Дейв Егърс
Кръгът (48)

* * *

Събралата се група беше прекрасна пъстра компания от младежи с расти и лунички, със сини и зелени, и кафяви очи. Всички седяха отпред със сияещи лица. Всеки имаше по четири минути да представи идеята си пред комисията кръгаджии, сред които Бейли, Стентън (и двамата бяха в залата и оживено разговаряха с други членове на Бандата) и Тай, който се включи през видео връзка. Седеше в някаква празна бяла стая, облечен с обичайния възголям анорак, и се взираше в камерата и залата пред себе си с изражение, което не показваше нито отегчение, нито видим интерес. Младите презентатори искаха да впечатлят не толкова другите двама Мъдреци или старшите кръгаджии, а тъкмо него. Донякъде бяха като негови деца: мотивирани от успеха му, младостта му, умението му да превръща идеите в реалност, но и да остава себе си — напълно отвеян, но същевременно изключително продуктивен. И те искаха да са като него, но търсеха също и парите, които бяха част от сделката.

Това беше събитието, за което говореше Калден — където според него щеше да има максимален брой зрители и на което настояваше Мей да каже на всички, че Кръгът не бива да се затваря, че Завършването ще доведе до нещо като Армагедон. Не се бяха чували от онзи разговор в тоалетните, и слава богу, помисли си тя. Сега повече от всякога беше сигурна, че е някакъв хакер шпионин, някой от бъдеща конкурентна компания, който се опитва да обърне Мей и още кой знае кого срещу Кръга, да го взриви отвътре.

Отърси се от всички мисли за него. Знаеше, че тази среща ще е плодотворна. Десетки от служителите в Кръга са били наети точно така: дошли в кампуса като кандидати, представили идеята си, идеята се купила на мига и в резултат на това кандидатът бил назначен на работа. Мей знаеше, че Джаред е постъпил в Кръга така, както и Джина. Това беше един от по-сензационните начини да се озовеш тук: представяш идея, тя се възприема, награждават те с позиция и възможност за акции в компанията и виждаш с очите си как идеята ти се реализира за нула време.

Мей обясни всичко това на зрителите си, докато залата се запълваше. Присъстваха около петдесет кръгаджии от различни отдели, Мъдреците, Бандата на четирийсетимата и няколко асистенти. Всички седяха срещу редицата чакащи реда си кандидати, някои от които все още тийнейджъри.

— Много ще е вълнуващо! — каза Мей на зрителите си. — Както знаете, за пръв път излъчваме на живо подобна среща… — За малко да добави „с планктона“, но за щастие се усети навреме и се спря. Погледна гривната. Имаше 2,1 милиона зрители, макар че очакваше броят бързо да се покачи.

Първият кандидат, Файзал, не изглеждаше на повече от двайсет. Кожата му сияеше като лакирано дърво, а предложението му беше съвсем просто: вместо да се водят безкрайни минибитки за това дали разходите на даден човек могат да се следят, или не, защо да не се сключи сделка с този човек? Ако толкова желаните потребители се съгласят да използват Кръгови пари за всичките си покупки и да споделят пазарните си навици и предпочитания с Кръга, тогава биха могли да получат различни намаления, точки и отстъпки в края на всеки месец — като безплатни въздушни мили, ако използваш една и съща кредитна карта.

Мей знаеше, че тя лично веднага би се записала за подобен план и предположи, че покрай нея същото щяха да направят още милиони други.

— Много интересно — каза Стентън. След време Мей щеше да научи, че кажеше ли той „много интересно“, значи е готов да купи идеята и да наеме създателя й.

Второто предложение беше на афроамериканка на около двайсет и две години. Казваше се Белинда и идеята й, както тя сама каза, би могла да заличи расовото профилиране от страна на полицията и органите за сигурност на летищата. Мей започна да кима: точно това обичаше най-много у поколението си — способността да вижда приложенията на Кръга в защита на социалната справедливост и да се заема с тези проблеми с хирургическа прецизност. Белинда изкара на екрана видео на оживена градска улица, по която няколко хиляди души се разминаваха под камерата, без дори да знаят, че ги снимат.

— Всеки ден полицията спира шофьори, защото „карат в чернокожо състояние“. Всеки ден спират млади афроамериканци на улицата, натискат ги срещу някоя стена, претърсват ги, ограбват им правата и честта.

За момент Мей се замисли за Мърсър и й се прииска и той да слушаше това. Да, понякога приложенията на интернет наистина можеха да са малко малоумни и комерсиални, но за всяко едно от тях имаше по три проактивни приложения, които впрягаха силата на технологиите, за да направят човечеството по-добро.

Белинда продължи:

— Подобни практики единствено засилват ненавистта между цветнокожите и полицията. Виждате ли тази тълпа? Състои се най-вече от млади цветнокожи мъже, нали? Ако покрай тази пресечка мине някоя патрулка, всички ще са заподозрени, нека не си кривим душата. Но не бива да е така.

В този момент сред тълпата на екрана трима мъже започнаха да мигат в червено или оранжево. Продължаваха да се движат, да се държат нормално, но сега бяха оцветени и се открояваха от масата.

— Тримата мъже, които виждате, са рецидивисти. Оранжевият цвят сигнализира за дребни криминални прояви — дребни кражби, притежание на наркотици, престъпления без насилие и жертви. — Двама от мъжете бяха оцветени в оранжево. По-близо до камерата обаче се движеше безобидно изглеждащ мъж на около петдесет, който примигваше в червено от глава до пети. — Третият мъж е бил осъждан за сериозни престъпления като въоръжен грабеж, опит за изнасилване и повторни нападения.

Мей се обърна и видя увлеченото изражение на Стентън, който слушаше с леко отворена уста.

Белинда продължи:

— В момента виждаме това, което би видял всеки полицай, екипиран с КримРадар — проста програма, която може да се използва с всяко ретинно устройство. Полицаят не трябва да прави нищо. Просто сканира тълпата и веднага вижда всички хора с някаква присъда. Представете си, че сте полицай в Ню Йорк. Изведнъж този град с осем милиона души става безкрайно по-лесно контролируем, когато знаеш накъде да насочиш усилията си.

Стентън проговори:

— Как знаеш? Чрез някакъв чип ли?

— Възможно е — отговори Белинда. — Може да е чип, ако успеем да го наложим. Иначе, още по-лесно, биха могли да им слагат гривни. Гривните на глезена се слагат вече от десетилетия. Модифицираме гривната така, че да се разпознава от ретинното устройство, и получаваме и опция за проследяване. Разбира се — добави тя, като погледна към Мей с топла усмивка, — може да се приложи и технологията на Франсис, и да работим с чипове. Но това, предполагам, ще срещне известни законови препятствия.

— Може би да, може би не — каза Стентън и се облегна назад.

— Е, очевидно това би бил идеалният вариант. Ще е вечен. С чипа винаги ще знаеш кои са били престъпниците, за разлика от гривната, която все пак подлежи на известно фалшифициране или премахване. Освен това има хора, които ще настояват, че след определен период е редно гривните да се свалят, криминалните прояви — да се заличат.

— Тази перспектива никак не ми допада — каза Стентън. — Право на обществото е да знае кой е извършил престъпление. Съвсем логично е. Тъкмо така властите се справят със сексуалните престъпници от години насам: проявиш ли се като сексуален престъпник, влизаш в регистъра. Адресът ти става обществено достояние, трябва да се разходиш из квартала, да се представиш като такъв, какъвто си и така нататък, защото хората имат правото да знаят кой живее сред тях.

Белинда кимаше.

— Да, абсолютно. Точно така. По този начин на практика маркираме провинилите се и от онзи момент нататък, ако си полицай, вместо да караш по улицата и да спираш всеки, който има тъмна кожа или носи развлечени панталони, просто ще използваш ретинната апликация и ще виждаш престъпниците в ярки цветове — жълто, оранжево и червено, според сериозността на престъпленията им.

Стентън вече се бе привел напред.

— Хайде да доведем нещата с една крачка по-далеч. Разузнавателните агенции веднага могат да създадат мрежа с всички контакти на престъпника, всички съизвършители. Отнема секунди. Чудя се дали не може да има вариации в оцветяването, за да се вземат предвид и известните на властите съучастници, дори и те лично все още да не са били арестувани или осъдени. Както знаем, много от престъпните босове никога не са били осъждани за нищо.

Белинда кимаше въодушевено:

— Така е, абсолютно! И в тези случаи ще използваш някакво мобилно устройство, за да маркираш индивида, тъй като няма да разполагаш с удобството на присъда, която да е подсигурила задължителния чип или гривна.

— Да, да — каза Стентън, — има различни варианти. И много хубави неща за обсъждане. Заинтригуван съм.

Белинда засия, седна и стрелна следващия кандидат, Гарет, с престорена равнодушна усмивка. Той се изправи и примигна притеснено. Беше висок мъж със светлорижава коса. Получил пълното внимание на всички в залата, той се ухили срамежливо и малко накриво.

— Ами, за добро или зло, моята идея е подобна на тази на Белинда. Когато осъзнахме, че работим по сходни проекти, решихме отчасти да се съюзим. Главната допирателна е, че и двамата се интересуваме от безопасността. Смятам, че моят план би могъл да заличи престъпността квартал по квартал, район по район.

Той застана до екрана и показа изображение на малък квартал между четири главни улици с двайсет и пет къщи. Ярки зелени линии бележеха местоположението на къщите и така зрителите виждаха интериора. Мей си помисли, че този вид преглед напомня на топлинна карта.

— Идеята се базира на съседския охранителен модел, при който групи съседи се грижат за безопасността едни на други и докладват на властите при проява на ненормално поведение. „Квартална стража“ (така съм я кръстил, но разбира се подлежи на промяна) разчита на силата на монтираните камери и като цяло на Кръга и прави извършването на престъпление, каквото и да е престъпление, изключително трудно при пълна активност на въпросния квартал.

Гарет натисна някакво копче и къщите се изпълниха с фигури, по две, три или четири във всяка сграда, всички в син цвят. Движеха се из дигиталните си кухни, спални и дворове.

— Ето, както виждате, това са жителите в квартала. Оцветени са в синьо, защото всички са регистрирани в Квартална стража с отпечатъци, ретина, телефонен номер и дори телесен профил.

— Това би виждал и всеки от тях, така ли? — попита Стентън.

— Да. Това е домашният изглед.

— Впечатляващо — отбеляза Стентън. — Вече съм заинтригуван.

— И така, виждате, че всичко е спокойно в квартала. Всеки, който е там, има право да е там. Но нека сега да видим какво става, когато се появи непознат човек.

На екрана изникна фигура, оцветена в червено, и се запъти към входната врата на една от къщите. Гарет се обърна към публиката и повдигна вежди.

— Системата не разпознава този човек, затова го показва в червено. Всеки нов индивид, който влезе в рамките на квартала, автоматично задейства програмата. Всички съседи ще получат съобщение на домашните и мобилните си устройства, че в квартала има посетител. Обикновено не е голяма работа. Просто нечий приятел или чичо е дошъл на гости. Все пак обаче другите знаят, че има нов човек и къде точно е той.

Стентън се беше облегнал назад, сякаш знае останалата част от историята и иска малко да забърза нещата:

— Следователно, предполагам, че има начин да бъде неутрализиран.

— Разбира се. Хората, при които е дошъл на гости, могат да изпратят съобщение до системата, да потвърдят, че е познат, да го идентифицират: „Това е чичо Джордж“. Могат да го направят и предварително. Така чичото ще пристигне в синьо.

В този момент чичо Джордж от червено се оцвети в синьо и влезе в къщата.

— И всичко в квартала отново е наред — каза Гарет.

— Освен ако не дойде истински злодей — подтикна го Стентън.

— Да, в редките случаи, когато човекът наистина е някой със зли намерения… — Сега на екрана ще се появи червена фигура, която се промъква около къщата и наднича през прозорците. — Тогава целият квартал ще разбере. Ще знаят къде е и ще могат да стоят далеч от него или да се обадят в полицията, или да се опитат да го спрат, или каквото решат, че е правилно.

— Много добре. Чудесно — каза Стентън.

Гарет засия.

— Благодаря. А покрай идеята на Белинда се замислих, че всички бивши престъпници, които живеят в квартала, ще се виждат в оранжево и червено на всички екрани. Или пък в друг цвят, за да знаеш, че са жители на квартала, но че имат някакви провинения, нещо такова.

Стентън кимна:

— Хората имат право да знаят.

— Абсолютно — съгласи се Гарет.

— Както изглежда, това решава проблема на Очите — каза Стентън, — а той е, че макар да има камери навсякъде, не всички гледат всичко. Ако се извърши престъпление в три часа сутринта, кой ще гледа точно камера 982?

— Така е — потвърди Гарет. — Сега обаче камерите ще са само част от цялата схема. Цветовото маркиране ти показва различния в тълпата и така можеш да се съсредоточиш само върху него. Разбира се, уловката се крие във въпроса дали тази система би нарушила някакви лични права и закони.

— Не смятам, че това ще е проблем — възрази Стентън. — Имаш правото да знаеш кой живее на улицата ти. Каква е разликата между програмата и това да трябва да се представиш на всичките си съседи? Това е просто една по-напреднала и пълна версия на израза „добрите огради означават добри съседи“. Смятам, че тази програма би могла да елиминира на практика всички престъпления, извършени от непознати, в която и да е общност.

Мей си погледна гривната. Не можеше да преброи всички, но стотици зрители вече искаха продуктите на Белинда и Гарет, веднага. „Къде?“ „Кога?“ „Колко?“

В този момент се чу и гласът на Бейли:

— Единственият въпрос, останал без отговор, е какво можем да направим, ако престъплението се извърши от някого в самия квартал? Или в къщата?

Белинда и Гарет се обърнаха към добре облечена жена с много къса черна коса и стилни очила.

— Май е мой ред — каза тя, изправи се и заглади черната си пола. — Казвам се Финеган и идеята ми е свързана с насилие над деца в дома. Аз самата станах жертва на насилие, когато бях малка — поясни тя и направи пауза от една секунда, за да прикове вниманието. — Това престъпление, сравнено с всички останали, като че ли е най-трудно да бъде предотвратено, имайки предвид, че престъпниците несъмнено са част от семейството, нали така? Само че осъзнах, че нужните инструменти вече са налице. Първо, повечето хора вече имат устройства под една или друга форма, които следят нивото им на гняв и сигнализират, когато той се покачи опасно. Ако комбинираме този инструмент със стандартни сензори за движение, можем да разберем мигновено, когато се случва нещо лошо или дори когато е на път да се случи. Нека ви дам пример. Да вземем един такъв сензор, инсталиран в кухнята. Често се използват във фабрики или кухни в ресторантите, за да следят дали готвачът или работникът извършват дадена задача по стандартния начин. Имам сведения, че и Кръгът ги използва, за да подсигури регулярност в много отдели.

— Да, така е — потвърди Бейли и предизвика далечен смях някъде от стаята.

Стентън поясни:

— Държим патента на тази технология. Знаеше ли?

Финеган се изчерви и като че ли за миг се почуди дали да не излъже. Можеше ли да каже, че е знаела?

— Не бях запозната с тази подробност — призна тя, — но се радвам, че вече съм наясно.

Стентън сякаш се впечатли от самообладанието й.

— Както знаете — продължи Финеган, — всяко необичайно движение или нестандартен ред на изпълнение на действията на работното място дава сигнал на компютъра и или получаваш съобщение, което ти напомня какво си забравил да извършиш, или вписва грешката в регистрите, за да бъде прегледана от ръководството. Затова си помислих, защо да не използваме същите сензори и в дома, особено в рисковите домакинства, за да следим всякакви прояви на извъннормено поведение?

— Като димен детектор за хора — обади се Стентън.

— Точно така. Димният детектор се задейства при най-малкото покачване на въглероден диоксид във въздуха. Е, говорим за същото нещо. Инсталирала съм такъв сензор тук, в тази зала, и искам да ви покажа какво вижда той.

На екрана зад нея се появи силует с размерите и формата на самата нея — синя сянка, която повтаряше движенията й.

— Ето, това съм аз. Сега наблюдавайте как се движа. Ако се разходя наоколо, сензорите ще отчетат поведението ми като в рамките на нормата.

Силуетът зад нея остана син.

— Ако нарежа един домат — каза Финеган и имитира рязане на въображаемия домат, — резултатът ще е същият. В нормата съм.

Синята й сянка повтори движението.

— Но вижте какво ще стане, ако направя опит за насилие.

Финеган рязко вдигна ръце и ги спусна пред себе си, все едно удря дете. Фигурата на екрана веднага се оцвети в оранжево и запищя пронизителна аларма.

Звукът беше като пулсиращ, ритмичен писък. Според Мей беше твърде силен за демонстрация и погледна към Стентън, който се беше облещил.

— Изключи я! — каза той, едва сдържайки гнева си.

Финеган не го чу и продължи, като че ли алармата трябва да е допустима част от представянето.

— Това е алармата, която…

— Изключи я! — изрева Стентън и този път Финеган го чу. Тя се хвърли върху таблета си и затърси правилния бутон.

Стентън оглеждаше тавана.

— Откъде идва този звук? Как може да е толкова силен?

Пищенето продължи. Половината хора в публиката бяха закрили ушите си с ръце.

— Изключи я или всички просто си тръгваме! — заплаши Стентън и се изправи със свити от ярост устни.

Финеган най-сетне откри бутона и алармата заглъхна.

— Това беше грешка — сгълча я той. — Не можеш да наказваш хората, на които искаш да продадеш нещо. Ясно ли ти е?

Очите на Финеган трептяха от ужас и започнаха да се пълнят със сълзи.

— Да, ясно ми е.

— Можеше просто да кажеш, че се включва аларма. Не беше нужно наистина да я включваш. Това е бизнес урокът ми за днес.

— Благодаря, сър — каза тя, преплела побелели ръце пред себе си. — Мога ли да продължа?

— Не знам — каза Стентън, все още бесен.

— Да, Финеган — обади се Бейли. — Просто давай по-пъргаво.

— Добре — каза тя с разтреперен глас. — Същината е, че сензорите ще се инсталират във всяка стая и ще бъдат програмирани да разпознават кое е в рамките на нормалното и кое — не. Ако се случи нещо извън нормата, ще се задейства алармата и в идеалния случай това само по себе си ще прекъсне или поне забави случващото се в стаята. През това време органите на реда вече ще са осведомени. Може да бъде настроено така, че да се алармират и съседите, имайки предвид, че те се намират най-близо и вероятно биха могли да се отзоват на помощ своевременно.

— Да. Схващам — каза Стентън. — Да вървим нататък. — Имаше предвид нататък със следващия презентатор, но Финеган продължи да говори със завидна решителност:

— Разбира се, ако комбинираме всички тези технологии, бързо ще можем да подсигурим поведенчески норми във всякакви среди. Да вземем затворите или училищата. Аз, например, посещавах училище с четири хиляди ученици, от които само двайсет създаваха проблеми. Представям си какво щеше да бъде, ако учителите имаха ретинен интерфейс и можеха да видят маркираните в червено ученици от един километър — това щеше да предотврати повечето инциденти. Също така, сензорите могат да насочат вниманието към всякакви прояви на антисоциално поведение.

Вече по-спокоен, Стентън отново се беше облегнал на стола си, прекарал палци през гайките на панталона.

— Мисля, че ставаме свидетели на толкова много престъпност и насилие, защото трябва да следим толкова много неща. Твърде много места, твърде много хора. Ако можем да се съсредоточим върху изолираните от масата нарушители на реда и ако можем да ги маркираме и следим, ще спестим безкрайно много време и излишни усилия.

— Точно така, сър — промълви Финеган.

Стентън поомекна и си погледна таблета, където вероятно виждаше това, което и Мей видя на китката си: Финеган и програмата й вече бяха изключително популярни. Повечето съобщения бяха от жертви на различни престъпления — жени и деца, претърпели тормоз у дома, които казваха очевидното: „Де да имаше такива технологии преди десет-петнайсет години… Но важното е, че поне сега вече няма да се случват подобни неща“. Съобщенията бяха все в този смисъл.