Дейв Егърс
Кръгът (11)

* * *

В събота Мей се събуди в старото си легло и след закуска седна с баща си да гледат женски професионален баскетбол — нещо, което прие с голям ентусиазъм. Похабиха останалата част от деня в игри на карти, домакински задачи и накрая приготвиха пиле соте, рецептата за което родителите й бяха научили на готварски курс в Християнската младежка организация.

Неделята протече по същия начин: Мей спа до късно, слезе сънлива и доволна във всекидневната, където баща й отново гледаше женския баскетбол. Този път носеше плътния бял халат, който негов приятел беше задигнал от някакъв хотел в Лос Анджелис.

Отвън майка й се опитваше да залепи с тиксо пластмасовата кофа за боклук, която енотите бяха потрошили в опитите си да измъкнат съдържанието отвътре. Съзнанието на Мей беше замъглено и тялото й не желаеше да върши нищо друго, освен да се излежава. Осъзна, че цяла седмица е била под постоянно напрежение и нито една нощ не бе спала повече от пет часа. Затова просто си седеше в затъмнената всекидневна, гледаше баскетболния мач, от който не се интересуваше, по екрана подскачаха опашки и плитки, гуменките скърцаха по настилката и всичко беше съживително и блажено.

— Ще ми помогнеш ли да стана, миличка? — попита баща й.

Юмруците му бяха потънали дълбоко в дивана, но не успяваше да се вдигне. Възглавниците бяха прекалено меки. Мей стана и се протегна за ръката му, но тогава се чу тих клокочещ звук.

— Мамичката му — измърмори той и се отпусна обратно на дивана. След това се извъртя и полегна настрана, все едно под него имаше нещо чупливо, на което не можеше да седне.

— Би ли извикала майка си? — помоли през зъби и със затворени очи.

— Какво има? — попита Мей.

Той отвори очи и в тях имаше непознат за нея гняв.

— Моля те, просто я извикай.

— Нали съм тук. Нека ти помогна — възпротиви се тя. Пак му подаде ръка. Той я отблъсна.

— Повикай. Майка. Си.

И тогава миризмата я блъсна в носа. Беше се наакал.

Той въздъхна тежко и се овладя. Вече с по-мек глас, каза:

— Моля те. Моля те, миличка. Извикай мама.

Мей изтича до входната врата. Откри майка си до гаража и й каза какво се е случило. Майка й не побърза да влезе. Вместо това хвана ръката й в своите.

— Може би ще е най-добре да тръгваш. Няма да иска да го виждаш така.

— Мога да помогна.

— Моля те, слънце. Позволи му да запази малко достойнство.

— Бони! — Гласът му гръмна откъм къщата.

Майка й я стисна за ръката.

— Мей, миличка, просто си събери нещата и ще се видим пак след няколко седмици, става ли?