Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (68)

Глава 66

Не допуснах думите на Люсиен в съзнанието си.

Неста обаче се завъртя гневно към него.

— Нищо подобно — озъби му се и го блъсна отново.

Люсиен не помръдна и сантиметър. Просто се взираше в Илейн с мъртвешки бледо лице. Сестра ми не пророни и дума. Железният пръстен проблясваше смътно на ръката й.

— Интересно — обади се кралят на Хиберн. — Колко интересно. — После се обърна към кралиците. — Виждате ли? Показах ви неведнъж, а два пъти, че е безопасно. Коя ще претърпи Метаморфозата първа? Може пък и вие да се сдобиете с красив елфически господар за другар.

Най-младата кралица пристъпи напред, стрелкайки очи между елфите в залата. Сякаш само трябваше да си избере някой.

Кралят се засмя.

— Така да бъде.

Обля ме омраза, толкова свирепа, че не можех да я овладея. Бойният й вик заглуши всяка друга песен в сърцето ми. Щях да ги избия. Щях да ги избия до крак…

— Щом си склонен да правиш сделки — обади се внезапно Рис, стана на крака и ме вдигна със себе си, — ще ти предложа една.

— Хм?

Рис сви рамене.

Не. Без повече сделки — без повече саможертви. Нямаше да му позволя да се раздава повече.

Край.

А ако кралят откажеше, ако ми оставаше само да гледам как приятелите ми умират в ръцете му…

Не можех да го приема. Не можех да понеса такова нещо.

А Рис и новото ми семейство… досега не бяха имали нужда от мен — не истинска. Трябваше единствено да обезвредя Котела.

Но аз ги бях предала. Също както бях предала сестрите си, чиито животи бях съсипала…

Замислих се за пръстена у дома. За халката върху пръста на Илейн, дадена й от мъж, който най-вероятно щеше да я убие в новия й облик. Ако Люсиен изобщо я пуснеше да се върне на онова място.

Замислих се за всички неща, които исках да нарисувам — и нямаше да мога.

Но за тях, за семейството ми — и кръвното, и избраното, за другаря ми… Идеята, която ме осени, като че ли не ме плашеше толкова.

И не се страхувах.

Паднах на колене в неудържим спазъм, стиснах главата си с ръце и заскърцах със зъби, докато от гърлото ми се изтръгваха вопъл след вопъл и скубех косите си…

Онзи магически юмрук не успя да ме сграбчи отново, преди да избухна.

Рис опита да ме хване, но аз освободих силата си — само онази чиста, бяла светлина успя да се изплъзне покрай защитните заклинания на краля. Светлината, която беше само за Рис, съществуваше само заради него. Дано ме разбереше.

Изригна в залата и струпалите се наоколо войници извърнаха лица и заотстъпваха назад.

Дори Рис застина на място, докато кралят и кралиците гледаха с отворени от смайване усти. Сестрите ми и Люсиен също се бяха обърнали към мен.

Дълбоко в светлината на деня намерих нещо друго. Очистителна, бистра сила. Унищожителката на проклятия — унищожителката на заклинания. Лъчите обходиха всичко в тронната зала, разкриха ми всяка магия, всяко вълшебство, показаха ми пътя… Пламнах още по-ярко, докато очите ми търсеха и търсеха…

Защитните заклинания бяха преплетени неразривно в костените стени на замъка.

Отново накарах светлината да избухне — ловък трик, който ми даде време да изтръгна заклинанията от древните им корени.

Сега оставаше само да изиграя ролята си.

Светлината избледня, а аз лежах свита на пода, скрила глава между ръцете си.

Тишина. Всички се взираха в мен безмълвно.

Дори Юриан бе спрял да злорадства от мястото си до стената.

Свалих ръце, гълтайки жадно въздух, и примигах, докато очите ми не намериха Тамлин. После обходиха тълпата, кръвта и приятелите ми, само за да се върнат на него.

— Тамлин? — прошепнах. Той не помръдна от мястото си. Отвъд него кралят ме наблюдаваше изумено. Дали знаеше, че съм изкоренила защитните му заклинания, дали подозираше какво бях намислила — тези въпроси не ме интересуваха в момента.

Примигах отново, сякаш опитвах да избистря съзнанието си.

— Тамлин?

Огледах ръцете си, кръвта по тях, а когато обърнах очи към Рис, към мрачните лица на приятелите си и подгизналите ми, безсмъртни сестри…

Заотстъпвах уплашено от Рис, който впери смаян, недоумяващ поглед в мен.

Заотстъпвах към Тамлин.

— Тамлин — пророних името му отново. Люсиен пристъпи между двете ни с Илейн. Аз обаче се завъртях към краля на Хиберн. — Къде… — Отново погледах Рисанд. — Какво си ми направил? — прошепнах гърлено. И направих още крачка към Тамлин. — Какво си ми направил!

Изведи ги. Изведи сестрите ми оттук.

Моля те, влез в играта ми. Моля те…

По връзката ни нямаше нито звук, нито щит, нито капка чувство. Силата на краля я заприщваше непреодолимо. И не можех да й се противопоставя, нищо че бях унищожителката на проклятия.

Рис обаче пъхна ръце в джобовете си и каза ехидно:

— Как се освободи?

— Какво? — кипна Юриан, отблъсна се от стената и закрачи бясно към нас.

Аз се обърнах към Тамлин, мъчейки се да прогоня мисълта, че и чертите на лицето му, и мириса му, и дрехите му ми се струваха някак чужди. Той ме наблюдаваше мнително.

— Не му позволявай да ме отведе отново, не му позволявай… не му…

За миг осъзнах какво правя и от гърлото ми рукнаха треперливи вопли.

— Фейра — пророни тихо Тамлин.

И разбрах, че съм успяла.

Заридах още по-неутешимо.

Изведи сестрите ми — замолих Рис през безжизнената ни връзка. — Премахнах защитните заклинания. Пътят ви е отворен. Изведи ги.

— Не му позволявай да ме отведе — простенах отново. — Не искам да се връщам на онова място.

А когато погледнах към Мор, към сълзите по лицето й, докато помагаше на Касиан да се изправи, разбрах, че знае какво правя. Но сълзите мигновено се превърнаха в тъга по Касиан и тя извърна потресен поглед към Рисанд.

— Какво си причинил на горкото момиче? — изплю срещу него.

Рис килна глава.

— Как успя, Фейра?

Беше окъпан в кръв. Последната ни игра — това щеше да е последната ни игра.

Поклатих глава. Кралиците бяха отстъпили назад и стражите им ни разделяха от тях като стена.

Тамлин ме наблюдаваше внимателно. Люсиен също.

Затова се обърнах към краля. Той се усмихваше. Сякаш знаеше.

— Разруши връзката — наредих му аз.

Рисанд застина.

Тръгнах гневно към краля и паднах на колене пред трона му.

— Разруши връзката. Онази сделка… единението. Той… принуди ме да го направя, да се закълна…

— Не — каза Рисанд.

Не му обърнах внимание, макар и сърцето ми да се късаше, макар и да знаех, че думата се бе изплъзнала от устата му…

— Направи го — настоях пред краля, молейки се тайно да не забележи, че бях премахнала заклинанията му, че бях оставила широко отворена врата. — Знам, че можеш. Просто… освободи ме. Освободи ме от връзката.

— Не — повтори Рисанд.

Очите на Тамлин прескачаха ту към мен, ту към него. Погледнах го, Великия господар, когато някога бях обичала, и прошепнах:

— Стига вече. Стига толкова смърт… стига убийства. — Заридах през стиснати зъби и извърнах поглед към сестрите си. — Стига вече. Води ме у дома и ги пусни да си вървят. Кажи му, че това е част от сделката ви и ги освободи. Моля те.

Касиан се надигна бавно, болезнено и надникна към мен през раздраното си крило. И в неговите премрежени от агония очи видях разбиране.

Дворът на Мечтите. За малко бях принадлежала към двор на мечти. И мечтатели.

За техните мечти… за онова, към което се стремяха, за което бяха готови да се жертват… можех да го сторя.

Изведи сестрите ми, помолих Рис за последно, изпращайки думите към каменната стена помежду ни.

После обърнах поглед към Тамлин.

— Стига вече. — Зелените му очи срещнаха моите. Тъгата и нежността в тях бяха най-отвратителното нещо, което някога бях виждала. — Води ме у дома.

Тамлин се извърна към краля и заговори с равен тон:

— Пусни ги, разруши връзката и да приключваме. Сестрите й ще дойдат с нас. Вече пресече твърде много граници.

Юриан понечи да възрази, но кралят му отне думата:

— Така да бъде.

— Не — каза за пореден път Рис.

— Изобщо не ме интересува, че ти е другарка — озъби му се Тамлин. — Че я имаш за своя. Защото Фейра е моя. И един ден ще ти отмъстя за всичката болка, която си й причинил, за всичкото страдание и отчаяние. Един ден, когато реши, че иска да сложи край на живота ти, с радост ще изпълня желанието й.

Тръгвай си… просто върви. И вземи сестрите ми със себе си.

Рис продължаваше да се взира в мен.

— Недей.

Но аз заотстъпвах назад — докато не се долепих до гърдите на Тамлин, докато не усетих ръцете му, топли и тежки, върху раменете си.

— Направи го — нареди той на краля.

— Не. — Този път гласът на Рис пресекна.

Но кралят ме посочи. И аз изпищях.

Тамлин ме държеше за ръцете, докато виех от болката, разкъсваща гърдите ми, лявата ми ръка.

Рисанд се свлече на земята и изрева. Май повтаряше името ми, а аз продължавах да се гърча, да ридая. Разпадах се на парчета, умирах, умирах…

Не. Не исках това, не исках да…

В ушите ми проехтя тътен.

И светът се разцепи на две заедно с връзката ни.