Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (25)

Десет

Бомарше пристигна в странноприемницата на разсъмване, свали си обувките, чорапите и панталоните и се просна на леглото по цялата му дължина.

— Почитаеми господине — казах аз, — мисля, че утре в пет следобед е подходящо време да се отправим с цялата ни свита към магазина за шоколад на Фернандес, за да видим машината, заради която сме тук. Така вие ще можете да си починете, а…

Но Бомарше сигурно беше уморен, а може би и доволен, и вместо отговор само изхърка.

Сутринта станах доста изнервен, напълних умивалника с вода и си измих лицето. Огледалото ми върна вечния глупав образ, но силно загрозен от огромни тъмни торбички под очите. Почти не бях спал. Въпреки това веднага трябваше да видя Марияна. Сърцето ми не понасяше да е далеч от нея.

Дрехите ми, за разлика от дрехите на дворцовия секретар, бяха внимателно сгънати на стола. Облякох се набързо и се готвех да си обуя обувките, когато изпитах голяма изненада.

По някакъв магически начин върху масата се бе появило парче турскосиньо кадифе, което добре познавах. Уверих се внимателно — това беше опаковката на шоколатиерата, която ми връчихте заедно с писмото. Разгърнах плата и пред очите ми се разкри белият порцелан, елегантната дръжка, капачето, улейчето, синият надпис на дъното: „Принадлежи на мадам Аделаид от Франция“. Без съмнение това беше вашата шоколатиера. Същата, която първата вечер ми бе открадната от безскрупулния Мимо, предрешен като комендант. Но как можеше да е там, сред останалите вещи на Бомарше?

Безцеремонно раздрусах другаря си по стая. Нуждаех се от спешно обяснение.

— Защо шоколатиерата на мадам е у вас? Откъде я взехте?

Но срещу сънливостта на дворцовия секретар не можеше да се направи нищо. Успях да изкопча само откъслечни думи:

— Шоколатиерата… А, да… Вземете я! Донесох я… — и отново гръмко изхърка, като се обърна на другата страна.

Разбрах, че моментът не бе подходящ за обяснения. Нямаше голямо значение. Шоколатиерата ми предоставяше подходящ повод да посетя Марияна и най-сетне да изпълня заръката ви.

Пъхнах съда в раницата си и слязох по стълбите тичешком, колкото ми позволяваха моите кльощави, макар и бързи крака. Последното нещо, което ми се искаше, бе да се натъкна на някой от тримата френски шоколатиери. Но както често се случва с неуместните мисли, в същия миг съдбата ме наказа да ги срещна. На вратата на странноприемницата фатално се сблъсках с гневния Малезерб.

— Избягвате ли ме, мосю Гийот? Играете си с мен на котка и мишка?

— Не, господине, няма такова нещо.

— Тогава къде отивате по това време и без да сте закусили?

— Имам да свърша някои важни неща.

— И вие ли? Същото ми каза и Бомарше, когато вчера го видях да бърза като вас. Каква важна работа може да имате в чужд град и с празни джобове? На нас с колегите ми започват да ни дотягат тези мистерии.

— Няма никакви мистерии. Срещата ви вече е уговорена.

— А, така ли? И за кога?

— За утре следобед, точно в пет. Всички ще се срещнем в магазина на сеньор Фернандес.

Този човек е като планина. Беше запречил цялата врата и не ме оставяше да мина, въпреки че му казах каквото искаше да знае.

— Какво още има? — попитах го аз.

— Защо трябва да вярвам на човек като вас?

— Защото няма другиго, господине.

Започвах да губя търпение. Единственото, което ми хрумна, за да приключа абсурдния разговор, бе да се промъкна на четири крака през пространството между дебелите му крака, и да му кажа:

— Бъдете така добър да предадете тази информация на другите, включително на Бомарше!

Закрачих бързо по улиците, които бяха станали по-сигурни за ходене от топенето на снега. Времето още далеч не бе така приятно, както можеше да се очаква за средиземноморски град, но поне плащът ми топлеше достатъчно.

Скоро пристигнах до къщата на улица „Трес Волтес“ и се изненадах, че вратата й се охраняваше от двама въоръжени стражи. Моята Марияна посрещаше коменданта, истинския Гонсалес Базекурт, който все още не бе решил нашия най-голям проблем. Веднага осъзнах, че не беше дошъл в магазина, за да си купи шоколад.

Прекрасната Марияна бе седнала на един стол срещу тезгяха, а той се въртеше наоколо, произвеждайки силен шум с ботушите си, и не спираше да задава въпроси с настоятелен тон.

— Моля ви да не ми губите времето, госпожо! Днес имам много по-важни и трудни задачи за решаване. Става дума за контрабанда на оръжие, ни повече, ни по-малко! Не мога да си позволя да си губя времето с вас в разговори за шоколад. Но напоследък се получиха много жалби срещу вашия магазин, а това също е недопустимо. Кралят е ваш клиент. Ако вие го тровите и аз не направя нищо, за да прекратя това, ще ме обесят без право на защита. Така че ми отговорете направо! Кажете ми истината!

— Вече ви казах, господине. Жалбите са неоснователни. Убедете се сам!

— А как може да са толкова много и така внезапни?

— Защото много хора ме мразят, господине.

— В такъв случай, заклевате ли се, че никога не сте подправяли шоколада, който продавате, с цел да намалите стойността му за производство?

— Никога, господине.

— Нито сте прибавяли гнусни неща, за да си отмъстите на някого или да му навредите?

— Разбира се, че не, господине. Аз съм шоколатиер, а не алхимик. Нито пък вещица, както искат да ви накарат да повярвате.

— Знаете ли какви свинщини се говори, че добавяте в шоколада?

— Знам, господине. За нещастие.

— Ако се наложи, бихте ли се заклели пред съдия, че обвиненията са фалшиви?

— Бих се заклела пред Бога. И освен това мога да го докажа.

— Казвате, че ви мразят? Имате ли предвид някого в частност?

— Цялата гилдия на шоколатиерите. А също и на аптекарите, на сладкарите и на мелачите на какао.

— За бога, госпожо! Това са много хора. Какво сте направили на всички тях?

Отблизо комендантът изглеждаше доста малодушен човек. Гледаше Марияна, сякаш изучаваше кристална топка и очакваше да се случи някакво чудо. Вътрешно изпитваше голяма дилема — дали да уважи жалбите, да спаси себе си и краля, голям любител на шоколада, и да рискува да допусне несправедливост, или да обърне внимание на гласа на сърцето си и да остави на свобода това прекрасно създание? Сеньор Гонсалес изглеждаше загубен в мъглата на собствените си колебания.

— Простете дързостта ми, господине! — намесих се аз, защото инак усещах, че ще се пръсна. — Ще ви призная от името на госпожата, тъй като тя е твърде скромна, за да каже истината, защо всички тези безчувствени мъже желаят да съсипят магазина й. Много е просто, Марияна е най-добрият шоколатиер в Барселона. Какви глупости говоря! В Каталония! В Испания! В Европа! В целия цивилизован свят! — направих пауза, за да си поема въздух. — Сеньор, вие обичате ли шоколад?

— Много — отвърна той с хитра усмивка.

— А опитвали ли сте някога шоколад от този магазин?

— Не, никога, за жалост.

— Стани, Марияна! Покани господин коменданта да седне, защото той днес има труден ден и се нуждае от сили! Трафиканти на оръжие ли казахте? Каква неприятна отговорност! Настанете се удобно, господине! — хванах го за раменете, които от силното напрежение се бяха сковали като камък, и го отведох до един стол. Помогнах му да се настани под косите погледи на охранителите му, чакащи на вратата. — Позволете да ви предложа малка дегустация, за да разберете от първа ръка какво толкова цени Негово Величество крал Карлос, макар и вкусовете му да не съвпадат с тези на неговия роднина Луи XVI, краля на Франция. Известно е, че сред близки сродници винаги има недоразумения. Когато опитате шоколада, можете да решите на чия страна да застанете.

— Не знам, господине. Не знам дали… може би… Всъщност вие кой сте?

— Виктор Филиберт Гийот, сеньор, на вашите услуги, най-горещ почитател на шоколада на сеньор Фернандес и съпругата му. Пристигнах от Версай, за да възпея достойнствата му — мисля, че представянето ми го впечатли, макар и не колкото следващите ми думи: — Струва ми се, че само преди два дни имахте възможността да се запознаете с водача на нашата делегация, прочутия автор на комедии Карон дьо Бомарше, който ви посети по повод на един много неприятен случай, защото всички ние станахме невинни жертви на крадци. Спомняте ли си?

Комендантът се опули, само като си помисли за Бомарше.

— О, колко се възхищавам от него! — възкликна той. — Ако знаете колко се смях, когато гледах „Сватбата на Фигаро“. Мисля, че никога не е писано нищо по-хубаво — той замълча, сякаш за да съживи спомена за Фигаро и атмосферата да се изпълни с него. После продължи, вече без толкова носталгия: — Затова силно съжалявам, че не успях да разкрия кражбата. Имахме много лош късмет, всичко се случи по едно и също време.

— Не се тревожете! Градът е пълен с контрабандисти на оръжие. Не е чудно, че не ви остава време за всичко — му казах утешително, за да спечеля благоволението му.

Той въздъхна продължително с облекчение и бих казал, че почувства разбирането ми.

— Не са само незаконните търговци на оръжие, господине. Аз се боря и с по-лоши неща.

— Какви по-лоши неща?

— За съжаление не мога да ви кажа.

— О, колко жалко! Признавам, че събудихте любопитството ми. Но сега не мислете за нищо лошо! Пийнете малко от най-вълшебното питие, което съществува, направено от снежнобели ръце и поднесено в такива чашки, каквито все още имат обичай да използват в Италия. Тези чашки са от лигурска майолика, най-фината известна в наши дни, и са специално донесени в Барселона, за да отговорят на вкуса на безбройните изискани клиенти в града. Виждате ли колко много каймак? Усещате ли вкуса на зърната пипер? Точно така го пие крал Карлос всеки следобед. Точно така го харесва и Папата в Рим. Без съмнение знаете, че в началото шоколадът е бил наслада за аристократи, монарси и папи, но вече е достигнал и до мазните и космати ръце на народа. После не забравяйте да изтриете мустаците си, ако не искате всички да узнаят къде сте били.

Комендантът помириса съдържанието на чашата, преди с недоверие да отпие първата глътка. После не можа да спре. Марияна изчезна в задната стаичка, за да търси нещо.

— Видяхте ли? — продължих аз речта си, която явно даваше добър резултат. — Точно такъв шоколад с нарязан хляб или пресни, току-що откъснати плодове пие по два пъти на ден барон де Малда, един от многото знатни клиенти на магазина. Нали го познавате? Разбира се. Какъв глупав въпрос! Ясно е, че всички знатни люде се познават. Сега опитайте този деликатес, който носи стопанката на магазина, и ще видите как веднага ще поискате още.

— Какво точно е това?

— Това е твърд шоколад, какъвто никога не сте опитвали.

— Твърд ли? Не знаех, че има и такъв.

— Сега вече знаете. Има го, защото съпругът на госпожата е гений. Мога да ви уверя, че ако сеньор Фернандес беше тук в момента, с огромно удоволствие щеше да ви обясни философските, икономическите, кулинарните и дори астрологичните теории, които е проучил, за да проектира машината, с която се получава това чудо. За съжаление той е на път и засега не планира да се върне скоро. Сигурно недоброжелателите на госпожа Марияна са ви разказали много лъжи и по този…

— Наистина. Казаха ми, че няма да се върне.

— Лъжи и само лъжи! Той е във Версай. Мислите ли, че Версай е място, откъдето хората не се връщат? Вижте ме мен! Цял съм и ходя, където си поискам. Сеньор Фернандес ще се върне, щом завърши тайната мисия, която му повери Негово Величество крал Луи.

— Тайна мисия?

— За бога, не казвайте на никого! — Снижих глас: — Сеньор Фернандес получи поръчка от дъщерите на краля. Искат да имат лично за себе си машина като тази тук. От гилдията на шоколатиерите ще се пръснат от завист. Хората не прощават на таланта.

— Ах, имате пълно право, Гийот! Ежедневно се сблъсквам със същия проблем — изгрухтя комендантът с пълна уста.

— Вярвам ви, господине, вярвам ви. Хареса ли ви шоколадът?

— Великолепен е!

— Почувствахте ли се по-спокоен?

Всички тези откровения бяха разнежили гостенина и той им отвърна, разкривайки собствените си тайни:

— Ах, господине, не е възможно да се успокоя! Заобиколен съм от некадърници и неграмотни хора, които дори не знаят къде е Америка.

— Сериозно ли говорите? — попитах аз, преструвайки се на изненадан.

— Помните ли, че ви казах за незаконните търговци на оръжие? — той замълча и изчака да потвърдя с кимване. — Те са привърженици на независимостта на Америка.

— Независимост! Защо им е на дивашките племена да са независими?

— Не знам, господине, не мога да си го обясня. Те са толкова примитивни. Никъде няма да се чувстват така добре, както под закрилата на цивилизацията. Да се управляват сами? Каква глупост! И защо? И как? Те дори нямат крал. Когато се провалят, ще се върнат с подвита опашка да молят някое истинско управление да ги вземе под крилото си. И тогава вече ще стане ясно кой води света и каква е цената на амбициите и дързостта им.

— Съгласен съм с вас от начало до край.

— И така, престъпниците, които преследвам, се опитват да изпратят пари и оръжие на бунтовниците в Америка, за да се борят срещу Британската империя. И се опитват, за мое нещастие, да го направят от пристанището на Барселона. Каква неприятност!

— Разбирам. Претърсихте ли корабите?

— Всичките до един. Но не намерихме нищо.

— Много ли са участниците?

— Не е възможно да знаем. Понякога изглежда са десетки, а понякога сякаш е само един човек.

— Какво нещо! Яжте, яжте, подкрепете се! Марияна, моля, донесете още на коменданта!

— Отчаян съм, господин Гийот!

— Разбирам ви, приятелю. Може би ще мога да ви окажа някаква помощ?

— Не мисля. Вече имам помощ, и то много ценна. Един офицер от Кралския военен орден на Сен Луи, ни повече, ни по-малко, който тези дни се намира в Барселона. Той се зае да претърси всички кораби един по един. Много сериозен човек.

— От ордена на Сен Луи? — изненадах се аз.

— Казва се Шарл. Може би го познавате?

— Шарл? — наложи се да помисля. — Не, не знам за кого говорите.

Този разговор ми достави повече информация, отколкото бях очаквал. За да се поуспокоим, се върнах на темата за шоколада. Добре е обстановката да се разведрява. Особено, ако на човек не му хрумва какво друго да направи.

— Опитайте това, господине. Направено е със същото какао, което Ернан Кортес донесъл от Мексико в Европа по време на третата си експедиция. Тук не знаели какво да правят с какаото и го изпратили в женския манастир близо до Рио Пиедра. Там на монахините им хрумнало, че могат да го смесят със захар. Нека после говорят, че религиозните ордени не служат за нищо!

— Разбира се.

— Не се стеснявайте! Вземете си! Този деликатес ще ви даде сили, за да решите трудния си проблем, сигурен съм. Сладкото съдържа много енергия, всички лекари го казват. Има чудотворен ефект. Сигурно знаете за случая на госпожа Роса Каталина Фонт?

— Роса Каталина… Не. Коя е тя?

— Тази госпожа живее на улица „Видриера“, много близо до площад „Олиес“, и дори да не ви се вярва, скоро ще навърши сто и две години, а е здрава като скала.

— Наистина ли? И как така?

— На осемдесет и пет години постъпила на работа в един дом и останала там само до деветдесет и три. И знаете ли защо? Защото всеки ден ядяла зеленчуци от градината и пиела по две чашки шоколад от магазина на Фернандес. Мога да ви уверя, че никога не е боледувала, дори и от най-лека настинка. Когато навършила сто години, получила червен вятър на главата. Два пъти й направили кръвопускане и скоро отново се изправила на крака. Дори не отслабнала от кръвопускането. Сега, на нейната възраст, още преде и шие, облича се сама и върши къщната работа. Не е ли истинско чудо? Ето това се продава в магазина.

— Мисля, че е много интересно. Безкрайно съм ви благодарен, че ме нагостихте. Но сега трябва да си вървя. Контрабандистите…

— Разбира се, сеньор Гонсалес де Базекурт, контрабандистите са на първо място. Но моля ви, вземете си за из път парченцето, което остана в чинията ви. И идвайте винаги, когато решите. За вашите тревоги няма нищо по-добро от шоколада.

Комендантът излезе с подобрено настроение, а аз седнах и се опитах да реша главоблъсканицата, която ми изглеждаше все по-объркана.

Помолих Марияна, ако може, да даде и на мен чашка шоколад и в същия момент се сетих, че все още нося вашата…

Но почакайте за миг, мадам. Преди да продължим е по-добре да спрем и да се уверим дали нямаме някоя важна работа, която не може да изчака следващите редове на този разказ.