Дейв Егърс
Кръгът (7)

* * *

Сутринта беше натоварена, както я предупреди Дан. След като я привика в осем заедно със стотината служители от О.К., той им напомни, че отварянето на канала в понеделник винаги е опасна работа. Всички клиенти, които са пуснали запитвания през уикенда, задължително очакват отговор в понеделник сутринта.

Оказа се прав. Каналът се отвори, потопът се изсипа и Мей се бори с вълната до около единайсет, когато настъпи привидно затишие. Успя да отговори на четирийсет и девет запитвания и оценката й беше 91, най-ниският й резултат до момента.

„Не се притеснявай“, писа й Джаред. „В понеделник е така. Просто пускай колкото се може повече допълнителни анкети.“

Беше пращала анкети цяла сутрин, но без голям успех. Клиентите бяха кисели. Единствените добри новини пристигнаха на екрана за вътрешни съобщения — покана за обяд от Франсис. В отдела официално имаха право на час обедна почивка, но Мей не беше видяла никого да става от бюрото си за повече от двайсет минути. Отпусна си точно толкова, макар че в ушите й кънтяха думите на майка й, според които обедната почивка беше еквивалент на колосално неизпълнение на задълженията.

Закъсня за срещата в „Стъклената столова“. Огледа се наоколо, и нагоре, и най-сетне го забеляза няколко етажа над нея, провесил крака от висок плексигласов стол. Размаха ръце, но не успя да му привлече вниманието. Провикна се възможно най-дискретно, но без резултат. Накрая, колкото и глупаво да беше, му писа съобщение и видя как той го прочете, огледа се, забеляза я и й помаха.

Мей се нареди на опашката, взе си вегетарианско бурито и някакво ново, органично безалкохолно и се настани до него. Беше облечен с намачкана, но чиста риза и широки спортни панталони. От това място се виждаше външният басейн, в който група служители се опитваха да наподобят игра на волейбол.

— Не особено атлетична групичка — отбеляза той.

— Никак даже — съгласи се тя. Докато той гледаше хаотичното пляскане долу, тя се опита да сравни лицето, което виждаше пред себе си, с това, което помнеше от първата си вечер. Същите плътни вежди, същият забележителен нос. Сега обаче Франсис като че ли се беше смалил. Ръцете му, които режеха буритото на две с нож и вилица, изглеждаха необичайно фини.

— Това си е чиста перверзия — каза той, — да има толкова спортни съоръжения наоколо и никаква спортна дарба. Все едно семейство последователи на християнската наука^[1] да живее до аптека. — Той се обърна към нея. — Мерси, че дойде. Чудех се дали ще те видя отново.

— Да, много е натоварено.

Той посочи обяда си.

— Трябваше да започна без теб. Извинявай. Честно казано, не бях сигурен дали ще се появиш.

— Аз се извинявам, че закъснях — каза тя.

— Не, спокойно, знам как е. Трябва да отмине понеделнишкият потоп. Клиентите чакат. Обядът е на второ място.

— Да си призная, гадно ми е за начина, по който се разделихме онази вечер. Извинявай за Ани.

— Вие вярно ли се целувахте? Опитах се да си намеря местенце, откъдето да ви гледам, ама…

— Не.

— Мислех си, че ако се кача на някое дърво…

— Не, не. Ани си е такава, пълен идиот.

— Идиот, който по случайност е един от най-важните хора тук. И аз искам да съм такъв идиот.

— Разправяше ми за детството си…

— Божичко! Може ли да обвиня виното?

— Нищо не си длъжен да ми казваш…

Мей се чувстваше ужасно, че вече знае всичко и се надяваше той да й разкаже, за да може да заличи предишната версия на историята му с тази на първоизточника.

— Не се притеснявай — каза той. — Просто имах честта да се срещна многократно с интересни възрастни, на които правителството плащаше да се грижат за мен. Беше страхотно. Колко време ти остава, десет минути?

— До един.

— Добре. Още осем минути значи. Яж. Аз ще говоря. Но не за детството си. Вече знаеш достатъчно. Предполагам, че Ани ти е разказала всички цветисти подробности. Обича да разправя тази история.

И така, докато Мей се опитваше да изяде колкото се може повече възможно най-бързо, Франсис й разказа за филма, който гледал предишната вечер в киното на Кръга. Режисьорката също била там и отговаряла на въпроси след прожекцията.

— Филмът беше за една жена, която убива мъжа си и децата, и докато се задаваха въпроси, стана ясно, че самата режисьорка от доста време води дело за родителски права срещу бившия си съпруг. Всички започнахме да се споглеждаме и да се чудим дали не се опитва да си разреши личните проблеми на екрана…

Мей се засмя, но изведнъж се сети за ужасното му детство и се сепна.

— Няма проблем — каза Франсис, тъй като веднага усети какво си мисли Мей. — Не искам да ти е неудобно с мен. Мина много време, а и ако тази тема ми беше непоносима, нямаше да работя по „ДетТектор“.

— Все пак съжалявам. Никога не знам какво да кажа в неловки ситуации. Но проектът върви добре, нали? Близо ли си до…

— Още си смутена! Харесва ми — каза Франсис.

— Харесваш жената да е смутена?

— Особено в мое присъствие. Искам да стоиш на нокти, да си смутена, сплашена, с вързани ръце и готова да пълзиш по корем, ако поискам.

Мей поиска да се засмее, но не успя. Франсис заби поглед в чинията пред себе си.

— Мамка му! Всеки път, когато мозъкът ми ловко паркира колата пред къщата, устата ми избива стената на гаража. Извинявай. Усилено работя по този проблем.

— Няма нищо. Разкажи ми за…

— За „ДетТектор“? — Той вдигна поглед, обнадежден. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Защото подхвана ли тази тема, понеделнишкият потоп ще ти се стори като пролетен дъждец.

— Имаме още пет минути и половина.

— Добре, сещаш ли се за имплантите в Дания?

Мей поклати глава. Смътно си спомняше за някакво ужасно отвличане на дете, убийство…

Франсис си погледна часовника, защото знаеше, че припомнянето на случая в Дания ще му открадне една минута. Въздъхна и започна:

— Така, преди няколко години правителството на Дания изпробва една програма, по която имплантираха чипове в китките на децата. Лесно е, отнема две секунди, медицински издържано е и веднага влиза в действие. Всеки родител знае къде е детето му по всяко време. Слагат чипове на деца под четиринайсет и първоначално всичко е наред. Съдебните дела срещу проекта се отхвърлят, защото има твърде малко възражения. Родителите гласуват „за“ с две ръце. Това са деца все пак и хората искат да дадат всичко от себе си, за да ги предпазят, нали така?

Мей кимна, но изведнъж си припомни, че историята няма щастлив край.

— Само че един ден изчезват седем деца. Полицаите и родителите си мислят: е, няма проблем, знаем къде са. Проследяват чиповете, но когато ги намират на някакъв паркинг, всичките седем са в хартиена торбичка, кървави. Само чиповете.

— Сега си спомням — каза Мей със свит стомах.

— Откриват телата седмица по-късно и дотогава хората са обезумели. Всички са в истерия. Мислят си, че чиповете са предизвикали отвличането и убийствата, че по някакъв начин така са провокирали престъпниците, изкушили са ги.

— Беше толкова ужасно! И после — край с чиповете.

— Да, само че аргументите са нелогични. Особено ако говорим за Кръга. Случват се по… колко, дванайсет хиляди отвличания на година? И колко убийства? Проблемът в Дания е, че са сложили чиповете твърде плитко. Всеки може просто да ги извади, ако поиска. Твърде лесно е. А нашите изследвания тук… запозна ли се със Сабайн?

— Да.

— Е, тя е в екипа. Няма да ти го каже, защото върши разни неща по проекта, за които не може да говори. Но конкретно в този случай откри начин чипът да се имплантира в костта. Което прави всичко съвсем различно.

— Ох, гадост. Коя кост?

— Няма значение, или поне не мисля, че има. Мръщиш се…

Мей си коригира физиономията и опита да си даде вид на неутрална.

— Да, определено е лудост — продължи той. — Някои хора се побъркват при мисълта за чипове в главите, в тялото, но технологически този чип е като най-обикновен радиоприемник. Не прави нищо друго, освен да казва къде се намира. Така или иначе вече са навсякъде около нас. Всеки втори продукт е с такъв. Купуваш си уредба — има чип. Купуваш си кола — има няколко. Някои компании даже ги слагат в опаковките на храните, за да са сигурни, че ще са пресни, когато стигнат до магазина. Най-обикновена следяща система. А ако я поставиш в костта, няма махане и не се вижда с просто око — за разлика от тези в китката.

Мей остави буритото.

— Ама наистина ли в костта?…

— Мей, представи си един свят, в който повече никога не може да се случи сериозно посегателство над дете. В който просто е невъзможно да се случи. В мига, в който детето не е там, където трябва, системата се задейства и детето може да бъде проследено веднага. Всеки може да го проследи. Всички власти знаят, че е изчезнало, само че виждат и точно къде е. Могат да звъннат на майката и да й кажат, че просто се е разходило до мола или пък за броени секунди да проследят злодея. Единствената му надежда би била да отвлече детето, да го замъкне в някоя дълбока гора, да направи нещо и да избяга, преди целият свят да му се е изсипал на главата. Само че ще има не повече от минута и половина.

— Или просто да блокира сигнала на чипа.

— Да, но колко са хората с подобни познания? За колко педофили си чувала, които да са и инженерни гении? Много малко, предполагам. Следователно всички отвличания, изнасилвания и убийства автоматично спадат с 99 процента. И цената е детето да има чип в глезена. Искаш ли живо дете, макар и с чип в глезена? Дете, което знаеш, че ще порасне в безопасност, че ще може отново да изтича из парка, да кара колело до училище?…

— Каниш се да кажеш „или“.

— Да: или искаш мъртво дете? Или години, прекарани в притеснения всеки път, когато тръгне пеша към спирката?

Анкетирали сме родители по цял свят, които, преодолеят ли веднъж гнусливостта си, ни дават 88 процента съгласие. Осъзнаят ли веднъж, че всичко това е възможно, те започват да ни питат: „Защо още го нямаме? Кога ще е готово?“. Това ще е новата златна епоха за младите. Епоха без притеснения. Мамка му, закъсняваш. Виж.

Той посочи часовника. 13:02.

Мей хукна към работното си място.