Дейв Егърс
Кръгът (26)

* * *

Няколко дни по-късно, един безоблачен четвъртък, Мей пътуваше към родната си къща за първи път, откакто осигуровката на баща й в Кръга беше влязла в сила. Знаеше, че оттогава той се чувства далеч по-добре и нямаше търпение да го види лично; надяваше се, колкото и да беше абсурдно, че ще открие някаква чудотворна промяна, макар да й беше ясно, че подобрението ще е минимално. Въпреки това и двамата звучаха много жизнерадостно както по телефона, така и в съобщенията си: „Всичко вече е различно“, повтаряха те от седмици и все я викаха вкъщи да празнуват. И така, в очакване на признателността им, тя тръгна на изток, след това на юг и когато пристигна, баща й я посрещна на вратата, очевидно по-силен и, още по-важното, по-самоуверен, повече като истински мъж — мъжът, който някога беше. Той се пресегна напред и докосна гривната си до тази на Мей.

— Виж, имаме еднакви! Искаш ли винце?

Тримата се подредиха в кухнята както винаги — около кухненския плот, и започнаха да режат, да валят в панировка и да си приказват за различните промени в здравето на баща й. Сега вече имаше избор за лекарите. Сега вече нямаше ограничения за лекарствата, които може да взима — всичко се покриваше, при това без такси. И докато говореха за здравето му в последно време, Мей забеляза, че майка й е по-ведра, по-бодра. Дори носеше съвсем къси панталонки.

— И най-хубавото е — каза баща й, — че сега майка ти има тонове свободно време. Всичко е много просто. Отивам на един преглед и от там нататък действа Кръгът. Без посредници. Без кандърдисваници.

— Онова там каквото си мисля ли е? — попита Мей. На масата във всекидневната стоеше сребрист полилей, който отблизо приличаше на полилеите на Мърсър. Сребристите рамене всъщност бяха боядисани рога. Мей никога не беше проявявала кой знае какъв ентусиазъм към изкуството му — дори докато бяха гаджета, все трябваше да си смуче комплименти от пръстите, — но този наистина й хареса.

— Да — потвърди майка й.

— Не е зле — призна Мей.

— Не е зле ли? — обади се баща й. — Това е най-добрият и сама го знаеш. Щеше да струва поне пет хилядарки в някой от онези бутици в Сан Франциско, а той ни го даде безплатно.

Мей се впечатли.

— Защо безплатно?

— Е как защо? — попита майка й. — Защото ни е приятел. Защото е един мил млад мъж. И не бързай да въртиш очи или да пускаш някой от твоите остроумни коментари.

Мей си замълча и след като през главата й минаха десетина нелюбезни изказвания по адрес на Мърсър, осъзна, че изпитва великодушие към него. Просто защото той вече не й беше нужен, защото тя беше важен и измерим двигател на световната търговия и защото имаше избор между други двама мъже в Кръга — единият вулканична, калиграфска енигма, която се катери по стените, за да я обладае отзад. Сега Мей вече можеше да си позволи великодушие към горкия Мърсър с чорлавата глава и гротескната тлъста задница.

— Наистина е хубав — каза тя най-сетне.

— Радвам се, че смяташ така — отвърна майка й. — Ще имаш възможност да му го кажеш лично след няколко минути. Ще дойде за вечеря.

— Не — простена Мей. — Моля ви, не.

— Мей — скастри я баща й. — Ще дойде. Точка.

Знаеше, че не може да спори. Вместо това си наля чаша червено вино и докато слагаше масата, изпи половината. Докато Мърсър почука на вратата и сам се покани вътре, лицето й беше почти изтръпнало, а мислите — мъгляви.

— Здрасти, Мей — плахо я прегърна той.

— Полилеят ти е страхотен — каза тя и още преди да е доизрекла думите, видя въздействието им върху него, затова продължи. — Много е красив.

— Мерси — обърна се към родителите й той, сякаш да се увери, че и те са чули същото.

Мей си наля още вино.

— Наистина — продължи тя. — Знам, че те бива в тези работи. — Когато го каза, се постара да не го поглежда в очите, защото знаеше, че ще проличи скритото в тях съмнение. — Но това ти е най-добрият до момента. Много се радвам, че си вложил толкова много в… Просто се радвам, че любимото ми твое творение е в къщата на нашите.

Мей си извади телефона и снима полилея.

— Какво правиш? — попита Мърсър, макар да изглеждаше доволен, че тя го смята за достоен за снимка.

— Просто исках да го снимам. Виж — показа му го.

Родителите й бяха изчезнали някъде, защото вероятно мислеха, че тя иска да остане насаме с Мърсър. Що за абсурд.

— Добре изглежда — каза той и се вгледа в снимката по-дълго, отколкото Мей очакваше. Очевидно не беше толкова самонадеян, че да се радва на комплименти и открито да се гордее с произведенията си.

— Невероятно изглежда — поправи го тя. Виното я беше окрилило. — Много мило от твоя страна. И знам, че това значи много за тях, особено сега. Внася нещо много важно тук. — Беше я обзела еуфория, която не се дължеше единствено на виното. По-скоро на облекчението и лекотата. Семейството й беше спасено. — Това място беше потънало в мрак.

И за един кратък миг двамата с Мърсър като че ли бяха възвърнали предишното си приятелство. Мей, у която Мърсър вече от години будеше разочарование, граничещо със съжаление, сега си припомни, че той е способен да върши нещата добре. Знаеше, че е състрадателен и много мил, въпреки че тесногръдието му я вбесяваше. Но сега, когато видя това произведение на изкуството — можеше ли да го нарече? — и ефекта му върху къщата, вярата й у Мърсър се възроди.

Това й даде идея. Под претекст, че отива до стаята си да се преоблече, Мей бързо изкачи стълбите. Седна на леглото и за три минути беше качила снимката на полилея на двайсетина страници за дизайн и вътрешен интериор, с препратка към сайта на Мърсър (където стояха единствено телефонният му номер и няколко снимки — не го беше обновявал от години) и имейл адреса му. Ако той не беше достатъчно разумен да си развива бизнеса, то тя с радост можеше да го свърши вместо него.

Когато приключи, завари Мърсър с родителите й около кухненската маса, отрупана със салати, панирано пилешко и зеленчуци. Очите им я проследиха, докато слизаше по стълбите.

— Виках те — каза баща й.

— Предпочитаме да ядем, преди да е изстинало — добави майка й.

Мей изобщо не ги беше чула.

— Извинявайте. Просто… Еха, изглежда страхотно. Татко, не мислиш ли, че полилеят на Мърсър е превъзходен?

— Да. И ти го казах, както и на него самия. Цяла година молихме за някоя от творбите му.

— Просто чаках правилните рога — каза Мърсър. — Доста време мина докато получа наистина добри. — Той обясни как си ги набавя — че купува само от доверени съдружници, хора, които е сигурен, че не са убили елена на лов или, ако са, че е било по заръка на Министерството на риболова и дивеча, за да се контролира популацията.

— Впечатлена съм — каза майка й. — Преди да съм забравила, искам да вдигна тост за… Какво е това?

Телефонът на Мей беше прозвънял.

— Нищо — каза тя. — Но след малко мисля, че ще имам добри новини. Давай, мамо.

— Та, казвах, че вдигам тост за това, че ни…

Сега зазвъня телефонът на Мърсър.

— Извинете ме — каза той и прекъсна повикването, когато успя да извади апарата от джоба си и да напипа копчето.

— Приключиха ли всички? — попита майка й.

— Извинявай, госпожо Холанд — каза Мърсър. — Слушаме те.

Но в този момент телефонът на Мей отново избръмча шумно и когато погледна екрана, тя видя трийсет и седем нови съобщения и коментара в Зинг.

— Нещо, което да очаква вниманието ти?

— Не, още не — каза Мей, макар че беше толкова развълнувана, че едва се сдържаше. Толкова се гордееше с Мърсър и скоро щеше да му покаже нещо за публиката, която би могъл да има и извън Лонгфийлд. Ако за първите няколко минути беше получила трийсет и седем съобщения, след още двайсет отзивите щяха да са стотици.

Майка й продължи.

— Исках да ти благодаря, Мей, за всичко, което направи за здравето на татко си и за моите нерви. И исках да кажем наздраве и за Мърсър като част от семейството и да му благодаря за красивия подарък. — Тя се спря, сякаш очакваше всеки момент да прозвучи следващото бръмчене. — Е, радвам се, че успях да се изкажа. Хайде да ядем. Всичко изстина.

Започнаха да се хранят, но след няколко минути Мей беше чула толкова много съобщения — екранът й постоянно се обновяваше, — че не можеше да чака повече.

— Добре, вече не издържам. Качих снимката на полилея ти, Мърсър, и хората са луди по него! — С грейнало лице, тя вдигна чашата. — Ето за това трябва да кажем наздраве.

Мърсър не изглеждаше доволен.

— Чакай малко. Качила си я къде по-точно?

— Това е страхотно, Мърсър — каза баща й и също си вдигна чашата.

Мърсър обаче не помръдна.

— Къде си я качила, Мей?

— Навсякъде, където трябва — каза тя, — и коментарите са невероятни. Тя прегледа екрана си. — Ще прочета първото. Цитирам: „Леле, прекрасен е“. Това е от известен промишлен дизайнер в Стокхолм. Ето още едно: „Супер е. Прилича на нещо, което видях в Барселона миналата година“. Дизайнер от Санта Фе със собствен магазин. Дава ти три от четири звезди и някои предложения как да го подобриш. Обзалагам се, че можеш да продаваш там, стига да поискаш. И още едно…

Мърсър сложи длани на масата.

— Спри. Моля те.

— Защо? Дори не си чул най-хубавата част. Имаш 122 усмивки в „ДизайнМайнд“, което е невероятно за толкова кратко време. А там имат и класация и си в топ 50 за днес. Всъщност дори знам как да го повишим… — В същия момент Мей осъзна, че подобна активност със сигурност ще качи ПопРанга й над 1800. А ако достатъчно от тези хора си купят от творбите му, това ще й докара стабилна конверсия и търговска стойност…

— Мей. Спри. Моля те, спри. — Мърсър се беше втренчил в нея с малките си кръгли очички. — Не искам да повишавам глас тук, в дома на родителите ти, но или ще спреш, или ще се наложи да си тръгна.

— Само изчакай една секунда — каза тя и запревърта съобщенията в търсене на едно определено, което със сигурност щеше да го впечатли. Беше от Дубай и ако успееше да го намери, знаеше, че съпротивата му ще се изпари.

— Мей — чу да казва майка й. — Мей!

Но Мей не можеше да го намери. Къде? Докато търсеше, чу стърженето на стол по пода. Само че почти беше стигнала до съобщението и не вдигна поглед. Когато откъсна очи от екрана, Мърсър го нямаше, а родителите й се бяха вторачили в нея.

— Мисля, че е много мило от твоя страна да го подкрепяш така — каза майка й, — но не разбирам защо трябваше да го правиш точно сега. Опитвахме се да се насладим на вечерята.

Мей зяпна майка си и пое цялото разочарование и смущение, които можеше да понесе, след което изтича навън и догони Мърсър, който вече се движеше на заден ход с колата по алеята. Успя да се вмъкне на седалката до него.

— Спри!

Очите му бяха безчувствени, безжизнени. Той отпусна газта, сложи ръце в скута си и въздъхна с цялото снизхождение, което успя да изтръгне от себе си.

— Какъв ти е проблемът, Мърсър?!

— Мей, помолих те да спреш и ти не спря.

— Какво, да не ти нараних чувствата?

— Не, нарани ми мозъка. Караш ме да си мисля, че си напълно побъркана. Помолих те да спреш, а ти не спря.

— Няма да спра да се опитвам да ти помогна!

— Не съм те молил да ми помагаш. И не съм ти дал позволение да качваш снимки на творбите ми.

— Творбите ти! — Мей долови в гласа си нещо остро, което знаеше, че не бива да е там и че в никакъв случай няма да помогне.

— Саркастична си, Мей, и злобна, и коравосърдечна.

— Какво? Точно обратното съм на коравосърдечна, Мърсър. Опитвам се да ти помогна, защото вярвам в това, което правиш.

— Не е вярно, Мей. Просто не можеш да позволиш на нищо да живее в една стая. Моите творби живеят в една стая. Никъде другаде. И така искам да си остане.

— Значи не искаш бизнес?

Мърсър погледна през стъклото, после се облегна назад.

— Мей, повече от всякога усещам как някакъв култ превзема света. Знаеш ли какво се опитаха да ми продадат онзи ден? Всъщност съм сигурен, че по някакъв начин е свързано с Кръга. Чувала ли си за „Домко“? Някакво приложение, с което телефонът ти сканира къщата за баркодовете на всички продукти…

— Да. После поръчва нови, ако нещо ти свършва. Гениално е.

— И ти смяташ, че това е хубаво? Знаеш ли как ми го представиха? Обичайната утопия. Този път казаха, че щяло да намали замърсяването. Ако магазините знаели какво искат клиентите им, нямало да има свръхпроизводство и свръхдоставки, и нямало да трябва да изхвърлят нещата, когато не се купят. И като всичко останало, което вие там създавате, звучи идеално, прогресивно, но ви носи още по-голям контрол, още повече централно проследяване на всичко, което вършим.

— Мърсър, Кръгът се състои от хора като мен. Какво искаш да ми кажеш, че всичките сме седнали в някаква стая и те гледаме и кроим планове как да завладеем света?

— Не. Първо, знам, че всички са хора като теб. И точно това е страшното. Поотделно вие не знаете какво вършите групово. Но второ, не приемай за даденост, че лидерите ви са благосклонни. Години наред царяха едни щастливи времена, в които главните интернет пътища се контролираха от наистина свестни хора. Или поне не бяха отмъстителни хищници. Само че винаги съм се притеснявал какво ли ще стане, ако някой реши да използва тази власт, за да накаже всички, които му се опълчат.

— Какво намекваш?

— Мислиш ли, че е просто съвпадение как всеки път, когато някой конгресмен или блогър заговори за монопол, изведнъж се оказват заплетени в най-ужасния секс-порно-магьоснически скандал? От двайсет години насам интернет може да съсипе всеки за броени минути, но преди вашите Трима Мъдреци, или поне преди един от тях, никой не беше дръзнал да го направи. Не ми казвай, че не ти е минавало през ума.

— Такъв си параноик! Теориите на конспирацията винаги са ме депресирали, Мърсър. Звучиш толкова демоде. И да ми казваш, че „Домко“ е някакво ново, страховито нещо… Преди сто години млекарите са ти носели млякото до вратата. Знаели са кога имаш нужда. И месарите са ти продавали месо, и хлебарите са ти носели хляб…

— Само че млекарят не ми е сканирал къщата! Всичко с баркод може да бъде сканирано. В момента милиони телефони сканират къщите на хората и изнасят тази информация на бял свят.

— И какво от това? Не искаш никой да знае колко тоалетна хартия ползваш ли? Производителят на тоалетна хартия да не те потиска по някакъв начин?

— Не, Мей, различно е. Онова би било по-лесно за разбиране. Тук обаче не говорим за потисници. Никой не те кара да го правиш. Ти доброволно си слагаш хомота. И доброволно ставаш пълен социален аутист. Вече не можеш да възприемаш основни човешки сигнали на комуникация. Седиш на масата с три други човешки същества, които те гледат в очите и се опитват да комуникират с теб, а ти гледаш екрана и търсиш непознати от Дубай.

— И ти не си света вода ненапита, Мърсър, имаш имейл акаунт, имаш уебсайт.

— Добре, ще ти го кажа, въпреки че ме боли. Вече не си особено интересна. Седиш зад бюрото по дванайсет часа на ден и нямаш с какво да се похвалиш, освен с някакви цифри, които няма да съществуват и никой няма да помни след седмица. Не оставяш след себе си доказателство, че някога си живяла. Нито следа.

— Майната ти, Мърсър.

— И по-лошото, вече не правиш нищо интересно. Нищо не виждаш, нищо не казваш. Парадоксът е, че си мислиш, че си в центъра на нещата и че това прави мнението ти по-ценно, но ти самата ставаш все по-безжизнена. Обзалагам се, че от месеци не си правила нищо, което да не включва екран. Прав ли съм?

— Такъв си задник, Мърсър…

— Изобщо излизаш ли навън?

— Ти, значи, си интересният, така ли? Идиотът, които прави полилеи от части на мъртви животни? Ти си кралят на всичко изумително?

— Знаеш ли какво си мисля, Мей? Че докато седиш на бюрото и пращаш усмивки, ти си мислиш, че живееш някакъв невероятен живот. Коментираш някакви работи и това замества реално да ги вършиш. Гледаш снимки от Непал, натискаш някакво копче с усмивка и вече си мислиш, че си била там. А какво ще стане, ако наистина вземеш, че отидеш? Ами ТъпРангът ти или някоя друга простотия ще спадне под допустимите нива! Мей, осъзнаваш ли колко невъзможно скучна си станала?