Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (9)

Глава 7

Война.

Думата проехтя в тялото ми, смрази вените ми.

— Не ги нападай — пророних. Бях готова да коленича пред него за това. Да пълзя по корем, ако се наложеше. — Не ги нападай… умолявам те.

Рис килна глава настрани и стисна устни.

— Продължаваш да ме мислиш за чудовище, дори след всичко случило се.

— Моля те — прошепнах. — Те са беззащитни, нямат шанс…

— Не възнамерявам да нападам земите на простосмъртните — увери ме тихо той.

Зачаках да продължи, благодарна за простора край нас, за ясното небе, защото подът започваше да потъва под краката ми.

— Вдигни проклетия щит — изръмжа Рис.

Погледнах навътре в себе си и установих, че невидимата стена отново е рухнала. Но бях толкова уморена, а ако предстоеше война, ако семейството ми…

— Щитът. Веднага.

Заповедническият му глас — гласът на Великия господар на Двора на Нощта — събуди инстинктите ми и умореното ми съзнание изгради стената тухла по тухла. Рис изчака да обгърне ума ми отвсякъде и чак тогава проговори с леко поомекнало изражение.

— Да не мислеше, че всичко ще свърши с Амаранта?

— Тамлин не ми е казвал…

И защо му беше да ми казва? Но в земите му патрулираха толкова много стражи, имаше толкова много срещи, на които не ми беше позволено да присъствам, навсякъде тегнеше такова… напрежение. Сигурно знаеше нещо. Задължително щях да проуча въпроса, да го попитам защо беше скрил от мен…

— Повече от век кралят на Хиберн крои планове да си върне земите на юг от стената — обясни Рис. — Робството на Амаранта беше просто експеримент, четирийсет и девет годишна проба, с която целеше да провери за колко време е възможно дадена територия да попадне под контрола на негов командир.

За един безсмъртен четирийсет и девет години не бяха нищо. Нямаше да се изненадам, ако обмисляше този си ход повече от век.

— Първо Притиан ли ще нападне?

— Притиан — Рис посочи големия ни остров на картата върху масата — е единственото препятствие между краля на Хиберн и континента. Държи да завоюва земите на човеците, навярно и тези на елфите. Ако някой е способен да пресече пътя на флотилията му, това сме ние.

Седнах на един от столовете, защото коленете ми трепереха толкова силно, че едва стоях права.

— Целта му ще е да премахне Притиан от пътя си възможно най-бързо и докрай — продължи Рис. — Междувременно ще намери начин да срути стената. В нея вече има дупки, макар и достатъчно малки, че да затруднят ефективното преминаване на армиите му. Ще иска да я бутне цялата и вероятно ще използва последвалата паника за своя изгода.

Усещах всяка глътка въздух като парчета стъкло в гърлото си.

— Кога… кога ще атакува?

Стената се издигаше от цели пет века, но въпреки това през проклетите дупки се промъкваха най-кръвожадните елфически зверове и преследваха човешките си жертви. Без нея, ако Хиберн наистина се канеше да нападне земите на хората… Прииска ми се да не бях закусвала толкова обилно.

— Това е въпросът — отвърна той. — Заради това и те доведох тук.

Вдигнах глава да срещна погледа му. Лицето му беше изопнато, но спокойно.

— Нямам представа кога и къде възнамерява да атакува Притиан — добави Рис. — Нито пък кои са съюзниците му тук.

— Има съюзници тук?

Той кимна бавно.

— Страхливци, които предпочитат да склонят глава и да му раболепничат, вместо да се сражават отново с армиите му.

Можех да се закълна, че на пода зад него се разля тънка струйка тъмнина.

— Ти… ти би ли се във войната?

За момент реших, че няма да отговори. Но тогава Рис кимна.

— Бях млад, поне по нашите стандарти. Баща ми реши да изпрати помощ на простосмъртните и елфите, които се бяха съюзили на континента, и аз го убедих да ме пусне с един от моите легиони. — Той седеше на стола до моя, вперил празен поглед в картата. — Бяхме разставени на юг, точно в сърцето на сраженията. Същинска касапница… — Рис прехапа вътрешността на бузата си. — Не искам никога повече да виждам такова клане.

Той примигна, сякаш за да прогони ужасите от съзнанието си.

— Но не смятам, че кралят на Хиберн ще нападне по този начин… не и първоначално. Прекалено съобразителен е, за да пилее силите си тук и да даде време на континента да събере армия, докато е зает с нас. Ако си е наумил да унищожи Притиан и стената, ще го стори с хитрина. Така че да ни отслаби. Амаранта беше първата част от плана му. Сега разполагаме с няколко недоказали се Велики господари, съсипани дворове с Върховни жрици, борещи се за власт като вълци около пресен труп, и с народ, осъзнал колко безсилен е всъщност.

— Защо ми разказваш всичко това? — попитах с тънък, дрезгав гласец.

Не виждах никаква логика — никаква — в това да разкрива подозренията и страховете си пред мен.

А що се отнасяше до Ианта, може и да преследваше свои собствени цели, но беше приятелка на Тамлин. Моя приятелка донякъде. Навярно единствената ни съюзница срещу останалите Върховни жрици, колкото и да я ненавиждаше Рис…

— Разказвам ти го поради две причини — отвърна той накрая. Изражението му беше така студено и спокойно, че ме смути почти толкова, колкото думите му. — На първо място, ти си… близка с Тамлин. Той има войска… но и дългогодишна връзка с Хиберн…

— За нищо на света не би помогнал на краля…

Рис вдигна ръка да ме спре.

— Искам да знам дали Тамлин е склонен да се бие на наша страна. Да използва връзките си в наша полза. Но тъй като отношенията ни са доста напрегнати, ти ще имаш удоволствието да ни посредничиш.

— Тамлин не ме осведомява за подобни неща.

— Май е време да започне. И ти ще трябва да станеш настоятелна.

Той плъзна поглед по картата и аз проследих пътя му. Кацна на стената в Притиан — на малката, уязвима територия на простосмъртните. Устата ми пресъхна.

— Каква е другата ти причина?

Рис ме огледа от глава до пети, сякаш ме преценяваше… претегляше.

— Имаш умения, които ще са ми от полза. Носят се слухове, че си заловила сюриел.

— Не беше особено предизвикателство.

— Аз съм опитвал, но неуспешно. Два пъти. За това обаче ще говорим по-натам. Видях те да приклещваш Миденгарда като заек. — Очите му просветнаха. — Имам нужда от помощта ти. Искам да проследиш нещо.

— Какво? Предполагам, че за целта е необходимо да умея да чета и вдигам щита си?

— Ще го обсъдим по-късно.

Защо ли изобщо попитах.

— Сещам се за поне десетина други ловци, по-опитни и вещи от мен…

— Сигурно. Но само на теб имам доверие.

Примигнах насреща му.

— Мога да те предам по всяко време.

— Можеш. Но няма. — Стиснах зъби и тъкмо се канех да изплюя нещо свирепо, когато Рис добави: — А и да не забравяме способностите ти.

— Нямам никакви способности.

Думите излетяха от устата ми толкова бързо, че несъмнено отразиха вътрешните ми колебания.

Рис кръстоса крака.

— Така ли? Ами неестествената ти сила и бързина? Ако не знаех истината, бих казал, че двамата с Тамлин доста умело се преструвате на нормални. Както и че тези способности не са първият белег за вероятността синът на един Велик господар да се превърне в негов наследник.

— Аз не съм Велик господар.

— Не, но ние седмината ти върнахме живота. Духът ти е обвързан с нас, роден от нас. Ами ако сме ти дали повече, отколкото очакваш? — Погледът му отново ме обходи от глава до пети. — Ако всъщност имаш сили, равни на нашите? Ако си Велика господарка?

— Не съществува такава титла.

Той сбърчи чело и поклати глава.

— И за това ще говорим по-късно. Но такава титла съществува, Фейра. И може би ти самата не си Велика господарка, но… какво ще стане, ако си нещо подобно? Ако се окажеш по-силна от всичките седем Велики господари наведнъж? Ако си способна да се сливаш с тъмнината, да променяш вида си или да замразяваш цяла стая… цяла армия?

Зимният вятър между близките върхове сякаш простена в отговор. Онова нещо, което бях усетила под кожата си…

— Разбираш ли какво би значело това за една назряваща война? Как би могло да те унищожи, ако не се научиш да го контролираш?

— Първо, престани с реторичните въпроси. И второ, изобщо не е ясно дали в действителност притежавам такива сили…

— Напротив, ясно е. Но трябва да ги овладееш. Да опознаеш наследеното от нас.

— И предполагам, че ти ще ме научиш? Четенето и издигането на щитове в съзнанието ми не са достатъчни?

— Да, докато заедно издирваме онова, което ми е нужно.

Заклатих глава.

— Тамлин няма да позволи.

— Тамлин не ти е стопанин, много добре го знаеш.

— Аз съм му поданица и той е мой Велик господар…

— Не си ничия поданица.

Зъбите му просветнаха, а зад гърба му се разгърнаха криле от дим.

— Ще го кажа веднъж, само веднъж — продължи гърлено Рисанд, отправяйки се към картата на стената. — Можеш да си пешка, нечия награда, можеш да прекараш остатъка от безсмъртния си живот в подчинение, в самозаблуда, че си нещо по-малко от него, от Ианта, от всеки от нас. Ако така искаш да живееш, добре. Жалко е, но изборът си е твой. — Сянката на невидимите му криле се разстла отново. — Но аз те познавам по-добре, отколкото предполагаш, и нито за миг ме вярвам, че си съгласна да останеш хубавичък трофей в колекцията на човек, седял на задника си почти половин век, а после наблюдавал отстрани и как те разкъсват…

— Спри…

— Имаш и друг избор — продължи упорито той. — Можеш да овладееш силите, наследени от нас и да ги използваш. Да изиграеш решаваща роля във войната. Защото война ще има, така или иначе, и не се залъгвай нито за момент, че елфите ще ги е грижа за семейството ти отвъд стената, при положение че нашите земи вероятно ще се превърнат в същинска кланица.

Вперих поглед в картата, в Притиан и парчето земя в южния му край.

— Искаш да спасиш света на простосмъртните? — попита той. — Тогава си спечели уважението на Притиан. Стани важна за него. Превърни се в оръжие. Защото един ден, Фейра, може само ти да стоиш между краля на Хиберн и семейството си. А не бива да му се опълчваш неподготвена.

Вдигнах поглед към него с болезнено стегнати гърди.

— Помисли си — каза Рисанд, сякаш не беше сринал целия ми свят. — Имаш една седмица. Говори с Тамлин, ако така ще спиш по-спокойно. Чуй какво има да каже очарователната Ианта по въпроса. Но изборът е твой и само твой.

 

 

Не видях Рисанд до края на седмицата. Нито пък Мор.

Срещах се единствено с Нуала и Серидуен, които ми носеха храна, оправяха леглото ми и от време на време се интересуваха как съм.

Единственото доказателство, че Рис още се намираше в палата, бяха празните листове за преписване на азбуката и изреченията, които трябваше да пиша всеки ден, заменяйки една отвратителна дума с друга.

Рисанд е най-красивият Велик господар.

Рисанд е най-възхитителният Велик господар.

Рисанд е най-остроумният Велик господар.

Всеки ден едно и също гнусно изречение с една променяща се дума, бликаща от арогантност и суета. И поредното напомняне: вдигни щита, свали жита; вдигни щита, свали щита. Отново и отново, и отново.

Не ме интересуваше откъде знае, че изпълнявам нарежданията му, просто се отдавах на уроците, вдигах и свалях, и удебелявах въображаемите стени. Ако не за друго, то, защото си нямах друга работа.

Нощем кошмарите ме будеха изтощена, обляна в пот, но стаята беше толкова открита, а звездната светлина така ярка, че не хуквах към банята. Не ме притискаха стени, нито мастиленочерен мрак. Знаех къде се намирам. Колкото и да ненавиждах това място.

В деня преди края на седмицата ми с Рисанд крачех лениво към малката ми масичка, вече отчаяна при мисълта за прелестните изречения и умствените подвизи, които ме очакваха върху нея, когато дочух гласовете на Рис и Мор.

Намираха се в едно от общите помещения, затова не опитах да прикрия стъпките си, докато ги наближавах. Рис крачеше нервно до открития прозорец с изглед към планината, а Мор седеше на едно кремаво кресло.

— Азриел ще иска да знае — каза Мор.

— Азриел да върви по дяволите — озъби й се Рис. — Сигурно и бездруго вече знае.

— Последния път играхме игрички — продължи Мор със сериозен глас, който ме накара да спра на безопасно разстояние от тях. — И загубихме. Тежко. Не бива да се повтаря.

— Нямаш ли си работа? — беше единственият отговор на Рисанд. — Ненапразно ти поверих контрола.

Мор стисна челюсти и най-сетне се обърна към мен. Поздрави ме с усмивка, която приличаше повече на нервен тик.

Рис ме стрелна свъсено.

— Кажи онова, за което си дошла, Мор — рече дръпнато и продължи да крачи.

Братовчедка му врътна очи, но лицето й бързо върна сериозното си изражение.

— Имаше още едно нападение. Храм в Сезере. Изклали са почти всички жрици и са откраднали съкровищата.

Той спря на място. А аз не знаех върху кое да съсредоточа вниманието си: върху жестоката новина или върху яростта в едничката последвала дума от страна на Рис.

— Кой?

— Не знаем — отвърна Мор. — Същите следи като миналия път: малка група, по труповете има рани от оръжия с големи остриета, не е ясно откъде са дошли и как са си тръгнали. Няма оцелели. Няколко поклонници открили телата чак ден по-късно.

В името на Котела! Навярно бях издала тихичък звук, защото Мор ми отпрати тревожен, състрадателен поглед.

Рис обаче… Първо се появиха сенките — изскочиха като димни завеси от гърба му.

А сетне, сякаш гневът му освободи онзи звяр, за когото ми беше споделил, че се стреми да държи заключен в себе си… крилата му придобиха плътност.

Внушителни, красиви, страховити крила, ципести и назъбени като на прилеп, черни като нощта и могъщи като съдбата. Дори стойката му се промени — стана по-стабилна, по-непоклатима. Като че ли последното парче от същността му най-сетне бе дошло на мястото си.

— Какво каза по въпроса Азриел? — попита Рисанд с гладкия си като коприна глас.

Погледът на Мор отново отскочи към мен, навярно защото се колебаеше дали е разумно да присъствам на разговора им.

— Бесен е. Касиан още повече; убеден е, че е била някоя от отцепническите илириански войски, ламтящи за нови територии.

— Не е изключено — замисли се Рис. — Някои от илирианските кланове на драго сърце се подчиниха на Амаранта по време на господството й. Набезите им може да са стратегия, с която да проверят доколко могат да ме притискат, преди да отвърна на удара им.

Като чух името й, настръхнах, съсредоточавайки се повече върху него, отколкото върху информацията, която Рис ми отпускаше.

— Касиан и Аз са в готовност… — Мор се спря и ме погледна гузно. — Чакат нарежданията ти на обичайното място.

Не й се сърдех. Бях видяла празната карта на стената. А и предстоеше да се омъжа за един от враговете им. Опасно бе да разкрива пред мен къде са разположени войските на Рис, както и каква мисия им е възложена. Аз обаче нямах представа къде се намира Сезере, нито какво представлява дори.

Рис отново отправи взор към откритото небе, към бурния вятър, тласкащ тъмни, разлютени облаци край далечните върхове. Чудесно време за полет.

— Май ще е най-лесно да стигнеш с ответряне — отбеляза Мор, проследила погледа на Великия господар.

— Кажи на онези идиоти да ме чакат до няколко часа — отвърна лаконично той.

Мор ми се усмихна предпазливо и изчезна.

Очите ми останаха върху празното място, където бе стояла едва преди секунда.

— Как… как се получава това с изчезването? — попитах тихо.

Бях виждала само шепа Върховни елфи да го правят, но никой никога не ми беше обяснил.

— Ответрянето ли? — подхвана Рис, без да ме погледне. — Представи си… две различни точки върху парче плат. Едната е настоящото ти място в света. Другата е желаната ти дестинация. Ответрянето… е нещо като да сгънеш плата на две, така че двете точки да се застъпят една с друга. Сгъването става с магия… а ние просто прелитаме от едното място на другото. Понякога разстоянието е по-голямо и усещаш тъмната материя на света, докато минаваш през нея. По-късите разстояния, от единия край на стаята до другия, да кажем, се преодоляват почти неосезаемо. Само малцина, най-силните елфи, имат тази изключително полезна дарба. Колкото по-могъщ си, толкова по-надалеч можеш да прелиташ.

Знаех, че целта на обяснението му е колкото да ме просветли, толкова и да разсее самия себе си. Въпреки това казах:

— Съжалявам за храма… и жриците.

Когато най-сетне се обърна към мен, гневът още проблясваше в очите му.

— И бездруго още много хора ще умрат съвсем скоро.

Навярно затова ми беше позволил да се доближа, да чуя разговора им. За да ми напомни какво ни предстои с Хиберн.

— Какви са… — подхванах. — Какви са тези илириански войски?

— Дружини от нагли копелета — промърмори той.

Скръстих ръце в очакване.

Рис разгърна крилете си и кожата им заблестя в деликатно сияние.

— Воинска раса от земите ми. Същинска напаст.

— Някои от тях са подкрепяли Амаранта?

Далечната буря ни доближи достатъчно, че да обгърне слънцето, и из помещението затанцуваха тъмни сенки.

— Някои. Но през последните месеци с хората ми ги изловихме поголовно. Ще ги изтребим до крак.

„Бавно и мъчително“ — беше онова, което нямаше нужда да добавя.

— Затова се губиш… бил си зает с тях?

— Бях зает с много неща.

Отново уклончив отговор. Но явно вече нямаше намерение да говори с мен, защото го чакаше важна среща с Касиан и Азриел, които и да бяха те.

Без да каже и дума, Рис просто прекрачи ръба на верандата — и пропадна в бездната.

Сърцето ми спря, но преди да извикам, той прелетя покрай прозореца, стремглав като свирепия вятър между върховете. Само с няколко плясъка на крилете си потъна в буреносните облаци.

— Да, до скоро! — измърморих, показвайки му неприличен жест, и се заех с текущата си работа, обградена единствено от звука на вилнеещата отвъд щита на палата буря.

 

 

Докато снегът брулеше магическата стена около залата, докато се трудех върху изреченията — Рисанд е интересен; Рисанд е прелестен; Рисанд е безпогрешен — и работех с вътрешния си щит, изтощавайки ума си до краен предел, мислите ми постоянно се връщаха към чутото преди малко.

Зачудих се дали Ианта знаеше за убийствата, дали познаваше някоя от загиналите. Дали имаше представа какво е Сезере. Ако наистина нападаха храмове, беше изключено да не знае. Същото важеше и за Тамлин.

През последната ми нощ в палата почти не спах — отчасти от облекчение, отчасти от ужас, че Рисанд наистина може да ми е подготвил някоя неприятна изненада на изпроводяк. Но нощта и бурята отминаха и още преди слънцето да се е показало, вече бях облечена.

През целия си престой се хранех в стаята си, но този път се качих по стълбището и прекосих просторното помещение до масичката на верандата в далечния му край.

Рис седеше на обичайното си място, облечен в същите дрехи от вчера. Яката на черното му сако беше разкопчана, ризата му бе омачкана, а косата му стърчеше на всички посоки. За щастие, поне беше прибрал крилата си. Стана ми чудно дали току-що се прибираше от срещата си с Мор и останалите. Какво беше научил.

— Седмицата изтече — обявих вместо поздрав. — Води ме у дома.

Той отпи от течността в чашата си. Не ми приличаше на чай.

— Добро утро, Фейра.

— Води ме у дома.

Той огледа тюркоазенозлатистите ми дрехи, ушити с обичайната кройка. Откровено казано, нямах нищо против тях.

— Този цвят ти отива.

— Искаш да ти се моля ли? Това ли е?

— Искам да се отнасяш с мен нормално. Започни с „добро утро“, пък ще видим после.

— Добро утро.

На лицето му изплува лека усмивка. Кучи син.

— Готова ли си да посрещнеш онова, което те чака у дома?

Изпънах гръб. Не се бях замисляла за сватбата. Не и днес. Днес мислех само за Тамлин, за това колко искам да го видя, да го прегърна, да го разпитам за твърденията на Рис. През изминалите няколко дни не бях демонстрирала нито капка от силата, която Рисанд настояваше, че притежавам, не бях усетила нищо да се събужда под кожата ми — и слава на Котела.

— Не е твоя работа.

— Ясно. Вероятно, така или иначе, ще пренебрегнеш съвета ми. Ще го заметеш под килима като всичко останало.

— Никой не е искал мнението ти, Рисанд.

— Рисанд? — Той се изкиска сподавено. — Осигурих ти цяла седмица спокоен живот, а ти ме наричаш Рисанд?

— Не съм те молила да ме водиш тук, нито да ми осигуряваш седмица спокоен живот.

— Но погледни се. Лицето ти е възвърнало цвета си и тъмните петна под очите ти почти са изчезнали. Умственият ти щит е върховен, между другото.

— Моля те, отведи ме вкъщи.

Той сви рамене и стана.

— Ще предам много поздрави на Мор от теб.

— Почти не съм я виждала цяла седмица.

Бяхме общували само при първата ни среща и при вчерашния разговор между двама им. Когато всъщност не си бяхме разменили нито дума.

— Тя чакаше покана от теб, не искаше да ти се натрапва. Ще ми се и с мен да подхождаше така любезно.

— Никой не ми е казал.

Не че ме интересуваше. Пък и несъмнено си имаше по-важна работа.

— Не си попитала. А и защо да си правиш труда? По-добре да бъдеш нещастна и самотна. — Той ме доближи с грациозни стъпки. Косата му определено беше нетипично чорлава, сякаш дълго време бе прокарвал ръце през нея. Или пък беше летял с часове до тайното място на срещата им. — Помисли ли върху предложението ми?

— Ще ти отговоря идния месец.

Рис спря на една длан разстояние от мен с напрегнато бронзово лице.

— Казах ти вече, но ще повторя. Не съм ти враг.

— И аз ти казах вече, но ще повторя. Ти си враг на Тамлин. А това те прави мой враг.

— Така ли?

— Освободи ме от уговорката и ще проверим.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

Той просто ми подаде ръка.

— Тръгваме ли?

Почти се хвърлих към нея. Пръстите му бяха студени, силни — покрити с мазоли от оръжия, с каквито никога не го бях виждала.

Тъмнината ни погълна и аз се вкопчих инстинктивно в него, докато светът изчезваше изпод краката ни. Ответряне. Вятърът ме брулеше и чувствах ръката му като топъл, непоклатим натиск върху гърба си, докато прелитахме през кралство след кралство. Рис се присмиваше тихо на ужаса ми.

В следващия миг усетих твърда земя под себе си — каменни плочи — и ослепително слънце, греещо отгоре ми. А наоколо — зеленина, песен на птици…

Отблъснах се от него, примигвайки на ярката светлина. Намирахме се под гигантски дъб. Дъбът в края на градината — градината у дома.

Понечих да хукна към имението, но Рис сграбчи китката ми. Погледът му запрескача между мен и къщата.

— Успех — изчурулика.

— Пусни ме.

Той се засмя и ме освободи от хватката си.

— До следващия месец — рече и преди да успея да го наплюя, изчезна.

 

 

Намерих Тамлин в кабинета му. Люсиен и още двама воини стояха около покритата с карта работна маса.

Люсиен пръв се обърна към вратата и замлъкна на средата на изречението си. В следващия миг Тамлин вдигна глава и веднага хукна през стаята, толкова бързо, че не можах да си поема дъх, преди да ме притисне към себе си.

Пророних името му с горящо гърло, а той…

Той ме хвана за раменете, откъсна ме от тялото си и ме огледа от глава до пети.

— Добре ли си? Има ли ти нещо?

— Добре съм — отвърнах и усетих момента, в който забеляза одеждите ми от Двора на Нощта, голата кожа на корема ми. — Никой с пръст не ме е докоснал.

Но той продължи да изучава лицето ми, врата ми. После ме завъртя и прегледа гърба ми, сякаш виждаше през дрехите. Аз се изтръгнах от прегръдката му.

— Казах ти, никой не ме е докосвал.

Той ме гледаше задъхан, с изцъклени очи.

— Добре си — съгласи се. После го повтори. И отново.

Сърцето ми се пропука и обгърнах с длан едната му буза.

— Тамлин — пророних.

Люсиен и останалите стражи се досетиха, че е най-разумно да напуснат стаята. На път към вратата приятелят ми ме погледна в очите и по устните му се изписа облекчена усмивка.

— Може да те нарани и по други начини — рече дрезгаво Тамлин, затваряйки очи при допира ми.

— Знам, но съм добре. Наистина — уверих го с възможно най-нежния си глас. В следващия миг забелязах стените на кабинета му: следите от нокти по тях. Бяха навсякъде. И масата… беше чисто нова. — Разбил си кабинета си.

— Разбил съм половината къща — отвърна той и се приведе напред, за да допре чело в моето. — Той те взе под носа ми, отвлече те…

— И ме остави сама.

Тамлин се отдръпна назад с ръмжене.

— Вероятно… за да свалиш гарда си. Нямаш представа какви игрички играе, на какво е способен…

— Знам — отвърнах и думата имаше вкус на пепел върху езика ми. — Следващия път ще внимавам…

— Няма да има следващ път.

Примигнах насреща му.

— Намерил си решение? — А може би Ианта беше измислила нещо.

— Няма да те пусна.

— Той твърди, че имало последствия, ако се отметнеш от магическа сделка като нашата.

— Да върви по дяволите с последствията си.

Но усетих безсилието в гласа му, отчаянието му. Такъв беше: защитник, бранител. Не можех да искам от него да се промени, да престане да се тревожи за мен.

Надигнах се на пръсти и го целунах. Толкова много въпроси имах към него, но щяха да почакат.

— Да се качим горе — промълвих до устните му и той плъзна ръце около кръста ми.

— Липсваше ми — зашепна той между целувките ни. — Направо обезумях.

Само това ми трябваше да чуя. Докато…

— Искам да те попитам няколко неща.

От гърлото ми се изтръгна половинчато съгласие, но се притиснах още повече към него.

— По-късно.

Тялото му беше толкова топло, толкова силно, ароматът му — така познат…

Тамлин ме хвана за кръста и долепи чело до моето.

— Не… сега — настоя той, но простена тихо, като погалих с език зъбите му. — Докато… — Отдръпна се, разделяйки устните ни. — Докато още е прясно в ума ми.

Замръзнах с една ръка в косите му, вкопчила другата в туниката му.

— Какво има?

Тамлин отстъпи назад и разклати глава, сякаш за да прогони желанието, обзело сетивата му. Не се бяхме разделяли толкова дълго още от разгромяването на Амаранта, а той държеше да ме разпитва за Двора на Нощта?!

— Тамлин.

Ала той вдигна ръка и извика Люсиен, без да отлепя очи от моите.

В секундите, докато помощникът му се появи, аз подръпнах надолу блузата, която се беше вдигнала нагоре по тялото ми, и разресах с пръсти косата си. Тамлин отиде до бюрото си, седна в единия стол и ме покани в този срещу него.

— Съжалявам — прошепна, докато стъпките на Люсиен ни наближаваха. — Това е за наше добро. За наша безопасност.

Плъзнах поглед по съсипаните стени, одраните мебели. Какви ли кошмари го бяха измъчвали, наяве и насън, докато ме е нямало? Какво ли му е било да си ме представя в ръцете на врага, след като бе видял какво ми причини Амаранта?

— Знам — пророних накрая. — Знам, Тамлин.

Или поне се опитвах да разбера.

Тъкмо се бях настанила в стола с ниска облегалка, когато Люсиен влезе в кабинета, затваряйки вратата след себе си.

— Радвам се да те видя невредима, Фейра — заяви той и седна в стола до мен. — Но предпочитам да не те бях зървал в такава премяна.

Тамлин изръмжа в знак на съгласие. Аз не отвърнах. Макар и да съзнавах добре защо дрехите ми ги обиждаха.

Двамата се спогледаха, провеждайки безмълвен разговор, на какъвто бяха способни само воини като тях, прекарали цели векове заедно. Люсиен кимна леко и се облегна в стола си — за да слуша и наблюдава.

— Трябва да ни разкажеш всичко — подхвана Тамлин. — Да ни опишеш Двора на Нощта, кого си видяла вътре, с какви оръжия и сили разполагат, какво е направил Рис, с кого е разговарял. Изобщо всичко, което си спомняш.

— Не знаех, че възнамерявате да ме използвате като шпионин.

Люсиен се размърда в стола си, но думата взе Тамлин.

— Колкото и да съм против уговорката ти с Рисанд, тя ти предостави достъп до Двора на Нощта. Там рядко се допускат външни хора; случи ли се, обикновено не си тръгват. А ако се измъкнат живи, спомените им неизменно са… замъглени. Каквото и да крие Рисанд във владенията си, определено не иска да сме наясно с него.

По гръбнака ми пробяга студена тръпка.

— А защо ти е да знаеш? Какво си намислил?

— Важно е да съм информиран за плановете на врага ми, за начина му на живот. Що се отнася до нашите планове… Те не са от значение в момента. — Зелените му очи ме приковаха. — Започни с разположението на двора. Вярно ли е, че се намира под планина?

— Защо ли това ми се струва като кръстосан разпит?

Люсиен си пое дъх, но остана безмълвен.

Тамлин разпери ръце върху бюрото.

— Трябва да сме осведомени, Фейра. А може би… не си спомняш нищо?

Върху кокалчетата на ръцете му проблеснаха върховете на остри нокти.

— Всичко си спомням — уверих го аз. — Не е посягал на паметта ми.

И преди да е продължил с въпросите, му разказах за всичко видяно.

„Защото ти вярвам“, беше казал Рисанд. Но дали… дали независимо от напътствията как да пазя съзнанието си, не го беше замъглил, защото, докато описвах палата му, двора му, планините около него, имах чувството, че газя в дълбока кал. Рисанд ми беше враг, принуждаваше ме да изпълнявам уговорка, която бях сключила с него в момент на пълно отчаяние…

Продължих да говоря и им описах стаята в онази кула.

Тамлин ме разпита за картите, накара ме да повторя и потретя всяка дума, изречена от Рисанд, докато не споменах онова, което ми тежеше най-много през изминалата седмица: силата, която Рис вярваше, че притежавам… и плановете на Хиберн. Разказах му за разговора им с Мор — за нападението над храма (Сезере, обясни ми Тамлин, бил най-северният аванпост на Двора на Нощта и един от малкото известни градове на територията му) и за двете имена, които бяха споменали — Касиан и Азриел. Като ги чуха, Тамлин и Люсиен видимо се напрегнаха, но не казаха дали ги познават, или знаят нещо за тях. Разказах им и за илирианците, както и за това! Как Рис бил изтребил предателите сред тях. Щом приключих, Тамлин не пророни и дума, а Люсиен направо кипеше заради всичко неизречено, което сдържаше в себе си.

— Дали е възможно да имам такива способности? — попитах Тамлин, вперила очи в неговите.

— Да — отвърна тихо той. — И ако е вярно…

— Това е сила, за която останалите Велики господари са готови да убият — не се стърпя накрая Люсиен. Трудно ми беше да остана неподвижна, докато металното му око ме обхождаше с тихо бръмчене, сякаш издирваше следи от нещо неестествено в кръвта ми. — За баща ми мога да гарантирам, че няма да е доволен, ако научи, че дори капка от силата му липсва и че е прескочила в бъдещата съпруга на Тамлин. Ще направи всичко по силите си да ти я отнеме. Сигурен съм, че би посегнал на живота ти дори. Някои от другите Велики господари също.

Нещото под кожата ми забушува.

— Никога не бих я използвала срещу тях…

— Не там е въпросът; става дума за предимство, с което не биха искали да разполагаш — обясни Тамлин. — И разчуе ли се, ще е все едно да имаш мишена на гърба си.

— Ти знаеше ли? — попитах го. Люсиен не смееше да ме погледне в очите. — Подозираше ли нещо?

— Надявах се да не е истина — отвърна предпазливо Тамлин. — А щом и Рис има такива подозрения, не ми се мисли какво е способен да стори с тази информация…

— Иска да се упражнявам.

Не бях толкова глупава, че да му спомена за щита — не и точно сега.

— Упражненията биха привлекли твърде много внимание — отбеляза Тамлин. — А и не са необходими. Аз ще те пазя.

Защото преди време не беше успял да ме защити. Беше му се наложило да гледа как ме изтезават до смърт. И не попречи на Амаранта да…

Щях да направя всичко по силите си да възпра следващия тиранин като нея. Нямаше да позволя на краля на Хиберн да насъска зверовете си срещу още невинни хора. Да нарани мен и близките ми. И да разруши стената, за да осакати още безброй други отвъд нея.

— Мога да използвам силите си срещу Хиберн.

— Изключено — отсече Тамлин. — Особено като се има предвид, че война срещу Хиберн няма да има.

— Рис твърди, че войната е неизбежна и ударът ще е жесток.

— И Рис знае всичко? — обади се сухо Люсиен.

— Не, но… Очаква най-лошото. И смята, че силите ми могат да са решаващи за предстоящия конфликт.

Тамлин сви пръсти в юмрук. Държеше ноктите си прибрани.

— Нямаш опит на бойното поле, нито някога си боравила с оръжия. И дори да започна да те обучавам още днес, ще минат години, преди да станеш достоен противник за когото и да било от безсмъртните. — Той си пое напрегната глътка въздух. — Така че за колкото и способна да те смята, Фейра, няма да ти позволя да пристъпиш до бойното поле. Особено око така ще разкриеш уменията си пред враговете ни. Ще се бориш с Хиберн, а зад гърба ти ще се трупат още зложелатели с приятелски лица.

— Не ме е грижа…

— Мен ме е грижа — избухна Тамлин. Люсиен въздъхна шумно. — Грижа ме е дали си в смъртна опасност, дали някой иска да те рани, дали ще си под заплаха до края на дните ни. Затова обучение няма да има и всичко това ще си остане помежду ни.

— Но Хиберн…

— Вече съм изпратил мои хора да проучат въпроса — намеси се спокойно Люсиен.

Погледнах го умолително.

Люсиен въздъхна тихо и се обърна към Тамлин.

— Ако я обучаваме тайно…

— Твърде много рискове, твърде много неизвестни — отвърна Тамлин. — А и няма да има конфликт с Хиберн, не сме пред война.

— Самозалъгваш се.

Люсиен прошепна нещо, което ми прозвуча като зов към Котела.

Тамлин се скова.

— Опиши ми стаята с картите отново — беше единственият му отговор.

Край на разговора. Нямаше място за спорове.

Вперихме погледи един в друг и коремът ми се преобърна.

Той беше Великият господар — моят Велик господар. Бранителят на народа. На мен самата. И ако моята безопасност можеше да запази надеждата на поданиците му, да позволи нов живот както за тях, така и за него самия… Щях да му се подчиня.

Нищо не ме спираше.

Не си ничия поданица.

Може би Рисанд наистина бе променил съзнанието ми… независимо от щитовете, тази мисъл ме накара да проговоря пред Тамлин отново.