Дейв Егърс
Кръгът (30)

* * *

В главата й кънтяха самообвинения. Мразеше се. Как можа да го направи?! Да си рискува работата! Да изложи най-добрата си приятелка! Да застраши здравната осигуровка на татко си! Несъмнен идиот, но това не клони ли и към шизофрения? Какво я прихвана миналата нощ? Кой, за бога, върши такива неща? Умът й спореше сам със себе си, докато тя работеше трескаво, опитвайки се да свърши нещо забележително, с което да покаже отдадеността си към компанията. Обработи 140 клиентски запитвания, рекорден брой, докато отговаряше на 1129 въпроса от проучването на Кръга и същевременно се грижеше за новаците. Средната оценка на екипа беше 98, с което нямаше как да не се гордее, макар и да знаеше, че това се дължи на известна доза късмет, както и на приноса на Джаред — който беше наясно какво се случва с Мей и й предложи помощ. В пет часа затвориха потока и Мей се отдаде на ПопРанга си за четирийсет и пет минути, в които успя да го вдигне от 1827 на 1430 — процес, който й отне 344 коментара и почти хиляда усмихнати и намусени емотикона. Повиши конверсията си, като сподели мнение по 38 главни и 44 по-второстепенни теми, а търговската й стойност достигна 24 050 долара. Беше сигурна, че Бейли ще забележи и оцени активността й, тъй като от Тримата Мъдреци той най-много се интересуваше от ПопРанга.

В 5:45 часа някой я повика по име.

— Мей Холанд?

Вдигна поглед и видя на вратата непознат мъж на около трийсет. Отиде да го посрещне.

— Да, аз съм.

— Казвам се Донтей Питърсън. Работя с Еймън и той ме помоли да те придружа до офиса му. Готова ли си?

Поеха по същия маршрут, по който бяха вървели с Ани, и в един момент Мей осъзна, че Донтей не знае, че тя е ходила в офиса на Бейли и преди. Ани не я беше заклела да го пази в тайна, но след като Донтей не знаеше, и Бейли вероятно не знаеше, следователно трябваше да си държи устата затворена.

Докато стигнат до дългия червен коридор, Мей се беше изпотила. Усещаше реките, които се стичаха от мишниците й. Краката си обаче не усещаше изобщо.

— Ето един интересен портрет на Тримата Мъдреци — каза Донтей, когато се спряха пред вратата. — Рисувала го е племенницата на Бейли.

Мей се престори на изненадана от картината и сподели очарованието си от невинността и проницателността й.

Донтей хвана огромното чукало и похлопа на вратата. Тя се открехна и усмихнатото лице на Бейли изпълни отвора.

— Ето ги! Здравей, Донтей, здравей, Мей! — Той се усмихна още по-широко, когато осъзна римата. — Заповядайте!

Беше облечен с резедав свободен панталон и бяла риза и изглеждаше като току-що излязъл от банята. Мей проследи погледа му из стаята и Бейли се почеса по тила, едва ли не сконфузен от това колко добре се е справил.

— Това е любимата ми стая. Много малко хора са я виждали. Не че искам да се правя на потаен или нещо такова, просто не ми остава време за развеждане на гости. Виждала ли си нещо подобно досега?

Искаше й се да каже, че всъщност е виждала тъкмо тази стая, но знаеше, че не може.

— Ни най-малко — отговори тя.

В този миг по лицето на Бейли пробягна лек спазъм, който сякаш доближи левия крайчец на окото му до лявата страна на устата.

— Благодаря ти, Донтей — каза той.

Донтей се усмихна и си тръгна, затваряйки тежката врата зад гърба си.

— Е, Мей — първо, искаш ли чай?

Бейли стоеше пред старинен сервиз за чай. От сребърния чайник се издигаше спираловидна струйка пара.

— Ами, да.

— Зелен? Черен? — попита той с усмивка. — Сив?

— Зелен, благодаря. Но не беше нужно…

Бейли внимателно започна да налива от чайника.

— Отдавна ли се познавате с любимата ни Ани?

— Да. От втори курс в колежа. Вече пет години.

— Пет! Ами че това са, колко… трийсет процента от живота ти!

Мей знаеше, че Бейли доста щедро закръгля, но се засмя тихо.

— Така излиза. Дълго време е.

Той й подаде чаша в чинийка и я покани с ръка да седне на единия от двата меки кожени фотьойла. Сам потъна в другия с тежка въздишка и подпря глезен на коляното си.

— Е, Ани е много важна за нас тук и същото се отнася за теб, Мей. Ани говори за теб като за потенциално много ценен член на тази общност. Вярваш ли, че е възможно?

— Че мога да съм ценна тук?

Бейли кимна и подухна чая си. Погледна я над чашата с немигащи очи. Мей срещна погледа му, но след миг не устоя и извърна очи встрани, където отново видя лицето му, този път в рамка на близката лавица. Беше черно-бяла семейна снимка, на която трите му дъщери стояха около седналите си родители. Синът му седеше в скута на Бейли, облечен в анцуг и с фигурка на Железния човек в ръка.

— Ами, надявам се — отговори тя. — Давам всичко от себе си. Обожавам Кръга и не бих могла да опиша колко съм благодарна за възможността да съм тук.

— Чудесно, чудесно. Е, кажи ми, как се чувстваш след случилото се снощи? — Бейли зададе въпроса сякаш от чисто любопитство, все едно отговорът й можеше да поеме в безброй посоки.

Картите бяха свалени. Нямаше какво да крие.

— Ужасно. Почти не спах. Толкова ме е срам, че направо ми се повръща. — Никога нямаше да употреби тази дума, ако разговаряше със Стентън, но усещаше, че Бейли би оценил подобно откровение.

Той се подсмихна едва доловимо и продължи нататък.

— Мей, нека те попитам нещо: щеше ли да постъпиш по друг начин, ако знаеше за камерите наоколо?

— Да.

Бейли кимна със съчувствие.

— Добре. А как по-точно?

— Нямаше изобщо да го направя.

— Защо не?

— Защото щях да знам, че ще ме заловят.

Бейли наклони глава.

— Само затова?

— Ами, нямаше да искам никой да види какво правя. Не беше редно. И е много срамно.

Той остави чашата на масата до себе си и положи ръце в скута, сплел пръсти в нежна прегръдка.

— Значи, по принцип, би ли казала, че човек се държи по различен начин, когато знае, че го наблюдават?

— Да, разбира се.

— И когато може да бъде държан под отговорност?

— Да.

— И когато поведението му ще бъде записано и запаметено. Когато ще бъде достъпно за всеки, по всяко време. И записът ще съществува вечно.

— Да.

— Добре. А спомняш ли си онази моя реч по-рано през лятото, за крайната цел на „Окото на промяната“?

— Знам, че ще предотврати голяма част от престъпността, ако има пълно покритие.

Бейли изглеждаше доволен.

— Правилно, точно така. Обикновени граждани като Гари Кац и Уолт Льофевър, в този случай, които са си направили труда да поставят камерите, допринасят за сигурността на всички ни. В нашия случай престъплението е дребно и, слава богу, няма жертви. Жива и здрава си. Бизнесът на Марион и каяк индустрията като цяло не пострадаха. Но една-единствена проява на себичност от твоя страна можеше да застраши всичко това. Една-единствена постъпка би могла да окаже влияние върху безброй други неща. Съгласна ли си?

— Да. Зная, така е. Безотговорно беше. — Мей отново се почувства като недалновиден човек, който за пореден път е застрашил всичко, което му дава Кръгът. — Господин Бейли, не мога да повярвам, че постъпих така. И знам, че се чудите дали изобщо имам място тук. Просто искам да знаете колко много ценя позицията си, както и вярата ви в мен. И ми се иска да го докажа. Бих направила всичко, за да ви се реванширам. Наистина, бих поела всякаква допълнителна работа, бих направила всичко. Само кажете.

По лицето на Бейли се изписа усмивка, сякаш думите й му се сториха забавни.

— Мей, работата ти тук не е застрашена! Тук си завинаги. Ани е тук завинаги. Съжалявам, ако си си помислила друго, дори и за момент. Не искаме нито една от вас някога да ни напуска.

— Много се радвам да го чуя. Благодаря — каза тя с облекчение, макар сърцето й да биеше още по-лудо.

Бейли се усмихна и кимна, като че ли също му беше олекнало, че са се разбрали по този въпрос.

— Но благодарение на цялата тази случка можем да научим един много важен урок, не мислиш ли? — Въпросът звучеше като реторичен, но Мей все пак кимна. — Нека те попитам, кога една тайна е нещо хубаво?

Мей се замисли за няколко секунди.

— Когато може да ти помогне да не нараниш нечии чувства.

— Например?

— Ами — запъна се тя, — да речем, че знаеш, че гаджето на твоя приятелка й изневерява, но…

— Но какво? Няма ли да й кажеш?

— Добре, това не беше хубав пример.

— Мей, някога чувствала ли си се добре, когато твой приятел има тайни от теб?

Мей си помисли за всичките дребни лъжи, които беше наговорила на Ани през последните дни. Лъжи, които не само беше изговорила, а и написала, лъжи, които бяха неопровержими и незаличими.

— Не. Но бих го разбрала, ако му се е наложило.

— Много интересно. Можеш ли да се сетиш за някой подобен случай?

— Ами, в момента не. — Чувстваше се отвратително.

— Добре, засега не можем да се сетим за хубава тайна между приятели. Да минем на семейството. Хубави ли са тайните в едно семейство? Теоретично, казвала ли си си някога: „Ей, знаеш ли какво би било прекрасно да спестя на семейството си? Истината“.

Мей се замисли за всички неща, които родителите й най-вероятно държаха в тайна от нея — всевъзможните унижения, които им причиняваше болестта на баща й.

— Не, не съм — отговори тя.

— Нямате ли тайни в семейството?

— Всъщност не знам. Определено има неща, които не искаш родителите ти да знаят.

— А родителите ти биха ли искали да ги знаят?

— Може би.

— Значи лишаваш родителите си от нещо, което искат. Това хубаво ли е?

— Не. Но може би така е най-добре за всички.

— По-скоро само за теб. За този, който пази тайната. Някаква тъмна тайна, за която родителите не трябва да разбират. Дали тайната е за нещо прекрасно, което си направила? И ако знаят за него, ще им донесе непоносимо щастие?

Мей се засмя.

— Не. Тайната все пак е нещо, което не искаш да знаят, защото те е срам или искаш да не разбират, че си се издънил.

— Но се съгласихме, че те биха искали да знаят.

— Да.

— И имат правото да знаят.

— Предполагам.

— В такъв случай да си представим, че говорим за идеалния случай, в който не правиш нищо, от което би те било срам пред родителите ти.

— Добре, но има и неща, които може би просто няма да разберат.

— Защото те самите никога не са били синове и дъщери?

— Не, но…

— Мей, имаш ли хомосексуални роднини или приятели?

— Да.

— Знаеш ли колко по-различен е бил светът за тях, преди да започнат да споделят това с останалите?

— Имам някаква представа.

Бейли отиде да налее още чай за двама им и пак седна срещу нея.

— Не съм сигурен, че е така. Аз съм от поколението, за което разкриването беше голям проблем. Брат ми е гей и призна пред семейството чак на двайсет и четири години. А дотогава тази тайна едва не го уби. Беше като тумор, който гниеше в него и растеше с всеки изминал ден. Но защо е решил, че е по-добре да го държи вътре в себе си? Когато каза на нашите, те не се впечатлиха особено, така да се каже. Беше създал цялата тази драма в главата си — цялата тази тайнственост, това бреме. Исторически погледнато, част от проблема беше, че и другите пазеха подобни тайни. Разкриването пред близките беше трудно, докато милиони мъже и жени не започнаха да го правят. Тогава стана далеч по-лесно, не мислиш ли? Когато милиони други мъже и жени започнаха да споделят тайната си, хомосексуалността се превърна от някакво мистериозно отклонение в общоприет житейски път. Съгласна ли си?

— Да. Но…

— И смятам, че на местата, където хомосексуалните все още биват потискани, проблемът мигновено може да се реши, ако всички гейове и лесбийки публично се разкрият, заедно. Тогава тези, които ги потискат, и тези, които мълчаливо подкрепят потисничеството им, ще осъзнаят, че са отлъчвали поне десет процента от населението — включително собствените си синове, дъщери, съседи и приятели, — дори може би родителите си. Дискриминацията им веднага става несъстоятелна. Само че потискането на хомосексуалните или на което и да е малцинство става възможно тъкмо чрез пазенето на тайни.

— Така е, не се бях замисляла за това от тази перспектива.

— Няма проблем — каза Бейли и доволно отпи от чашата. Прокара пръст по горната си устна, за да я подсуши. — Ето, разнищихме щетите, които една тайна може да нанесе в семейството и между приятелите и ролята на потайността в потисничеството на големи групи хора. Но да продължим мисията си и да се опитаме да открием ползата на тайните. Да разгледаме ли политиката? Смяташ ли, че един президент трябва да пази тайни от хората, които управлява?

— Не, но трябва да има неща, които да не знае всеки. Поне що се отнася до държавната сигурност.

Бейли се усмихна доволно, сякаш отговорът й не го изненада.

— Наистина ли така мислиш? Спомняш ли си за случая, когато един мъж на име Джулиан Асанж публикува няколко милиона страници със секретни документи на американското правителство?

— Да, чела съм.

— Е, първоначално правителството беше много разстроено, както и голяма част от медиите. Много хора смятаха, че това е сериозно нарушение на сигурността и че представлява безспорна и действителна заплаха за военните както тук, така и по целия свят. Но дали някои войници на практика пострадаха от публикуването на тези документи?

— Не знам.

— Не, нито един. Същото стана и с така наречените документи на Пентагона през седемдесетте. И косъм не падна от главата на нито един военен заради разкриването на онази информация. Главното последствие беше, че всички разбраха колко клевети и клюки се сипят от устата на дипломатите ни по адрес на чуждите управници. Милиони документи — само за да разберем, че американските лидери смятат Кадафи за ненормалник заради женската охрана и странните хранителни навици. Ако не друго, то публикуването на тези документи поне принуди дипломатите да пазят по-добро поведение. Започнаха да внимават какво говорят.

— Но държавната сигурност…

— Какво за нея? Единственият случай, в който сме в опасност, е когато не знаем какви са плановете и мотивите на държавите, с които уж не сме в добри отношения. Или когато те не знаят какви са нашите и това ги тревожи, не е ли така?

— Предполагам…

— Ами ако те знаеха нашите планове и ние — техните? Изведнъж вече над нас няма да тегне така нареченият риск от взаимно гарантирано унищожение, а вместо това ще се радваме на взаимно гарантирано доверие. САЩ не крие някакви чисто злонамерени мотиви, нали? Не планираме да заличим някоя страна от лицето на земята. Понякога обаче предприемаме подмолни ходове, за да постигнем това, което искаме. Но какво ще стане, ако всички са и трябва да бъдат открити?

— Положението ще е по-добро.

— Напълно съм съгласен! — Бейли се усмихна широко. Остави чашата и отново отпусна ръце в скута си.

Мей знаеше, че не бива да прекалява, но устата й се оказа по-бърза от мисълта.

— Но не можете да ми кажете, че всеки трябва да знае всичко.

Очите му се разтвориха, сякаш от удоволствие, че Мей го е тласнала към някаква идея, за която отдавна е копнял.

— Разбира се, че не. Но казвам, че всеки трябва да има правото да знае всичко и да разполага с инструментите да узнае това, което поиска. Нямаме достатъчно време да знаем всичко, макар че определено би ми се искало.

Бейли, потънал в мисли, направи кратка пауза, след което се фокусира обратно върху Мей.

— Разбирам, че не си била особено доволна от главната си роля в демонстрацията на Гус за „ЛюбЛюб“.

— Просто ме хвана неподготвена. Не ме беше предупредил.

— Само за това ли?

— И защото представи един изопачен образ на истинското ми аз.

— Информацията невярна ли беше? Имаше ли грешни факти?

— Е, не точно. Просто беше… откъслечно. И може би заради това ми се стори погрешно. Просто взе няколко късчета и ги представи като цялата ми същност…

— Сторило ти се е непълно.

— Да.

— Мей, много се радвам, че поставяш нещата така. Както знаеш, самият Кръг се стреми да стане пълен. В Кръга се опитваме да затворим кръга. — Бейли се засмя на собственото си остроумие. — Само че, предполагам, знаеш какви са цялостните цели за тази пълнота?

Мей не знаеше, но отговори:

— Мисля, че да.

— Погледни логото ни — каза Бейли и посочи екрана на стената, където се появи логото на Кръга. — Виждаш ли буквата „с“ по средата? Отворен кръг. От години насам ме тревожи и се е превърнал в символ на това, което трябва да направим тук — да го затворим. — Буквата на екрана се затвори в идеален кръг. — Виждаш ли? Кръгът е най-могъщата форма на вселената. Нищо не може да го победи, нищо не може да го подобри, нищо не може да е по-перфектно. Тъкмо това искаме да сме и ние: перфектни. Следователно всяко късче информация, което ни убягва, всичко, до което нямаме достъп, ни пречи да сме перфектни. Разбираш ли?

— Напълно — увери го Мей, макар да не беше сигурна дали наистина е така.

— Ръка за ръка с този стремеж върви и целта ни Кръгът да е способен да помага индивидуално на всеки да се чувства по-завършен и впечатленията на останалите за него да са цялостни — базирани на цялостна информация. И да не ни позволява да се чувстваме, както ти си се почувствала — все едно светът вижда един разкривен, откъслечен образ на истинското ни аз. Като счупено огледало. Ако погледнеш в счупено огледало, напукано и с липсващи парчета, какво ще видиш?

Сега Мей прозря смисъла. Основана на непълна информация, всяка оценка, критика или представа за каквото и да е винаги ще е погрешна.

— Разкривен, накъсан образ — отговори тя.

— Точно така. А какво ще видиш, ако огледалото е цяло?

— Всичко.

— Огледалото не лъже, нали?

— Разбира се. Огледалото е реалността.

— Но само ако е цяло. В твоя случай с презентацията на Гус проблемът е бил тъкмо там, в нарушената цялост.

— Хм — промърмори тя.

— „Хм“?

— Искам да кажа, да, така е. — Не беше сигурна защо изобщо си отвори устата, но думите просто се изляха навън, преди да успее да ги удържи: — Но все пак смятам, че има неща, макар и малко, които бихме искали да запазим за себе си. Всеки върши неща, когато е сам или когато е в леглото, от които би го хванало срам.

— Но защо трябва да го е срам?

— Е, може би невинаги точно ще го е срам. Но може би има неща, които да не иска да споделя. Които смята, че останалите сигурно няма да разберат. Или че ще променят представата на хората за него.

— Така… при такова положение в крайна сметка резултатът ще е един от два варианта. Първият — ще осъзнае, че тези дейности, каквито и да са те, са толкова широко разпространени и безобидни, че няма смисъл да се пазят в тайна. Ако им отнемем тази мистичност, ако признаем, че всички ги правим, то те губят способността си да шокират. Така се доближаваме до честността и се отдалечаваме от срама. Вторият, още по-добър, вариант е, ако всички, като общество, решим, че това са дейности, които не желаем да извършваме — и фактът, че всички знаят кой е извършителят или поне имат възможността да разберат, би предотвратил тези дейности. Точно както каза и самата ти — ако си знаела, че някой те гледа, никога нямаше да откраднеш каяка.

— Така е.

— Никой няма да гледа порно на работа, ако знае, че го наблюдават, нали?

— Не вярвам.

— Е, значи проблемът е решен, нали така?

— Ами, да, предполагам.

— Мей, случвало ли ти се е някога да пазиш тайна, която дълго е гниела дълбоко в теб, и в момента, в който си я изкарала наяве, веднага си се почувствала по-добре?

— Разбира се.

— И на мен ми се е случвало. Такава е същината на тайните. Когато ги държим в себе си, са като рак. Но излязат ли навън, са безвредни.

— Значи казвате, че не трябва да има тайни.

— От години размишлявам върху това и все още не съм измислил сценарий, в който една тайна има повече ползи, отколкото вреди. Тайните пораждат асоциално, неморално и унищожително поведение. Не си ли съгласна?

— Мисля, че да, но…

— Знаеш ли какво каза жена ми преди години, когато се оженихме? Когато не сме заедно, например ако съм в командировка, трябва да се държа така, все едно ме следи камера. Все едно тя самата ме гледа. Беше много отдавна и го каза напълно метафорично, почти на шега, но този образ се запечата в главата ми. Ако се озовях насаме с някоя колежка, се питах: „Какво ще си помисли Карън, ако ме гледа в момента?“. Това незабележимо напътстваше поведението ми и не ми позволяваше дори и да си помисля за нещо, което няма да се хареса на Карън и за което аз самият ще съжалявам по-късно. Това ми помагаше да съм честен. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да.

— Разбира се, системите за проследяване на самоуправляващите се автомобили биха могли до известна степен да разрешат подобни проблеми. Всеки от съпрузите би могъл да знае къде е бил другият, стига само да погледне регистъра на колата. Но въпросът е какво ще стане, ако всички се държим, все едно ни наблюдават? Така животът ни ще стане далеч по-морален. Кой би извършил нещо неетично или неморално, или незаконно, ако знае, че го гледат? Ако нелегалният му банков превод се следи? Ако рекетът му по телефона се записва? Ако обирът в бензиностанцията се заснема от десет камери и дори ретината му може да бъде разпозната още по време на обира? Ако флиртът му се документира по десет канала?

— Ами да, предполагам, че всичко това рязко ще спадне.

— Мей, тогава най-сетне ще сме принудени да покажем най-доброто у себе си. И смятам, че на хората ще им олекне. Ще се чуе една феноменална, глобална въздишка на облекчение. Най-сетне, вече най-сетне можем да сме добри. В един свят, където лошите постъпки не са опция, нямаме друг избор, освен да сме добри. Представяш ли си?

Мей кимна.

— Добре, докато сме на темата за облекчението, има ли нещо, което би искала да споделиш с мен, преди да приключим?

— Ами, твърде много неща, предполагам. Но беше толкова мило от ваша страна да ми отделите толкова много време, че…

— Мей, има ли нещо конкретно, което случайно скри от мен, докато седяхме тук, в тази библиотека?

Мей мигновено осъзна, че не може да излъже.

— Че съм била тук и преди?…

— Е, а била ли си?

— Да.

— Но когато влезе, намекна, че не си.

— Ани ме доведе. Каза, че е нещо като тайна. Не знам. Не знаех как да реагирам. И двата варианта не ми се сториха добри. При всяко положение знаех, че се вкарвам в беля.

Бейли се усмихна широко.

— Ами, да ти кажа, грешиш. Само лъжите ни вкарват в беля. Само нещата, които крием. Естествено че знам, че си била тук. Хайде сега, за кого ме имаш!… Но се учудих, когато реши да го скриеш. Накара ме да се почувствам отчужден от теб. Всяка тайна между двама приятели, Мей, е цял океан. Широк и дълбок океан, в който се губим. И сега, когато знам тайната ти, по-добре ли се чувстваш, или по-зле?

— По-добре.

— Облекчена?

— Да, облекчена.

Наистина изпитваше облекчение, вълна от облекчение, която граничеше с любов. Защото не беше загубила работата си и нямаше да се наложи да се връща в Лонгфийлд, и защото баща й ще остане в добро здраве, а майка й — не така обременена. Искаше й се Бейли да я прегърне, да я зарази със своята мъдрост и щедрост.

— Мей, истински вярвам, че ако пред себе си нямаме друг път, освен правилния, най-добрия път, ще дарим себе си с окончателно, всеобхватно облекчение. Вече не ни се налага да бъдем изкушавани от тъмнината. Прощавай, че гледам на нещата от морална гледна точка, но у мен се обажда вярващият християнин… Вярвам в способността на човешкия род да се усъвършенства. Мисля, че можем да сме по-добри. Че можем да сме перфектни, или поне донякъде. А когато станем най-добрата версия на себе си, възможностите ни ще са безкрайни. Ще можем да разрешим всеки проблем. Ще можем да излекуваме всяка болест, да сложим край на глада, ще можем всичко, защото няма да бъдем теглени надолу от слабостите си, от дребните си тайни, от ревнивото криене на информация и познание. Тогава най-сетне ще осъзнаем истинския си потенциал.