Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (62)

Глава 60

— Веларис е в безопасност — обяви Рис в черните часове на нощта. — Защитните заклинания, свалени от Котела, отново са в сила.

Чак досега не си бяхме поели дъх. Часове наред с останалите жители на града помагахме на ранените, овладявахме разрухата и търсехме отговори. Сега всички отново седяхме заедно, докато часовникът отброяваше три сутринта.

Чудех се как Рис успява да се задържи на краката си, макар и облегнат на камината във всекидневната. Двете с Мор седяхме на дивана, мръсни и окървавени. Като всички останали в стаята.

Касиан се беше отпуснал в едно от креслата, пригодени за илириански криле. Разбитото му лице зарастваше достатъчно бавно, за да знам, че е изцедил почти всичката си сила през дългите минути, докато сам защитаваше града. Лешниковите му очи обаче още горяха от ярост.

Амрен не изглеждаше по-добре. Сивите й дрехи висяха на парцали около слабото й тяло, разкривайки пребледнялата кожа отдолу. Почти спеше на дивана срещу нашия, облегнала глава на Азриел, който я наблюдаваше тревожно, въпреки че и неговите собствени рани още кървяха. Сините Сифони върху белязаните му ръце сякаш мътнееха. Напълно изтощени.

Докато аз помагах на оцелелите от Дъгата да се грижат за пострадалите, да броят жертвите и да кърпят квартала си, Рис подновяваше защитните заклинания с малкото сила, останала в арсенала му. От време на време проверяваше как вървят нещата в Дъгата и при едно от посещенията си ми каза, че Амрен е приключила работата си от другата страна на реката.

С помощта на тъмните си сили бе успяла да внедри илюзии в главите на нашествениците, внушавайки им, че са паднали в Сидра и се давят; че летят на стотици метри от земята и е време да се спуснат в бърз устрем, само за да открият, че улицата е някакви си метри от тях и да разбият черепите си в калдъръма. Най-жестоките сред тях бе наказала със собствените им кошмари — докато сърцата им не се бяха пръснали от страх.

Някои бяха паднали в реката, поглъщайки собствената си кръв заедно с водата. Други бяха изчезнали безследно.

— Веларис може и да е в безопасност — отвърна Касиан, без дори да вдигне глава от облегалката на стола, — но докога? Хиберн вече знае за града благодарение на онези проклети кралици. На кого още може да продадат информацията? Само въпрос на време е и другите дворове да ни навестят. И Хиберн отново да свали защитните ни заклинания с помощта на Котела.

Рис затвори очи. Раменете му бяха напрегнати и вече виждах бремето, натежало върху тъмната му глава.

Не исках да го натоварвам допълнително, но трябваше да попитам:

— Ако всички отидем в Хиберн, за да унищожим Котела… кой ще отбранява града?

Мълчание. Рис преглътна.

— Аз ще остана — обади се Амрен. Касиан отвори уста да възрази, но Рис бавно отмести поглед към помощник-командира си. Амрен го погледна в очите. — Ако Рис трябва да замине за Хиберн, то аз съм единствената, която може да удържи фронта, докато пристигне помощ. Днешното нападение беше неочаквано. Като заминете обаче, ще бъдем в готовност. Новите заклинания няма да рухнат толкова лесно.

Мор въздъхна.

— И сега какво?

— Сега ще поспим — отвърна просто Амрен. — Ще се нахраним.

Азриел добави с прегракнал от бойна жар глас:

— А после ще си отмъстим.

 

 

Рис не дойде в леглото.

Дори когато излязох от ваната, оставяйки водата мътна от мръсотия и кръв, още го нямаше в стаята.

Затова го потърсих чрез връзката ни и тръгнах към покрива на сковани, стенещи от болка крака. Намерих го седнал в мрака. Гигантските му криле бяха разгърнати зад него и разстлани по плочките.

Настаних се в скута му и увих ръце около врата му.

Той се взираше в града около нас.

— Тази вечер светлините са толкова малко.

Не погледнах. Вместо това проследих линиите на лицето му с палец, после го плъзнах по устните му.

— Ти нямаш вина — пророних тихо.

Очите му се отместиха към мен, едва видими в тъмнината.

— Така ли мислиш? Предадох им града доброволно. Казах, че съм готов да поема този риск, но… Сега не знам кого мразя повече: краля, кралиците или себе си.

Отметнах косата от лицето му. Рис хвана ръката ми.

— Вдигна друга стена в съзнанието си — прошепна той. — Отблъсна ме напълно. Не можех да те достигна.

— Съжалявам.

От гърлото му се изтръгна горчив смях.

— Съжаляваш? Трябва да си впечатлена от себе си. Този щит… И онова, което причини на Атора… — Той поклати глава. — Можеше да умреш.

— Ще ме мъмриш ли?

Той свъси вежди. После зарови лице в рамото ми.

— Как да те мъмря, задето спаси народа ми? Да, иде ми да те удуша, че не си се прибрала у дома, но… Избрала си да се бориш за тях. За Веларис. — Той ме целуна по врата. — Не те заслужавам.

Сърцето ми се сви. Говореше откровено — наистина се чувстваше така. Отново погалих косата му. Следващите ми думи бяха единственият звук в смълчания, притъмнял град.

— Заслужаваме се един друг. Заслужаваме щастие.

Рис потрепери до мен. После устните му намериха моите, положи ме върху плочките и ме люби под звездите.

 

 

На следващия ден Амрен разшифрова езика. И положението не изглеждаше добре.

— За да обезсилите Котела, Фейра трябва да го докосне и да изречете следните думи — обясни тя вместо поздрав.

Всички се бяхме струпали около трапезната маса, долетели от различни краища на града, където се борехме с разрухата, макар и недоспали. Амрен беше написала заклинанието на лист хартия.

— Сигурна ли си? — попита Рис.

Очите му още чернееха от трагедията, от неуморните му грижи за оцелелите.

— Ще опитам да не се засягам от думите ти, Рисанд — изсъска тя.

Мор се напъха помежду им и заоглежда двете половини от Книгата на Диханията.

— Какво ще стане, ако ги съединим?

— Не ги съединявайте — отвърна сбито Амрен.

Гласовете на двете части се преплитаха, пееха и свистяха — добро и зло, и лудост; мрак и светлина, и хаос.

— Ако ги съедините — поясни тя, когато Рис я изгледа настоятелно, — избликът на сила ще се усети във всяко кътче на земята. И няма да привлечете само краля на Хиберн, но и врагове, далеч по-древни и безмилостни. Същества, спящи от дълго, дълго време, които не бива да разбуждаме.

Изтръпнах. Рис опря ръка в гърба ми.

— В такъв случай тръгваме веднага — обяви Касиан. Лицето му беше зараснало, но накуцваше леко от травма, скрита под бойните му одежди. Той кимна с брадичка към Рис. — Понеже ти не можеш да се ответрееш, без да те проследят, Мор и Аз ще пренесат всички ни; Фейра обезврежда Котела и се изнасяме. Влизаме и излизаме незабелязано, а кралят на Хиберн се сдобива с нов казан за готвене.

Преглътнах.

— Не знаем къде го държи.

— Напротив — отвърна Касиан.

Примигах насреща му.

— Успяхме да стесним периметъра за претърсване до долните нива на двореца му — обясни Азриел. Благодарение на шпионските му умения и няколкомесечното планиране на мисията. — Всеки сантиметър от двореца и околните земи е под сериозна охрана, но промъкването не е невъзможно. Имаме стратегия. Влизаме и излизаме бързо и тихо и изчезваме, преди да са разбрали какво се случва.

— Само дето кралят може да усети присъствието на Рис още в момента, в който пристигне — натърти Мор. — А ако на Фейра й е необходимо време да обезсили Котела и изобщо не знаем колко, рискуваме много.

— Премислили сме и този въпрос — отвърна Касиан. — Двамата с Рис ни ответрявате до известно разстояние от брега; той остава там, а ние прелитаме останалото. — Осъзнах, че трябваше да ответреят и мен, защото още не можех да го правя толкова надалеч. Не и без прекъсване. — А що се отнася до заклинанието — продължи Касиан, — ще трябва да поемем риска.

Спусна се тишина, в която всички чакаха отговора на Рис. Другарят ми огледа тревожно лицето ми.

— Планът е надежден — увери го Азриел. — Кралят не познава мириса ни. Обезвреждаме Котела и изчезваме, преди да ни е усетил… Това ще е по-жестока обида от кървавия, директен подход, който обмисляхме, Рис. Вчера се преборихме със силите му, затова, влезем ли в двореца… — По инак невъзмутимото му лице затанцува истинска жажда за мъст. — Ще му оставим няколко послания, с които да му напомним, че неслучайно сме победили в предишната война.

Касиан кимна мрачно. Дори Мор се поусмихна.

— Искате от мен — пророни с плашещо спокойствие Рис — да остана извън Хиберн, докато другарката ми прониква в крепостта му?

— Да — потвърди Азриел със същото спокойствие. Касиан се поразмърда между тях. — Ако Фейра не успее да обезвреди Котела бързо и лесно, ще го откраднем, а като приключим с него, ще изпратим парчетата на онова нищожество. И в двата случая Фейра ще те извика през връзката ви, когато сме готови, и двамата с Мор ще ни ответреете. Няма да успеят да те проследят достатъчно бързо, ако се приближиш само колкото да ни вземеш.

Рисанд седна тежко до мен, въздъхна и плъзна поглед към очите ми.

— Решението е твое, Фейра.

Ако вече не бях влюбена в него, сигурно щях да го обикна заради това — че не настоя да остана, макар и инстинктите му да го влудяваха, че не ме заключи в дома си след всички ужаси от вчерашния ден.

В този миг осъзнах колко зле са се отнасяли с мен преди, щом стандартите ми бях спаднали толкова. Щом чувствах свободата като привилегия, а не мое право.

Очите на Рис помръкнаха; беше почувствал мислите ми.

— Може и да си моя другарка — каза той, — но си оставаш пълноправна личност. Ти избираш съдбата си. Не аз. Избра я вчера. Ще я избираш всеки ден до края на вечността.

Навярно ме разбираше, защото и той самият се бе чувствал безпомощен, оставен без избор; бе принуждаван да върши ужасяващи неща и заключван. Преплетох пръсти с неговите и стиснах нежно. Заедно — заедно щяхме да намерим спокойното си бъдеще. Заедно щяхме да се борим за него.

— Към Хиберн тогава — отговорих накрая.

 

 

Час по-късно вече се изкачвах по стълбището, когато осъзнах, че все още нямам представа в коя стая да отида. Откакто се бяхме върнали от колибата, спях в своята, но… защо не в неговата?

Тамлин си имаше свои собствени покои, но идваше в моята стая. И сега нещата май не бяха по-различни.

Почти достигах вратата на стаята ми, когато Рисанд провлечи зад мен:

— Може да използваме и твоето легло, ако искаш, но… — Стоеше облегнат до отворената врата на своята стая. — Избирай: или твоето, или моето, но при всички случаи отсега нататък ще спим в едно. Просто ми каже дали да пренеса моите дрехи или ти твоите. Стига и ти да си съгласна.

— Не искаш ли… не искаш ли да имаш свое собствено пространство?

— Не — отсече той. — Все пак трябва да ме браниш от враговете ни с водните си вълци.

Изсумтях. Беше ме накарал да му разказвам тази част от историята ми отново и отново. Кимнах с брадичка към неговата стая.

— Твоето легло е по-голямо.

И въпросът беше уреден.

Като влязох в стаята му, дрехите ми вече ме чакаха в гардероб, разположен до неговия. Огледах грамадното легло и широкото пространство около нас.

Рис затвори вратата и отиде до бюрото си, откъдето взе малка кутия и ми я подаде.

Отворих капака й с разтуптяно сърце. Сапфирът с форма на звезда проблесна на светлината от свещите, сякаш в камъка бе затворен един от духовете на Звездопада.

— Пръстенът на майка ти?

— Даде ми го, за да ми напомня, че винаги ще е с мен, дори в най-тежките дни на бойното ми обучение. А като достигнах пълнолетие, си го взе обратно. Беше семейна реликва, предавана от жена на жена поколения наред. Сестра ми още не се беше родила, затова не знаеше, че ще има на кого да го предаде и го подари на Тъкачката. Каза ми, че ако някой ден се оженя или намеря другарката си, избраницата ми трябваше да е достатъчно умна или силна, за да си го вземе обратно. В противен случай съюзът ни нямаше да оцелее. Обещах на майка ми, че привържа ли се към жена, ще я подложа на това изпитание… И пръстенът си остана в онази горска колиба векове наред.

Лицето ми пламна.

— Каза ми, че предметът бил много ценен…

— Така е. Безкрайно скъп е за мен и семейството ми.

— Значи, срещата ми с Тъкачката…

— Беше много важно да установим дали наистина си способна да усещаш такива предмети. Но… избрах точно този предмет по свои лични подбуди.

— Значи съм спечелила сватбения си пръстен, без дори да ме попиташ дали искам да се омъжа за теб.

— Може да се каже.

Килнах глава.

— А… искаш ли да го нося?

— Само ако ти искаш.

— Но ако в Хиберн… да кажем, че нещата не потръгнат. Ще има ли как да разберат, че точно ти си мой другар? Дали няма да използват това знание срещу теб?

В очите му заискря гняв.

— Ако ни видят заедно и подушат и двама ни, ще се досетят.

— А ако се появя сама със сватбен пръстен от Двора на Нощта…

Той изръмжа тихо.

Затворих кутията с пръстена вътре.

— След като обезвредим Котела. Тогава ще обявим официално връзката си, ще се оженим, ще организираме абсурден прием и ще поканим всички жители на Веларис до един.

Рис взе кутията от ръцете ми и я остави на нощното шкафче, преди да ме поведе към леглото.

— А ако искам да направим и нещо още по-сериозно?

— Слушам те — прошепнах, докато ме полагаше върху чаршафите.