Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (5)

Глава 3

Явно чувството за вина бе поразило Тамлин с пълна мощ, защото макар и на следващия ден да отсъстваше от имението, Люсиен ме посрещна с предложение да ми покаже напредъка на близкото село.

Не го бях посещавала от около месец, а и не си спомнях кога за последно бях напускала новия си дом. Няколко от селяните бяха поканени на празненствата по случай Зимното слънцестоене, но тълпата беше толкова многобройна, че успях единствено да ги поздравя.

Конете ни чакаха оседлани пред вратата на конюшнята и набързо преброих войниците до далечната порта (четирима), от двете страни на къщата (по двама до всеки ъгъл) и онези, които се бяха появили в градината, откъдето идвах (двама). Въпреки че никой от тях не продума, очите им сякаш ме притискаха.

Люсиен понечи да яхне петнистата си кобила, но аз се изпречих на пътя му.

— Паднал си от проклетия си кон, а? — изсъсках, блъсвайки рамото му.

За моя изненада, Люсиен залитна назад, а кобилата му изцвили уплашено и аз недоумяващо погледнах към протегнатата си ръка. Не ми се мислеше как са го възприели воините. Преди Люсиен да отвърне, попитах:

— Защо ме излъга за нагите?

Той скръсти ръце, присви металното си око и отметна няколко червени кичура коса от лицето си.

Извърнах поглед за миг.

Косата на Амаранта беше по-тъмна, а лицето й — млечнобяло, съвсем различно от бронзовата кожа на Люсиен.

Огледах конюшнята зад него. Поне тя беше голяма, открита, а и конярите ги нямаше в момента. Обикновено нямах нищо против да влизам вътре, което се случваше основно, когато бях толкова отегчена, че отивах да видя конете. Просторното помещение предлагаше достатъчно място за движение и поне няколко изхода. Стените не ми се струваха твърде… масивни.

Кухните, за разлика от конюшнята, бяха твърде ниски, стените им — прекалено дебели, а прозорците им не бяха достатъчно големи, че да се промъкна през тях. Същото важеше и за кабинета, където не достигаше почти никаква слънчева светлина, а и липсваха допълнителни изходи. В главата си пазех дълъг списък на поносими и непоносими места в имението, подредени според това доколко караха тялото ми да се сковава и облива в пот.

— Не съм те излъгал — сопна се Люсиен. — Всъщност наистина паднах. — Той потупа кобилата си по хълбока. — След като една от онези твари ме бутна от нея.

Колко елфически начин на мислене, на извъртане.

— Защо?

Люсиен стисна инатливо уста.

— Защо?

Той се обърна към търпеливата си кобила. Но успях да видя изражението по лицето му — състраданието в очите му.

— Става ли да се разходим до селото? — предложих аз.

Той се извърна бавно към мен.

— Трябва да извървим почти пет километра.

— Способен си да ги пробягаш за няколко минути. Искам да проверя дали и аз мога.

Металното му око избръмча тихо в орбитата си и знаех какъв ще е отговорът още преди да отвори уста.

— Хубаво тогава — примирих се и тръгнах към бялата си кобила, добродушно същество, дори малко мързеливо и разглезено.

Люсиен не се опита да спори с мен и не каза нито дума, докато яздехме към горската пътека. Както винаги, пролетта беше в разцвета си, лекият ветрец носеше аромат на люляк, а храсталаците наоколо шумоляха, кипящи от живот. Нямаше и следа от Боге, от нагите, от нито една от тварите, обитавали някога гората.

— Не искам проклетото ти състрадание — обадих се накрая.

— Не е състрадание. Тамлин ме помоли да не ти казвам… — Явно не успя да се възпре навреме.

— Не съм от стъкло. Ако са те нападали наги, заслужавам да знам…

— Тамлин ми е Велик господар. Даде ли ми заповед, спазвам я.

— Не разсъждаваше така, когато заобиколи заповедите му, само и само да ме изпратиш при сюриелите.

Където едва не бях умряла.

— Тогава бяха отчаяни времена. За всички ни. Но сега… сега ни трябва ред, Фейра. Нужни са ни правила, йерархия и ред, за да стъпим на крака. Затова изпълнявам нарежданията му. Всички останали гледат първо мен, аз съм образецът за подражание. Не искай от мен да рискувам крехката стабилност на двора ни с непокорство. Не и сега. Тамлин ти дава толкова свобода, колкото може в момента.

Изпълних с въздух стегнатите си дробове.

— Отказваш да общуваш с Ианта, а звучиш точно като нея.

— Нямаш идея колко му е трудно да те пуска извън територията на имението — изсъска той. — Не можеш да си представиш под какво напрежение е.

— Много добре знам под какво напрежение живее. Просто не предполагах, че съм станала затворник.

— Не си… — Той стисна челюсти. — Не е така и много добре го знаеш.

— Изобщо не възразяваше, когато ловувах и скитах из горите сама в човешката си форма. А тогава граничните зони бяха още по-опасни.

— Тогава не те обичаше колкото сега. А след случилото се „В недрата на Планината“… — Думите прокънтяха в главата ми, по напрегнатите ми мускули. — Страх го е за теб. Страх го е да не попаднеш в ръцете на враговете му. И това не им убягва; наясно са, че за да сразят него, трябва само да се докопат до теб.

— Да не мислиш, че не съм се досетила? Но сериозно ли очаква от мен да прекарам остатъка от живота си в онова имение и да се занимавам само с прислужници и рокли?

Люсиен обхождаше с поглед вечнозелената гора.

— Не мечтаят ли за това всички човешки жени? Красив елфически господар и безчетни богатства до края на живота им?

Стиснах поводите на коня си толкова силно, че той отметна глава.

— Радвам се, че си оставаш същото копеле, Люсиен.

Металното му око се присви.

— Тамлин е Велик господар. Ти ще му станеш съпруга. Има традиции и очаквания, с които трябва да се съобразиш. Ние също, ако искаме да се представим като народ, възстановил се след удара на Амаранта и готов да унищожи всеки враг, дръзнал да посегне на владенията ни. — Ианта ми бе изнесла почти същата реч предишния ден. — Скоро Тамлин ще постанови Десятъка — продължи той, клатейки глава. — Първият от… от проклятието. — Той изтръпна едва забележимо. — Даде на народа ни три месеца, за да се съвземе, и му се искаше да изчака до началото на новата година, но ще му се наложи да го изиска следващия месец. Ианта му каза, че е дошло време, че хората са готови.

Той зачака, а аз почти не го наплюх от яд, защото знаеше, много добре знаеше, че нямам представа за какво говори, но искаше сама да си го призная.

— Кажи ми — благоволих аз накрая.

— Два пъти годишно, обикновено около Лятното и Зимното слънцестоене, всеки жител на Двора на Пролетта, и върховните, и по-низшите елфи, трябва да плати Десятък, определян от приходите или общественото му положение. Така поддържаме имението и плащаме на стражите и прислугата. В замяна Тамлин брани народа си, управлява го, помага му. Тази година отложи Десятъка с един месец, за да предостави време на хората да съберат пари, да отпразнуват победата. Но скоро пратеници от всяка група, всяко село и клан ще започнат да прииждат с дължимата сума. Като съпруга на Тамлин на теб се полага да разговаряш с тях. А ако не могат да платят… ще трябва да присъстваш, докато той им налага съответните наказания. Възможно е нещата да тръгнат на зле. Аз ще следя кой е изпълнил дълга си и кой — не. След това, ако онези, които не са се изплатили, не му се издължат и след тридневната отсрочка, която Тамлин официално ще им отпусне, той ще трябва да ги излови. Има дори благословията на Върховната жрица Ианта.

Потресаващо, жестоко. Исках да му кажа какво мисля за всичко това, но погледът му ме възпря.

— Ето защо… дай му време, Фейра — продължи Люсиен. — Нека мине сватбата ви, а после и Десятъкът идния месец, пък сетне… ще видим.

— Дадох му време — обявих аз. — Не мога да стоя затворена в онази къща цяла вечност.

— И той го знае. Може да не казва нищо по въпроса, но го знае. Повярвай ми. Все пак избиха семейството му, не можеш да очакваш да е особено… либерален в грижите си за теб. Твърде много любими хора е изгубил. С всички ни е така.

Всяка негова дума наливаше още масло в огъня, бушуващ в гърдите ми.

— Не искам да се омъжвам за Велик господар. Искам просто да се омъжа за него.

— Двете са неразделно свързани. Такъв е. Винаги, винаги ще иска да те защитава, независимо дали ти харесва, или не. Говорете по въпроса, Фейра. Ще се разберете някак. — Очите ни се срещнаха. По челюстта му потрепваше нервен мускул. — Не искай от мен да избирам между двама ви.

— Но ти умишлено ми спестяваш разни неща.

— Той е моят Велик господар. Думата му е закон за мен. Фейра, само един шанс ни се отдава да въздигнем някогашния ни свят от пепелта. И нямам намерение да прекрача в този нов свят, загубвайки доверието на Тамлин. Дори ти…

— Дори аз? Какво?

Лицето му пребледня и той погали сивкавата грива на кобилата си.

— Бях принуден да гледам как собственият ми баща убива възлюбената ми. Принуден от собствените ми братя.

Сърцето ми се сви заради него — заради болката, която го терзаеше.

— Не можах да използвам нито магия, нито чудо, за да си я върна. Край мен нямаше Велики господари, които да я възкресят. Затова просто си умря пред очите ми и никога няма да забравя мига, когато долових как сърцето й спира да бие.

Очите ми запариха.

— Тамлин получи онова, което аз не успях — продължи с пресеклив дъх Люсиен. — Всички чухме как вратът ти се скърши. Но ти получи втори шанс. Въпреки това не вярвам някога да забравим онзи звук. И той ще направи всичко по силите си да те защити от повторна опасност, дори ако това значи да пази тайни от теб, да се придържа към правила, които не харесваш. Знай, че няма да отстъпи. Затова не го искай от него… не в този момент.

Никакви думи не кръжаха в главата ми, в сърцето ми. Най-малкото, което можех да сторя, е да дам време на Тамлин, да съм търпелива с него.

Шумотевицата от кипяща дейност надви чуруликането на горските птици още преди да стъпим в селото: блъскане на чукове по пирони, човешки крясъци, мучене на крави.

Щом излязохме от гората, се озовахме пред почти възродено селище: симпатични къщички от камък и дърво, паянтови постройки за строителни материали и добитък… Единствените напълно завършени неща бяха големият кладенец в центъра на селцето и кръчмата.

Нормалният вид на Притиан и огромните му сходства със земите на простосмъртните продължаваха да ме смайват. Сякаш се бях върнала в родното си село. Да, това беше много по-уютно, по-ново, но разположението, основните елементи… бяха същите.

И тук се почувствах като външен човек, когато с Люсиен навлязохме в епицентъра на суматохата и всички прекъснаха работата си, за да ни огледат.

Да огледат мен.

Звуците на усърден труд замряха чак до далечните краища на селото, като че ли го бе заляла вълна от тишина.

— Фейра, унищожителката на проклятия — изшушука някой.

Е, това беше нов прякор.

Добре че костюмът ми за езда беше с дълги ръкави и се бях сетила да сложа ръкавици, преди да влезем в селото.

Люсиен спря кобилата си до един Върховен елф, който ръководеше строежа на къщата до кладенеца.

— Идваме да предложим помощта си — обяви той достатъчно силно, че да го чуят всички. — На ваше разположение сме целия ден.

Елфът пребледня.

— Хиляди благодарности, милорд, но нямаме нужда от помощ. — Имах чувството, че ще ме погълне с поглед. — Дългът е изплатен.

Потта по дланите ми сякаш беше по-гъста, по-топла отпреди. Кобилата ми тропна с копито по червеникавата пръст на улицата.

— Моля, нека помогнем — настоя Люсиен, свеждайки галантно глава. — И ние трябва да вложим труд в градежа. За нас ще е чест.

Елфът поклати глава.

— Дългът е изплатен.

Същото се случи и на всяко друго място из селото, където спряхме: Люсиен слизаше от коня си, предлагаше помощта ни и получаваше любезни, почтителни откази.

След двайсетина минути вече яздехме обратно към сенчестата, шумоляща гора.

— Да не би да ти е позволил да ме вземеш със себе си днес — подхванах дрезгаво аз, — за да убие желанието ми да помагам?

— Не. На своя глава те поканих. Поради същата тази причина. Селяните не искат помощта ти и нямат нужда от нея. Присъствието ти ги откъсва от работата им, напомня им какво са преживели.

Изтръпнах.

— Никой от тях не е бил „В недрата на Планината“. Не познах нито едно лице.

Люсиен потрепери видимо.

— Не. Амаранта имаше… специални лагери за тях. Само на благородниците и на покровителстваните елфи беше позволено да живеят там. Всички, които не внасяха стоки и храна в двора, гниеха в тунелите „В недрата на Планината“. Хиляди хора, наблъскани в катакомби и тъмници без светлина, без въздух. Цели петдесет години.

— Никой не е казал и дума…

— Забранено им беше да говорят за това. Някои обезумяваха и нападаха останалите, когато Амаранта забравеше да им изпрати храна. Други се събираха в шайки и кръстосваха из лагерите. — Той потри челото си с палец и показалец. — Правеха ужасяващи неща. В момента се мъчат да си спомнят какво е да си нормален… да живееш.

Гореща жлъчка прогори гърлото ми. Сватбата… да, може би сватбата щеше да спомогне за възстановяването им.

Въпреки това имах чувството, че тежко одеяло задушава сетивата ми.

— Знам, че искаше да си от помощ — рече Люсиен. — Съжалявам.

Аз също съжалявах.

Новопридобитото ми безсмъртие разтвори необятната си паст пред мен.

И аз му позволих да ме погълне цялата.