Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (39)

Глава 37

— Не! — извика Амрен и заби юмрук като искрящ чук в оловото… веднъж, два пъти.

Над нас се чуваше плискането на водата, спускаше се бясно по стълбището, нахлуваше в стаята отвъд…

Не, не, не…

Пъхнах кутията в широкия вътрешен джоб на кожения ми жакет и тръгнах към вратата. Амрен бе долепила пламтяща длан до метала и така го нажежаваше, че по цялата му повърхност се виеха огнени искри, които сякаш изписваха руни на неин собствен език, когато…

Вратата се отвори със замах.

И морската вода влетя през нея.

Опитах да се хвана за стената, но водната стихия ме помете назад, поглъщайки ме в ледения си мрак. Студът й открадна дъха от дробовете ми. Намери вратата, намери вратата…

Краката ми достигнаха дъното и се изтласках от него, а като изплувах на повърхността, вдишах жадно и огледах сумрачното помещение за Амрен. Тя се държеше за стената и протягаше ръка към мен — пламтяща ръка.

Спуснах се към нея през вода до гърдите, борейки се с бесния порив на морето, докато призовавах онази нова сила в тялото си, в ръцете си…

Водата като че ли се поукроти, сякаш зрънцето мощ в мен усмиряваше яростта й. Амрен се катереше нагоре по стената.

— Взе ли я? — изкрещя над водния бумтеж.

Кимнах и в този момент осъзнах, че не протягаше ръка към мен, а към вратата, която бе принудила да се върне в каменния си процеп и сега държеше, за да мина.

Пъхнах се през свода и Амрен прескочи от другата страна, а в следващия момент вратата се затвори с такава сила, че ми стана чудно как бе успяла да я задържи.

За жалост обаче, водата в прохода вече нямаше накъде да се излива.

— Върви — извика ми Амрен, но аз директно я сграбчих, метнах я на гръб и извих краката й около корема си.

— Просто… прави каквото трябва — процедих, изопнала врат над издигащата се вода.

Не оставаше много до стълбището — стълбището, което се беше превърнало във водопад. Къде се губеше Рисанд, дявол да го вземе?

Амрен вдигна длан и водата се огъна пред нас. Не ни освободи чиста пътека, а по-скоро наруши леко течението й. Аз насочих силата на Таркуин — моята сила — към нея. Водата се успокои още повече и всяка нейна частица се напрегна и изпълни заповедта ми.

Спуснах се към стълбището, стиснала бедрата на Амрен достатъчно силно, че да й оставя синини. С всяка моя стъпка водата възвръщаше буйния си наплив, вече достигаше челюстта ми, устата ми…

Въпреки това успях да достигна стълбището и едва не подхлъзнах на първото стъпало. Амрен вдиша рязко зад гърба ми.

Не от страх, а за глътка въздух, осъзнах, когато мощна водна стена заля стълбището. Като че ли огромна вълна бе помела целия храм. Дори моят контрол над водната стихия не успя да я възпре.

Имах време само колкото да си поема малко въздух, да стисна краката на Амрен още по-здраво и да се приготвя за сблъсъка…

В този миг вратата в горния край на стълбището се плъзна бавно, приклещвайки ни в гроб, иззидан от вода.

Бях мъртва. Нямаше измъкване оттук.

Бях поела последната си глътка въздух и щях да съм в съзнание, докато дробовете и тялото ми не ме предадяха и не погълнех фаталната доза солена смърт.

Амрен заблъска по ръцете ми да я пусна и заплувах след нея, мъчейки се да укротя подивялото си сърце, дробовете си, да ги убедя, че всяка секунда е важна. Тя достигна вратата И блъсна длан в нея. По метала засвяткаха символи — отново и отново. Но не помръдваше от мястото си.

Достигнах я и напънах с тяло, докато оловото не се изкриви под рамото ми. В следващия миг от пръстите ми пораснаха нокти на хищна птица и нападнах с тях метала…

Дробовете ми горяха. Гърчеха се от болезнени спазми…

Амрен блъскаше по вратата и символите от елфическа светлина започваха да гаснат, мъждукайки така, сякаш отброяваха последните удари на сърцето й…

Трябваше да си поема въздух, да отворя уста и да вдишам, да потуша огъня в гърдите си…

Вратата изхвърча навън.

Кълбото елфическа светлина още грееше достатъчно ярко, за да зърна трите приказни, неземни същества с рибешки зъби, чиито дълги ципести пръсти ни придърпаха към покритите им с жабешка кожа обятия.

Водни сенки.

Не можех повече.

Като усетих бодливия им допир, отворих уста и водата прогони последните ми мисли, звуци и въздух. Тялото ми се сгърчи, острите ми нокти се прибраха…

Нещо ме изтласка през водната стена, наситена с боклуци и водорасли, толкова бързо, че очите под затворените ми клепачи запариха.

Сетне усетих топъл въздух — въздух, въздух, въздух, но дробовете ми бяха пълни с вода.

Нечий юмрук се заби в стомаха ми и аз я повърнах върху вълните. После загълтах въздух, примигвайки недоумяващо към лилаворозовата шир на утринното небе.

Някой се изкашля и вдиша рязко недалеч от мен. Завъртях се във водата на залива и видях Амрен да повръща — жива.

Сред вълните между нас водните сенки ни наблюдаваха с огромни, тъмни очи, а ониксовата им коса бе прилепнала като шлем по странните им глави.

Слънцето изгряваше зад тях, градът наоколо се разбуждаше.

Едно от съществата проговори:

— Дългът на сестра ни е изплатен.

После изчезнаха.

Амрен вече плуваше към далечния бряг — към сушата.

Молейки се водните сенки да не решат да се върнат и да ни разкъсат, заплувах след нея с бързи, но възможно най-незабележими движения.

Накрая достигнахме един тих плаж и се проснахме уморено на пясъка.

Голяма сянка скри слънцето и нечий ботуш ме побутна по прасеца.

— Какво правите тук? — попита Рисанд, облечен в черния си боен костюм.

Отворих очи и видях Амрен да се надига на лакти.

— Къде се загуби, по дяволите? — отвърна му с въпрос тя.

— Успяхте да задействате всеки един капан в проклетия храм. Бях зает да излавям всички стражи, които се спуснаха към двореца, за да обявят тревога. — Гърлото ми беше раздрано, а пясъкът гъделичкаше бузите и голите ми ръце. — Нали уж щеше да се погрижиш за това — укори я той.

— Проклетият храм… или проклетата Книга почти изцедиха силите ми — изсъска насреща му Амрен. — За малко да се удавим.

Той стрелна поглед към мен.

— Не усетих нищо през връзката…

— Сигурно онова място я е блокирало, идиот такъв — озъби му се Амрен.

Очите му просветнаха.

— Намерихте ли я?

Явно изобщо не го интересуваше, че почти се бяхме удавили, че бяхме на крачка от смъртта.

Докоснах жакета си и тежката метална плоча във вътрешния му джоб.

— Хубаво — каза Рис и тревогата в гласа му ме накара да надникна зад него.

В двореца отвъд залива наистина беше настанало оживление.

— Изпуснах няколко стражи — процеди той, хвана и двете ни за ръка и след миг изчезнахме от плажа.

Тъмният вятър беше студен и буен, а аз почти нямах сили да се държа за Рис.

И моите, и тези на Амрен се изчерпаха напълно тъкмо когато кацнахме във фоайето на градската къща. И двете се срутихме на дървения под, разпръсквайки вода и пясък по килима.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — провикна се от трапезарията Касиан.

Вдигнах гневен поглед към Рисанд, който просто тръгна към масата.

— И аз очаквам обяснение — заяви той на зяпналите в недоумение Касиан, Азриел и Мор.

Аз обаче се обърнах към Амрен, която още съскаше на пода. Тя присви зачервени очи насреща ми.

— Как?

— По време на Десятъка пратеничката на водните сенки се оплака, че не може да плати нито със злато, нито с риба. Със сестрите й умираха от глад. — Всяка дума напускаше гърлото ми с болка и очаквах да повърна отново. Рис заслужаваше да изцапам килима му. Макар че сигурно щеше да си удържи за щетите от заплатата ми. — Затова й дадох част от бижутата си, с които да изплати дължимото. Тя ми се закле, че със сестрите й никога няма да забравят добрината ми.

— Ще ми обясни ли някой какво става, ако обичате? — обади се Мор откъм трапезарията.

Двете останахме на пода, а малкото тяло на Амрен се разтърси от тих смях.

— Какво? — учудих се аз.

— Само безсмъртен със смъртно сърце би дал пари на онези ужасни твари. Толкова е… — Амрен прихна отново. Черната й коса беше наслоена с пясък и водорасли. За момент дори ми изглеждаше… човешки. — Не знам какъв късмет имаш, момиче, но определено трябва да благодариш на Котела за него.

Усетих как и от моите гърди се надига тих кикот пред смаяните погледи на останалите.

Последва го гърлен смях, продран като дробовете ми. Искрен, макар и леко истеричен — изпълнен с облекчение.

Двете се спогледахме и продължихме да се смеем.

— Дами — обади се Рисанд със спотаена заповед в гласа.

Изправих се на крака с пъшкане, ръсейки пясък около себе си, и подадох ръка на Амрен. Тя я стисна здраво, дори живачните й очи излъчваха учудваща топлота. Като стана, щракна с пръсти.

И дрехите ни мигновено изсъхнаха. С изключение на влажното петно под едната ми гърда, където още стоеше кутията.

Тръгнах към смълчаните си съюзници и бръкнах във вътрешния джоб на жакета. Леденият метал ухапа пръстите ми.

Пуснах оловната кутия на масата.

Тя тупна върху дървото и всички изругаха уплашено.

Рис вдигна пръст към мен.

— Само още нещо, Фейра. Ще бъдеш ли така добра да я отключиш?

Коленете ми омекнаха, главата ми се въртеше и чувствах устата си суха като пепел, пълна със сол и пясък, но… исках всичко да приключи.

Затова седнах в един стол, придърпах омразната кутия пред себе си и опрях длан в капака й.

Здравей, лъжкиньо, измърка тихо тя.

— Здравей — отвърнах кротко.

Ще ме прочетеш ли?

— Не.

Останалите не смееха да проронят и дума, въпреки че смайването им беше осезаемо. Рис и Амрен ме наблюдаваха най-съсредоточено.

Отвори се, наредих безмълвно.

Кажи „моля“.

— Моля — подчиних се аз.

Кутията — Книгата — замлъкна. После пророни:

Сходството събира.

— Отвори се — процедих през зъби.

Погубен и Възкресен; Възкресен и Погубен — така се върти колелото. Сходството събира.

Натиснах по-силно с длан, толкова уморена, че не ме беше грижа какви мисли се изливат от съзнанието ми, какви частици от мен самата и от някой друг: зной и вода, и лед, и светлина, и сянка.

Унищожителке на проклятия, прошепна Книгата и кутията се отвори.

Отпуснах се в стола, благодарна за бумтящия огън в близката камина.

Лешниковите очи на Касиан тъмнееха.

— Дано повече никога не чуя този глас.

— О, пак ще го чуеш — увери го равнодушно Рисанд, вдигайки оловния капак. — Защото ще ни придружиш на срещата с простосмъртните кралици, щом благоволят да откликнат на поканата ни.

Бях твърде изтощена, за да мисля за предстоящите ни премеждия. Ето защо просто надникнах в кутията.

Вътре нямаше книга — не и от хартия и кожа.

Страниците й бяха изковани от тъмен метал и свързани с три пръстена от злато, сребро и бронз, а думите — издълбани старателно на азбука, която не разпознавах. Е, в крайна сметка се оказваше, че уроците ми по четене са били напразни.

Рис не я извади от кутията и всички надникнахме вътре — само за да се отдръпнем ужасени.

Единствено Амрен продължи да се взира в нея с пребледняло като восък лице.

— Какъв е този език? — попита Мор.

Стори ми се, че ръцете на Амрен треперят, но преди да се уверя, тя ги пъхна в джобовете си.

— Не е от този свят.

Само Рис не се изуми от шока по лицето й, сякаш бе подозирал на какъв език може да е написана Книгата и именно затова я беше взел на тази мисия.

— Какъв тогава? — подкани я Азриел.

Тя не откъсваше поглед от Книгата — все едно виждаш призрак, някакво чудо.

— Това е Лешон Хакодеш. Свещеният език.

Живачните й очи се вдигнаха към Рисанд, явно и тя проумяваше защо бе настоял да я вземе с нас.

— Носят се легенди, че е написана на езика на велики същества, чийто страх от Котела ги подтикнал да създадат Книга, способна да се бори със силата му. Велики същества, посетили света ни… преди да изчезнат завинаги. Само ти, Амрен, можеш да я разчетеш.

— Не си играй такива игрички, Рисанд — предупреди го Мор.

Той поклати глава.

— Не е игра. Просто предположих, че Амрен може да ми е нужна… и се оказах прав.

Ноздрите на Амрен се разшириха леко и за момент се зачудих дали няма да го удуши, задето не й беше споделил теорията си, че Книгата може да е нещо повече от ключа към спасението ни.

Усмивката на Рис сякаш казваше, че ще й позволи да опита.

Дори Касиан посегна към дръжката на ножа си.

Тогава обаче Рисанд продължи:

— Освен това подозирах, че Книгата може да съдържа магията, необходима да те освободя и да те изпратя у дома. Възможно е, ако наистина твоята раса я е написала.

Амрен преглътна.

— Мамка му! — пророни Касиан.

— Не ти разкрих съмненията си — продължи Рис, — защото не исках да ти давам напразни надежди. Но ако легендите за този древен език се окажат верни… Не е изключено да намериш онова, което издирваш толкова дълго, Амрен.

— За да я разчета, ми трябва и другата половина — обяви тя с пресипнал глас.

— Да се надяваме, че кралиците ще отвърнат на поканата ни. — Той се намръщи към пясъка и водата, изцапали фоайето. — И че срещата с тях ще мине по-добре от тази.

Тя стисна устни, но очите й пламтяха.

— Благодаря ти.

Десет хилядолетия изгнаничество — самота.

Мор въздъхна — силен, драматичен звук, с който несъмнено целеше да наруши тежкото мълчание — и изяви желание да научи цялата история.

Азриел обаче отбеляза:

— Дори Книгата да е способна да обезсили Котела… ни остава да се преборим с Юриан.

Всички вдигнахме погледи към него.

— Ето това не ми се връзва — поясни шпионинът, почуквайки с белязан пръст по масата. — Защо му е на краля да го възкресява? И как го подчинява на волята си? Какво кара Юриан да му бъде предан?

— Мислил съм по въпроса — отвърна Рис и седна на масата срещу мен, между двамата си братя. Разбира се, че беше мислил по въпроса. Рис сви рамене. — Юриан лесно се вманиачаваше в това да преследва някакви неща… И умря с много непостигнати цели.

Лицето на Мор пребледня леко.

— Ако подозира, че Мириам е жива…

— Всъщност вероятно я смята за мъртва — обясни Рис. — А кой друг би могъл да му върне някогашната любовница, ако не един крал с помощта на Котела, съумяващ да възкресява мъртъвците?

— Дали Юриан би се съюзил с Хиберн само защото смята Мириам за мъртва и иска да си я върне? — замисли се Касиан, опирайки ръце на масата.

— По-скоро… за да отмъсти на Дракон, задето открадна сърцето й — отвърна Рис. После поклати глава. — Ще говорим за това по-късно.

Напомних си, че трябва да го разпитам за тези хора, за миналото им — и защо „В недрата на Планината“ не беше споменал, че познава мъжа, чието око красеше пръстена на Амаранта. Но след като се изкъпех. И пийнех вода. И се наспях.

Четиримата обаче отново се взряха в двете ни с Амрен — чакаха да чуят историята ни. Изтупах няколко песъчинки от себе си и й позволих да им разкаже за невероятното ни премеждие в храма.

Когато вдигнах очи от дрехите си, срещнах погледа на Рис.

Килнах леко глава и свалих щита си само колкото да му изпратя няколко думи по връзката ни: За сбъднатите мечти.

След секунда усетих нежна милувка по диамантената стена в съзнанието ми — любезна молба. Спуснах защитата напълно, поканих го вътре и гласът му изпълни главата ми.

За момичето ловец, което помогна на онеправданите — и за водните сенки, които плуват много, много бързо.