Дейв Егърс
Кръгът (3)

* * *

— Това парти ли? Нищо работа — увери я Ани, докато бавно обхождаха десетметровата шведска маса. Вече беше тъмно, а нощният въздух — хладен, но кампусът остана непонятно топъл, осветен от кехлибареното сияние на стотици факли. — По идея на Бейли е. Не че по принцип е кой знае какъв фен на природните явления, но си пада по звездите, природните цикли и такива разни, така че това със слънцестоенето е по неговата част. По някое време ще се появи да поздрави всички — или поне обикновено така прави. Миналата година беше по блузка без ръкави. Много се гордее с мускулите на ръцете си.

Мей и Ани тръгнаха по тучната ливада с пълни чинии и си намериха места на каменния амфитеатър, построен на високия тревист склон. Ани постоянно й наливаше още вино от бутилка с ризлинг, който си произвеждали в Кръга — някаква нова рецепта с по-малко калории и повече алкохол. Мей се загледа през ливадата към съскащите факли, подредени в редици, всяка от които отвеждаше пируващите към различни занимания — лимбо, кикбол, „електрическа пързалка“^[1], — които нямаха нищо общо със слънцестоенето. Благодарение на тази привидна произволност и липсата на какъвто и да е наложен график, партито далеч надхвърляше ниските й очаквания. Много скоро всички бяха пияни и Мей загуби Ани, след което самата тя се изгуби, докато в един момент не стигна до игрището за боче, където група по-възрастни кръгаджии, всички на поне трийсет години, търкаляха пъпеши и се целеха в кегли.

Успя да се върне обратно на ливадата, където се включи в някаква игра, наречена „Ха“, в която не трябва да правиш нищо друго, освен да лежиш с разперени ръце и крака, докосвайки хората от двете си страни. Когато човекът до теб каже „ха“, и ти трябва да го кажеш. Ужасна игра, но в момента Мей имаше нужда точно от това, защото й се виеше свят и щеше да й е по-добре в хоризонтално положение.

— Виж я. Изглежда толкова спокойна — каза някакъв глас наблизо.

Мей осъзна, че мъжкият глас говори за нея и отвори очи. Над себе си не видя никого. Само небе — почти чисто, с изключение на няколко сиви ивици, които бързо плуваха над кампуса, запътили се към морето. Клепачите й тежаха, макар да знаеше, че не е късно, или поне не минаваше десет. Днес обаче не искаше да заспива, както обикновено правеше след две-три чашки, затова стана и тръгна да търси Ани, или още ризлинг, или и двете. Откри шведската маса, но тя беше като плячкосана от диви животни или викинги, затова се отправи към най-близкия бар, където обаче вече нямаше ризлинг и предлагаха само някакъв бъркоч от водка с енергийна напитка. Продължи нататък, разпитвайки случайни хора за ризлинг, докато пред нея не премина сянка.

— Ей там има още — каза сянката.

Мей се обърна и видя очила, които проблясваха в синьо, кацнали върху неясен мъжки силует. Онзи се обърна да си ходи.

— След теб ли вървя? — попита Мей.

— Още не. Стоиш на място. Но трябва да вървиш, ако искаш още от онова вино.

Тя последва сянката през ливадата до завета на няколко високи дървета, през които се процеждаше лунната светлина, сто сребристи копия. Сега виждаше силуета по-добре: бежова тениска и елече от кожа или велур — комбинация, която Мей не беше срещала от известно време. Мъжът спря и клекна до един изкуствен водопад, който се стичаше по стената на „Индустриалната революция“.

— Скрих няколко бутилки тук — обясни, потопил ръце дълбоко в езерцето, където се събираше водата. Не намери нищо, затова клекна и бръкна до рамо, а след малко извади две изящни зелени бутилки. Изправи се и се обърна към Мей. Тя най-сетне успя да го огледа добре. Лицето му беше като заоблен триъгълник, който завършваше с брадичка с фина, едва забележима трапчинка. Имаше кожа на дете, очи на много по-възрастен мъж и забележителен нос — гърбав и крив, но придаващ на останалата част от лицето му някаква стабилност, като кил на лодка. Веждите му продължаваха в плътни линии към ушите, които стърчаха заоблени, големи и бебешко розови.

— Ще се връщаш ли към играта или…

Тонът му някак намекна, че „или“-то е далеч по-добрият избор.

— Не мисля — каза Мей, осъзнала, че не го познава, че не знае нищо за този човек. Но бутилките бяха у него, Ани се запиля нанякъде, а и имаше доверие на тези хора в огражденията на Кръга — в този момент изпитваше безпределна любов към обитателите на това място, където всичко беше ново и позволено. Затова го последва обратно към партито, или по-скоро към периферията му, където седнаха на висок пръстен от каменни стъпала с изглед към ливадата, по която силуетите тичаха, пискаха, падаха.

Той отвори бутилките, даде едната на Мей, глътна от своята и се представи като Франсис.

— Не ти ли викат Франк? — попита тя. Взе бутилката и напълни устата си със сладкото вино.

— Опитват се, но… но предпочитам да не го правят.

Тя се засмя, след нея и той.

Оказа се, че е програмист, работел в компанията от почти две години. Преди това бил нещо като анархист, провокатор. Наели го на работа, когато успял да проникне в системата на Кръга по-дълбоко от всеки друг. Сега бил в екипа по сигурността.

— А на мен ми е първият ден — сподели Мей.

— Да бе!

Тогава тя тръгна да казва „не се шегувам“, но си оплете езика и от устата й излезе нещо като „не се целувам“. В мига, в който се чу какво казва, осъзна, че никога няма да го забрави и ще се мрази до края на света.

— Не се целуваш? — попита той с каменна физиономия. — Много категорично звучи. Вече си взела решение при толкова малко информация за мен. Не се целуваш и това си е.

Мей се опита да обясни какво е искала да каже, че просто се е объркала, че… Но нямаше никакво значение. Той се смееше с глас и тя разбра, че има чувство за хумор, което по някакъв начин я накара да се почувства на сигурно място и да повярва, че Франсис никога повече няма да повдигне въпроса, че това ужасно нещо, което бе успяла да каже, ще си остане между тях и че и на двамата им е ясно: всички правят грешки — така и трябва да бъде, и ако всеки съзнава, че сме просто хора и е възможно да звучим и да изглеждаме абсурдно по хиляда пъти на ден, тези грешки трябва да се допускат и да се прощават.

— Първи ден, значи… — повтори Франсис. — Ами поздравления! Наздраве!

Чукнаха се с бутилките и отпиха. Мей вдигна своята към луната, за да види колко е останало вътре, и течността доби извънземен син цвят. Установи, че вече я е преполовила и я остави на земята.

— Имаш хубав глас — продължи той. — Винаги ли е такъв?

— Дебел и дрезгав?

— По-скоро бих казал зрял. Чувствен. Сещаш ли се за Тейтъм О’Нийл?

— Нашите ме караха да гледам „Хартиена луна“ сто пъти. Искаха да се почувствам по-добре…

— Обожавам този филм.

— Мислеха, че ще стана като Ади Прей, хулиганка, но в същото време сладурана. Искаха мъжко момиче. Даже ме подстригваха като нея.

— Допада ми.

— Харесваш коса на паница?

— Не. Гласа ти. Засега е най-хубавото у теб.

Мей замълча. Думите му й подействаха като шамар.

— Мамка му — усети се той. — Тъпо прозвуча, нали? Опитвах се да ти направя комплимент…

Настъпи неловко мълчание. Мей беше преживявала няколко ужасни случки със сладкодумни мъже, които те заливат с какви ли не епитети, докато накрая не изтърсят най-нескопосания комплимент. Погледна Франсис, за да се увери, че всъщност изобщо не е такъв, какъвто й се стори отначало — щедър, безобиден, — ами е деформиран, смутен и асиметричен. Но видя същото: гладко лице, синкави очила, древни очи. Изражението му беше загрижено.

Франсис впи поглед в бутилката, все едно искаше да прехвърли вината върху нея.

— Просто се опитах да кажа нещо хубаво за гласа ти. Само че обидих останалата част от теб.

Мей се замисли над думите му за секунда, но разсъдъкът й, размътен от виното, беше твърде бавен и лепкав. Отказа се от опитите да анализира изказването или намеренията му.

— Странен човек си ти — каза му.

— Нямам родители — отговори той. — Това може ли да ми откупи прошка?

Тогава, осъзнал, че разкрива твърде много, при това твърде отчаяно, добави:

— Не пиеш.

Мей го остави да смени темата за детството си.

— Стига ми толкова — каза. — Постигнах желания ефект.

— Много съжалявам. Понякога думите ми просто застават в грешния ред.

— Наистина си странен — повтори Мей и действително го мислеше. Беше на двайсет и четири, а досега не беше срещала човек като него. Това, помисли си на пияна глава, не е ли знак от бога? Че през целия си живот досега е срещала хиляди хора, всичките еднообразни, всичките безинтересни, а ето го този нов и чудат мъж, който говореше странни неща. Всеки ден някой учен откриваше нов вид жаба или водна лилия и това като че ли доказваше съществуването на някакъв божествен шоумен, някакъв небесен изобретател, който ни измисля нови играчки и после ги крие, но все на места, където да се натъкнем на тях. Също като този Франсис — нещо напълно различно, някаква нова жаба. Мей се обърна към него и си помисли, че би го целунала.

Той обаче беше зает. С едната ръка си изпразваше обувката, от която се сипеше пясък, а другата му беше в устата и като че ли се опитваше да си изгризе целия нокът наведнъж.

Ентусиазмът й секна и тя се замисли дали вече да не се отправя към леглото.

— Как ще се прибират всички? — попита.

Франсис се загледа след една група хора, които май се опитваха да образуват пирамида.

— Ами например има общежития. Обаче се обзалагам, че отдавна са заети. Също така винаги осигуряват няколко микробуса. Сигурно са ти казали. — Той посочи към главния вход, където се виждаха покривите на микробусите, които беше забелязала още сутринта, на влизане. — Компанията си изчислява цената на всичко. Някой служител да кара до вкъщи твърде уморен — или, в този случай, твърде пиян… микробусите в крайна сметка им излизат доста по-евтино. Не ми казвай, че поначало не си дошла заради микробусите! Страхотни са. Отвътре са като яхти. Със сума ти сепарета и всичко е дървено… Направо цялото си е одървено.

— Одървено, а? — Мей заби кроше в рамото на Франсис, съзнавайки, че флиртува и че е идиотско да флиртуваш с колега още на първата си вечер, също както и да пиеш толкова много още на първата си вечер. Само че вече беше свършила и двете неща и се чувстваше щастлива.

Една фигура се носеше към тях. Мей я наблюдаваше с лениво любопитство и първо осъзна, че е жена. След това — че е Ани.

— Този тип да не се опитва?… — подхвана Ани.

Франсис бързо се отдръпна от Мей, после скри бутилката зад гърба си. Ани се разсмя.

— Франсис, нещо си ми много подозрителен.

— Извинявай. Чу ми се нещо за опип… че каза друго.

— Аха! Гузна съвест! Видях как Мей те цапардоса по рамото и просто се пошегувах. Но ти май се опитваш да си признаеш нещо. Какви си ги намислил, Франсис Гарбанзо?

— Гаравента.

— Да. Знам как се казваш.

— Франсис… — Ани тромаво се стовари помежду им, — искам да те попитам нещо, като твой дълбокоуважаем колега, но и като приятел. Става ли?

— Давай.

— Чудесно. Имаш ли нещо против да остана насаме с Мей? Искам да я целуна по устата.

Франсис се засмя, но смехът му секна, когато видя, че и Мей, и Ани са съвсем сериозни. Уплашен, объркан и видимо смутен от Ани, той се отправи надолу по стълбите и през тревата, като избягваше празнуващите. По средата на ливадата се спря, обърна се и погледна нагоре, като че ли за да се увери, че Ани наистина планира да го замести като компания на Мей за вечерта. Когато страховете му се потвърдиха, мина под атриума на „Мрачните векове“. Опита се да отвори вратата, но не успя. Дърпа, бута, но вратата не помръдна. Знаеше, че го наблюдават, затова сви зад ъгъла и се скри от поглед.

— Каза, че е от сигурността — подхвърли Мей.

— Това ли ти е казал? Сериозно? Франсис Гаравента?

— Очевидно не е…

— Е, не е от сигурността в смисъл на охранител. Не е от Мосад! Само че, кажи ми, да не съм прекъснала нещо, което определено не трябва да вършиш още на първата си вечер тук, идиот такъв?

— Нищо не си прекъснала.

— Аз пък мисля, че съм.

— Не, наистина не си.

— Съм. Знам, че съм.

Ани видя бутилката в краката на Мей.

— Мислех си, че пиенето свърши още преди часове!

— Имаше още във водопада при „Индустриалната революция“.

— А, да. Хората си крият неща там.

— Току-що се чух да казвам: „Имаше още вино във водопада при «Индустриалната революция».“

— Знам. Егати абсурда.

Вкъщи, след микробуса, след шота, който някой й беше дал, докато пътуваха, и след като изслуша тъжната история на шофьора за семейството му — за близнаците и жена му, която имала подагра, — Мей не можеше да заспи. Лежеше на евтиния разгъваем диван в малката си стаичка, в апартамента под наем до железопътните линии, който делеше с две непознати — стюардеси, които почти не се прибираха. Апартаментът се намираше на втория етаж на бивш мотел и беше скромен, невъзможен за почистване, овонян на отчаянието и гадните манджи на предишните наематели. Мястото беше потискащо, особено след деня, прекаран в Кръга, където всичко беше направено с грижа, любов и чувство за естетика. Мей поспа няколко часа в окаяното си ниско легло, събуди се и отново изживя в главата си изминалия ден. Замисли се за Ани, за Франсис, за Дениз и Джосая, за пожарникарския пилон, за „Енола Гей“ и водопада, и факлите, и за всички тези неща, които бяха като от екзотична почивка или от сън, който е невъзможно да задържиш в реалността… Но същевременно знаеше — тъкмо това я държеше будна и главата й бръмчеше от нещо като детска радост — че ще се върне на това място, където се беше случило всичко. Там тя беше добре дошла, там работеше.

Отиде рано. Само че когато пристигна в осем, осъзна, че не са й дали бюро, или поне не истинско, и че не знае къде ще работи. Почака един час под табела с надпис „Да го направим. Да направим всичко“, докато не се появи Рената. Тя я заведе на втория етаж на „Ренесанса“ в голяма стая с размерите на баскетболно игрище, в която имаше двайсетина бюра, всяко различно, изваяно в различна форма от светло дърво. Бюрата бяха разделени със стъклени панели и подредени в групи по пет, като венчелистчета на цвете. Всички бяха празни.

— Ти си първата тук — каза Рената, — но няма дълго да си сама. Всеки нов офис на „Обгрижване на клиенти“ обикновено се запълва доста бързо. А тук ще си близо до по-старшите — добави тя и махна с ръка към дузината офиси около празната стая. Служителите в тях се виждаха през стъклените стени, а супервайзърите им на възраст между двайсет и шест и трийсет и две години започваха работния ден спокойни, компетентни, мъдри.

— Архитектите май много обичат стъкло — подметна Мей с усмивка.

Рената се спря, сбърчи чело и се замисли над казаното.

— Мисля, че да. Мога да проверя. Но преди това трябва да ти обясня как е устроено всичко и какво да очакваш през първия си реален работен ден.

Рената описа функциите на бюрото, стола и екрана, и трите изпипани до съвършенство в ергономическо отношение, с възможност да бъдат пригодени за работа в изправено положение.

— Можеш да си подредиш нещата и да си нагласиш стола, а и… О, май пристига комитетът по посрещането. Не ставай — каза Рената и се отдръпна встрани.

Мей проследи погледа й и видя трио млади лица, запътили се към тях. Оплешивяващ мъж, наближаващ трийсетте, й подаде ръка. Мей се здрависа с него и той сложи на бюрото възголям таблет.

— Здрасти, Мей, аз съм Роб от отдел „Финанси“. Бас държа, че тъкмо мен се радваш да видиш — каза той с усмивка, после се разсмя сърдечно, все едно току-що бе осъзнал наново остроумието в репликата си. — Добре. Попълнили сме всичко, само трябва да се подпишеш на тези три места.

Той посочи екрана, където мигаха три жълти полета в очакване на подписа й. Когато тя се разписа, Роб все таблета и се усмихна приветливо.

— Благодаря ти и добре дошла на борда!

Той се обърна и излезе, а на негово място застана закръглена жена с безупречна бронзова кожа.

— Здравей, Мей, аз съм Таша, нотариусът.

Подаде й обемиста папка и попита:

— Носиш ли си шофьорската книжка? — Мей й я подаде. — Чудесно. Трябват ми три подписа. Не ме питай защо, нито пък защо всичко това е на хартия. Правителствени наредби.

Таша посочи три последователни квадратчета и Мей се подписа във всяко.

— Благодаря — каза Таша и й подаде син тампон за печати. — А сега по един отпечатък до всеки подпис. Не се притеснявай, мастилото не цапа. Ще видиш.

Мей притисна палеца си към тампона, след това към листа, във всяко квадратче до трите си подписа. Мастилото се отпечата на хартията, но когато погледна палеца си, той беше абсолютно чист. Таша повдигна вежди, отразявайки задоволството на Мей.

— Видя ли? Невидимо е. Единственото място, на което остава, е тази хартия.

Ето затова беше дошла тук. Защото всичко се вършеше по по-добър начин. Дори мастилото за отпечатъци беше напредничаво, невидимо.

Когато Таша си тръгна, мястото й зае слаб мъж в червена блуза с цип. Той се здрависа с Мей.

— Здравей, аз съм Джон. Писах ти имейл вчера да си донесеш свидетелството за раждане?… — Той сключи ръце като за молитва.

Мей извади свидетелството от чантата си и очите на Джон светнаха.

— Донесла си го! — Той плесна тихо с ръце и показа дребните си зъби. — Никой не се сеща от първия път! Ти си ми новата любимка!

Джон го взе и обеща да го върне, след като направи фотокопие. Зад него стоеше четвърти служител, този път благ мъж на около трийсет и пет — определено най-възрастният човек, когото беше срещала до момента този ден.

— Здравей, Мей. Аз съм Брандън и имам честта да ти връча новия таблет.

Държеше лъскав предмет, прозрачен, с черни ръбчета, гладки като обсидиан. Мей беше смаяна.

— Но тези още дори не са излезли на пазара!

Брандън се усмихна широко.

— Четири пъти по-бърз е от предшественика си. С моя си играя вече цяла седмица. Страхотен е.

— И аз получавам такъв?

— Вече е твой — каза той. — Името ти е написано на него. Той обърна таблета настрани и показа гравираното й име: Мейбълин Ренър Холанд. След това й го подаде. Лек като хартия.

— Така, предполагам, имаш собствен таблет?

— Да. Е, по-точно лаптоп.

— Лаптоп ли? Еха. Може ли да го погледна?

Мей го посочи.

— Имам чувството, че сега трябва да го пусна в кофата — смотолеви тя.

— Не, недей! Поне го рециклирай.

— Е, не, шегувах се — каза Мей. — Сигурно ще го запазя. Всичко ми е на него.

— А, тъкмо затова съм дошъл. Трябва да прехвърлим всичките ти файлове на новия таблет.

— О, това мога и сама да го свърша.

— А би ли ме удостоила с честта да го направя аз? Цял живот се уча за този едничък момент.

Мей се засмя и се плъзна встрани със стола. Брандън клекна пред бюрото и сложи новия таблет до лаптопа. За броени минути прехвърли цялата информация и всичките акаунти на Мей.

— Така. Сега нека направим същото и с телефона ти. Абракадабра!

Той бръкна в чантата си и извади чисто нов телефон, който беше с няколко значителни крачки пред нейния. Също като таблета, и телефонът вече носеше името й на гърба си. Брандън сложи стария и новия телефон един до друг на бюрото и бързо, безжично прехвърли всички данни.

— Добре. Сега всичко, което имаше на стария си телефон и на твърдия диск на лаптопа, е на разположение през таблета или телефона ти, но също така е запаметено в облака и на нашите сървъри. Музиката, снимките, съобщенията, данните. Никога няма да се изгубят. Ако изгубиш самия таблет или телефона, отнема точно шест минути всичко да се възстанови на следващия апарат. Всичко ще е тук и през следващата година, и през следващия век.

И двамата се вгледаха в новите устройства.

— Иска ми се системата ни да съществуваше преди десет години — въздъхна той. — Изпържих два диска един след друг и чувството е, все едно ти е изгоряла къщата, с всичко, което имаш вътре.

Брандън се изправи.

— Благодаря ти — каза Мей.

— Няма за какво. Сега ще можем да ти пращаме ъпдейти на софтуера, апликациите, всичко, и да знаем, че си с последните версии. Всички в О.К. трябва да са с една и съща версия на целия софтуер, както се досещаш. Ами, май това е всичко… — Тръгна заднешком. После се спря. — А, също така е много важно всички устройства на компанията да са защитени с парола, затова съм ти сложил. Написана е тук. — Той й подаде лист хартия, на който беше изписана поредица от цифри и различни специални символи. — Надявам се да успееш да я запомниш още днес, след това изхвърли листа. Става ли?

— Добре. Става.

— После можем да я сменим, ако искаш. Само дай знак и ще ти сложа нова. Всички се генерират от компютър.

Мей взе стария си лаптоп и тръгна да си го прибира в чантата.

— Искаш ли да се отървеш от него? Правим го по много екологичен начин.

— Може би утре — отговори Мей. — Искам да се сбогувам.

Брандън се усмихна снизходително.

— О… Разбирам. Ами, добре. — Той се поклони и си тръгна, а зад него Мей видя Ани. Беше сложила юмрук под брадичката си и стоеше с наклонена глава.

— Ето го и моето малко момиченце, най-после порасна!

Мей стана и здраво я прегърна.

— Благодаря ти — зарови лице във врата й.

— Ооо — каза Ани и се опита да се изтръгне. Мей я стисна още по-силно.

— Наистина.

— Няма защо — Ани успя да се отскубне. — По-спокойно. Или не, по-добре продължи. Тъкмо започна да става секси.

— Сериозно. Благодаря ти — повтори Мей с писклив глас.

— А, не, не, не — предупреди я Ани, — без рев на втория ти ден.

— Съжалявам, просто съм ти толкова благодарна.

— Стига — Ани се приближи и пак я прегърна. — Стига. Стига. Божичко. Голям си изрод.

Мей си пое дълбоко въздух няколко пъти, докато не се успокои.

— Мисля, че се овладях. А, татко също каза да ти предам, че те обича. Всички са толкова щастливи.

— Добре, това вече е малко странно, като се има предвид, че никога не сме се виждали. Но му кажи, че и аз го обичам. Страстно! Готин ли е? Запазен? Обича ли палави работи? Може и да се договорим за нещо. А сега ще вършим ли някаква работа, или не?

— Да, да! — Мей седна. — Извинявай.

Ани вдигна дяволито вежди.

— Имам чувството, че започва учебната година и току-що сме разбрали, че са ни сложили в един клас. Дадоха ли ти нов таблет?

— Току-що.

— Дай да видя. — Ани огледа таблета. — О, надписът е добра идея. В големи пакости ще се забъркаме двете с теб, а?

— Надявам се!

— А, ето го и ръководителя ти. Здрасти, Дан!

Мей бързо забърса остатъците от сълзи по лицето си. Зад Ани видя красив, стегнат, спретнат мъж, който идваше към тях. Носеше кафяв анорак с качулка и се усмихваше доволно.

— Здрасти, Ани, как си? — стисна й ръката той.

— Добре, благодаря, Дан.

— Радвам се.

— Мей е добро попадение, надявам се, че го знаеш — каза тя и стисна китката на Мей за кураж.

— О, да, знам го отлично.

— Да се грижиш за нея!

— Бъди сигурна — каза той и се обърна към Мей. Задоволството в усмивката му се превърна в нещо като абсолютна непоколебимост.

— Ще се погрижа да се грижиш за нея — заплаши го на шега Ани.

— Радвам се да го чуя — отговори Дан.

— Хайде, ще се видим на обяд — каза Ани на Мей и си тръгна.

И другите си бяха тръгнали, но изражението на Дан си остана същото — беше човек, който не се усмихва само за показ; мъж, който е точно там, където иска да бъде. Придърпа си стол.

— Чудесно е да те видя тук. Много се радвам, че прие предложението ни.

Мей се вгледа в очите му за признак на сарказъм, тъй като нямаше разумен човек на този свят, който да откаже покана да работи тук. Само че не откри нищо такова. Дан я интервюира три пъти за позицията и всеки път й се беше сторил съвсем искрен.

— Предполагам, че сте приключили с всички документи и отпечатъци?

— Мисля, че да.

— Искаш ли да се разходим?

Станаха от бюрото й и след стотина метра по стъкления коридор минаха през висока двукрила врата. Излязоха и се изкачиха по широко стълбище.

— Тъкмо завършихме терасата на покрива — продължи той. — Мисля, че ще ти хареса.

Най-горе гледката беше изумителна. От покрива се виждаха по-голямата част на кампуса, заобикалящият го град Сан Винченцо и заливът в далечината. Мей и Дан погълнаха гледката с очи, след което той се обърна към нея:

— Мей, след като вече си на борда, исках да ти разкажа за някои от кардиналните възгледи в компанията. И най-значимият от тях е също толкова важен, колкото и самата работа: искаме всички тук на първо място да са хора. Да, искаме това да е работно място, но трябва да бъде и човешко място. А това значи изграждането на общност, трябва да има общност. Това е и един от девизите ни, както може би знаеш: „Общността е на първо място“. Сигурно си забелязала надписите, които гласят: „Тук работят хора“ — много държа на тях. Маниак съм на тази тема. Ние не сме роботи. Тук не е концлагер. Ние сме избрани сред най-големите умове на поколението. На поколенията. И сме сигурни, че тук човещината е на почит, мнението ни се уважава и гласът ни се чува — тези неща са не по-малко важни от всеки приход, всяка цена на борсата, всяко начинание, предприето тук. Сладникаво ли ти звучи?

— Не, не — побърза да каже Мей. — Няма такова нещо. Затова съм тук. Идеята „общността на първо място“ много ми допада. Ани ми говори за това откакто самата тя започна да работи тук. На миналата ми работа комуникацията никак не се получаваше. На практика беше точно обратното във всяко едно отношение.

Дан обърна поглед към хълмовете на изток, скрити под мъхест килим, тук-там със зелени петна.

— Ужасно е да чуеш подобно нещо. С цялата тази технология, комуникацията никога не трябва да е под въпрос. Разбирателството не бива да остава недостъпно за някого, винаги трябва да е извън съмнение. Това вършим тук. Може да се каже, че това е мисията на компанията — на мен поне ми е страст. Комуникация. Разбирателство. Яснота.

Дан кимна изразително, като че ли устата му току-що сама беше изрекла нещо, което ушите му сметнаха за доста проникновено.

— Както знаеш, в „Ренесанса“ отговаряме за обслужването на клиентите и някои хора си мислят, че това е най-непривлекателната част от цялото предприятие. Но ако питаш мен или Мъдреците, това е основата на всичко, което се случва в компанията. Ако ние не предоставяме на клиентите задоволително, човешко, човечно обслужване, няма изобщо да имаме клиенти. Елементарно е. Ние сме доказателството, че тази компания е човешка.

Мей не знаеше какво да каже. Беше напълно съгласна с него. Предишният й шеф, Кевин, не можеше да говори така. Кевин нямаше философия. Нямаше идеи. Кевин имаше само миризмата и мустаците си. Мей се ухили като идиот.

— Знам, че ще се справиш страхотно — увери я Дан и протегна ръка към нея, все едно се канеше да сложи длан на рамото й, но се отказа. Ръката му увисна. — Хайде да се върнем долу, вече можеш да започнеш.

Загърбиха терасата и слязоха по широкото стълбище. Върнаха се при бюрото й, където седеше мъж с къдрава коса.

— Ето го и него — обяви Дан. — Подранил, както винаги! Здрасти, Джаред.

Лицето на Джаред беше ведро, гладко, а ръцете му търпеливо и неподвижно лежаха в широкия скут. Носеше жълто-кафяви къси панталони и риза с един размер по-малка.

— Джаред ще проведе обучението ти и занапред ще ти е основният човек за връзка. Аз следя екипа, а той — единиците, така че сме двете главни имена, които ще ти трябват. Джаред, готов ли си да започнете?

— Да — каза Джаред. — Здравей, Мей.

Той се изправи и се здрависаха. Ръката му беше закръглена и мека като на херувимче. Дан си взе довиждане с двама им и излезе. Джаред се усмихна и прокара ръка през къдриците си.

— Е, време е за обучение. Готова ли си?

— Напълно.

— Искаш ли кафе, чай, нещо друго?

Мей поклати глава.

— Благодаря, няма нужда.

— Добре. Да седнем тогава.

Мей седна, а Джаред придърпа стола си до нейния.

— Така. Както знаеш, засега ще се грижиш само за прякото обслужване на по-малките ни клиенти. Те изпращат съобщение до отдела и то се пренасочва към един от нас. Отначало това става на случаен принцип, но веднъж започнеш ли да работиш с даден клиент, той ще бъде пренасочван все към теб, за да има последователност. Когато получиш въпроса, намираш отговор и пишеш на клиента. Това е същината. На теория — просто. Дотук ясно ли ти е?

Мей кимна и заедно прочетоха двайсетте най-често срещани запитвания и заявки, след което разгледаха сценария с отговори.

— Това, разбира се, не значи, че просто копираш отговора и го изпращаш. Всичко трябва да се персонализира, да е специфично. Ти си човек и те са хора, затова не трябва да се правиш на робот, нито пък да се отнасяш с тях като с роботи. Нали разбираш? Тук няма роботи. Клиентът никога не трябва да си мисли, че си има работа с някакво безлично същество, затова винаги се старай да вкарваш човечност в процеса. Как ти се струва?

Мей кимна. „Тук няма роботи“: това й хареса.

Минаха през десетина тренировъчни варианта и Мей усъвършенстваше отговорите си с всеки следващ път. Джаред беше търпелив учител и я прекара през всяка възможна ситуация с клиент. В случай че не знаеше как да отговори, можеше да пренасочи проблема към него и той щеше да го поеме. Това правел през по-голяма част от деня си, както й обясни: поемал въпросите, в които са се препънали новаците в отдела.

— Само че това ще се случва рядко. Ще се изненадаш с колко много от запитванията можеш да се справиш на мига. А сега да речем, че си отговорила на въпроса на клиента и той ти се струва доволен. Тогава му пращаш тази анкета. Това са няколко кратки въпроса относно обслужването ти и общото впечатление на клиента, а накрая го молим и за оценка. Той попълва анкетата и ти я изпраща обратно и така веднага разбираш как си се справила. Рейтингът ти се показва ето тук.

Той посочи ъгъла на екрана, където стоеше голямо число 99, а под него имаше таблица с други числа.

— Голямото 99 е оценката на последния ти клиент. Той те оценява по скала от 1 до 100, каква изненада. Последният рейтинг излиза тук, след което се събира с останалите от деня и се изчислява средната ти оценка в ето тази кутийка. По този начин винаги ще знаеш как се справяш — в последно време и като цяло. Така, знам какво си мислиш: „Добре, Джаред, обаче колко средна е средната оценка?“ И отговорът е: ако падне под 95, значи трябва да помислиш какво да подобриш в работата си. А пък ако започнеш трайно да се хлъзгаш надолу, тогава може би ще имаш среща с Дан или друг ръководител, за да обсъдите най-добрите практики. Добре ли ти звучи?

— Да — каза Мей. — Високо оценявам всичко това, Джаред. На миналата ми работа разбирах как съм се справила чак на тримесечната оценка. Беше влудяващо.

— Е, тогава тук ще ти хареса. Ако клиентът попълни анкетата и даде оценка, а почти всички го правят, тогава им пращаме следващото съобщение. В него им благодарим, че са попълнили анкетата и ги насърчаваме да разкажат на приятел за обслужването, което са получили от теб чрез социалните инструменти на Кръга. Повечето поне ще пуснат коментар в Зинг или ще ти пратят усмихнато или нацупено личице. А в най-добрия случай може да напишат нещо на сайта на друга компания за обслужване на клиенти. Ако накараме хората да коментират колко добре са били обслужени от теб, всеки печели. Ясно?

— Ясно.

— Супер, тогава хайде да направим едно на живо. Готова ли си?

Мей не беше, но не смееше да си признае.

— Готова съм.

Джаред пусна един клиентски въпрос, прочете го и изсумтя, за да покаже колко е елементарен. Избра един отговор от сценария, леко го промени и пожела на клиента превъзходен ден. Процедурата отне около деветдесет секунди, а две минути по-късно екранът потвърди, че клиентът е попълнил анкетата и е дал оценка: 99. Джаред се облегна назад и се обърна към Мей.

— Ето, това е добре, нали? Деветдесет и девет е добре. Само че не мога да не се зачудя защо не е 100. Хайде да видим. — Той отвори отговорите на клиента и бързо ги прегледа. — Ами никъде няма ясен знак, че някоя част от обслужването е била незадоволителна. Е, повечето компании си казват: еха, 99 от 100 точки, това е почти перфектно. Аз обаче казвам: да, именно, почти перфектно. Тук, в Кръга, тази липсваща точка ни гложди. Затова нека да видим какво още можем да направим. Ето една допълнителна анкета, която изпращаме.

Тази беше по-кратка и имаше за цел да разбере какво в обслужването би могло да бъде подобрено и как. Изпратиха я на клиента.

След броени секунди получиха отговора: „Всичко беше чудесно. Извинявайте. Трябваше да дам 100. Благодаря!“

Джаред почука по екрана и вдигна одобрително палец.

— Ето. Случва се да се натъкнеш на клиент, който не е особено чувствителен към числата. Затова е добре да ги попиташ, да си изясниш нещата. И сега имаме перфектен резултат. Готова ли си направиш едно сама?

— Да.

Свалиха още един въпрос и Мей разгледа сценария, подбра най-подходящия отговор, персонализира го и го изпрати. Когато получи анкетата, оценката беше 100.

Джаред като че ли за момент се слиса:

— Еха, 100 от първия път! Знаех си, че те бива. — За миг загуби самоконтрол, но бързо се съвзе. — Добре, мисля, че си готова да продължиш. Така, още няколко неща. Хайде да ти пуснем и втория екран. — Включи по-малкия екран вдясно. — Този е за вътрешни съобщения. Всички от Кръга пращат съобщения от главния портал, но те се появяват на втория екран. Така е ясно кои са по-важните и можеш да разграничаваш едните от другите по-лесно. От време на време ще виждаш съобщения и от мен, като реша да проверя как си и дали има някакви промени или новини. Ясно?

— Схванах.

— Така, не забравяй да ми препращаш по-трудните въпроси, ако те препънат, а ако имаш нужда да си поговорим, ми пусни съобщение или просто мини. Аз съм малко по-надолу по коридора. През първите няколко седмици очаквам постоянна комуникация, по единия или другия начин. Така ще знам, че се учиш. Затова не се стеснявай.

— Няма.

— Само така! Добре, искаш ли вече да започнеш наистина?

— Да.

— Чудесно. Това значи, че трябва да отворя канала. И спусна ли „потопа“ към теб, вече ще си имаш свои клиенти и ще си залята от запитвания през следващите два часа до обяд. Готова ли си?

Мей се чувстваше готова.

— Давай!

— Сигурна ли си? Добре тогава.

Джаред активира профила й, шеговито й даде салют и си тръгна. Каналът се отвори и през следващите дванайсет минути Мей отговори на четири въпроса с обща оценка 96. Беше се изпотила обилно, но адреналинът беше разтърсващ.

На втория екран се появи съобщение от Джаред: „Дотук — много добре. Да видим дали скоро можем да вдигнем оценката на 97“. „Ще я вдигна!“, отговори му Мей. „И не забравяй да изпращаш допълнителната анкета до тези с под 100.“ „В никакъв случай!“

Изпрати седем допълнителни анкети и трима клиенти повишиха оценките си на 100. До 11:45 ч. отговори на още десет запитвания. Средният й резултат стана 98.

На втория екран се появи още едно съобщение, този път от Дан: „Страхотно представяне, Мей! Как се чувстваш?“.

Мей не можеше да повярва. Ръководител, който се интересува лично от теб, при това по толкова мил начин, още от първия ден?

„Добре, благодаря!“, отговори му и отвори следващия въпрос.

Под първото съобщение на Джаред се появи второ: „С нещо да помогна? Имаш ли въпроси за мен?“ „Не, благодаря! Засега се справям. Мерси, Джаред!“

Мей се върна към първия екран. На втория се появи още едно съобщение от Джаред. „Не забравяй, че мога да ти помогна само ако ми кажеш как.“ „Благодаря ти!“

До обяд беше отговорила на трийсет и шест въпроса и оценката й беше 97. Джаред й написа: „Браво! Да изпратим анкетата на всички под 100“. „Веднага!“, отговори му тя и разпрати въпросника до тези, за които още не се беше погрижила. Вдигна няколко оценки от 98 на 100, след което видя съобщение от Дан: „Супер си, Мей!“.

След няколко секунди на втория екран пристигна съобщение и от Ани: „Дан казва, че направо ги разбиваш! Само така!“. След малко получи съобщение, че е била спомената в Зинг. Кликна на линка, за да го прочете. Беше от Ани: „Заекът Мей цепи мрака!“. Беше го разпратила до останалата част от кампуса на Кръга — 10 041 души. Съобщението в Зинг беше препратено 322 пъти и имаше 187 последващи коментара. Всичко излизаше на втория й екран като все по-удължаваща се тема. Мей нямаше време да прочете всичко, но набързо прегледа коментарите и одобрението на хората й се отрази добре. В края на деня резултатът й беше 98. Получи поздравителни съобщения от Джаред, Дан и Ани. Последваха редица съобщения в Зинг, в които се разгласяваше и възхваляваше „най-високият резултат на новак в О.К. за всички времена, на̀ ви!“, както се беше изразила Ани.

До първия си петък Мей беше обслужила 436 клиенти и беше научила сценария наизуст. Вече нищо не можеше да я изненада, макар че разнообразието от клиенти и съответните им бизнеси беше зашеметяващо. Кръгът беше навсякъде и въпреки че този факт й беше известен от години, някак по интуиция, сега контактуваше с всички тези хора лично, осъзнаваше колко много компании разчитат на Кръга да разгласи продуктите им, да следи дигиталната им тежест, да знае кой купува стоката им и кога… сега всичко беше истинско на съвсем различно ниво. Мей вече имаше клиенти от Клинтън, Луизиана; от Пътни, Върмонт; от Мармарис, Турция, както и от Мелбърн, Глазгоу, и Киото. Всички до един бяха любезни в съобщенията си — благодарение на ТиСи — и щедри в оценките си.

До преди обяд в петък средната й оценка за седмицата беше 97 и поздравленията долитаха от всички краища на Кръга. Работата изискваше много усилия и потокът не спираше, но беше достатъчно разнообразно и одобрението достатъчно често, така че Мей бързо постигна добър ритъм.

Тъкмо се канеше да отвори следващия въпрос, когато получи съобщение от Ани: „Ела да ядем, тикво“. Седнаха на едно хълмче с две салати помежду си, докато слънцето над тях току се показваше иззад мудните облаци. Загледаха се по трима млади мъже, бледи и в униформи на техническия отдел, които се опитваха да си подмятат футболна топка.

— Та, вече си звезда, а? Чувствам се като горда майка-кокошка.

Мей поклати глава:

— Ами, хич даже не съм. Имам още много да уча.

— Е, естествено. Само че си с 97, нали? Това е пълна лудница! Аз не мръднах от 95 първата седмица. Ти си роден талант.

Две сенки се протегнаха над обяда им.

— Може ли да се запознаем със „заека“?

Мей вдигна поглед, засенчвайки очите си с ръка.

— Разбира се — каза Ани.

Сенките седнаха. Ани размаха вилицата си към тях.

— Това са Сабайн и Джоузеф.

Мей се здрависа с тях. Сабайн беше руса, набита и се мръщеше срещу слънцето. Джоузеф беше слаб, блед и с комично лоши зъби.

— И вече ме гледа в зъбите! — простена той, сочейки Мей. — Вие, американците, сте вманиачени! Чувствам се като кон на търг.

— Ами зъбите ти са си зле — обади се Ани. — А тук имаме толкова добър стоматологичен план.

Джоузеф си отвори буритото.

— Смятам, че зъбите ми внасят така нужното разнообразие сред зловещото съвършенство на всички останали.

Ани го погледна с килната глава:

— Според мен трябва да ги оправиш, ако не заради себе си, то поне за да не деморализираш всички от Кръга. Докарваш кошмари на хората.

Джоузеф се нацупи театрално, предъвквайки препеченото месо от буритото. Ани го потупа по ръката.

Сабайн се обърна към Мей:

— Значи си в „Обгрижване на клиенти“, а?

Мей забеляза татуировката на ръката й, символа за безкрайност.

— Да. Първа седмица ми е.

— Чувам, че засега се справяш много добре. И аз започнах оттам. Е, както и почти всеки.

— А Сабайн е биохимик.

— Биохимик? — изненада се Мей.

— Да.

Досега не беше чувала в Кръга да работят и биохимици.

— Мога ли да попитам по какво работиш?

— Разбира се, че може да попиташ — усмихна се Сабайн. — Само че не съм длъжна да ти отговоря.

За момент всички въздъхнаха, но после Сабайн добави:

— Не, сериозно, не мога да ти кажа. Поне засега. По принцип работя по биометричната страна на нещата. Сещаш се — сканиране на ириса, лицево разпознаване. Но в момента съм се захванала с нещо ново. Колкото и да ми се иска да…

Ани хвърли на Сабайн умолителен поглед да замълчи. Сабайн си напълни устата с маруля.

— Както и да е… — намеси се Ани. — Джоузеф пък е в „Достъп до образование“. Опитва се да вкара таблети в училищата, които в момента не могат да си го позволят. От онези добри души е. Също така се знаят с твоя нов приятел. Гарбонзо.

— Гаравента — поправи я Мей.

— Оо, спомняш си значи. Виждала ли си го пак?

— Не и тази седмица. Твърде натоварено беше.

Устата на Джоузеф зейна. Изведнъж му просветна.

— Значи ти си онази Мей?

Ани се намръщи:

— Това го споменахме вече. Естествено, че е тя.

— Извинявай. Нещо не съм чул правилно. Сега вече знам коя си.

Ани изпръхтя.

— О, да не би двете приятелчета да са си разказвали за звездната вечер на Франсис? Сигурно пише името на Мей в тетрадчицата си и го загражда със сърчица?

Джоузеф снизходително си пое въздух.

— Не, просто спомена, че се запознал с едно симпатично момиче на име Мей.

— Колко очарователно — обади се Сабайн.

— Казал й е, че е от сигурността. Защо би го направил, Джоузеф?

— Не се изрази така — настоя Мей. — Нали го обсъдихме вече!

Ани като че ли не я беше грижа.

— Е, всъщност и така може да се нарече. В „Детска безопасност“ е. На практика е сърцето на цялата програма за предотвратяване на отвличанията. Съвсем възможно е и да успее.

Сабайн кимаше енергично, пак с пълна уста.

— О, ще успее — каза тя и от устата й се разхвърча салата с винегрет. — В кърпа му е вързано.

— Кое по-точно? — попита Мей. — Да предотврати всички отвличания?

— Би могъл — каза Джоузеф. — Мотивиран е.

Ани облещи очи:

— Каза ли ти за сестрите си?

Мей поклати глава.

— Не, не спомена, че има сестри. Какво за тях?

Останалите трима се спогледаха, като че ли да преценят дали мястото и времето са подходящи за тази история.

— Гадна работа — продължи Ани. — Родителите му са такива боклуци. Май са били четири или пет деца в семейството и Франсис е бил най-малкият или предпоследният. Баща им киснел в затвора, майка им се друсала, затова децата ги разпращали къде ли не. Едното, мисля, отишло при лелята и чичото, а двете му сестри ги пратили в някакъв дом, откъдето впоследствие били отвлечени. Имаше подозрения, че ги дали или продали на убийците, нещо такова.

— На кого?! — Мей се беше вцепенила.

— Направо ужасно, изнасилили ги и ги държали затворени, а накрая хвърлили телата в изоставен силоз за ракети. Супер гадна история, казвам ти. Разказа я на няколко от нас, когато предлагаше програмата за безопасност. Мамка му, как ме гледаш! Не трябваше да ти казвам.

Мей не можеше да обели дума.

— Важно е да знаеш — каза Джоузеф. — Затова е толкова разпален на тази тема. Планът му може да предотврати нещо такова да се случи пак. Чакай малко. Колко е часът?

Ани си погледна телефона.

— Прав си. Трябва да бягаме. Бейли ще прави откриване. Трябва да сме в Голямата зала.