Дейв Егърс
Кръгът (6)

* * *

Мей си взе довиждане и тръгна, щастлива, че има целия следобед на разположение. Подкара колата на запад в слънчевия, спокоен ден, в който цветовете на пейзажа бяха изчистени и ясни — синьо, жълто, зелено. Когато наближи брега, зави към залива. Ако побърза, може да хване няколко часа каяк.

Мърсър я беше запалил по каяка — занимание, което допреди това беше смятала за неприятно и скучно. Да седиш на повърхността на водата, да се бориш със странното гребло, което й приличаше на лъжица за сладолед, постоянно да се кълчиш — всичко изглеждаше болезнено, а скоростта й се струваше твърде малка. Но в крайна сметка реши да опита и се качиха на каяк, но не на професионален, а на по-простичък модел, от онези, на които се сяда отгоре и краката ти остават открити. Обиколиха залива доста по-бързо, отколкото беше очаквала, видяха тюлени и пеликани и накрая Мей се убеди, че това е един безобразно недооценен спорт, а заливът — печално неоползотворена водна площ.

Бяха тръгнали от мъничък плаж, без предварителна тренировка, екипировка или суетене от страна на човека, който даваше каяците под наем — просто си плащаш петнайсетте долара на час и за броени минути се озоваваш в залива, хладен и спокоен.

Тя слезе от магистралата и се отправи към плажчето, където завари водата гладка като огледало.

— Ехо — каза нечий глас.

Мей се обърна и видя възрастна жена с криви крака и ситнокъдрава коса. Марион, собственичката на „Океанската русалка“. Русалката беше тя, държеше бизнеса от цели петнайсет години, след като спечелила доста от магазинче за канцеларски материали. Сподели историята с Мей още на първата им среща — разказваше я на всички, защото смяташе за много забавно, че е спечелила толкова много от канцеларски материали, та да отвори бюро за каяк и падълборд под наем. А защо го намираше за смешно, Мей така и не разбра. Но жената беше блага и любезна, дори когато Мей искаше да наеме каяк едва няколко часа преди края на работния ден, какъвто беше случаят и днес.

— Заливът е прекрасен — каза Марион. — Само не отивай много надалеч.

Помогна на Мей да извлачат каяка по пясъка и скалите до вълничките. След това й закопча спасителната жилетка.

— И внимавай да не пречиш на хората, дето живеят в лодките. Всекидневните им са ти точно на нивото на очите, така че никакво надничане. Искаш ли неопрен или ветроустойчиво яке? — попита Марион. — Може да задуха.

Мей отказа и влезе в каяка боса и по жилетката и дънките, които носеше от обяд. За секунди изгреба разстоянието отвъд рибарските лодки, вълноломите и падълбордистите, чак до откритите води на залива.

Там беше пусто. Фактът, че тези води се посещаваха толкова рядко, винаги я изумяваше. Нямаше джетове. Никой не караше и водни ски. Тук-там по някой рибар или моторница. Имаше платноходки, но далеч не толкова много, колкото човек би очаквал. Една от причините навярно беше студената вода, но може би в Северна Калифорния просто имаше твърде много неща за вършене. Струваше й се странно, но не се оплакваше. Така оставаше повече вода само за нея.

Придвижи се до сърцевината на залива. Тук наистина стана по-бурно и студената вода обля краката й. Чувството беше приятно, толкова приятно, че тя потопи ръка, загреба от водата и си наплиска лицето и врата. Когато отвори очи, видя на петдесетина метра пред себе си един тюлен, който я гледаше като хрисимо куче, в чийто двор е прекрачила. Главата му беше обла, сива и лъщеше като гладък мрамор. Мей положи греблото в скута си и продължи да гледа тюлена, който също се взираше в нея. Очите му бяха като черни копчета, без блясък. Никой не помръдваше. Двамата стояха, сключили погледи, и този миг, който се разтягаше, застинал във времето и насладата, очакваше да бъде продължен. Защо да помръдват?

Тя усети порива на вятъра, който донесе със себе си и острия мирис на тюлена. Беше го доловила и миналия път, когато плува с каяк — смесица от миризма на риба тон и мръсно куче. По-добре да не си срещу вятъра. Като че ли засрамен, тюленът се потопи под водата.

Тя продължи да се отдалечава от брега. Постави си за цел да стигне до една червена шамандура, която забеляза близо до извивката на полуостров, протегнал се дълбоко в залива. Щеше да й отнеме около трийсет минути да стигне дотам и пътьом щеше да мине покрай няколко десетки закотвени шлепа и платноходки. Много от тях бяха превърнати по един или друг начин в домове и макар да знаеше, че не бива да наднича в прозорците, не се сдържа — на борда се криеха мистерии. Защо на този шлеп има паркиран мотор? Защо на онази яхта се вее флаг на Конфедерацията? В далечината забеляза кръжащ хидроплан.

Вятърът се надигна зад нея и бързо я отпрати отвъд червената шамандура и все по-близо до далечния бряг. Не беше планирала да акостира там, нито някога досега беше прекосявала залива, но съвсем скоро брегът се оказа непосредствено пред нея, след водораслите, които прозираха под все по-плитката вода.

Тя скочи от каяка и босите й краха стъпиха върху камъните, обли и гладки. Докато теглеше каяка към брега, водата се надигна и обгърна краката й. Не беше вълна — по-скоро внезапно равномерно покачване. В един момент стоеше на сухия бряг, а в следващия — водата беше почти до коленете й и тя цялата прогизна. Когато нивото отново спадна, водата остави след себе си широка ивица чудновати, блещукащи водорасли — сини и зелени, и, под определен ъгъл, с цветовете на дъгата. Тя взе едно в ръка — беше гладко като гума и накъдрено по ръба. Краката й бяха мокри, а водата — леденостудена, но Мей нямаше против. Седна на каменистия бряг, взе една клечка и започна да си рисува по едрия пясък, разбутвайки гладките камъчета. Миниатюрни рачета, разровени и раздразнени, пъплеха към нови убежища. Надолу по брега един пеликан кацна върху сух, избелял дънер, който се протягаше лениво от стоманеносивата вода към небето.

Тогава Мей осъзна, че хлипа. Баща й беше развалина. Не, не развалина. Понасяше всичко с достойнство. Но тази сутрин й се стори толкова уморен, толкова съкрушен, примирен, все едно знаеше, че не може да се бори едновременно с това, което се случва с тялото му, и с компаниите, от които зависи здравето му. А тя нямаше как да му помогне. Можеше да напусне работа. Можеше да напусне и да помага с телефонните обаждания, с борбата на всички фронтове в името на доброто му здраве. Това би направила една добра дъщеря. Едно добро дете, единственото им дете. Едно добро, единствено дете би прекарало следващите три или пет години — може би последните му години на подвижност, на пълноценен живот — с него, в помощ на него и на майка си при задвижването на семейния механизъм. Само дето тя знаеше, че родителите й никога няма да я оставят да го направи. Никога нямаше да го позволят. И така си оставаше приклещена между работата, от която зависеше и която обичаше, и родителите си, на които не можеше да помогне.

Колко е хубаво да можеш да си поплачеш, да оставиш раменете си да се разтресат, да почувстваш горещите сълзи по лицето си, да вкусиш нежната им сол, да си избършеш сополите с опакото на блузата. Когато приключи, избута каяка обратно във водата и загреба чевръсто. Спря се чак по средата на залива. Сълзите й бяха засъхнали, дишането й се беше укротило. Беше спокойна, чувстваше се силна, но вместо да се насочи към червената шамандура, която вече не представляваше никакъв интерес, остана неподвижна, с гребло в скута, оставяйки вълните леко да я полюшват и благото слънце да суши ръцете и краката й. Често правеше така, далеч от брега — просто стоеше неподвижна и чувстваше необятната маса на океана под себе си. В тази част на залива имаше леопардови акули, скатове, медузи и тук-там морски свине, но в момента наоколо не се забелязваше жива душа. Всички се бяха изпокрили в тъмната вода, в черния паралелен свят. Усещаше присъствието им, но не знаеше къде… Всъщност не усещаше нищо и в този момент това й се стори точно както трябва да бъде. Далеч напред виждаше как заливът прелива в океана и тъкмо там, пробивайки си път през ивица лека мъгла, плаваше огромен товарен кораб, който се отдалечаваше от брега. Замисли се дали и тя да не продължи, но не видя смисъл. Нямаше причина да отива където и да е. Беше й достатъчно да седи насред залива, без нищо за вършене и гледане. Остана да се полюшва така почти един час. От време на време подушваше онази характерна смесена миризма на куче и риба тон и забелязваше някой любопитен тюлен, с който се гледаха напоително, докато започваше да се чуди дали и той като нея съзнава какви късметлии са, колко е хубаво, че всичко наоколо е само тяхно.

В късния следобед тихоокеанският вятър се надигна и гребането до брега стана тежко. Когато се прибра, крайниците й бяха като от олово, а главата й — мътна. Направи си салата и изяде половин опаковка чипс, докато зяпаше през прозореца. Заспа в осем и се събуди след единайсетчасов сън.