Дейв Егърс
Кръгът (49)

* * *

Когато се върна обратно на бюрото си, Мей откри написана на ръка бележка от Ани. „Може ли да се видим? Пиши ми «сега», когато ти е удобно, и ще се видим в тоалетните.“

Десет минути по-късно Мей седеше в обичайната си кабинка и чу Ани да влиза в съседната. Изпитваше облекчение, че Ани я търси, и силно вълнение, че отново е толкова близо до нея. Сега можеше да поправи всичко помежду им, решена беше да го направи.

— Сами ли сме? — попита Ани.

— Звукът е изключен за три минути. Какво има?

— Нищо. Тази история с Минало перфектно. Малко по малко започнаха да ми снасят резултатите и още отсега нещата не изглеждат добре. А утре ще го обявят публично и предполагам, че ще стане още по-зле.

— Чакай малко, какво са открили? Мислех, че започват от Средновековието или там някъде…

— Да. Само че още оттогава двата рода в семейството ми са били злодеи. Дори не знаех, че британците са държали роби от Ирландия… Ти?

— Не. Нямах представа. Искаш да кажеш бели, ирландски роби, така ли?

— Хиляди. Предците ми са били нещо като робовладелци. Нахлували са в Ирландия, връщали са се с робите и са ги продавали по цял свят. Ужасна работа.

— Ани…

— Знам, че със сигурност е истина, защото се засича по хиляда начина, само че кажи ми, приличам ли ти на потомка на робовладелци?

— Ани, успокой се малко. Нещо, което се е случило преди шестстотин години, няма нищо общо с теб. Сигурна съм, че всеки човек има кусури в родословието си. Не го приемай толкова лично.

— Хубаво, но ако не друго, то със сигурност е срамно, не мислиш ли? Значи, че е част от мен. Или поне за всички, които познавам, за следващите хора, които видя, това ще е част от мен. Ще виждат мен и ще говорят на мен, но и това вече ще е част от мен. Вече имам един нов слой и не мисля, че е честно. Представи си, все едно да знам, че баща ти е бил от Ку Клукс Клан…

— Ани, преувеличаваш. Никой, ама никой няма и за секунда да те погледне накриво, защото някой си древен твой роднина е имал роби от Ирландия. Пълна лудост е, при това е станало толкова отдавна, че никой няма и да му хрумне да ти го приписва на теб. Знаеш ги хората какви са. Никой не помни такива неща така или иначе. А пък да те държат отговорна? Абсурд!

— Освен това дори са убивали роби. Имало е някакъв бунт и някой от предците ми бил извършил масово клане на хиляда мъже, жени и деца. Толкова е ужасно. Просто…

— Ани! Трябва да се успокоиш. Първо, времето ни изтече, звукът ще се включи след секунда. И второ, просто е безумно да се притесняваш за това. Та това са били на практика пещерни хора. На всички прадедите ни са били задници!

Ани се изсмя със звучно грухтене.

— Обещай ми повече да не се притесняваш за това.

— Мхм.

— Ани, забрави го. Обещай ми.

— Хубаво.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Ще се опитам.

— Добре. Времето свърши.

Когато на следващия ден се разгласиха новините за предците на Ани, Мей с радост установи, че поне частично е била права. Естествено, имаше известен брой непродуктивни коментари, но като цяло реакцията на хората беше колективно свиване на раменете. Никой не го беше грижа особено много как всичко това се свързва с Ани. Вместо това се пробуди едно ново и може би полезно внимание към отдавна забравения момент от историята, когато британците са пътували до Ирландия и са се връщали с човешка разменна монета.

Ани сякаш приемаше нещата съвсем леко. Коментарите й в Зинг бяха положителни и дори качи на страницата си кратко изявление, в което изразяваше изненадата си от злощастната роля, която е изиграло част от далечното й родословие в този мрачен исторически момент. Накрая се опитваше да придаде на изказването си някаква перспектива и лековатост, за да е сигурна, че разкритията за нейния род няма да разубедят и други да разузнаят личната си история с Минало перфектно. „На всички прадедите ни са били задници!“, казваше тя и Мей, която гледаше записа на гривната си, се изсмя.