти се зае със сватбената ни торта. Родителите ми още ми припомнят колко била странна и миришела на одеколон.

— Твоите родители са американци! Какво очакваш, Макс? Най-продаваният шоколад в Съединените щати е „Хършис“! Това обяснява всичко.

— Леля Маргарет получи стомашно разстройство. Докато я придружавах до тоалетната, непрекъснато ме питаше: „Isnʼt it too much spicy, sweety?“^[4].

Смеят се на воля, както онази вечер на продънения диван в един краен квартал на Париж. Ъглите на улица „Архентерия“ подмятат ехото от смеха им от стена в стена, сякаш се забавляват с някаква игра, удрят го и то отскача, катери се по готическите кули на „Санта Мария“, влиза и излиза през камбанарията, докато камбаните още бият дванадесет, и накрая завива по „Еспасерия“ и достига до „Пла де Палау“ в търсене на морските звуци и прохладата на нощта.

Ориол получава ново съобщение, но в смеха му няма изненада — „709“. Разбира го — как няма да го разбере, — но вече не го засяга.