Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (52)

Глава 50

Лежах до него, за да го топля, и цяла нощ наблюдавах входа на пещерата. Горските зверове се нижеха покрай нея в безкраен парад и ръмжането им стихна чак със сивкавата светлина на зората.

Когато слънцето озари каменните стени, Рис още беше в несвяст, а кожата му лепнеше от студена пот. Прегледах раните му и установих, че вместо да зараснат, от тях сълзеше мазна течност.

А като сложих ръка на челото му, изругах от горещината, която посрещна кожата ми.

Ясеновите стрели бяха покрити с отрова. И тя бе останала в тялото му.

Илирианският лагер се намираше толкова далеч, че само с моите сили, изцедени от предишната нощ, беше изключено да го достигнем.

Но ако враговете ни си бяха набавили онези ужасяващи окови, само и само да обезсилят Рис, ако използваха ясенови стрели срещу него, то тази отрова…

Изниза се цял час. Състоянието му не се подобри. Златистата му кожа беше бледа — и побледняваше все повече. Дишаше усилно.

— Рис — прошепнах.

Той не помръдна. Опитах да го разклатя. Ако можеше да ми обясни каква е тази отрова, вероятно щях да намеря някакво решение… Но той не се пробуди.

По пладне страхът ме сграбчи за гърлото.

Не разбирах от отрови и лекове. А сред гората, далеч от всичко и всички… Дали Касиан щеше да ни открие навреме? Дали Мор щеше да се появи от нищото? Многократно се мъчих да вдигна Рис.

Но отровата го беше завлякла в дълбока дупка. Не можех да чакам помощ.

Не биваше да рискувам.

Затова го загърнах с всичките катове дрехи и одеяла, с които разполагах, запазвайки само пелерината си, целунах го по челото и тръгнах.

Намирахме се едва на няколкостотин метра от мястото, през което бях минала предишната нощ, и като излязох от пещерата, опитах да не се заглеждам в дирите на зверовете, дебнели наоколо. Стъпките им бяха огромни, страховити.

А трябваше да уловя нещо още по-плашещо.

Заложих капана си до речния бряг, поставяйки примката с ръце, на които не позволявах да треперят.

Сложих пелерината си — почти нова, ушита от тежка, прекрасна материя — в центъра на примката. И зачаках.

Час. Два.

Тъкмо се канех да започна уговорките с Котела, с Майката, когато позната пълзяща тишина се спусна над гората.

Разля се към мен и птиците по пътя й замлъкнаха в очакване, вятърът сред боровете стихна.

А когато се чу силно изпращяване, последвано от оглушителен писък, заредих лъка си и тръгнах към уловения сюриел.

Беше точно толкова ужасяващ, колкото си спомнях.

Съдраната му роба наполовина покриваше тялото му, покрито не с кожа, а с нещо като твърда, протрита кост. Устата му… нямаше устни и беше пълна с възголеми зъби, а пръстите му — дълги и кокалести — тракаха едни по други, докато съществото претегляше в ръце красивата пелерина, която сякаш вятърът беше довлачил до центъра на примката.

— Фейра, унищожителката на проклятия — рече сюриелът с глас, съчетал в себе си множество гласове.

Свалих лъка.

— Нужен си ми.

Времето ми изтичаше. Нещо ме теглеше трескаво през връзката ни с Рис.

— Колко смайващи промени си претърпяла за една година. И ти, и светът — продължи съществото.

Година. Да, беше минала година, откакто стъпих отвъд стената.

— Имам въпроси към теб — обявих аз.

Сюриелът се усмихна, разкривайки всичките си грозни кафяви зъби.

— Имаш два въпроса.

Отговори и заповед.

Нямах време за губене, Рис беше зле, а гората вероятно гъмжеше от врагове.

— С каква отрова са покрити стрелите?

— Кръвогибел.

Не знаех такава отрова, за пръв път чувах за нея.

— Къде мога да намеря лек?

Сюриелът изтрака с пръсти, сякаш звукът трябваше да ми е достатъчен отговор.

— В гората.

Въздъхнах и го погледнах с надежда.

— Моля те… нямам време за загадки. Какъв е лекът?

Сюриелът килна глава настрани и черепът му лъсна на светлината.

— Твоята кръв. Дай му от твоята кръв, унищожителке на проклятия. В нея тече силата на Великия господар на Двора на Зората. Тя ще го спаси от пагубността на кръвогибела.

— Това ли е? — продължих аз. — Колко кръв?

— Няколко глътки. — Глух, сух вятър, коренно различен от обичайните за този район студени, мъгливи виелици, обгърна лицето ми. — Помагал съм ти преди. Помагам ти и сега. Освободи ме, преди да съм загубил търпение, унищожителке на проклятия.

Една първична, някак оцеляла човешка частица от мен затрепери при вида на примката около краката му. Може би този път нарочно се беше оставил да го хвана. И знаеше как да се измъкне от клопката — беше разбрал още когато го спасих от нагите.

Изпитание на честта ми. И услуга. Заради стрелата, с която го бях спасила миналата година.

Въпреки това сложих една от ясеновите стрели в лъка си, изтръпвайки от гнусния блясък на отровата по нея.

— Благодаря ти за помощта — рекох и се приготвих за битка, в случай че решеше да ме нападне.

Сюриелът изтрака с кафяви зъби.

— Ако искаш да излекуваш другаря си по-бързо, освен от кръвта си, му дай и от онези млади бурени с розови цветове, дето никнат край реката. Нека ги сдъвче.

Стрелата ми полетя към примката още преди съществото да е довършило.

Краката му се освободиха. А думата отново прокънтя в главата ми.

Другар.

— Какво каза?

Сюриелът се изправи в цял ръст, извисявайки се над мен дори от другия край на горската поляна. Чак сега осъзнавах, че макар и покрито с кост, тялото му изглеждаше мускулесто, мощно.

— Стига да го желаеш… — Сюриелът спря и се ухили, демонстрирайки почти всичките си кафяви дебели зъби. — Май не си знаела, а?

— Кажи каквото имаш да казваш — процедих аз.

— Великият господар на Двора на Нощта е твой другар в живота.

Не бях сигурна дали дишам.

— Интересно — отбеляза сюриелът.

Другар.

Другар.

Другар.

Рисанд беше мой другар.

Не любовник, не съпруг, а много повече. Помежду ни имаше връзка, толкова дълбока и всевечна, че се почиташе над всички останали. Рядко срещана, безценна връзка.

Не Тамлин.

Рисанд.

Ревнувах и бях ядосан…

Ти си моя.

Думите се изплъзнаха от мен, тихи и някак изкривени.

— Той знае ли?

Сюриелът стискаше новата си пелерина в кокалести пръсти.

— Да.

— От много време?

— Да. Още от…

— Не. Той ще ми каже. Искам да го чуя от него.

Сюриелът килна глава.

— През теб… през теб минават твърде много чувства, твърде бързо. Не мога да ги разчета.

— Но как е възможно да съм му другарка?

Другарите по душа бяха равни — поне в някакво отношение.

— Той е най-могъщият Велик господар, съществувал някога на тази земя. А ти… ти си новост. В теб тече кръвта на всичките седем Велики господари. Единствена си на света. Нима не си подхождате поне по това? Не си ли пасвате?

Другар. И той го знаеше — знаеше го от отдавна.

Отправих поглед към реката, сякаш можеше да стигне чак до пещерата, където спеше Рисанд.

Щом го върнах обратно, сюриела вече го нямаше.

 

 

На път към пещерата намерих от розовия бурен и отскубнах няколко корена.

За щастие, открих Рис в полусвяст. Беше разхвърлял всички дрехи, с които го бях завила, по одеялото под себе си, а като ме видя, се усмихна.

Хвърлих му бурена, посипвайки голите му гърди с пръст.

— Сдъвчи това.

Той примигна сънено насреща ми.

Другар.

Все пак ми се подчини, откъсна няколко листа и ги задъвка. Преглътна ги с кисела гримаса. Аз съблякох ядосано жакета си, запретнах ръкави и отидох до него. Беше знаел, а го пазеше в тайна от мен.

Дали и останалите знаеха? Дали се бяха досетили?

Обещал ми бе да не ме лъже, да не крие нищо от мен.

А това — това беше най-важното нещо в безсмъртното ми съществувание…

Плъзнах острието на кинжала си по кожата на оголената ми ръка, отваряйки дълга, дълбока рана, и паднах на колене пред него. Не усещах болка.

— Пий. Веднага.

Рис отново примигна неразбиращо и сбърчи вежди, но аз не го оставих да се възпротиви, а направо подпрях главата му с длан, вдигнах ръка до устата му и го тикнах към кожата ми.

Когато кръвта ми докосна устните му, той се замисли за момент. После отвори широко уста и я засмука, гъделичкайки ме с езика си. Една глътка. Две. Три.

Дръпнах ръката си — раната вече зарастваше — и свалих ръкава.

— Този път нямаш право на въпроси — заявих и той обърна уморено, изтерзано лице към мен. Устните му бяха омазани с кръв. Една част от мен се бунтуваше срещу думите ми, срещу начина, по който се държах с него, докато страдаше толкова, но не ме беше грижа. — Само ще отговаряш на моите. Това е.

Той ме изгледа с подозрение, но кимна и отхапа още няколко листа от бурена.

Вперих суров поглед в него — в полуилирианския воин, който се оказваше мой предопределен спътник в живота.

— От колко време знаеш, че съм ти другарка по душа?

Рис застина. Целият свят застина.

Той преглътна.

— Фейра.

— От колко време знаеш, че съм ти другарка по душа?

— Ти… Хванала си сюриел?

Нямах представа как се е досетил, а и не ме интересуваше.

— Казах ти, че нямаш право на въпроси.

Нещо като паника пробяга по лицето му. Отново задъвка от растението — сякаш очакваше да му помогне моментално, сякаш искаше да си възвърне всичките сили за този разговор. И наистина цветът се прокрадваше по бузите му, навярно от лечебното влияние на кръвта ми.

— Подозирах го известно време — обясни Рис, преглъщайки бурена. — Разбрах със сигурност, когато Амаранта опита да те убие. А след като всичко приключи и двамата с теб излязохме на онази тераса „В недрата на Планината“, почувствах връзката помежду ни. Мисля, че Метаморфозата ти ми помогна да я усетя. Само те погледнах и онова чувство ме връхлетя като светкавица.

Двамата се бяхме втренчили един в друг, бяхме залитнали назад… смаяни, ужасени. А после бяхме изчезнали.

Това се беше случило преди повече от половин година.

Кръвта забуча в ушите ми.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш?

— Фейра.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш?

— Не знам. Вчера ми се прииска. И във всички останали случаи преди това, когато ти сама усещаше, че не ни свързва само сделката. Надявах се да го осъзнаеш в леглото някой ден и…

— Другите знаят ли?

— Амрен и Мор. Азриел и Касиан само подозират.

Лицето ми пламна. Знаели са… знаели са, а…

— Защо не ми казахте?

— Неотдавна беше влюбена в него; щеше да се омъжиш за него. А после… после ти се струпаха толкова неща, че не ми се струваше редно.

— Заслужавах да знам.

— Снощи ми каза, че искаш да се разсееш, да се забавляваш. Не усетих да желаеш нещо по-сериозно. Не и с човек като мен.

Значи думите, които бях изплюла насреща му в Двора на Кошмарите, още го измъчваха.

— Ти ми обеща… обеща ми, че няма да пазиш тайни от мен, да ме разиграваш. Обеща ми.

Нещо в гърдите ми рухваше полека. Нещо, което мислех, че съм загубила отдавна.

— Знам — отвърна Рис с ободрено лице. — Да не смяташ, че исках да крия от теб? Повярвай, не ми хареса да чуя, че търсиш само забавление от мен. И повярвай, обезумях от яд, когато онези копелета ме свалиха от небето, защото се чудех дали да ти разкрия истината, или да изчакам… или пък просто да приема малкото, което си готова да ми предложиш. И дали не е най-добре да се разделим, за да не прекараш остатъка от живота си преследвана от наемни убийци и Велики господари.

— Не искам да те слушам. Не искам да слушам как си си въобразявал, че знаеш кое е най-добре за мен, че не мога да се справя сама…

— Не съм си го помислял дори…

— Не желая да чувам защо си решил, че е най-добре да ме държиш в неведение, докато приятелите ти са знаели, докато всички сте си позволявали да взимате решения вместо мен…

— Фейра…

— Върни ме в илирианския лагер. Веднага.

Дъхът му излизаше с тежко хриптене.

— Моля те.

Аз обаче се спуснах към него и сграбчих ръката му.

— Върни ме веднага.

Видях болката и тъгата в очите му. Но не ме интересуваше — не и докато нещото в гърдите ми се гърчеше и разпадаше. Не и докато сърцето ми — сърцето ми — се превиваше от свирепа болка, която можеше да означава само едно: че беше заздравяло през изминалите няколко месеца. Че той го беше излекувал.

И сега ме болеше.

Рис прочете всичко по изражението ми, докато неговото собствено лице потъваше в още по-дълбока агония. Накрая събра сили и ни ответри до илирианския лагер.