Дейв Егърс
Кръгът (17)

* * *

На следващата сутрин Мей се обади на Ани, която беше на път към летището. Трябваше да отиде до Мексико, за да оправи някаква законова каша.

— Срещнах един интересен тип — каза Мей.

— Чудесно. Не бях фенка на другия. Галиполи.

— Гаравента.

— Франсис. Бъзлив мишок. А този, новият? Какво знаем за него?

Мей усещаше, че Ани иска да забърза разговора. Опита се да й го опише, но осъзна, че не знае почти нищо.

— Слаб. С кафяви очи. Височък.

— Е, това ли е? С кафяви очи и височък?

— А, чакай — каза Мей и се засмя на себе си. — Имаше побеляла коса. Има побеляла коса.

— Чакай, чакай. Какво?

— Беше млад, но с побеляла коса.

— Добре. Мей, няма нищо лошо в това да си падаш по дядковци…

— Не, не. Сигурна съм, че беше млад.

— Твърдиш, че няма трийсет, ама е с побеляла коса?

— Кълна се.

— Не познавам такъв човек тук.

— Познаваш всичките десет хиляди души тук?

— Може да е на някакъв временен договор. Не му ли знаеш фамилията?

— Опитах се, но беше много потаен.

— Хм. Това не е много кръгаджийско, не мислиш ли? И имаше побеляла коса?

— Почти изцяло бяла.

— Като на плувец? Все едно му е посивяла от химикалите?

— Не. Не беше сребриста. Просто побеляла. Като на стар човек.

— И си сигурна, че наистина не е стар? Някакъв дядо, когото си намерила на улицата?

— Да, сигурна съм.

— Улиците ли кръстосва, Мей? Да не би да си падаш по специфичната миризма на старец? Мирише на мухъл. На мокър кашон. Харесва ли ти?

— Престани.

Ани обаче се забавляваше и продължи:

— Предполагам поне ще ти е спокойно, като знаеш, че взима редовна пенсия. И сигурно е толкова благодарен, че изобщо получава някакво внимание… Мамка му. Стигнах летището. Ще ти се обадя пак.

Ани не се обади, но по-късно й писа от самолета, а после и от Мексико Сити, като всеки път пращаше снимки на възрастни мъже, които виждаше по улицата. „Това ли е той? Този? Или този? Ése? Ése?“

Мей остана да си блъска главата. Как можеше да не му знае фамилията? Потърси в директорията на компанията, но не откри Калден. Опита с „Калдън“, „Калдан“ и всякакви вариации. Никакъв резултат. Може би не го изписваше правилно или не беше чула добре? Би могла да направи по-точно търсене, ако знаеше от кой отдел е или в коя част на кампуса работи, но не разполагаше с такава информация. Въпреки това не можеше да мисли за друго. Бялата фланелка с остро деколте, тъжните очи, които се опитваха да не изглеждат тъжни, тесният сив панталон, който може би беше много стилен, но може и да е бил ужасяващ — нямаше как да види в тъмното; начинът, по който я прегърна в края на вечерта при платформата за хеликоптери, където отидоха с надеждата да видят някой, но тъй и не завариха никого, а се върнаха при лимоновите дървета, където той каза, че трябва да върви и я попита дали ще може сама да стигне до автобуса. Посочи стоянката на няма и двеста метра от тях, а тя се усмихна и каза, че ще се справи. Тогава той неочаквано я придърпа към себе си — толкова неочаквано, че Мей не можа да разбере дали той иска да я целуне, да я опипа, или нещо друго. В крайна сметка я притисна към тялото си с дясната ръка през гърба й и пръсти около рамото й, докато лявата беше ниско долу, далеч по-смела, и лежеше на кръста й с разперени пръсти.

След това се отдръпна и се усмихна.

— Сигурна ли си, че ще се справиш сама?

— Да.

— Не те е страх?

Мей се засмя.

— Не. Не ме е страх.

— Добре. Лека нощ.

Той тръгна, но в нова посока — не към автобусите, нито към хеликоптерите или цирка, а по тясна, тъмна и пуста алея.

Цяла седмица тя си мислеше за неговата отдалечаваща се фигура, за силните му ръце и големия зелен лимон. Мей го взе с надеждата, че след време ще узрее на бюрото й, но очевидно грешеше. Лимонът си остана зелен.

Не можеше да открие никъде Калден. Пусна няколко съобщения в Зинг до цялата компания в търсене на човек с такова име, като се постара да не звучи твърде отчаяна. Но не получи отговор.

Знаеше, че Ани ще може да разреши загадката, само дето беше в Перу.

Компанията се беше озовала натясно във връзка с плановете за Амазония — някаква инициатива за заснемане и преброяване на всички оцелели дървета чрез дронове. Измежду срещите с различни природозащитници и държавни лица Ани най-сетне успя да й се обади.

— Знаеш ли, дай да го пусна за лицево разпознаване. Прати ми снимка.

Но Мей нямаше негови снимки.

— Шегуваш се… Нито една?

— Беше тъмно. Бяхме на цирк.

— Да, каза ми вече. Значи ти е дал зелен лимон и нито една снимка. Сигурна ли си, че не е бил просто посетител?

— Нали ти казах, че съм го виждала и преди, помниш ли? Пред тоалетните. Когато после дойде с мен на бюрото ми и ме гледа как работя.

— Майчице, Мей. Този тип ми звучи обещаващо. Зелени лимони и тежко дишане във врата ти, докато отговаряш на запитвания. Ако бях и най-малко параноична, щях да реша, че е нечий агент или някакъв перверзник.

В този момент Ани трябваше да затвори, но след около час й писа.

„Задължително ме дръж в течение за този тип. През годините сме имали разни кукувци в Кръга. Миналата година беше някакъв блогър, който дошъл на парти и стоял в кампуса две седмици, скатавал се и спял по килерите. В крайна сметка се оказа безобиден, но ето ти как един неидентифициран шашав мъж може да се окаже притеснителен.“

Мей обаче не беше притеснена. Имаше доверие на Калден и не й се вярваше той да има нечисти намерения. В лицето му имаше нещо прямо, нито капка коварство — Мей не можеше да го обясни на Ани, но ни най-малко не се съмняваше в него. Знаеше, че не може да се разчита на него за някаква конкретна информация, но също така беше сигурна, че отново ще я потърси. И въпреки че би се побъркала, дори би се вбесила ако не може да се свърже с когото и да било друг, присъствието му там някъде, поне за няколко дни, недостъпен за нея, но все пак някъде из кампуса, изпълваше работните й дни с бленуван трепет. Натоварването през седмицата беше голямо, но мисълта за Калден преобразяваше всяко запитване в божествена ария. Клиентите й пееха и тя им пееше в отговор. Обичаше ги всичките. Обичаше Риса Томасон от Туин Фолс, Айдахо. Обичаше Марк Мур от Гери, Индиана. Обичаше новаците в отдела. Обичаше образа на Джаред, който от време на време се появяваше на вратата с притеснен вид и я молеше да измисли как да държат средния си резултат над 98. Харесваше й, че успява да игнорира Франсис и постоянните му опити да се свърже с нея. Всичките му мини видеозаписи. Аудио картички. Плейлисти, пълни с песни за извинение и покаяние. Той вече беше просто спомен, заличен от Калден с елегантния силует, силните, търсещи ръце. Харесваше й, че може, сама в банята, да имитира ефекта на тези ръце и със своите да наподоби натиска, който той упражни над тялото й. Но къде е той? Обаянието от понеделник и вторник се превърна в раздразнение до сряда и в гняв до четвъртък. Невидимостта му започна да й изглежда умишлена, даже агресивна. Не й ли обеща да държат връзка? Май не е обещавал, помисли си. Какво всъщност й каза? Разрови се в спомена и осъзна с известна паника, че единствените му думи бяха: „Лека нощ“. Но Ани си идваше в петък и заедно щяха да го открият за нула време, да разберат как се казва, да го приклещят.

Най-сетне, в петък сутринта, Ани се върна и си уговориха среща точно преди „Петък на мечтите“. Трябваше да има някаква презентация за бъдещето на Кръговите пари — начин всички онлайн плащания да минават през Кръга и така да се отстрани нуждата от хартиени пари, — но в крайна сметка я отмениха. Вместо това поканиха всички служители да гледат пресконференция, предавана от Вашингтон.

Мей се засили към фоайето на „Ренесанса“, където няколкостотин служители гледаха екрана на стената. Жена в синьо-лилав костюм стоеше на отрупан с микрофони подиум, заобиколена от сътрудниците си, пред две американски знамена. Отдолу в новинарската лента пишеше: „Сенатор Уилямсън се бори да разкъса Кръга“. Отначало беше твърде шумно, за да се чуе каквото и да е, но след неколкократно шъшкане и увеличаване на звука гласът й надделя. Уилямсън беше насред изявлението си.

— Днес сме се събрали тук, за да заявим твърдо искането си Антитръстовият отряд на Сената да започне разследване по случая дали Кръгът действа като монопол. Вярваме, че Министерството на правосъдието ще признае Кръга за това, което е — монополист в най-чистия смисъл на думата — и че ще вземе мерки той да бъде спрян, както се случи със „Стандарт Ойл“, „ЕйТи&Ти“ и всяка друга компания с изявен монопол в историята ни. Надмощието на Кръга задушава конкуренцията и представлява опасност за свободния ни пазарен капитализъм.

След като сенаторката приключи, екранът се върна към обичайната си функция — да възхвалява мисли, изказани от служители на Кръга, а сред тълпата днес се вихреха много мисли. Всеобщото мнение беше, че тази сенаторка има навика да застава на нестандартни позиции по някои въпроси — преди време се беше изказала и против войната в Ирак и Афганистан — и следователно, че няма да стигне далеч с тази антитръстова кампания. Кръгът беше популярен и в двете камари на Конгреса, беше известен с прагматичните си схващания по практически всички политически въпроси и с щедрите си дарения, така че тази лява сенаторка нямаше да получи голяма подкрепа от либералните си колеги, а още по-малко сред републиканските редици.

Мей не знаеше достатъчно за антитръстовите закони, за да изкаже мнение на прима виста. Наистина ли нямаха конкуренция? Кръгът държеше 90 процента от пазара на търсачките; 88 процента от безплатните електронни пощи; 92 процента от обмена на кратки съобщения. Това, от нейна гледна точка, беше просто доказателство, че Кръгът създава и предоставя най-добрия продукт. Беше пълна лудост да наказваш компанията за производителността и прецизността й. За това, че успява.

— А, ето те — каза Мей, когато видя Ани, която се беше запътила към нея. — Как беше в Мексико? В Перу?

— Каква идиотка — каза Ани с насмешка, приковала поглед в екрана, на който преди малко показваха сенаторката.

— Значи не те притеснява?

— Мислиш, че ще стигне донякъде с тези глупости ли? Няма. Между нас казано, дупе да й е яко.

Ани я погледна, след което се обърна към дъното на стаята. Том Стентън разговаряше с няколко души, скръстил ръце — поза, която принципно би издала загриженост, дори може би гняв. Но на него като че ли му беше забавно.

— Хайде — каза тя и двете тръгнаха през кампуса с надеждата да заварят нещо на тако будката, която беше наета да изхрани служителите днес. — Как е твоят джентълмен? Не ми казвай, че е починал по време на секса.

— Още не сме се виждали от миналата седмица.

— Изобщо ли не сте се чували? — изуми се Ани. — Какъв боклук.

— Според мен просто е от друга епоха.

— От друга епоха? И с тази побеляла коса? Мей, сещаш ли се за онази секси сцена от „Сиянието“, когато Никълсън засече жената в банята? Само че дамата се оказва сбабичосано зомби.

Мей нямаше представа за какво говори Ани.

— Всъщност… — каза Ани и очите й се разфокусираха.

— Какво?

— Знаеш ли, с цялото това разследване на Уилямсън не ми е спокойно някакъв тип да се скатава из кампуса. Нали ще ми кажеш, като се срещнете следващия път?

Мей я погледна и за пръв път, откакто се помнеше, видя нещо като истинско безпокойство в очите й.

В четири и половина Дан й изпрати съобщение: „Супер ден до момента! Среща в пет?“

Мей пристигна пред кабинета на Дан. Той стана да я посрещне, покани я да седне и затвори вратата. Настани се зад бюрото и почука по екрана на таблета си.

— 97. 98. 98. 98. Страхотни резултати тази седмица.

— Благодаря — отговори Мей.

— Наистина впечатляващо. Особено като се има предвид допълнителното натоварване с всичките новаци. Трудно ли беше?

— Може би първите няколко дни, но сега всички вече са в час и не им трябвам толкова често. И всички са отлични, така че е дори по-леко, като сме повече хора.

— Радвам се. Радвам се да го чуя. — Дан вдигна глава и впи поглед в очите й. — Мей, дотук харесва ли ти в Кръга?

— Абсолютно — отговори тя, без дори да се замисли.

Лицето му светна.

— Радвам се. Радвам се! Това са чудесни новини. Помолих те да се видим просто за да… как да кажа, да имам някаква база за сравнение спрямо социалното ти държание тук и впечатлението, което то оставя. Може би не съм успял да ти обясня добре всичко за работата тук. Така че напълно поемам вината, ако не съм се справил както трябва.

— Не, напротив. Обясни ми всичко отлично. Сигурна съм.

— Благодаря ти, Мей. Оценявам го. Но това, за което искам да си поговорим, е… Добре, нека така да го кажем. Знаеш, че това не е компания, в която просто идваш сутрин и си тръгваш следобед. Нали така?

— Аха, да, разбирам. Не бих… Нали не съм намекнала, че си мисля…

— Не, не. Нищо не си намекнала. Просто не сме имали удоволствието да те срещаме твърде често след пет, затова се чудехме дали, нали разбираш, дали просто не бързаш да си тръгнеш.

— О, не, не. Трябвам ли ви и след пет?

Дан се смръщи.

— Не става въпрос за това. Справяш се с работните задължения добре. Само че ни липсваше на партито в „Дивия запад“ миналия четвъртък, което беше доста важно, сплотяващо събитие за екипа, в чест на продукта, с който всички толкова се гордеем. Пропусна поне две събирания на новаците, а на цирка като че ли нямаше търпение да си тръгнеш. Мисля, че и двайсет минути не издържа. И всичко това щеше да е напълно разбираемо, ако ПопРангът ти не беше толкова нисък. Знаеш ли колко е?

Мей предположи, че е някъде около осем хиляди.

— Мисля, че да.

— Мислиш, че да — каза Дан и погледна екрана пред себе си. — В момента е 9101. Как ти звучи?

Беше паднал откакто последно провери преди около час. Дан цъкна с език и кимна, все едно се опитваше да разбере как се е появило това петънце на ризата му.

— И така, нещата някак се наслагват и бяхме започнали да се притесняваме, че по някакъв начин те отблъскваме.

— Не, не! Нищо подобно.

— Добре, да вземем например четвъртък в пет и петнайсет. Имахме събиране в „Дивия запад“, където работи твоята приятелка Ани. Беше полузадължително приветствено парти на група потенциални партньори. Ти беше извън кампуса, което доста ме озадачава. Като че ли беше избягала.

Мисълта на Мей трескаво се луташе. Защо не беше отишла? Къде беше ходила? Не знаеше за това събиране. Било е от другата страна на кампуса, в „Дивия запад“ — как може да е пропуснала полузадължително събитие? Съобщението сигурно е било заровено някъде дълбоко на третия й екран.

— Божичко, съжалявам — каза тя, когато си припомни. — Тръгнах си в пет, за да купя алое от един магазин за здравословно хранене в Сан Винченцо. Баща ми ме помоли за този определен вид…

— Мей — прекъсна я Дан със снизходителен тон, — в кампуса се продава алое. Нашият магазин е по-добре зареден от някакво квартално магазинче, при това с по-качествени стоки. Всичко е внимателно подбрано.

— Съжалявам, не знаех, че тук се продават неща като алое.

— Ходила си до магазина и не си намерила?

— Не, не. Не съм ходила. Отидох направо в другия. Но много се радвам, че вече знам…

— Нека те прекъсна тук, защото каза нещо много интересно. Каза, че не си отишла първо в нашия магазин, нали така?

— Да. Съжалявам. Просто предположих, че няма да имат нещо такова и…

— Слушай, Мей, ако трябва да съм честен, знам, че не си била в магазина. Това е едно от нещата, за които исках да си поговорим. Не си ходила в магазина нито веднъж. Ти — бивш спортист в колежа — не си ходила във фитнес залата и едва си се разходила из кампуса. Мисля, че си използвала около един процент от услугите тук.

— Съжалявам. Просто до момента беше такава лудница.

— А в петък вечер? И тогава имахме голямо събитие.

— Съжалявам. Исках да дойда на партито, но трябваше да се прибера до нас. Баща ми беше получил пристъп, който впоследствие се оказа лек, но нямаше как да зная, преди да се прибера.

Дан погледна стъкленото си бюро и забърса с кърпичка някакво петно. Доволен, той вдигна поглед.

— Напълно разбираемо е. Това, че прекарваш време с родителите си — повярвай ми, смятам, че е много готино. Просто искам да наблегна на социалния аспект на работата тук. Гледаме на тази компания като на общност и всеки, който работи тук, е част от това общество. И за да може всичко да върви както трябва, се изисква известна степен на участие. Представи си: ако сме група в детската градина и някое момиченце има рожден ден, и само половината от децата отидат, как ще се почувства рожденичката?

— Зле. Знам. Но отидох на цирка и наистина беше страхотно.

— Нали? И много се зарадвах да те видя там. Само че няма никаква следа, че си отишла. Никакви снимки, никакви коментари в Зинг, никакви отзиви, съобщения, нищо. Защо така?

— Не знам. Предполагам, просто съм се унесла в…

Дан въздъхна тежко.

— Знаеш, че обичаме обратната връзка от хората, нали? Че ценим мнението на всички в Кръга?

— Разбира се.

— И че Кръгът е основан, до голяма степен, на приноса и участието на хора като теб, нали?

— Да, знам.

— Виж. Напълно разбирам, че искаш да се виждаш с вашите. Все пак са ти родители! Много благородно от твоя страна. Както казах, много, много готино. Просто искам да кажа, че и ние те харесваме и искаме да те опознаем по-добре. В този ред на мисли се чудех дали би била така добра да останеш още няколко минутки, за да се видите с Джосая и Дениз. Помниш ги от първата ти обиколка, нали? Биха се радвали да продължат разговора ни в момента и да стигнат малко по-дълбоко. Как ти звучи?

— Добре.

— Не трябва да бързаш за вкъщи, или?…

— Не. Изцяло ваша съм.

— Чудесно, чудесно. Радвам се да го чуя. Ето ги и тях.

Мей се обърна и видя Джосая и Дениз, които махаха от другата страна на стъклената врата.

— Мей, как си? — попита Дениз, когато тръгнаха към конферентната зала. — Не мога да повярвам, че минаха три седмици, откакто за първи път те разведохме наоколо! Нека да седнем тук.

Джосая отвори вратата на залата, покрай която Мей беше минавала много пъти. Помещението беше овално, със стъклени стени.

— Ако искаш, седни ето тук — предложи Дениз и посочи кожен стол с висока облегалка. Двамата с Джосая седнаха срещу нея и започнаха да си нагласят таблетите и столовете, все едно се готвеха за разговор, който ще отнеме часове и няма да е особено приятен. Мей се опита да се усмихне.

— Както знаеш — започна Дениз и прибра тъмен кичур коса зад ухото си, — ние сме от „Човешки ресурси“ и това е съвсем редовна среща, която провеждаме с новите членове на общността. Правим ги някъде из компанията всеки ден и изключително много се радваме да се видим с теб отново. Ти си същинска загадка.

— Аз?

— Да, ти. От години не съм срещала някого, който да е толкова, как да кажа, забулен в мистерия.

Мей не беше сигурна как да реагира. Не се чувстваше забулена в мистерия.

— Затова реших като начало да си поговорим малко за теб и след като те опознаем по-добре, можем да обсъдим някои начини, по които да се чувстваш по-комфортно като активен участник в общността. Това добре ли ти звучи?

Мей кимна.

— Разбира се.

Погледна Джосая, който до момента не беше обелил дума, но трескаво работеше на таблета си.

— Чудесно. Мислех да започнем с това, че много те харесваме — продължи Дениз.

Джосая най-сетне се обади със светнали сини очи:

— Наистина много.

— Така е. Ти си супер готин член на екипа. Всички смятат така.

— Благодаря — промърмори Мей, убедена, че ще я уволнят. Беше прекрачила границата с молбата си да включат родителите й в здравния план. Как можа да го допусне толкова скоро след като започна?

— И работата ти тук е достойна за пример — добави Дениз. — Средната ти оценка не е падала под 97 и това е отлично, особено през първия ти месец. Чувстваш ли се доволна от представянето си?

Мей се опита да налучка правилния отговор.

— Да.

Дениз кимна.

— Чудесно. Но както знаеш, тук въпросът не е само до работата. Или, по-скоро, не всичко опира до оценки и одобрения и така нататък. Не си просто някакво колелце в машината.

Джосая енергично клатеше глава.

— За нас ти си пълноценно, уникално човешко същество с неограничен потенциал. И неразделна част от общността.

— Благодаря — каза Мей, вече не толкова сигурна, че я освобождават.

Усмивката на Дениз беше леко наскърбена.

— Но както сама знаеш, имаше един-два случая, в които стъпи накриво що се отнася до приобщаването ти в колектива. Разбира се, наясно сме с отчета от онази случка с Алистър и португалския му обяд. Смятаме обяснението ти за напълно разбираемо и сме обнадеждени от това, че си осъзнала какъв е проблемът. Само че отсъстваш от повечето събития вечер и през уикенда, които, разбира се, до едно са абсолютно по желание. Има ли нещо друго, което би искала да добавиш към впечатленията ни по този въпрос? Може би за случая с Алистър?

— Само това, че наистина се чувствах ужасно при мисълта, че неволно съм обидила Алистър.

Дениз и Джосая се усмихнаха.

— Добре, добре — каза Дениз. — Но фактът, че разбираш, ме обърква, като се имат предвид няколко от постъпките ти след онзи случай. Да започнем от миналия уикенд. Знаем, че си си тръгнала от кампуса в 5:42 в петък следобед и си се върнала в 8:46 в понеделник сутринта.

— Работа ли е имало през уикенда? — Мей се разрови в паметта си. — Изпуснала ли съм нещо?

— Не, не, не. Нямаше никаква задължителна работа тук през уикенда. Но това не означава, че нямаше хиляди хора през събота и неделя, които се забавляваха в кампуса и участваха в стотици различни дейности.

— Знам, знам. Но бях вкъщи. Баща ми не беше добре и се върнах да помогна.

— Съжалявам да го чуя — каза Джосая. — Имаше ли нещо общо с множествената склероза?

— Да.

По лицето на Джосая се изписа съчувствие, а Дениз се наведе напред.

— Но виж, точно тук става съвсем объркващо. Не знаем нищо за тази случка. Протегна ли ръка към някого от Кръга по време на тази криза? Знаеш, че в кампуса има четири групи за служители, които се борят с болестта? Две от тях са за деца с болни родители. Потърсила ли си някоя от тези групи?

— Не, още не. Но мислех да го направя.

— Добре — продължи Дениз. — Нека да обърнем внимание на това, защото е показателно — фактът, че знаеш за групите, но не си ги потърсила. Със сигурност съзнаваш ползите от това да споделяш информация за болестта?

— Да.

— А да споделяш с други млади хора, чиито родители страдат от нея — в това виждаш ли ползата?

— Напълно.

— Например, когато разбра, че баща ти е получил пристъп, си карала — колко, над двеста километра, и през това време нито веднъж не се опита да почерпиш информация от Вътрешния кръг или пък от Външния. Смяташ ли, че това е една пропиляна възможност?

— Сега — да, напълно. Просто бях разстроена и притеснена и карах като луда. Не бях много в час.

Дениз вдигна пръст.

— Аха, „в час“. Това е прекрасен израз. Радвам се, че го използва. Смяташ ли, че по принцип си „в час“?

— Опитвам се.

Джосая се усмихна и пъргаво написа нещо на таблета си.

— А обратното на това да си „в час“ би било?… — попита Дениз.

— Да отсъстваш?

— Да. Да отсъстваш. Да запомним и тази мисъл. Но нека преди това се върнем на баща ти и този уикенд. Той възстанови ли се?

— Да. Оказа се фалшива тревога.

— Добре. Радвам се да го чуя. Но е интересно, че не си споделила преживяването си с никого. Писала ли си нещо по въпроса? Съобщение в Зинг, коментар някъде?

— Не, не съм — призна Мей.

— Хм. Добре — каза Дениз и си пое дъх. — Мислиш ли, че някой друг би имал полза от твоя опит? Тоест, може би следващият човек, на когото му се наложи да кара два-три часа до вкъщи, евентуално би имал полза от това да знае какви изводи си си направила ти от тази случка, от този лек псевдопристъп?

— Със сигурност. Предполагам, че би могло да е полезно.

— Добре. Тогава какво смяташ, че би било редно да направиш?

— Да се включа в клуба за множествена склероза — каза Мей — и може би да пиша нещо за случилото се. Знам, че ще е полезно на хората.

Дениз се усмихна.

— Страхотно. Сега нека да поговорим за остатъка от уикенда. В петък разбираш, че баща ти е добре. Само че през останалата част от почивните дни — ни вест, ни кост. На практика изчезваш! — Очите й се разшириха. — В подобен случай някой като теб, с нисък рейтинг на активност, би могъл да поработи по въпроса, стига да пожелае. Но твоят всъщност спада — с две хиляди точки. Да не се вторачваме в числата, но в петък си била на 8625, а до събота си се озовала на 10 228.

— Не знаех, че е толкова зле — каза Мей. Мразеше се. Мразеше тази Мей, която като че ли само я препъваше. — Може би просто се възстановявах от стреса покрай историята с баща ми.

— Можеш ли да ни разкажеш какво прави в събота?

— Срам ме е… Нищо.

— Нищо в смисъл на?…

— Ами, през по-голямата част от деня си стоях вкъщи и просто гледах телевизия.

Лицето на Джосая светна.

— Нещо интересно?

— Просто женски баскетбол.

— Че какво лошо има в женския баскетбол?! — възкликна Джосая. — Обожавам женски баскетбол. Чела ли си коментарите ми в Зинг?

— Не, имаш тема за женски баскетбол ли?

Джосая кимна, засегнат, дори сащисан. В този момент се намеси Дениз.

— Отново е твърде интересно, че не си решила да споделиш с някого. Включила ли си се в някоя от дискусиите за спорта? Джосая, колко участници има в глобалната ни дискусия за женски баскетбол?

Джосая, който видимо още беше потресен, че Мей никога не е чела темата му, успя да намери бройката на таблета си:

— 143 891 — промърмори той.

— А колко от хората в Зинг са коментирали нещо по темата?

Джосая бързо провери:

— 12 992.

— А ти дори не си се включила, Мей. Защо смяташ, че е така?

— Ами, просто не смятам интереса си към женския баскетбол за толкова голям, че да се включа в някоя група или пък да следя нещо по въпроса, нали разбирате. Не съм толкова страстна фенка.

Дениз се намръщи.

— Това е интересен подбор на думи — „страстна“. Чувала ли си за СУП? „Страст, участие и прозрачност“?

Мей беше виждала буквите СУП из кампуса, но до този момент не ги беше свързвала с тези думи. Почувства се като глупачка.

Дениз сложи длани на бюрото, като че ли се готви да стане.

— Мей, знаеш, че това е компания за технологии, нали?

— Разбира се.

— И че се смятаме за водещи в социалните мрежи.

— Да.

— И знаеш какво означава терминът „прозрачност“, нали?

— Да. Разбира се.

Джосая погледна Дениз с надеждата да я успокои. Тя премести ръце в скута си. Джосая взе думата. Усмихна се и махна с пръст по екрана на таблета, обръщайки на нова страница.

— Добре. Нека да се върнем към неделята. Разкажи ни за неделя.

— Просто тръгнах да се връщам.

— И това е всичко?

— Също… карах каяк…

Джосая и Дениз се спогледаха изненадани.

— Карала си каяк? — попита Джосая. — Къде?

— В залива.

— С кого?

— С никого. Сама.

И двамата изглеждаха засегнати.

— И аз карам каяк — каза той и написа нещо на таблета, като натискаше доста силно.

— Колко често караш каяк? — попита я Дениз.

— Може би веднъж на няколко седмици.

Джосая се беше втренчил в таблета.

— Мей, гледам профила ти и не откривам нищо за каяци. Никакви усмивки, никакви рейтинги, никакви коментари, нищо. А сега ми казваш, че караш веднъж на няколко седмици?

— Е, може и да е по-рядко — засмя се тя.

Дениз и Джосая обаче не се засмяха. Той продължи да си гледа в таблета, докато Дениз я пронизваше с поглед.

— Когато ходиш да караш, какво виждаш?

— Не знам. Всякакви неща.

— Тюлени?

— Разбира се.

— Морски лъвове?

— Срещат се.

— Морски птици? Пеликани?

— Да.

Дениз затрака по таблета си.

— Добре, в момента търся видеодокументация с името ти за което и да е от тези твои пътешествия. Не намирам нищо.

— О, никога не нося камера.

— А как разпознаваш всички тези птици?

— Имам един малък наръчник. Просто подарък от бившия ми приятел. Като малка сгъваема книжка за местната дива природа.

— Значи е някаква брошура или какво?

— Да, водоустойчива е и…

Джосая въздъхна звучно.

— Съжалявам — каза Мей.

Той завъртя очи.

— Не е там въпросът. Проблемът е, че с хартията умира всякаква комуникация. Не позволява никаква приемственост. Гледаш си хартиената брошура и там приключва всичко. С теб. Все едно ти си единствената, която има значение. Само че ако документираше нещата… Ако използваше някоя апликация, с която да идентифицираш птиците, които срещаш, тогава всички можеха да имат полза от това — биолози, студенти, историци, бреговата охрана. Тогава всички можеха да знаят, че в този ден има морски птици в залива. Просто е влудяващо, като се замислиш колко знание се губи всеки ден заради подобна липса на далновидност. И не че искам да го нарека егоистично, но…

— Не, така е. Знам, че е така — промълви Мей.

Джосая омекна.

— Но ако оставим документирането настрана, съм просто изумен защо не си споменала нищо за каяци, никъде. В крайна сметка, това е част от теб. Неразделна част.

Мей без да иска се засмя.

— Не мисля, че е чак толкова неразделна. Или особено интересна.

Джосая вдигна поглед и очите му пламтяха.

— Напротив!

— Много хора карат каяк — каза Мей.

— Точно там е въпросът! — възкликна той поаленял. — Не искаш ли да се срещнеш с други хора, които карат каяк? — Той чукна по екрана. — Близо до теб в момента има 2331 души, които също обичат да карат каяк. Включително и аз.

Мей се усмихна.

— Не са малко.

— Повече или по-малко, отколкото очакваше? — попита Дениз.

— Повече, предполагам.

Двамата се усмихнаха.

— Е, тогава да те запишем някъде, където ще научиш повече за хората около теб, които карат каяк? Има толкова много апликации… — Джосая май отваряше някаква страница, където се готвеше да я запише.

— О, не знам… — побърза да каже Мей.

Лицата им посърнаха. Джосая като че ли отново се ядоса.

— Защо не? Смяташ, че интересите ти са маловажни ли?

— Не, не е това. Просто…

Той се приведе напред.

— Как мислиш, че се чувстват другите в Кръга, като знаят, че си толкова близо до тях физически, че си неоспорима част от тази общност, но не искаш те да знаят какви са хобитата и интересите ти? Как мислиш, че се чувстват?

— Не знам. Не мисля, че биха се чувствали някак.

— Само че не е така! — възкликна той. — Въпросът е, че не общуваш с хората около себе си!

— Но това е просто каяк — засмя се тя пак в опит да разведри атмосферата.

Джосая ровеше в таблета.

— Просто каяк? Осъзнаваш ли, че това е една тримилиардна индустрия? А ти го наричаш „просто каяк“! Мей, не разбираш ли, че всичко е навързано? Трябва да играеш своята роля. Трябва да участваш.

Дениз я гледаше настоятелно.

— Мей, налага се да ти задам един по-деликатен въпрос.

— Добре.

— Мислиш ли… Мислиш ли, че това може да е въпрос на самочувствие?

— Моля?

— Може би не искаш да се проявиш от страх, че мнението ти не е от значение?

Мей никога не се беше замисляла за това по този начин, но може и да имаше нещо вярно. Наистина ли беше твърде срамежлива, за да се прояви?

— Всъщност не знам — отрони тя.

Дениз погледна строго.

— Мей, не съм психолог, но ако бях, щях да се замисля върху самооценката ти. Разглеждали сме подобни модели на поведение. Такова отношение е поне асоциално, ако не и антисоциално, и е далеч от прозрачно. И знаем, че това поведение понякога произтича от ниска самооценка — светоглед, който се върти около позицията: „О, това, което искам да кажа, така или иначе не е толкова важно“. Мислиш ли, че това е твоят светоглед?

Мей беше твърде разтърсена, за да може сама да се погледне отстрани.

— Възможно е — направи опит да спечели малко време и осъзнала, че не бива да е твърде податлива. — Но понякога съм сигурна, че това, което казвам, е важно. И когато имам да споделя нещо значимо, определено не се въздържам да го направя.

— Забележи, че каза „понякога съм сигурна“ — каза Джосая и размаха пръст. — Това „понякога“ ме заинтригува. Или по-скоро ме притесни. Защото смятам, че това „понякога“ не е достатъчно често.

Той се облегна назад, като че ли за да си почине след тежката задача по разгадаването на личността й.

— Мей — обади се Дениз, — много бихме се радвали, ако се включиш в една специална програма. Звучи ли ти привлекателно?

Мей не знаеше за какво става въпрос, но тъй като беше загазила и вече им беше отнела толкова време, знаеше, че ще каже „да“, затова се усмихна и отговори:

— Разбира се.

— Чудесно. Ще те запишем при първа възможност. Ще се запознаеш с Пийт Рамирес и той ще ти обясни. Мисля, че след това ще чувстваш сигурна не само понякога, а винаги. Какво ще кажеш?