Дейв Егърс
Кръгът (10)

* * *

— Съжалявам.

Мей не можеше да го погледне.

— Мей, съжалявам. Не разбирам защо си толкова ядосана.

Не го искаше край себе си. Вече си седеше зад бюрото, докъдето той я беше последвал и сега стоеше надвесен над нея като някаква мършоядна птица. Отказваше да му обърне внимание, защото не само че го ненавиждаше и смяташе лицето му за малодушно и очите му за лъжливи, не само че беше сигурна, че никога повече няма да й се наложи да погледне проклетата му физиономия, но и защото си имаше работа. Следобедният поток прииждаше и запитванията бяха много.

— По-късно ще говорим — каза му тя, но нямаше намерение да разговаря с него нито този, нито който и да било ден. Тази решителност й донесе облекчение.

В крайна сметка Франсис си тръгна, поне физически, тъй като броени минути по-късно се появи отново на третия й екран, умолявайки я за прошка. Знаел, че не бивало да й го сервира по този начин, но Гус настоял да е изненада. Изпрати между четирийсет и петдесет съобщения в течение на следобеда, в които се извиняваше, убеждаваше я, че била голям хит, изразяваше съжалението си задето не излязла на сцената, защото хората я аплодирали. Уверяваше я, че всичко показано на екрана така или иначе е обществено достъпно, по никакъв начин не я е изложило и, в крайна сметка, е било извлечено от нейни публикации.

Мей знаеше, че е така. Не беше ядосана заради разкриването на алергиите й. Или на любимите й храни. Открито беше предоставяла тази информация години наред и едно от нещата, които харесваше най-много в живота си онлайн, беше именно възможността да споделя вкусовете си и да чете за предпочитанията на другите.

Тогава какво я покруси толкова в презентацията на Гус? Не можеше точно да определи. Самата изненада? Или прецизните алгоритми? Може би. Все пак не всичко беше вярно — дали проблемът не беше там? Или матрицата от предпочитания, представена като нейна същност, като цялото й аз? Може и това да беше.

Приличаше на някакво огледало, но непълно, разкривено. Ако пък Франсис толкова е искал да научи някои от тези неща за нея — или пък всичките, не можеше ли просто да я попита? Третият й екран обаче цял следобед бълваше поздравителни съобщения.

„Страхотна си, Мей!“

„Браво, новак.“

„Значи без конна езда за теб. А ако е лама?“

Работи усилено цял следобед и забеляза мигащия си телефон едва след пет. Имаше три пропуснати съобщения от майка си. И трите казваха едно и също: „Ела си“.

И Мей се отправи към хълмовете, мина през тунела, който водеше на изток, обади се на майка си и разбра за какво става дума. Баща й получил пристъп, влязъл в болница и му препоръчали да пренощува, за да го държат под наблюдение. Уговорката беше да отиде направо там, но когато пристигна в болницата, баща й го нямаше. Обади се на майка си.

— Къде е?

— Вкъщи. Извинявай. Току-що си дойде. Не мислех, че ще стигнеш толкова бързо. Добре е.

Мей се отправи към къщи, но когато пристигна — нервна, ядосана и изплашена, — видя пикапа на Мърсър на алеята отпред и това съвсем я влуди. Не го искаше там. Положението беше достатъчно неприятно и без него.

Отвори вратата и видя не родителите си, а огромния, безформен силует на Мърсър. Стоеше във фоайето. При всяка нова среща, след като е минало известно време, се отвращаваше от това колко е огромен и тромав. Косата му беше пораснала и му придаваше допълнителен обем. Главата му закриваше цялата светлина.

— Чух ти колата — каза той. Държеше круша.

— Какво правиш тук? — попита го тя.

— Извикаха ме да помогна.

— Татко?

Мей се стрелна покрай Мърсър и влезе във всекидневната, където баща й си беше полегнал и гледаше бейзбол по телевизията. Не помести глава, но погледна в нейната посока.

— Здрасти, милинка. Чух, че пристигна.

Мей седна на масичката и хвана ръката му.

— Добре ли си?

— Да. Нищо сериозно, наистина. Започна силно, но после затихна.

Той протегна шия скришом, в опит да погледне зад нея.

— Гледаш мача ли?

— Девети ининг — отговори той.

Мей се помести, за да не му пречи. В стаята влезе майка й.

— Повикахме Мърсър да ни помогне да вкараме баща ти в колата.

— Не исках линейка — обади се той, без да откъсва поглед от играта.

— Пристъп ли беше?

— Не са сигурни — провикна се Мърсър от кухнята.

— Може ли да чуя отговора от собствените си родители? — викна му Мей.

— Мърсър спаси положението — намеси се баща й.

— Защо не ми се обадихте, че не е толкова сериозно?

— Защото беше сериозно — натърти майка й. — Тогава ти се обадих.

— Но сега гледа бейзбол.

— Сега не е толкова сериозно — каза майка й, — но по едно време наистина не знаехме какво се случва. Затова се обадихме на Мърсър.

— Спаси ми живота.

— Не мисля, че Мърсър ти е спасил живота, татко.

— Нямам предвид, че съм умирал. Но знаеш колко мразя цялата разправия с парамедиците и сирените, и всички съседи разбират. Просто се обадихме на Мърсър, дойде за пет минути, помогна ми да вляза в колата, закара ме в болницата и се приключи. Това ми трябваше, а не онази лудница.

Мей беше бясна. Карала беше два часа в пълна паника, за да завари баща си излегнат на дивана да гледа бейзбол. Карала беше два часа, за да завари бившия си в собствената си къща, провъзгласен за героя на семейството. А тя какво тогава? Небрежна. Повърхностна. Тази ситуация й напомни за цял куп качества на Мърсър, които не харесваше. Той обичаше да е мил с хората, но го правеше така, че всички да разберат, което я докарваше до бяс. Все трябваше да слуша колко е любезен, колко е честен, как винаги може да се разчита на него и колко безкрайна е емпатията му. Но докато бяха двойка, се бе държал различно — постоянно беше раздразнителен и безброй пъти, когато тя имаше нужда от него, той не беше на разположение.

— Искаш ли пиле? Мърсър донесе — попита майка й и Мей реши, че това е добър момент да отиде до банята си за няколко минути, може би десет.

— Отивам първо да се освежа — тръгна нагоре тя.

По-късно, когато всички се бяха нахранили и наговорили за изминалия ден, за това как зрението на баща й се е влошило до притеснителна степен и как все по-малко си чувства ръцете — симптоми, които лекарите казваха, че са нормални и подлежат на лечение, — и след като родителите й си бяха легнали, двамата с Мърсър седнаха в задния двор, където горещината все още се носеше от тревата, дърветата и сивите, избледнели под многобройни дъждове огради, които ги заобикаляха.

— Благодаря за помощта — каза тя.

— Лесно беше. Вини е по-лек от преди.

Това не й хареса. Не искаше баща й да е по-лек и лесен за носене. Смени темата.

— Как върви бизнесът?

— Много добре. Много добре. Даже се наложи да си взема помощник миналата седмица. Не е ли готино? Имам си помощник. А при теб? Предполагам отлично?

Мей се стъписа. Мърсър рядко беше така разпален.

— Наистина е отлично — отговори тя.

— Браво. Радвам се да го чуя. Надявах се да ти потръгне. Значи, какво точно правиш, програмираш и така нататък?

— В О.К. съм. Обгрижване на клиенти. В момента работя с рекламодателите. Чакай малко. Четох нещо за твоите полилеи наскоро. Потърсих те в интернет и видях някакъв коментар от човек, който получил нещо, но било счупено… Беше много ядосан. Предполагам знаеш?

Мърсър въздъхна демонстративно.

— Не, не знаех.

Беше придобил кисел вид.

— Не се притеснявай — каза бързо тя. — Просто някакво мрънкало.

— И сега само за това ще мисля.

— Не ме вини мен. Аз просто…

— Ти просто ми съобщи, че някъде има някакъв глупак, който ме мрази и иска да ми навреди на бизнеса.

— Имаше и други коментари и повечето бяха хубави. Даже видях един много смешен. — Тя започна да си рови в телефона.

— Мей. Моля ти се. Недей да го четеш.

— А, ето го: „И всички тези нещастни рога са умрели за тази грозотия?“.

— Мей, помолих те да не ми го четеш.

— Е, какво? Беше смешно!

— Как да те помоля да не го правиш, за да уважиш желанието ми?

Това беше Мърсър, когото тя помнеше и не можеше да понася — сприхав, раздразнителен, арогантен.

— За какво говориш?

Мърсър си пое дълбоко въздух и Мей разбра, че се готви да изнесе реч. Ако пред тях имаше подиум, в момента щеше да се качва на него, вадейки записките си от джоба на спортното сако. Две години в колеж и се мислеше за професор. Беше й изнасял речи за органичното говеждо, за ранното творчество на „Кинг Кримсън“^[1]… и всеки път започваше с тази дълбока въздишка, която казваше: „Настани се удобно, това ще отнеме известно време и направо ще те шашне“.

— Мей, трябва да те помоля да…

— Знам, искаш да престана да чета коментарите на клиентите ти. Хубаво.

— Не, не се опитвах това да…

— Значи искаш да ти ги чета?

— Мей, какво ще кажеш просто да ме оставиш да си довърша изречението? Тогава ще знаеш какво искам да ти кажа. Когато се опитваш да познаеш края на всяко мое изречение, няма голяма полза, защото никога не си права.

— Ама ти говориш толкова бавно…

— Говоря нормално. Ти просто си станала нетърпелива.

— Добре. Давай.

— Само че сега дишаш тежко.

— Просто защото това адски ме отегчава.

— Говоренето?

— Бавното говорене.

— Сега мога ли да започна? Ще отнеме три минути. Би ли ми отделила три минути, Мей?

— Добре.

— Три минути, в които няма да предполагаш какво ще ти кажа? Ще е изненада.

— Хубаво.

— Добре. Мей, трябва да променим начина, по който общуваме. Всеки път, когато ми казваш нещо, е през този филтър. Пращаш ми линкове, цитираш някого, който говори за мен, казваш ми, че си видяла моя снимка на нечия стена… всеки път е тази атака от трето лице. Дори когато си говоря с теб лице в лице, ти ми казваш какво мисли някакъв непознат за мен. Все едно никога не сме сами. Всеки път, когато те видя, има още сто души в стаята. Винаги ме гледаш през погледа на стотина други.

— Недей да драматизираш.

— Просто искам да разговарям с теб директно. Без да въвличаш в разговора всеки непознат на този свят, който има някакво мнение за мен.

— Не го правя.

— Правиш го, Мей. Преди няколко месеца беше прочела нещо за мен и какво стана, помниш ли? Когато се видяхме, се държеше враждебно.

— Защото пишеше, че използваш застрашени видове за работата си!

— Само че не е вярно.

— Добре, аз как мога да знам?

— Ами можеш да ме питаш! Можеш да питаш мен. Осъзнаваш ли колко е странно, ти, моя приятелка и бивше гадже, да черпиш информация за мен от някакъв случаен човек, който дори не ме познава? И после сядаме един срещу друг и се гледаме като през мъгла.

— Добре. Извинявай.

— Обещаваш ли да престанеш да го правиш?

— Да спра да чета онлайн?

— Не ме интересува какво четеш. Но когато общувам с теб, искам да е директно. Аз пиша на теб, ти пишеш на мен. Ти ми задаваш въпроси, аз ти отговарям. Искам да спреш да черпиш информация за мен от трети лица.

— Но, Мърсър, ти имаш собствен бизнес. Онлайн присъствието е задължително. Това са клиентите ти, те така изразяват мнението си и по този начин разбираш дали бизнесът ти е успешен.

Мей се сещаше за поне пет механизма на Кръга, които биха помогнали на бизнеса му, но Мърсър не знаеше как да постига целите си. И въпреки това някак успяваше да бъде самонадеян.

— Ами, не, Мей, не е така. Не е така. Разбирам, че бизнесът ми е успешен, ако продавам полилеи. Щом хората ги поръчват, аз ги правя и за това ми плащат пари. Ако след това имат да ми кажат нещо, могат да ми се обадят или да ми пишат. Това, в което ти се ровиш, е клюкарстване. Хора, които говорят едни за други зад гърба си. Така е с повечето социални медии, всичките тези оценки, коментари. Вашите механизми са въздигнали клюките, слуховете и догадките до нивото на действителна, общоприета комуникация. И освен това е адски смотано.

Мей издиша тежко през носа.

— Много обичам, когато правиш така — каза той. — Да не би да нямаш отговор? Слушай, преди двайсет години не беше особено готино да имаш ръчен часовник с калкулатор, нали? И ако си седиш вкъщи по цял ден и си играеш с часовника, това изпращаше ясното послание, че не ти върви много в социалните отношения. И присъди като „харесвам“ и „не харесвам“, „усмихнато личице“ и „нацупено личице“ се раздаваха само в училище. Някой ти праща бележка, на която пише; „Харесваш ли еднорози и лепенки?“, и ти му отговаряш: „Да, харесвам еднорози и лепенки! Усмивчица!“. Нещо такова. Само че сега не го правят само учениците, а всички, и понякога ми се струва, че съм се озовал в някаква обърната реалност, в огледален свят, превзет от най-смотаните тъпотии на земята. Светът се е смотанясал.

— Мърсър, за теб важно ли е да си готин?

— Ти как мислиш? — Той прокара ръка по раздутия си корем и протърканите камуфлажни панталони. — Очевидно не съм от най-готините. Обаче си спомням времената, в които виждаш Джон Уейн или Стив Маккуин и си казваш: „Еха, тия са страшни пичове. Яздят коне и се возят на мотори и обикалят по света да бият лошите“.

Мей не успя да сдържи смеха си. Погледна часа на телефона си.

— Трите минути изтекоха.

Мърсър обаче продължи:

— А сега кинозвездите се молят на хората да ги следват в Зинг. Пишат умолителни съобщения на всички да им пращат усмихнати личица. И, за бога, тези рекламни имейли! Всички са станали спамаджии. Знаеш ли как прекарвам по един час всеки ден? В мислене как да се отпиша от рекламните им списъци, без да нараня нечии чувства. И всичко е заради тази нова постоянна нужда от внимание. Обсебила е всичко. — Той въздъхна, бе направил много важно изложение. — Просто това вече е един много различен свят.

— Различен, но по хубав начин — каза Мей. — По-добър в хиляди отношения, мога дори да ти ги изредя. Но не мога да ти помогна, ако отказваш да си социален. Социалните ти нужди са толкова минимални…

— Не е въпросът в това, че не съм социален. Достатъчно социален съм. Но инструментите, които вие създавате, на практика произвеждат неестествено огромна социална нужда. На никого не му трябва такава степен на контактност, каквато вие осигурявате. Това нищо не подобрява. Това не е истинска храна, а боклучава следобедна закуска. Знаеш ли как проектират тези храни? Научно определят точно колко сол и мазнини да съдържат, за да продължаваш да ги ядеш. Не си гладен, не се нуждаеш от тях, с нищо не ти помагат, но ти продължаваш да се тъпчеш с тези празни калории. Това създавате и вие. Същото е. Безкрайни празни калории, само че дигитално-социалният им еквивалент. И така ги правите, че да са също толкова пристрастяващи.

— Божичко…

— Сещаш ли се за чувството, след като изядеш цял пакет чипс и след това се мразиш? Знаеш, че по никакъв начин не си си направил услуга. Е, същото е — и ти много добре го знаеш — след някое такова дигитално тъпчене. Чувстваш се похабен, кух и маловажен.

— Никога не се чувствам маловажна!

Мей се замисли за петицията, която беше подписала по-рано през деня — за повече работни възможности за имигрантите от предградията на Париж. Беше зареждащо и щеше да окаже влияние. Само че Мърсър не знаеше за това, нямаше никаква представа какво върши Мей, какво върши Кръгът, и й беше дошло до гуша от неговите поучения.

— И това унищожава възможността просто да си разговарям с теб. — Продължаваше да говори. — Не мога да ти изпращам имейли, защото ти веднага ги препращаш на някого. Не мога да ти изпратя снимка, защото ще си я качиш на профила. А през това време компанията ти сканира всичките ни съобщения за информация, от която може да извлече полза. Не мислиш ли, че е пълна лудост?

Мей се вгледа в тлъстото му лице. Удебеляваше се навсякъде. Като че ли образуваше гуша. Възможно ли беше мъж на двайсет и пет вече да има гуша? Нищо чудно, че в главата му се въртят следобедни закуски.

— Благодаря, че си помогнал на татко — каза тя и влезе вътре, за да го изчака да си отиде. Отне му няколко минути — държеше да си допие бирата, — но в крайна сметка тръгна и Мей загаси лампите на долния етаж, качи се в старата си стая и се сгромоляса на леглото. Провери си съобщенията, видя, че десетина се нуждаят от вниманието й и след това, тъй като беше едва девет, а родителите й вече спяха, си влезе в профила от Кръга и отговори на няколко десетки запитвания, подхранвана от чувството, че с всеки отметнат въпрос се прочиства от Мърсър. До полунощ се чувстваше като преродена.