Дейв Егърс
Кръгът (37)

* * *

Мей стоеше отвън, в центъра на западната част на кампуса, и нарочно протакаше, докато Ани се върне. Беше 13:44, доста по-късно, отколкото я очакваше, и вече се притесняваше, че ще я изпусне. Имаше среща с д-р Вилялобос в два часа и сигурно щеше да прекара известно време при нея — имайки предвид предупреждението на лекарката, че става въпрос за нещо сериозно, макар и не пряко свързано със здравето й. Но мислите за Ани и лекарката бледнееха пред тези за Франсис, към когото изведнъж отново изпитваше някакво странно привличане.

Мей осъзнаваше какъв евтин номер й бяха изиграли. Франсис беше слаб, с нулев физически тонус, няколко диоптъра и силно изявен проблем с преждевременната еякулация, но въпреки това само похотливите погледи на Джаки й бяха достатъчни, за да пожелае отново да е насаме с него. Искаше да го вкара в стаята си още същата нощ. Мисълта беше абсурдна. Трябваше да си прочисти ума. Стори й се добър момент да разкрие на зрителите си новата скулптура.

— Добре, трябва да ви покажа нещо — каза тя. — Дело е на прочут китайски творец, който неведнъж си е имал проблеми с тамошните власти. — Точно в този момент Мей не можеше да си спомни името му. — Докато сме на тази тема, искам да благодаря на всички, които изпратиха намръщени личица на китайското правителство както заради гоненията срещу твореца, така и заради ограниченията, които са наложили върху свободата в интернет. Получили са над 180 милиона личица само от САЩ и, повярвайте ми, това ще се отрази на режима.

Мей продължаваше да не се сеща за името на скулптора и усещаше, че пропускът скоро ще бъде забелязан. Тогава отговорът се появи на китката й: „Как се казва човекът?“, попита някой. Друг му отговори.

Мей насочи камерата към скулптурата и неколцина кръгаджии, които стояха между нея и творбата, се дръпнаха встрани.

— Не, не, стойте си — викна им Мей. — Придавате перспектива, останете — помоли ги тя и хората се върнаха при скулптурата, до която изглеждаха нищожни.

Беше висока почти пет метра, изработена от тънък и идеално прозрачен вид плексиглас. Въпреки че голяма част от по-ранното творчество на скулптора беше концептуално, тази негова творба изглеждаше реалистична и недвусмислена: огромна ръка с размерите на автомобил се протягаше от — или по-скоро през — голям правоъгълник, който повечето хора тълкуваха като компютърен екран.

Името на скулптурата беше „Да протегнем ръка за доброто на човечеството“ и още с първото си представяне е била високо оценена заради откритостта си, така нетипична за автора, който обикновено влагаше далеч по-мрачен сарказъм в изкуството си, често по адрес на изгряващия Китай и съпътстващото възхода чувство за себестойност.

— За всички в Кръга скулптурата наистина е право в десетката — каза Мей. — Дори чух, че кръгаджии са плакали пред нея. И както виждате, хората обичат да я снимат. — Беше виждала много хора да позират пред гигантската ръка, все едно тя се пресяга към тях, за да ги вдигне, да ги възвиси.

Реши да интервюира двама души, които стояха близо до протегнатите пръсти.

— Здравей, как се казваш?

— Джино. Работя в „Машинната епоха“.

— Как тълкуваш тази скулптура?

— Ами, не съм специалист, но мисля, че е доста очевидно. Опитва се да ни каже, че имаме нужда от повече начини, чрез които да се пресегнем извън екрана, нали?

Мей закима, защото тъкмо това беше посланието според повечето хора в Кръга, но все пак й се искаше някой да го каже пред камерата за не толкова вещите в интерпретиране на изкуство. Опитите да се свържат с твореца след инсталацията на скулптурата бяха неуспешни. Бейли, поръчителят на произведението, беше споделил, че не е имал пръст („… знаете ме мен с игрите на думи“, вметна той) в избора на темата или осъществяването й. Въпреки това беше очарован от резултата и сърдечно му се искаше създателят да посети кампуса и да говори за произведението си, но човекът отговорил, че не може нито да дойде лично, нито дори да участва в телеконференция. Предпочитал да остави скулптурата да говори сама за себе си.

Мей се обърна към жената до Джино:

— А ти си?…

— Ринку, също от „Машинната епоха“.

— Съгласна ли си с Джино?

— Напълно. Много ме трогва. Според мен ни казва, че трябва да намерим повече начини да се свържем едни с други. Екранът е като бариера и ръката я превъзмогва…

Мей продължаваше да кима, докато си мислеше, че всеки момент ще трябва да я прекъсне, когато през прозрачната китка на гигантската ръка видя някого, който много приличаше на Ани. Беше млада руса жена с фигура, подобна на нейната, която ходеше забързано през двора. Ринку още говореше, набрала скорост.

— Тоест, как можем в Кръга да направим връзката с клиентите ни по-силна? За мен е удивително как този скулптор, който живее толкова далече и в толкова различен свят, е успял да изобрази така добре това, за което постоянно мислим тук, в Кръга! Как да работим по-добре, да постигаме повече, да се пресягаме по-надалеч? Как да си проврем ръката през екрана, за да сме по-близо до света и всички останали?

Мей наблюдаваше жената, която влезе в „Индустриалната революция“. Когато вратата се затвори и Ани или двойничката й изчезна от поглед, Мей се усмихна, благодари на Ринку и Джино и погледна часа. Беше 13:49 — трябваше да е в лекарския кабинет след единайсет минути.

— Ани!

Жената продължи да крачи. Мей не можеше да реши дали да се провикне с пълен глас, което обикновено не се харесваше на зрителите, или да се затича след нея, което пък щеше силно да разтресе камерата и също никак да не се хареса на зрителите. Реши да забърза крачка, докато придържа камерата към гърдите си. Фигурата зави и изчезна. Мей чу щракването на вратата към стълбището и се завтече нататък. Ако не беше убедена, че е невъзможно, щеше да реши, че Ани я избягва нарочно.

Когато излезе на стълбището, погледна нагоре, видя ръка, която със сигурност беше нейната, и отново се провикна:

— Ани!

Фигурата спря — наистина Ани. Обърна се, бавно слезе обратно по стълбите и когато видя Мей, се усмихна по типичния си, оттрениран уморен начин. Прегърнаха се, макар Мей да знаеше, че всяка прегръдка предоставя на зрителите й отчасти комична, а в дадени случаи и леко еротична гледка, когато тялото на отсрещния човек се спусне към обектива и го закрие.

Ани се отдръпна, погледна надолу към камерата и й се изплези.

— Запознайте се с Ани — каза Мей на зрителите. — Чували сте много за нея: член на Бандата на четирийсетимата, световен пътешественик, красив титан и близък приятел. Кажи здрасти, Ани!

— Здрасти!

— Е, как мина пътуването?

Ани се усмихна, но Мей усети по едва доловимата й гримаса, че ситуацията не й е особено приятна. Въпреки това успя да го прикрие зад радостна маска.

— Прекрасно!

— Искаш ли да споделиш нещо интересно? Как беше в Женева?

Усмивката й посърна.

— Е, знаеш, че не бива много да говорим за тези работи, защото повечето са…

Мей кимна, уверявайки я, че знае.

— Извинявай, имах предвид Женева като град. Хубаво ли беше?

— Разбира се — каза Ани. — Направо страхотно. Ходих на концерт на „Фон Трап“, имат нови дрехи. Пак от завеси, разбира се.

Мей погледна часа. Имаше още девет минути.

— Има ли нещо друго, което искаш да кажеш?

— Какво друго? Чакай да помисля… — каза Ани.

Тя наклони глава, сякаш изненадана и леко раздразнена, че тази изкуствена среща все още продължава. Но изведнъж нещо я обзе, като че ли чак сега наистина осъзна какво се случва — че, иска или не, е заклещена пред камерата и трябва да се въплъти в ролята си на говорител на компанията.

— А, да, има една много готина програма, за която загатваме от известно време насам, казва се „Минало перфектно“. Тъкмо се борех с някои последни пречки в Германия. В момента търсим подходящ доброволец от Кръга, който да я изпробва, и когато го намерим, той ще постави началото на съвсем нова епоха за Кръга и, с риск да прозвучи твърде драматично, за човечеството като цяло.

— Никак даже не звучи драматично! — възкликна Мей. — Можеш ли да разкажеш нещо повече за нея?

— Разбира се, Мей. Благодаря, че попита — каза Ани и за миг сведе поглед, след което отново вдигна лице към Мей с професионална усмивка. — Мога да кажа, че основната идея е да впрегнем силата на Кръга и да разчертаем не само бъдещето, а и миналото. В момента дигитализираме всяка снимка, всеки кинопреглед, всяко аматьорско видео от всеки архив в страната и в Европа — или поне правим всичко по силите си. Задачата е херкулесовска, но веднъж наберем ли критична маса — а и с помощта на напредващите технологии за лицево разпознаване, — ще успеем, надявам се, да идентифицираме всеки човек от всяка снимка и всяко видео. Ако искаш да намериш всички снимки на прабаба си, ще можеш да претърсиш архива и — предполагам, не, обзалагам се — да научиш много повече за нея. Примерно, току-виж си я открила в тълпата на Световното изложение през 1912 година. Току-виж попаднеш на родителите си във видео на бейзболен мач от 1974-та. Надеждата ни е в крайна сметка да обогатим спомените си, както и световната история. А с помощта на ДНК и далеч по-добрия генеалогичен софтуер, до края на годината се надяваме всички да разполагат с бърз достъп до всяко налично късче информация за родословното си дърво, всяка снимка или видео, с едно-единствено търсене.

— И предполагам, че когато се включат и останалите, имам предвид от Кръга, бързо ще запълним дупките. — Мей се усмихна и показа на Ани с очи, че се справя отлично.

— Точно така, Мей — каза Ани. Гласът й пробождаше пространството помежду им. — Като всеки друг онлайн проект, по-голяма част от завършването ще бъде дело на дигиталното общество. Ние тук събираме своите милиони снимки и видеозаписи, но останалата част от света ще допринесе с още милиарди. Очакваме, че дори и при частично участие ще успеем лесно да запълним повечето дупки в историята. Ако търсиш всички, живели в дадена сграда в Полша около 1913 година, и ти липсва един, няма да отнеме дълго да триангулираш този последен човек, като засечеш останалите данни, с които ще разполагаме.

— Много вълнуващо!

— Така е — каза Ани и се облещи, за да подскаже на Мей да се ориентира към привършване.

— Но още си нямате опитно зайче? — попита Мей.

— За начало търсим човек, който има дълбоки корени на американска почва. Просто защото знаем, че оттук ще имаме по-пълен достъп до архивите, отколкото ако започнем в чужбина.

— И това е част от плана на Кръга да завърши всичко тази година? Затварянето все още ли се движи по график?

— Абсолютно. „Минало перфектно“ е на практика готов проект. А като се имат предвид и всички останали аспекти на Затварянето, спокойно го виждам като факт в началото на следващата година. Осем месеца и ще сме приключили. Но знае ли човек: както са тръгнали нещата, с помощта на толкова много кръгаджии по света, може и да завършим по-рано.

Мей се усмихна, кимна и с Ани отново споделиха дълъг, напрегнат момент, през който очите на Ани питаха колко още трябва да разтягат този полутеатрален диалог.

Слънцето отвън проби през облаците и светлината от прозореца падна върху лицето на Ани. Тогава Мей за първи път забеляза колко остаряла изглежда приятелката й. Лицето й беше изпито, кожата — бледа. Още нямаше двайсет и седем, а под очите й висяха торбички. На тази светлина изглеждаше състарена с пет години през последните два месеца.

Ани взе ръката на Мей в своята и впи нокти в дланта й, за да й привлече вниманието.

— Всъщност трябва да отида до тоалетната. Искаш ли с мен?

— Да. И на мен ми се ходи.

Макар прозрачността на Мей да беше пълна — не можеше да изключва видео и аудио предаването по никое време, — все пак имаше някои изключения, на които Бейли държеше. Едно от тях беше в случай на посещение на банята, или поне по времето, прекарано върху тоалетната. Видео връзката трябваше да остане включена, защото, казваше Бейли, камерата щеше да снима вратата и следователно нямаше да е от голямо значение. Звукът обаче трябваше да се изключи за доброто на Мей и публиката й.

Така Мей влезе в кабинката, Ани — в съседната, и аудио връзката беше изключена. По правилник Мей разполагаше с до три минути тишина. Повече от това би предизвикало тревога както у зрителите, така и у останалите в Кръга.

— Та, как си? — попита Мей.

Самата Ани беше скрита, но пръстите на краката й, с израснали нокти, които спешно се нуждаеха от професионално внимание, се виждаха под преградата между кабинките.

— Добре. Добре. Ти?

— И аз.

— Еми, така и се очаква! Направо разбиваш!

— Мислиш ли?

— О, я моля ти се! Не на мене с фалшивите скромности. Трябва да се пукаш от кеф.

— Добре. Пукам се от кеф.

— Извинявай, ама си същински метеор! Лудницата е пълна. Хората идват при мен, за да се доберат до теб! Направо… думи нямам.

Нещо се беше прокраднало в гласа й и Мей го оприличи на завист или нещо много сходно. Няколко възможни отговора преминаха през ума й, но нито един уместен. „Нямаше да успея без теб“ звучеше едновременно суетно и снизходително. В крайна сметка реши просто да смени темата.

— Извинявай, че ти задавах тъпи въпроси преди малко — каза Мей.

— Няма нищо. Но добре ме приклещи.

— Знам. Просто… видях те и исках да прекараме малко време заедно. И не знаех за какво друго да те питам. Наистина ли си добре? Изглеждаш изстискана.

— Благодаря ти, Мей. Винаги съм обичала да ми кажат, че изглеждам ужасно, след като съм се появила пред камера с хиляди зрители. Благодаря, много си мила.

— Просто се притеснявам за теб. Спиш ли изобщо?

— Не знам. Може би още не съм влязла в крачка. А и часовата разлика…

— Мога ли да направя нещо за теб? Хайде да излезем да хапнем.

— Да хапнем? С твоята камера и моя ужасен вид? Звучи прекрасно, но не, мерси.

— Позволи ми да направя нещо за теб.

— Не, не. Просто трябва да наваксам.

— Нещо интересно?

— Обичайното.

— Как минаха държавните работи? Доста неща ти струпаха на главата. Притеснявах се за теб.

Тонът на Ани изведнъж се вледени.

— Е, нямало е защо да се притесняваш. Не се занимавам с подобни неща от вчера.

— Нямах предвид, че съм се притеснявала затова.

— Ами, най-добре не се притеснявай за нищо.

— Знам, че можеш да се справиш.

— Благодаря ти, Мей! Вярата ти в мен ще бъде бризът под крилете ми.

Мей реши да пренебрегне сарказма.

— Та, кога ще може да се видим?

— Скоро. Ще измислим нещо.

— Довечера? Моля те!

— Няма да е довечера. Искам да си почина и да съм свежа за утре. Имам сума ти работи за вършене. Всички нови задачи около Завършването…

— На Кръга ли?

Последва дълга пауза, през която Мей беше сигурна, че Ани се наслаждава на мига. Тя знаеше нещо, за което Мей нямаше представа.

— Да. Бейли не ти ли е казал? — попита Ани. Някаква влудяваща мелодичност беше намерила място в гласа й.

— Не знам — каза Мей. Сърцето й гореше. — Може и да е споменал нещо.

— Ами, според тях вече сме много близо. Досега свалях някои от последните бариери. Мъдреците мислят, че ни остават само някои последни препятствия.

— Аха. Да, май чух нещо подобно — каза Мей и усети колко жалко звучи. Но наистина й завиждаше. Естествено, че й завиждаше. Защо да има същия достъп до информация като Ани? Знаеше, че няма такова право, но въпреки това го искаше; би трябвало да е достатъчно близо до кухнята на нещата, че да научава новини от Ани, която беше обикаляла по света три седмици. Тази неосведоменост я запрати в някакво позорно кътче на Кръга, някакво плебейско място, където беше просто говорител, който отвлича вниманието на хората.

— Сигурна ли си, че не мога да ти помогна с нещо? С някоя кална маска за торбичките под очите? — Мей се отврати от себе си, че го изрича, но в този миг й достави такова удоволствие, като че беше почесала някакъв досаден сърбеж.

Ани се прокашля.

— Много си мила. Но трябва да вървя.

— Сигурна ли си?

— Мей, не искам да прозвучи грубо, но в момента най-добре ще ми се отрази да си седна на бюрото и да си върша работата.

— Добре.

— Нищо лично към теб. Просто трябва да наваксам.

— Не, няма нищо, разбирам. Няма проблем. Така или иначе ще се видим утре. На срещата на Великите идеи.

— Какво?

— Има среща на Великите…

— Не, знам какво е. Но… ти ще ходиш?

— Да. Бейли смята, че трябва да съм там.

— И ще го излъчваш?

— Естествено. Проблем ли е?

— Не, не — каза Ани, очевидно за да си спечели време, докато осмисли новината. — Просто съм изненадана. На тези срещи се обсъжда поверителна интелектуална собственост. Може би иска да присъстваш само в началото. Не мога да го обясня…

Ани пусна водата и Мей видя, че се е изправила.

— Тръгваш ли?

— Да. Толкова закъснявам, че направо ми се повръща.

— Добре. Само не повръщай.

Ани бързо се отправи към вратата и изчезна.

Мей имаше четири минути да стигне до д-р Вилялобос. Изправи се, включи си звука и излезе от тоалетната.

Веднага след това се върна обратно, пак изключи звука, седна в същата кабинка и си даде една минута, за да се овладее. Зрителите щяха да си помислят, че има запек. Но не я интересуваше. Беше сигурна, че Ани вече плаче, където и да се намира. И Мей хлипаше и я проклинаше, всеки един рус сантиметър от нея и самодоволното й чувство на привилегированост. И какво като е в Кръга преди нея? Сега вече бяха наравно, но Ани отказваше да го приеме. Щеше да се наложи Мей да се погрижи за това.