Дейв Егърс
Кръгът (16)

* * *

В седем часа Мей вече просто не издържаше. Не можеше да стои на едно място. Трябваше да отпразнува случая по някакъв начин. Провери за някакви събития в кампуса тази вечер. Беше пропуснала стартовата среща за Сахара и вече съжаляваше, че не е отишла. Имаше поетично четене с костюми и Мей го маркира на първо място, дори отговори на поканата, но после видя готварския курс, на който щяха да сготвят и изядат цяла коза. Маркира събитието като второ. В девет пък имаше среща с някаква активистка, която търсеше помощта на Кръга в кампанията си срещу вагиналното осакатяване в Малави.

Ако се постараеше, можеше да отиде поне на няколко места и тъкмо започна да съставя план, когато едно събитие засенчи всички останали: в седем беше обявено шоу на цирк „Щурите тъпаци“ на ливадата до „Желязната епоха“. Беше чувала за тази трупа и всички отзиви бяха страхотни, а и цирково изпълнение най-добре би паснало на еуфорията й тази вечер.

Обади се на Ани, но тя нямаше да смогне, щяла да е на срещата поне до единайсет. В търсачката на Кръга обаче видя, че няколко нейни познати, включително Рената, Алистър и Джаред, ще ходят — Алистър и Джаред дори вече бяха там, — затова Мей набързо приключи работата и тръгна.

Навън се свечеряваше и всичко беше окъпано в злато, когато тя зави покрай Трите царства и видя огнедишащ мъж на кокили. Зад него жена в бляскава шапка подхвърляше неонова бухалка. Мей беше намерила цирка.

Тълпа от около двеста души беше наобиколила изпълнителите, които изнасяха представлението под открито небе, с минимален реквизит и очевидно силно ограничен бюджет. Зрителите излъчваха различни светлинки — от датчиците на китките им, от телефоните, с които заснемаха шоуто. Докато търсеше Джаред и Рената и внимателно се оглеждаше за Алистър, Мей гледаше и цирковото представление, което се вихреше пред нея. То като че ли нямаше определено начало — вече беше започнало, когато тя пристигна — и конкретна организация. Десетимата циркови артисти бяха заедно пред публиката през цялото време, дрехите им бяха овехтели, но изпълнителите сякаш изпитваха наслада от семплия си, старомоден вид. Дребен мъж с ужасяваща маска на слон правеше диви акробатични номера. Полугола жена с лице, скрито под глава на фламинго, танцуваше в кръг ту като балерина, ту като пияница.

Точно отсреща в публиката Мей забеляза Алистър, който й помаха и започна да пише нещо на телефона си. Миг по-късно Мей получи съобщение, че идната седмица той организира още по-голямо и бляскаво събитие за всички фенове на Португалия. „Ще бъде зашеметяващо!“, писа й Алистър. „Филми, музика, поезия, истории и пълно щастие!“ Тя му отговори, че няма търпение да отиде. Погледна през ливадата, покрай фламингото, и видя как Алистър прочете съобщението, вдигна очи към нея и пак й помаха.

Мей се върна към представлението. Изпълнителите като че ли не само си даваха вид на бедняци, а наистина бяха такива — всичко у тях изглеждаше вехто и лъхаше на старост и разпад. Хората от Кръга около тях заснемаха представлението с устройствата си, за да могат да си спомнят тази странна, наглед бездомна групичка веселяци, да увековечат колко нелепо изглеждаха те тук, в Кръга, насред грижливо поддържаните пътечки и градини, насред служителите, които се къпеха често, опитваха се поне донякъде да се придържат към модата и си перяха дрехите.

Мей се запровира през тълпата и откри Джосая и Дениз. Двамата много се зарадваха да я видят, но бяха скандализирани от циркаджиите, които според тях бяха прекрачили всякакви граници — Джосая дори вече им беше написал негативен отзив в мрежата. Мей ги остави, доволна, че са я видели и са отчели присъствието й, и тръгна да си търси нещо за пиене. Видя ред павилиончета в далечината и тъкмо се запъти нататък, когато един артист, с дълги щръкнали мустаци и гол до кръста, се затича към нея с три меча в ръце. Изглеждаше доста неустойчив и миг преди да се сблъскат, Мей осъзна, че макар да му се искаше да изглежда, че владее положението и това е част от номера му, мъжът със сигурност щеше да се блъсне в нея с всички остриета, които носеше. Тя замръзна на място, когато онзи бе на крачка от нея, усети как някой я хваща за раменете и я изтласква от пътя му. Падна на колене с гръб към човека с мечовете.

— Добре ли си? — попита мъжки глас.

Тя вдигна поглед и на мястото, където преди секунди стоеше самата тя, видя мъж.

— Мисля, че да — отговори му.

Мъжът се обърна към цирковия артист.

— Какво правиш бе, клоун?

Калден?

Циркаджията погледна Мей и щом се увери, че е добре, насочи вниманието си към мъжа пред себе си.

Наистина беше Калден. Със сигурност. Същата изваяна фигура. Носеше обикновена бяла тениска с остро деколте и сив панталон, с прав крачол — като джинсите, с които го беше видяла първия път. Тогава не й беше направил впечатление на човек, който би налетял на бой, но ето го сега с издути гърди и ръце, готови за схватка, докато циркаджията го гледаше с немигащи очи и като че ли преценяваше ситуацията, опитваше се да реши дали да продължи да играе цирковата си роля, да си играе номера и тази огромна, преуспяла, влиятелна компания да му плати, при това много добре, или да се разправя с този човек пред очите на двеста души. В крайна сметка реши да се усмихне, театрално подръпна крайчетата на мустаците си и се обърна.

— Съжалявам, че така стана — каза Калден и й помогна да се изправи. — Сигурна ли си, че си добре?

Мей потвърди. Мустакатият мъж дори не я беше докоснал, просто малко я стресна, но само за секунда. Мей се загледа в лицето на Калден, което под внезапно синкавата светлина приличаше на скулптура на Брънкуш^[1] — гладък, безупречен овал. Веждите му бяха извити като римски арки, носът му наподобяваше фината муцунка на морско животинче.

— На тези тъпаци мястото им изобщо не е тук. Банда придворни шутове, дошли да забавляват благородници. Не виждам никакъв смисъл — огледа се изправен на пръсти. — Искаш ли да си ходим?

Пътьом намериха бюфета с храна и напитки и си взеха тапас, наденички и по чаша червено вино, след което се отправиха към алея с лимонови дръвчета зад Викингската епоха.

— Май не ми помниш името — каза Мей.

— Не. Но те познах и исках да поговорим. Затова бях наблизо, когато ти връхлетя мустакът.

— Мей.

— Вярно. Аз съм Калден.

— Знам. Помня имена.

— И аз се опитвам. Цял живот. Е, значи сте приятели с Джосая и Дениз?

— Не знам. Да. Тоест, те ми водиха опознавателната обиколка и оттогава се познаваме. Защо?

— Просто питам.

— А ти с какво се занимаваш тук?

— Ами Дан? С него движите ли?

— Дан ми е шеф. Няма да ми кажеш какво правиш, така ли?

— Искаш ли лимон? — изправи се той.

Без да сваля очи от нея, Калден се протегна към дървото и откъсна един голям плод. В жеста му имаше мъжествена грация — изпъна се нагоре с лекота, по-бавно, отколкото човек би очаквал, движението му й напомни за гмурец. Без да поглежда лимона, той й го подаде.

— Още е зелен — отбеляза тя.

Калден го погледна с присвити очи.

— О… Мислех, че ще нацеля. Избрах най-големия, който напипах. Трябваше да е жълт. Чакай, изправи се.

Той й подаде ръка да стане и я отведе извън короната на дървото. След това прегърна ствола и започна да го тресе, докато не заваляха лимони. Пет-шест улучиха Мей.

— Майчице. Извинявай — каза той. — Голям съм идиот.

— Не, няма проблем. Хареса ми. Бяха тежки и два ме удариха точно по главата. Беше хубаво.

Той сложи ръка на главата й.

— Има ли сериозни щети?

Мей каза, че е добре.

— Човек винаги наранява тези, които обича — каза той. Лицето му тъмнееше над нея. Тогава сякаш осъзна какво е казал и се прокашля. — Както и да е. Така казваха нашите. А те много ме обичаха.