Дейв Егърс
Кръгът (12)

* * *

Мей подкара обратно към залива, разтреперена от гняв. Нямаха никакво право да постъпват така, да я привикват вкъщи и после да я гонят. Да не би да му помириса лайната нарочно! Просто искаше да помогне — и разбира се, щеше да помага всеки път, когато я помолят, — но не и ако се отнасят така с нея. И Мърсър! Да й държи сметка в собствения й дом. Божичко, и тримата просто я влудяваха! Беше карала два часа до там и сега щеше да кара два часа обратно, и за какво? Само за да я вбесят. Вечерта един дебелак да й изнася лекции, а през деня — да я пъдят собствените й родители.

Докато стигна до залива беше станало четири и четиринайсет. Има време, помисли си тя. В пет ли затваряха, или в шест? Не си спомняше.

Сви от магистралата и потегли към пристанището. Когато стигна плажа, портите на склада, където държаха екипировката, бяха отворени, но тя не виждаше никого наоколо. Огледа между редиците с каяци, гребла и спасителни жилетки.

— Ехо? — провикна се.

— Ехо! — обади се някакъв глас. — Насам. В караваната.

Зад редиците екипировка на бетона имаше каравана и през отворената врата Мей видя мъжки крака върху бюро и кабел, обтегнат от стационарния телефон до скрито лице. Качи се по стълбичката и в тъмната каравана различи оплешивяващ трийсетинагодишен мъж с вдигнат във въздуха показалец.

Тя стоеше, вторачена в часовника на телефона, и гледаше как минутите се изнизват: четири и двайсет, и двайсет и една, и двайсет и три. Когато затвори, мъжът й се усмихна.

— Благодаря за търпението. Как мога да бъда полезен?

— Марион тук ли е?

— Не. Аз съм синът й. Уолт. — Той се изправи и й стисна ръката. Висок, слаб и със загар.

— Приятно ми е. Твърде късно ли идвам?

— Твърде късно за какво? Вечеря? — опита да се пошегува той.

— Да си наема каяк.

— А… Ами, колко е часът? Не съм поглеждал наскоро.

Не се налагаше тя да проверява.

— Четири и двайсет и шест.

Той се прокашля и се усмихна.

— Четири и двайсет и шест, значи. Е, обикновено затваряме в пет, но тъй като виждам колко ви бива с времето, мисля да ви се доверя, че ще го върнете в пет и двайсет и две. Как ви се струва? В толкова трябва да тръгвам, за да взема дъщеря си.

— Благодаря — отговори Мей.

— Тогава хайде да ви екипираме. Тъкмо си прокарахме електронна система. Сигурно имате регистрация?

Мей му даде името си и той го въведе на новия таблет, но не излезе нищо. След три опита осъзна, че безжичният интернет не работи.

— Може би ще успея през телефона — извади апарата от джоба.

— Може ли да го свършим, когато се върна? — попита Мей и Уолт се съгласи — тъкмо щеше да има време да включи мрежата. Даде й каяк и спасителна жилетка и когато тя излезе във водата, отново си погледна телефона. Четири и трийсет и две. Имаше почти цял час.