Дейв Егърс
Кръгът (9)

* * *

Във вторник притокът на запитвания беше по-слаб от понеделнишкия, но активността на третия екран я държа прикована за стола през първите три часа от деня. Преди да се появи третият екран, винаги имаше затишие от десетина-дванайсет секунди след като е отговорила на клиента и преди да разбере дали отговорът й е бил задоволителен, или не. Беше използвала това време да запомни сценария и да пуска допълнителните анкети или от време на време да си проверява телефона. Сега обаче нещата бяха станали по-сложни.

В прозореца на Вътрешния кръг се появяваха по четирийсет нови съобщения на всеки няколко минути, а във Външния — по петнайсетина, и Мей използваше всяка възможна секунда бързо да изчете всичко, да се увери, че няма нещо, което да изисква незабавното й внимание, след което се връщаше към главния си екран.

Преди обяд успя да овладее притока и дори изпита някакво задоволство. В Кръга се случваха толкова много неща, от дейностите му бликаше толкова човещина и добрина, беше пионер на всички фронтове: затова Мей знаеше, че се обогатява от самата близост с останалите от компанията. Тук беше като в добре снабден магазин за органични зеленчуци: дори само фактът, че пазаруваш оттам, прави живота ти по-здравословен; няма как да направиш грешен избор, защото всичко е вече проверено. По същия начин всички в Кръга са били избрани, следователно генофондът беше изключителен, умовете — феноменални. Това беше място, където всички постоянно и страстно се стремяха да развиват себе си и един друг, да споделят познанията си и да ги разпространяват по целия свят.

До обяд вече беше съсипана и с нетърпение очакваше да си изключи мозъка и да седне на ливадата за един час с Ани, която настояваше да се видят.

В 11:50 обаче на втория си екран получи съобщение от Дан: „Имаш ли няколко минутки?“.

Писа на Ани, че е възможно да закъснее и отиде в кабинета на Дан, когото завари подпрян на касата на вратата. Усмихна й се със съчувствие, но едната му повдигната вежда сякаш й подсказа, че у нея има нещо, което го смущава, което не може да разбере. Дан я покани вътре и след като тя се плъзна край него, затвори вратата зад гърба й.

— Седни, Мей. Предполагам, че познаваш Алистър?

Не беше забелязала мъжа, който седеше в ъгъла, но когато го видя, разбра, че не го познава. Беше под трийсетгодишен, висок и с внимателно фризирана пепеляворуса коса. Слабата му фигура седеше на кръглия стол килната диагонално, скована като дъска. Не се изправи да я поздрави, затова Мей му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя.

Алистър тежко въздъхна с примирение и протегна ръка, все едно се кани да докосне нещо отмито на брега, което е започнало да гние.

Устата на Мей внезапно пресъхна. Нещата никак не бяха наред.

Дан седна.

— Надявам се бързо да оправим положението — каза той. — Мей, искаш ли да започнеш?

Двамата се втренчиха в нея. Дан я гледаше строго, а Алистър — наскърбено, но с надежда. Мей нямаше представа нито какво трябва да каже, нито какво се случва. Тишината ставаше все по-тежка и мъчителна, докато накрая Алистър не примигна гневно, едва сдържайки сълзите си.

— Не мога да повярвам — успя да отрони той.

Дан се обърна към него:

— Е, хайде сега, Алистър. Знаем, че си наранен, но нека гледаме на нещата в перспектива.

След това погледна Мей:

— Ще посоча очевидното. Мей, става въпрос за португалския обяд на Алистър.

Дан замълча, очаквайки реакция от Мей, но тя не можеше да разбере какво означават тези думи. Португалският обяд на Алистър? Можеше ли да каже, че няма представа какво значи това? Знаеше, че не може. Беше се включила в социалната мрежа късно. Това със сигурност имаше нещо общо.

— Съжалявам — промълви тя. Знаеше, че трябва да задържи топката, докато не разбере какво се случва.

— Ето, това е добро начало — каза Дан. — Нали, Алистър?

Алистър сви рамене.

Мей продължи да гадае. Какво знаеше? Имало е обяд, това беше сигурно. И очевидно тя не е присъствала. Обядът е бил организиран от Алистър, който сега беше обиден. Тези предположения й се струваха разумни.

— Ще ми се да бях присъствала — осмели се тя и веднага забеляза леки признаци на одобрение по лицата им. Беше напипала нещо. — Но не бях сигурна дали… — Сега реши да стреля на сляпо. — Не бях сигурна дали ще съм добре дошла, все пак съм съвсем нова.

Лицата им поомекнаха. Мей се усмихна — знаеше, че е улучила в целта. Дан поклати глава, доволен, че предположението му е било правилно — Мей не е лош човек. Той се изправи, заобиколи бюрото си и се подпря на него.

— Мей, не успяхме ли да ти покажем, че си добре дошла? — попита той.

— Не, напротив! Наистина! Просто не съм от екипа на Алистър и не бях съвсем сигурна какви са правилата, така де, хора от един екип да присъстват на събитията на по-старшите членове на други екипи.

Дан кимна:

— Виждаш ли, Алистър? Казах ти, че си има просто обяснение.

Алистър вече седеше изправен, готов да разговаря.

— Ама разбира се, че си добре дошла! — каза той и я потупа закачливо по коляното. — Дори и да си малко разсеяна.

— Е, Алистър…

— Съжалявам — каза той и си пое дълбоко въздух. — Всичко е под контрол. Вече съм доволен.

Размениха си още няколко извинения, посмяха се на това кой какво бил разбрал и не бил разбрал, на комуникациите, на потока от информация, на грешките и на това как е устроена вселената, и най-накрая дойде време да забравят за случилото се. Изправиха се.

— Хайде сега, прегръдка за финал — каза Дан.

И тримата се прегърнаха, поставяйки здраво начало на новооткритата дружба.

Преди да се върне на бюрото си, Мей вече беше получила съобщение.

Отново благодаря, че дойде да се срещнеш с мен и Алистър. Мисля, че беше много продуктивно и полезно. От „Човешки ресурси“ знаят за случая и за да се счита за разрешен, както винаги очакват писмено заявление. Затова го написах. Ако ти звучи добре, просто се подпиши на екрана и ми го прати обратно.

Дата: понеделник, 11 юни

Участници: Мей Холанд, Алистър Найт

Случай: Алистър от „Ренесанса“, Екип 9, организира обяд за всички служители, проявили интерес към Португалия. Изпраща три съобщения за събитието, на които Мей от „Ренесанса“, Екип 6, не откликва. Алистър се притеснява, че не получава никакъв отговор от Мей. Когато обядът се състоява, Мей не се появява и Алистър естествено е разтревожен защо тя не отговаря на неколкократна покана, след което не присъства. Това е класически случай на неучастие.

Днес се състоя среща между Дан, Алистър и Мей, на която Мей обясни, че не е била сигурна дали ще е добре дошла на подобно събитие, имайки предвид, че то се организира от член на друг екип и че това е едва втората й седмица в компанията. Тя се чувства много зле, че е причинила емоционално страдание на Алистър, както и че е застрашила фината екосистема на „Ренесанса“. Към момента всичко е изяснено, Алистър и Мей са добри приятели и се чувстват облекчени. Всички са съгласни, че е поставено едно добро ново начало.

Най-отдолу имаше линия, на която Мей трябваше да се подпише. Направи го на екрана с нокътя си, изпрати заявлението обратно на Дан и мигновено получи благодарности.

Всичко мина страхотно. Алистър очевидно е малко по-чувствителен, но това е така просто защото е толкова силно отдаден на Кръга. Също като теб, нали? Благодаря ти за сътрудничеството. Справи се отлично. Давай напред!

Мей беше закъсняла и се надяваше Ани още да я чака. Денят беше ясен и топъл и тя завари Ани на ливадата. Пишеше нещо на таблета си, а от устата й висеше пълнозърнеста вафла. Ани примижа към Мей.

— Здрасти. Закъсня.

— Извинявай.

— Как си?

Мей направи физиономия.

— Знам, знам. Присъствах на цялата работа — каза Ани и задъвка ексцентрично вафлата.

— Престани да ядеш така. Затвори си устата. Вярно ли си слушала?

— Да, докато работех. Помолиха ме. И по-лошо съм чувала. На всеки му се случва в началото. Между другото, яж бързо. Искам да ти покажа нещо.

В бърза последователност през Мей преминаха две вълни. Първа — на силно смущение от факта, че Ани е слушала без нейно знание, последвана от прилив на облекчение, че приятелката й е била с нея, макар и отдалеч, и можеше да потвърди, че Мей ще оцелее.

— А на теб?

— А на мен какво?

— Случвало ли ти се е да те смъмрят така? Още треперя.

— Естествено. Може би веднъж месечно. До ден-днешен. Дъвчи бързо.

Мей започна да яде възможно най-бързо, докато гледаше как на ливадата играят крокет. Като че ли сами си бяха измислили правилата. Мей се наяде.

— Браво, сега ставай — каза Ани и тръгнаха към Утреландия. — Какво? Виждам, че някакъв въпрос напира в теб.

— А ти ходи ли на португалския обяд?

— Аз ли? — каза Ани с насмешка. — Не, защо? Никой не ме е канил.

— Е, защо мен са ме поканили? Не съм се записвала. Нито съм някакъв маниак на тема Португалия.

— Само че ти е в профила, нали? Не ходи ли веднъж до там?

— Да, но никъде не съм го споменавала в профила си. Била съм в Лисабон и това е всичко. Преди пет години беше.

Стигнаха до сградата на Утреландия, чиято фасада от железни орнаменти напомняше на нещо турско. Ани доближи пропуска си до панела на стената и вратата се отвори.

— Снимала ли си?

— В Лисабон? Естествено.

— И снимките са ти били на лаптопа?

Мей се замисли за миг.

— Мисля, че да.

— Ами ето! Ако са ти били на лаптопа, в момента са в облака, а облакът се сканира за подобна информация. Не е нужно да се записваш за португалски клубове. Когато Алистър е планирал обяда, просто е задал търсене на всички от кампуса, които са ходили там или са качвали снимки, или са казвали нещо по въпроса в имейли и така нататък. И после автоматично е получил списък и си е разпратил поканите. Така не се занимаваш с глупости по сто часа. Насам.

Спряха пред дълъг коридор. Очите на Ани проблясваха палаво.

— Добре, готова ли си да видиш нещо нереално?

— Още съм ошашавена.

— Ами спри да бъдеш и влизай тук.

Ани отвори вратата на красива стая — смесица между бюфет, музей и търговско изложение.

— Пълна лудница, а?

Мей се огледа. Стаята й се стори смътно позната. Беше виждала нещо подобно по телевизията.

— Нещо като онези стаи с подаръци за известните личности, не мислиш ли? — каза Ани.

Имаше всякакви вещи, пръснати по десетки маси и платформи. Само че вместо бижута и парфюми, продуктите бяха маратонки, четки за зъби и какви ли не чипсове, напитки и енергийни закуски.

Мей се засмя.

— Предполагам, че всичко е безплатно?

— За много важни личности като теб и мен — да.

— Майчице мила. Всичко ли?

— Да, това е стаята с безплатни мостри. Винаги е пълна и всичко трябва да се използва по един или друг начин. Каним различни групи подред — понякога програмистите, понякога отдела за обгрижване на клиенти, като теб. Всеки ден групата е различна.

— И просто си взимаш, каквото искаш?

— Е, трябва да си маркираш всичко с картата, за да се знае кой какво е взел. Иначе някой идиот ще си замъкне вкъщи цялата стая.

— Не съм виждала нито едно от тези работи…

— По магазините ли? Няма как, още не са на пазара. Всички са прототипове и тестови серии.

— И това са истински „Ливайс“?

Мей държеше чифт прекрасни джинси, които беше сигурна, че още не съществуват за останалата част от света.

— Може би ще са на пазара след няколко месеца или дори година. Искаш ли ги? Ако не ти стават, ще помолиш за друг размер.

— И мога да ги нося?

— Освен ако не искаш да си бършеш задника с тях… Очаква се от теб да ги носиш. Ти си влиятелна личност, която работи в Кръга! Ти задаваш модата, ти определяш тенденциите.

— Всъщност даже са ми по мярка!

— Супер, вземи си два чифта тогава. Имаш ли торба?

Ани извади чанта с логото на Кръга и я даде на Мей, която се суетеше над витрина с нови панели и аксесоари за мобилни телефони. Взе един красив панел, който беше як като камък, но гладък като коприна.

— Мамка му, не си нося телефона!

— Какво? Къде е? — попита Ани с недоумение.

— Сигурно е на бюрото.

— Странна птица си ти. Като цяло си концентрирана, но понякога ти бяга акълът. Излязла си на обяд без телефон?

— Съжалявам.

— Няма защо, затова те обичам. Като че ли си наполовина човек, наполовина дъга. Какво сега? Не се разстройвай.

— Просто днес мъмренето ми идва в повече.

— Не ми казвай, че още го преживяваш!

— Наистина ли мислиш, че е в реда на нещата… тази среща с Дан и Алистър?

— Абсолютно.

— Просто е адски чувствителен, така ли?

Ани завъртя очи.

— Алистър ли? Отвъд всякакви разумни граници. Но пише невероятен код. Човекът е машина. Ще ни трябва поне година да открием и обучим някого, който да върши неговата работа. Затова трябва да се примирим с всичките му хлопащи дъски. Тук е пълно с кукувци. Кукувци, които искат внимание. А пък такива като Дан ги поощряват. Но не се притеснявай. Не мисля, че много ще се засичате — с Алистър, имам предвид.

Ани си погледна часовника. Трябваше да върви.

— Ти стой, докато не си напълниш торбата — нареди тя. — Ще се видим после.

Мей остана и си напълни чантата с джинси, храна, обувки, няколко нови панела за телефона и един спортен сутиен. Когато си тръгна от стаята, се чувстваше като крадец, но не срещна никого по пътя. Стигна обратно до бюрото си и завари единайсет нови съобщения от Ани.

Прочете първото: „Здр, осъзнах, че не трябваше така да соля Дан и Алистър. Не беше много мило. И никак кръгаджийско. Забрави, че съм го казала“. Второто гласеше: „Получи ли ми предното съобщ?“. Третото: „Започвам да изтрещявам. Защо не отговаряш?“. Четвъртото: „Писах, звънях. Да не си умряла? Мамка му. Забравих, че си си забравила тел. Кретен такъв“. Петото: „Ако си се обидила от това, което казах за Дан, не ме наказвай с мълчание. Извиних се. Пиши ми“. Шестото: „Изобщо получаваш ли ми съобщ? Мн е важно. Звънни ми!“. Седмото: „Ако в момента си говориш с Дан, си голяма кучка. Откога се клюкарим?“. Осмото: „Всъщност може и просто да си в среща. Така ли е?“. Деветото: „Минаха 25 мин. Какво се случва???“. Десетото: „Проверих и виждам, че си си на бюрото. Обади ми се веднага или сме дотук! Мислех, че сме приятелки“. Единайсетото: „ЕХООО?“.

Мей й се обади.

— Какво ти става, истерийо?

— Къде беше, за бога?

— Видяхме се преди двайсет минути! Приключих с мострите, ходих до тоалетната и сега съм тук.

— Изпорти ли ме?

— Какво?

— Изпорти ли ме?!

— Ани, в ред ли си?

— Просто ми кажи.

— Не, не съм. На кого да те изпортя?

— Какво му каза?

— На кого?

— На Дан.

— Дори не съм го виждала.

— И не си му писала, така ли?

— Не. Ани, стегни се!

— Заклеваш ли се?

— Да.

Ани въздъхна.

— Добре. Майка му стара. Извинявай. Писах му, и му звънях, и той не отговаря. И ти също не отговаряше и мозъкът ми някак си сглоби всичко по странен начин.

— Божичко, Ани…

— Извинявай.

— Струваш ми се доста стресирана.

— Не, добре съм.

— Хайде да те черпя едно-две довечера.

— Мерси, но няма как.

— Моля те.

— Не мога. Тази седмица имаме твърде много неща за вършене. Опитвам се да избутам онази гадост във Вашингтон.

— Вашингтон ли? Там пък какво правите?

— Дълга история. Всъщност не мога да ти кажа.

— И точно ти трябва да го свършиш? Всичко във Вашингтон?

— Възлагат ми част от правителствените щуротии, защото… не знам, защото си мислят, че трапчинките ми вършат добра работа. Може и така да е. Не знам. Де да можех да се клонирам на пет!

— Звучиш ужасно, Ани. Вземи си една вечер почивка.

— Не, не. Ще се оправя. Просто трябва да отговоря на запитванията на онази подкомисия. Ще се справя. Ама трябва да вървя. Обичам те — каза тя и затвори.

Мей се обади на Франсис.

— Ани не иска да излезе с мен. Ти? Довечера?

— Извън кампуса ли имаш предвид? Днес ще има концерт на една банда. „Криймърс“, знаеш ли ги? Ще свирят в Колонията. Благотворително е.

Мей каза, че звучи чудесно, но когато дойде време за концерта, не й се слушаше банда на име „Криймърс“ в Колонията. Примами Франсис в колата и потеглиха за Сан Франциско.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита той.

— Не. Какво правиш?

Франсис истерично пишеше нещо на телефона си.

— Просто казвам на всички, че няма да ходя.

— Приключи ли?

— Да — каза той и остави телефона.

— Добре. Хайде първо да пийнем по нещо.

И така паркираха в центъра и откриха един ресторант, който изглеждаше толкова ужасно — с избледнели снимки на лошо изглеждаща храна, налепени безразборно по прозорците, — че го сметнаха за евтин.

Оказаха се прави и си поръчаха къри и тайландска бира, седнали на бамбуковите столове, които скърцаха и едва се държаха на краката си. Към края на първата си бира Мей реши, че иска втора, набързо, и че скоро след вечерята ще целуне Франсис на улицата.

Приключиха с вечерята и го направи.

— Благодаря ти — каза той.

— Правилно ли чух, че ми благодари?

— Току-що ми спести адски душевни дилеми. Никога не съм правил първата крачка. А на една жена обикновено й отнема седмици да осъзнае, че тя трябва да поеме инициативата.

Мей отново я обзе чувството, че я зашлевяват с информация, която само усложнява чувствата й към Франсис — в един момент беше много мил, а в друг — много странен и недодялан.

Въпреки това, яхнала вълната на бирата, тя го заведе за ръка обратно в колата, където продължиха да се целуват, паркирали на свръхоживено кръстовище. Един бездомник ги гледаше от тротоара като някакъв антрополог и жестикулираше, сякаш си води бележки.

— Хайде да се разходим — каза тя и тръгнаха пеш из града.

Намериха един отворен магазин за японски сувенири, а до него, също отворена — галерия, пълна с фотореалистични картини на огромни човешки задници.

— Големи картини на големи дупета — отбеляза Франсис, когато си намериха пейка на един площад с изглед към тясна уличка, която, осветена от лампите над нея, изглеждаше обляна в синкава лунна светлина. — Това си беше истинско изкуство. Не мога да повярвам, че още не са продали нито една.

Мей го целуна отново. Беше в настроение за целувки и тъй като беше сигурна, че Франсис няма да й се нахвърли, се чувстваше спокойна и го целуваше отново и отново, знаейки, че тази вечер ще има само целувки. Вложи всичко в тези целувки, с които искаше да му покаже страст и приятелство, дори вероятност за любов, и докато го целуваше, си мислеше за лицето му, чудеше се дали очите му са отворени, дали го е грижа за минувачите, които цъкаха с език или им подсвиркваха, но си продължаваха по пътя.

През идните дни Мей знаеше, че може да е истина — слънцето да бъде неин ореол, листата на дърветата да съществуват, само за да се възхищават на всяка нейна крачка, да я окуражават, да ликуват за Франсис и това, което бяха направили заедно. Бяха отпразнували бляскавата си младост, свободата си, влажните си устни, при това публично, подхранвани от знанието, че пред каквито и трудности да бяха изправени или да им предстояха, те работеха в центъра на света и всячески се опитваха да го направят едно по-добро място. Имаха причина да се чувстват добре. Мей се зачуди дали не е влюбена. Не, не беше влюбена, но чувстваше, че нещата отиват натам. През тази седмица често обядваха заедно с Франсис, макар и набързо, и след като се нахранеха, си намираха някое местенце, където се притискаха един към друг и се целуваха. Веднъж беше под аварийния изход зад „Палеозойската епоха“. Друг път — в „Римската империя“, зад игрищата за падъл тенис. Харесваше й вкусът му — винаги свеж, чист като лимонена вода — и как, когато си свалеше очилата, за момент беше дезориентиран, но после затваряше очи и изглеждаше почти красив, с гладко и неподправено като на дете лице. Когато той беше наоколо, дните бяха по-ведри. Всичко беше възхитително. Обедите бяха възхитителни — яркото слънце, топлината на ризата му, ръката му на глезена й. Разходките бяха възхитителни. Събиранията в „Ренесанса“ също бяха изумителни, в момента присъстваха на подобно, в очакване да започне „Петък на мечтите“ в Голямата зала.

— Слушай внимателно — каза Франсис. — Мисля, че ще ти хареса.

Не пожела да й каже каква е темата на днешната иновационна сбирка. Говорителят, Гус Казени, се оказа бивш член на екипа на Франсис по проекта за детска безопасност, който се бил оттеглил преди четири месеца, за да оглави нов отдел. Днес щеше да е първата презентация на проучването и новия му проект.

Мей и Франсис седяха близо до сцената, по молба на Гус. Искал да вижда приятелски лица, докато говори за първи път в Голямата зала, обясни Франсис. Мей се обърна да огледа публиката и мярна Дан няколко реда по-назад, както и Рената и Сабайн, които седяха една до друга, съсредоточени в таблета помежду си.

Еймън Бейли излезе на сцената под топли овации.

— Е, днес сме ви подготвили приятна изненада — започна той. — Повечето от вас познават ценната ни находка, човека, когото го бива във всичко: Гус Казени. И повечето от вас знаят, че преди известно време го осени вдъхновение за един проект, който го окуражихме да реализира. Днес той ще ни разкаже за идеята си и съм сигурен, че много ще ви хареса.

След това представяне Бейли отстъпи сцената на Гус, който представляваше чудата смесица от свръхестествена красота и скромно, плахо излъчване. Или поне такова впечатление остави, когато се прокрадна на сцената с миши крачки.

— Добре, ако сте като мен — започна той, — значи сте самотни, жалки и истинско разочарование за персийското си семейство, което ви смята за пълен провал, защото още нямате половинка и поколение… защото сте жалки.

Публиката се разсмя.

— Два пъти ли казах „жалки“? — Още смях. — Е, ако семейството ми беше тук, щеше да е много повече пъти… Но както и да е — продължи Гус, — да речем, че искате да зарадвате семейството си, дори може би и себе си, като си намерите гадже. Някой тук да иска да си намери гадже?

Няколко ръце се вдигнаха във въздуха.

— Е, хайде де! Лъжци такива! Съвсем случайно знам, че 67 процента от хората в тази компания са несемейни. Така че говоря на вас. Останалите 33 процента можете да си гледате работата.

Мей се изсмя на висок глас. Представянето на Гус беше перфектно. Наведе се към Франсис и му прошепна:

— Обожавам го!

Гус продължи:

— Да, сигурно сте се поровили в някои сайтове за запознанства. И да речем, сте си намерили някого, което е чудесно. И сте си уговорили среща! Дотук добре, роднините са щастливи и за кратко не са толкова убедени, че наистина сте безполезно разхищение на споделената им ДНК. Само че обикновено в момента, в който излезете на среща, нещата се прецакват, преди да сте им хванали цаката. Но не искате вече да е така. Затова прекарвате цялата седмица преди срещата в терзания къде да отидете — на ресторант, на някой концерт, на музей с восъчни фигури? В някой средновековен затвор? Откъде бихте могли да знаете? Направите ли грешния избор, излизате идиот. Наясно сте, че самите вие имате широк диапазон от неща, които харесвате, както сигурно и другият човек, но онзи първи избор е определящ. Нуждаете се от помощ, за да изпратите правилното послание — че сте чувствителна личност с добра интуиция, че сте решителни, имате добър вкус и общо взето сте перфектни.

Публиката се превиваше от смях. На екрана зад Гус се появи решетка от иконки с ясно представена информация под всяка кутийка. Мей различаваше символите, които обозначаваха ресторант, кино, музика, шопинг, занимания на открито, плажове.

— Е, погледнете това, но не забравяйте, че е едва в бета-версия. Казва се ЛюбЛюб. Добре де, името може и да не го бива. Всъщност знам, че изобщо не го бива и мислим по въпроса. Но ето как работи. Когато сте си намерили някого и му знаете името, общували сте, уговорили сте си среща — тъкмо тук се намесва ЛюбЛюб. Може би вече сте научили наизуст профила на въпросния човек в сайта за запознанства, прочели сте личната страница и всичките му споделени коментари. Но нашият сайт ви дава съвсем различна информация. Просто въвеждате името на човека. Това е началото. След което ЛюбЛюб сканира мрежата и използва мощни, хирургически прецизни технологии за търсене, за да не се изложите като последния тъпак и за да получите шанс да откриете любовта, да създадете правнуци за баба си, която си мисли, че може би сте стерилен.

— Страхотен си, Гус! — провикна се женски глас от публиката.

— Благодаря! Ще излезеш ли с мен? — попита той и изчака отговор.

Когато такъв не дойде, Гус продължи:

— Ето, виждате ли, затова имам нужда от помощ. Добре, за да изпробваме софтуера, ни трябва реален човек, който иска да научи повече за потенциален партньор в живота. Имаме ли доброволец?

Гус театрално заоглежда публиката, засенчил очи с длан.

— Не? А, чакайте! Виждам ръка.

За шок и ужас на Мей, Гус гледаше в нейната посока. По-точно, гледаше към Франсис, чиято ръка стърчеше нагоре. Преди тя да успее да му каже нещо, Франсис беше станал от мястото и вървеше към сцената.

— Да аплодираме този смел доброволец! — каза Гус, а Франсис чевръсто изкачи стъпалата и се озова под меката светлина на сцената. Не беше поглеждал Мей в очите откакто се изправи от седалката.

— Как се казвате, млади господине?

— Франсис Гаравента.

Мей си помисли, че всеки момент ще повърне. Какво се случва? Това не е истина, каза си наум. Сериозно ли ще говори за нея на сцената? Не, увери се тя, просто помага на приятел и ще направят демонстрацията с фалшиви имена.

— Е, Франсис — продължи Гус, — правилно ли предполагам, че има някого, с когото би искал да излезеш на среща?

— Да, Гус, съвсем правилно.

Макар да й се виеше свят от ужас, Мей нямаше как да не забележи, че на сцената Франсис се беше преобразил, също както Гус. Беше си влязъл в ролята с широка усмивка и макар да си придаваше вид на срамежлив, го правеше със страхотно самочувствие.

— А въпросният някой реален човек ли е? — попита Гус.

— Разбира се — отговори Франсис. — Вече не излизам с въображаеми гаджета.

Публиката се разсмя с глас, а сърцето на Мей потъна в петите.

„Мамка му“, помисли си тя. „Мамка му!“

— И как се казва?

— Името й е Мей Холанд — каза Франсис и за първи път я погледна. Тя беше скрила лице в шепите си и надзърташе през треперещите си пръсти. С едно едва уловимо накланяне на главата той като че ли забеляза, че Мей не е особено ентусиазирана от развитието на нещата, но в следващия момент отново се обърна към Гус, ухилен като телевизионен водещ.

— Добре — каза Гус и изписа името на таблета си. — Мей Холанд.

Името й се появи в полето за търсене с еднометрови букви.

— Значи, Франсис иска да излезе с Мей, но не иска да се изложи. Какво е едно от първите неща, които трябва да научи? Някой знае ли?

— Алергии! — провикна се глас.

— Хубаво, алергии. Мога да потърся.

Той натисна иконката с кихаща котка и на екрана мигновено се появи следното:

Вероятна алергия към глутен.

Категорична алергия към коне.

Майката има алергия към ядки.

Не са открити други алергии.

— Така, сега мога да избера което и да е от тези сведения и да науча повече. Да опитаме с глутена.

Гус цъкна върху първия ред и отдолу се появи по-подробен списък с линкове и текстови кутийки.

— Както виждате, програмата е претърсила всичко, което Мей някога е писала в мрежата. Пресяла е цялата информация и я е анализирала. Мей може би е споменавала глутен в коментарите си. Може би е купувала или оценявала продукти без глутен. Това предполага, че вероятно е алергична.

Мей искаше да напусне залата, но съзнаваше, че така ще направи още по-голямо зрелище.

— А сега нека да погледнем алергията към коне — каза Гус и избра второто в списъка. — В този случай можем да си извадим по-категорично заключение, тъй като програмата открива три публикувани съобщения, в които директно се казва, например, „алергична съм към коне“. Е, това от помощ ли ще ти е? — попита Гус.

— Определено — отговори Франсис. — Тъкмо планирах да я заведа в една конюшня да ядем квасен хляб. — Той се обърна към публиката с мелодраматична гримаса. — Но сега знам!

Публиката се разсмя и Гус кимна, един вид: „Не сме ли страхотен екип!“

— Нека само да отбележа — продължи Гус, — че е споменавала алергията си към коне още през 2010 година, при това във Фейсбук, представете си. Обръщам се към всички вас, които смятат, че е било глупаво от наша страна да платим подобна сума на Фейсбук за архивите им… Добре, толкова за алергиите. А сега вижте съседната иконка. Смятам, че тя е на ред: храна. Мислил ли си да я изведеш на вечеря, Франсис?

— Да, Гус, със сигурност — отговори решително Франсис. Мей не можеше да познае този човек на сцената. Къде беше отишъл Франсис? Искаше й се да убие тази негова версия.

— Е, тъкмо тук работата обикновено се оплесква. Няма по-неприятно нещо от онова предаване на топката: „Къде искаш да хапнем?“ „Няма значение, където и да е.“ „Не, сериозно, кажи. Какво предпочиташ?“. „Нищо конкретно, наистина. Ти какво предпочиташ?“ Стига с тези глупости! ЛюбЛюб ви го поднася на тепсия. Всеки път, когато е коментирала нещо, похвалила е някой ресторант или се е оплакала, всеки път, когато е споменавала храна — всичко това се класифицира, подрежда и накрая получавам следния списък.

Гус избра иконката за храна и на екрана се появиха ред списъци с видове храна и имена на ресторанти и заведения, подредени по град и квартал. Списъците бяха плашещи с прецизността си. Видя дори заведението, където бяха яли с Франсис по-рано същата седмица.

— А сега посочвам мястото, което ми харесва и, ако е платила с ТиСи, ще знам какво си е поръчала миналия път, когато е била там. А ако кликна тук, ще видя специалитетите на тези ресторанти в петък, когато сме се уговорили за среща. Ето и приблизителното време, което се чака за маса. Несигурността — елиминирана!

Гус продължи с презентацията си и разгледа предпочитанията й за филми, паркове за разходки и джогинг, любими спортове, любими гледки. Повечето неща бяха верни и докато Гус и Франсис преиграваха на сцената и публиката оставаше все по-впечатлена от софтуера, Мей първо се скри зад дланите си, после се свлече възможно най-ниско на седалката и, накрая, когато усети, че всеки момент може да бъде поканена на сцената да потвърди могъществото на това ново приложение, се измъкна от мястото си, прокрадна се по пътеката и излезе през страничната врата на аудиторията, под монотонната бяла светлина на облачния следобед.