Дейв Егърс
Кръгът (27)

* * *

От години насам Мърсър беше човекът, който я отвращаваше най-много на целия свят. Не беше нещо ново. Винаги я беше влудявал. С професионалното си самодоволство. С антикварните си глупости. И най-вече с непоклатимото си убеждение — абсолютно погрешно, — че я познава. Познаваше онези нейни страни, които харесваше и с които беше съгласен, и се преструваше, че това е истинската й същност. Нищо не знаеше.

Но с всеки изминат километър обратно към кампуса се чувстваше все по-добре. С всеки километър, който добавяше между себе си и тази свиня. Гадеше й се само при мисълта, че някога е спала с него. От някакъв демон ли е била обладана? През тези три години тялото й трябва да е било обсебено от някоя отвратителна сила, която не й е позволила да прозре колко нищожен е той всъщност. Не беше ли дебел още тогава? Кой, за бога, е дебел още от гимназията? И на мен ми разправя за седене зад бюрото, когато той е с 20 килограма наднормено тегло. Не беше наред този човек.

Никога повече нямаше да му проговори. Знаеше го и това я успокояваше. Облекчението се разля по тялото й като топла вода. Нямаше нито да му проговори, нито да му пише. Щеше да настоява родителите й да прекъснат всякакви взаимоотношения с него. Планираше също да унищожи полилея — неволно. Би могла да инсценира нахлуване с взлом. Мей се засмя при мисълта как ще заличи този тлъст идиот от живота си. Това грозно, вечно потно подобие на мъж никога повече нямаше да има думата в нейния свят.

Видя табелата на „Океанската русалка“, но не й направи никакво впечатление. Подмина отбивката и не почувства нищо. Секунди по-късно обаче вече слизаше от магистралата и се връщаше към плажа. Наближаваше десет вечерта и тя знаеше, че отдавна са затворили. Какви ги върши тогава? Нали не реагира на глупавите въпроси на Мърсър какво прави и какво не прави навън? Просто иска да види дали случайно не е отворено. Ясно е, че няма да е, но може би Марион още е там и може би ще да й даде да покара за половин час? В крайна сметка си живее в караваната. Може да я хване да се разхожда наоколо и да успее да я убеди.

Паркира и надникна през телената ограда, но не видя никого, само затворената будка за регистрация и редиците каяци и падълбордове. Почака с надеждата да забележи нечий силует в караваната, но не видя нищо. Светлината вътре беше слаба, розовееща, нямаше никого.

Отиде до малкия плаж и се загледа в лунната светлина, която играеше по спокойната вода на залива. Седна. Не й се прибираше, въпреки че нямаше смисъл да стои тук. Главата й беше пълна с мисли за Мърсър и огромното му невръстно лице, и всичките тъпотии, които й наговори тази вечер и всички вечери. Със сигурност за последен път се опитваше да му помогне по какъвто и да било начин. Мърсър принадлежеше на миналото й, самият той беше минало — антика, глупава вехтория, която може да захвърли на тавана.

Изправи се и реши да се заеме с ПопРанга си, но изведнъж забеляза нещо странно. На отсрещната страна на оградата, извън комплекса, стоеше нещо голямо, подпряно не особено стабилно. Беше или падълборд, или каяк и Мей бързо се запъти към него. От по-близо видя, че е каяк с гребло, облегнат на външната страна на оградата. Нямаше никаква логика да е там. Никога досега не беше виждала някой да стърчи така и бе сигурна, че Марион няма да му се зарадва, ако го види. Единственото обяснение, което й хрумна, беше, че някой го е докарал обратно след като са затворили и се е опитал да го остави възможно най-близо до комплекса.

Мей реши, че най-малкото, което може да направи, е да го свали на земята, за да не падне през нощта. Внимателно го пусна на пясъка, изумена всъщност колко е лек.

Тогава се замисли за друго. Водата беше на няма и трийсет метра и спокойно можеше да завлече каяка дотам. Броеше ли се за кражба, ако заемеш каяк, който вече е бил зает? В крайна сметка не го беше прехвърлила тя през оградата, само удължаваше времето на някого, който така или иначе го беше просрочил. Щеше да го върне след час-два и никой нямаше и да разбере.

Пусна греблото вътре и повлачи каяка няколко метра по пясъка, сякаш да вкуси действието си. Кражба ли е? Марион със сигурност щеше да я разбере. Все пак беше свободна душа, не някоя спечена злобарка, а изглеждаше като човек, който би направил същото, ако беше на мястото на Мей. Е, нямаше да й хареса, ако някой тръгне да я държи отговорна, но имаше ли такава вероятност? Не можеше тя да е виновна, ако каякът е бил взет без нейно знание, нали?

Мей вече стоеше на брега и носът на каяка беше мокър. Когато усети водата под него и как течението сякаш го дърпаше към дълбините на залива, Мей знаеше, че ще го направи. Единственият проблем беше, че няма жилетка. Жилетката се бе озовала зад оградата. Но водата беше толкова спокойна, че Мей не виждаше реална опасност, стига да се придържа близо до брега.

Но когато се отдалечи от плажа и усети тежкото стъкло под себе си, видя колко бързо се придвижва и реши, че може и да не остане в плитчината. Че тази нощ ще стигне до Блу Айлънд. Ейнджъл Айлънд беше лесен, хората ходеха дотам постоянно, но Блу Айлънд беше странен, назъбен, пуст. Мей се усмихна при мисълта да се озове там и усмивката й стана още по-широка, когато си представи Мърсър и самонадеяната му физиономия — изненадан, победен. Твърде дебел е, за да се побере в каяк, помисли си тя, и твърде мързелив изобщо да излезе от пристанището. Мъж, запътил се бързо към трийсетте, който прави полилеи от рога, да й държи лекции за живота — на нея, която работи в Кръга! Каква смешка. И освен че беше в Топ2K и бързо се издигаше в ранговете, Мей беше и смела, можеше да излезе с каяк посред нощ в черните води на залива, за да изследва остров, който Мърсър може да види само през телескоп, докато си седи на разплутия задник и боядисва животински части със сребърна боя.

Курсът й не почиваше на никаква логика. Не знаеше нищо за подводните течения в залива, нито за риска да се приближи твърде много до преминаващи по близкия маршрут танкери, особено при положение че бе невидима за тях в тъмнината. И че докато стигне или поне се приближи до острова, условията може да станат твърде опасни, за да се върне. Но тласкана от някаква сила дълбоко в себе си, мощна и неконтролируема като желание за сън, Мей знаеше, че няма да спре, докато не се добере до Блу Айлънд, освен ако нещо не й попречи. Стига вятърът да не се засилеше и водата да останеше спокойна, щеше да стигне.

Докато гребеше покрай лодките и вълноломите, погледна на юг и се опита да намери шлепа, на който живееше онази двойка, но силуетите в далечината бяха неясни, а и надали нещо щеше да свети толкова късно. Продължи да се движи по курса си и порейки водата, бързо остави акостиралите яхти зад гърба си. Озова се в кръглия търбух на залива.

Чу кратък плисък отзад и когато се обърна, видя черната глава на тюлен, който се подаваше от водата едва на няколко метра от нея. Зачака го да се потопи обратно, но той остана на повърхността, втренчен в нея. Извърна се напред и продължи да гребе към острова, а тюленът я последва за известно време, сякаш искаше да види това, което и тя. Мей за миг се зачуди дали ще плува с нея докрай, или пък е тръгнал към скалите близо до острова, където неведнъж беше виждала тюлените да се припичат, докато караше по моста над тях. Но когато се обърна отново, тюлена го нямаше.

Водата остана тиха и навътре. Местата, които обикновено ставаха бурни, подвластни на океанските ветрове, тази нощ бяха абсолютно спокойни и Мей бързо напредваше. За двайсет минути беше изминала половината път до острова, или поне така й се стори. Невъзможно беше да прецени разстоянието, особено нощем, но островът ставаше все по-голям и вече различаваше някои черти на скалите, които досега никога не бе виждала. Видя някаква лъскава повърхност на върха, която луната озаряваше в ярка сребърна светлина. Видя останките от нещо, което беше сигурна, че е прозорец, полегнал на черния пясък край брега. В далечината чу сирена за мъгла някъде от протока Голдън Гейт. Там мъглата сигурно е гъста, помисли си, макар че във водите, в които плуваше в момента, на едва няколко километра оттам, нощта беше ясна, а луната — сияйна и почти пълна. Трептящото й отражение беше неземно, толкова ярко, че трябваше да примижи. Замисли се за скалите, където беше виждала тюлени и морски лъвове. Дали ще са там, дали ще избягат, преди да стигне? От запад повя бриз, тихоокеански вятър, който се плъзгаше по хълмовете, и тя за миг се спря, за да прецени обстановката. Ако повеят се засилеше, щеше да се наложи да обърне. В момента беше по-близо до острова, отколкото до брега, само че ако водата се развълнуваше, ставаше твърде опасно да е в каяка, сама и без жилетка. Но колкото внезапно се беше появил вятърът, толкова бързо и изчезна.

Силен жужащ звук привлече вниманието й на север. Към нея се носеше лодка, нещо като буксир. На покрива на кокпита видя бяло-червени светлини — очевидно беше някакъв патрул, може би бреговата охрана, и плаваха достатъчно близо, че да я забележат. Ако останеше изправена, силуетът й щеше бързо да я издаде.

Сниши се към коритото на каяка, надявайки се, че ще сметнат формата за скала или дънер, тюлен или просто широка черна гънка във водата, която нарушава сребристия блясък на залива. Шумът на двигателя стана по-силен и Мей беше убедена, че всеки момент ще е в центъра на ярък лъч светлина, но лодката бързо отмина и тя остана незабелязана.

Последният напън до острова беше толкова скоростен, че Мей постави под съмнение преценката си за разстоянието. Както си мислеше, че е най-много по средата на пътя, в следващия миг се плъзгаше към плажа на острова, като че ли тласкана от силен попътен вятър. Бързо изкара каяка на пясъка, изцяло извън водата. Спомни си за един случай, когато бързо надигащият се прилив едва не й отмъкна лодката, и обърна каяка напреки на водата, укрепвайки го с големи камъни във всеки край.

Изправи се и, макар запъхтяна, се почувства силна, огромна. Колко странно беше да е тук, помисли си тя. Наблизо имаше мост и от него беше виждала острова стотици пъти, но абсолютно безлюден, нито човек, нито животно. Никой не се престрашаваше, никого не го беше грижа. А тя защо беше толкова любопитна? Осъзна, че това е единственият или поне най-добрият начин да стигне до тук. Марион не би й позволила да стигне толкова надалеч и дори може би щеше да изпрати лодка да я намери и прибере. А бреговият патрул не разубеждаваше ли постоянно хората да идват насам? Да не би островът да беше частен? Всички тези въпроси и притеснения в момента бяха без значение, защото беше тъмно, никой не можеше да я види и никой нямаше да знае, че е била тук. Освен нея.

Обиколи наоколо. Плажът ограждаше по-голямата част от острова на юг, след което отстъпваше пред стръмни скали. Нагоре нямаше опора за катерене, а отдолу кипеше водата, затова тя се върна по пътя, по който беше дошла. Склонът на хълма беше неравен и каменист, а брегът — безинтересен. По него се протягаше широка ивица от водорасли, рачешки черупки и плавей и тя прокара ръка през тях. Лунната светлина придаваше на водораслите онзи фосфоресциращ отблясък, който беше забелязала и преди, но сега сякаш те самите излъчваха някакво разноцветно сияние. За миг се почувства все едно стои край някой воден басейн на самата луна — всичко наоколо бе изрисувано в изопачена палитра от цветове. Това, което трябваше да е зелено, й се струваше сиво, всичко синьо пък изглеждаше сребърно. Всичко, което виждаше в момента, не беше виждала никога досега. И докато през главата й минаваха тези мисли, с крайчеца на окото си мярна стремглаво спускаща се над океана падаща звезда. Беше й се случвало само веднъж преди и нямаше как да знае със сигурност дали дъгата от светлина, която изчезна зад тъмните хълмове, е същото. Но какво друго можеше да е? Остана така, седнала на плажа, загледана в онова местенце, където видя звездата, като че ли можеше да види друга или тази би могла да е прокарала път за цял метеоритен дъжд.

Но реално знаеше, че просто отлага това, което най-много й се искаше да направи — да се изкачи до ниския връх на скалите — и скоро се зае тъкмо с това. Нямаше пътека и този факт й достави голямо удоволствие — никой, или почти никой, не беше стъпвал там, където стъпваше тя сега. Закатери се нагоре, като се ловеше за туфите трева и коренищата, а за опора използваше тук-таме издадените камъни. Спря само веднъж, когато стигна до голяма, добре очертана кръгла дупка в склона. Вероятно беше бърлогата на някое животно, но нямаше представа какво. Представи си, че е убежище на зайци или лисици, змии, къртици или мишки, всяко от които й се струваше еднакво възможно и невъзможно точно тук, след това продължи нагоре, нагоре. Не беше трудно. След броени минути беше на върха, край един самотен бор с нейните размери. Изправи се до него, подпря се за равновесие на грубото му стъбло и се обърна назад. Видя малките бели прозорчета на града в далечината. Загледа се по хода на един танкер, който тежко отнасяше със себе си съзвездие от червени светлинки в Тихия океан.

Плажът изведнъж й се стори толкова далеч под нея, че стомахът й се преобърна. Погледна на изток, където вече виждаше по-ясно камъните на тюлените, върху които в момента десетина бяха налягали и спяха. Погледна моста отгоре, не Голдън Гейт, а друг, по-малък, по който се стичаше бял поток от коли, непрестанен въпреки късния час, и се зачуди дали някой може да види човешкия й силует на фона на сребристия залив. Спомни си какво беше казал веднъж Франсис — че никога не е знаел, че под моста има остров. Повечето шофьори и техните пътници нямаше да гледат надолу към нея, нямаше да имат и бегла представа за съществуването й.

Тогава, още хваната за кокалестия ствол на дървото, за първи път забеляза гнездо, сгушено в по-горните клони. Не посмя да го докосне, за да не наруши баланса на миризмите и структурата му, но много й се искаше да види какво има вътре. Стъпи на един камък, опитвайки се да надникне в гнездото, но не стигаше достатъчно високо. Дали не можеше да го вдигне, само за да погледне? Само за секунда? Можеше, защо не, после щеше да го върне обратно… Не. Знаеше, че не бива. Иначе щеше да повреди каквото и да имаше вътре.

Седна на земята с лице на юг, където виждаше светлините, мостовете, пустите черни хълмове, които деляха залива от океана. Знаеше, че всичко това е било под водата преди милиони години. Всички тези носове и острови са били толкова дълбоко, че едва ли са се броели и за хребети по океанското дъно. Над залива се загледа в две птици, чапли или рибарчета, които се плъзгаха близо над водата, запътени на север, и за известно време остана така, докато умът й все повече се изпразваше. Представи си лисиците, които може би лежаха някъде под нея, раците, които може би се криеха под камъните на брега, хората в колите, които може би минаваха над нея, мъжете и жените в буксирите и танкерите, които пристигаха или потегляха, въздишаха, видели всичко. Поигра си на догадки за всяко нещо, което може би живее и се движи целеустремено или се носи безцелно в недрата на водата под нея, но за нищо не се замисли твърде дълбоко. Достатъчно й бе да съзнава всички милиони възможни пермутации наоколо и да се чувства комфортно с мисълта, че никога нямаше, а и не можеше, да знае особено много.