Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (36)

Глава 34

За щастие, откъм затворената врата на спалнята му не долитаха никакви звуци. Не чух нищо и когато посред нощ се изтръгнах от кошмар, в който ме въртяха на шиш, и първоначално не можах да си спомня къде се намирам.

Лунната светлина танцуваше по морето отвъд отворените ми прозорци и цареше тишина — пълна тишина.

Оръжие. Аз бях оръжие, чиято цел беше да открие Книгата и да осуети плановете на краля за стената, Юриан и войната, която можеше да унищожи целия свят… както и това място, а Великият господар бе способен да преобърне хода на събитията.

За част от секундата изпитах носталгия по Веларис, по светлините, музиката и Дъгата. По уютната топлина на градската къща сред хапливия зимен студ навън, по… чувството да бъда част от сплотената им групичка.

Може би Рис ме беше обвил с крилете си, беше ми писал онези послания, за да се увери, че оръжието му няма да се разпадне в последния момент.

Е, какво да се прави. Не ни свързваше нищо друго, освен клетвата да работим и да се бием заедно.

Оставаше си мой приятел. Спътник… или както другояче можех да нарека човек като него. Това, че беше отвел жена в леглото си, не променяше нищо.

Просто бях изпитвала известно облекчение при мисълта, че и той е самотен като мен.

 

 

Нямах смелостта да напусна стаята си за закуска, да проверя дали Рис се е върнал.

И с кого е седнал на масата.

Така или иначе, не ме чакаше друга работа чак до обедната ми среща с Таркуин. Ето защо останах в леглото си, докато слугите не влязоха в стаята ми, извиниха се, че са ме притеснили, и се обърнаха да си вървят. Спрях ги и им казах, че ще си взема вана, за да почистят на спокойствие. Те се подчиниха вежливо — макар и леко напрегнато.

Позадържах се в банята. И зад заключената й врата дадох воля на онази наследена част от силата на Таркуин, чрез която накарах водата да се надигне от ваната и започнах да моделирам с нея различни животни и същества.

На по-сериозна трансформация не смеех да се подложа. Гадеше ми се от мисълта да си придам животински черти. Поне още малко можех да не обръщам внимание на острите нокти, които дращеха в кръвта ми.

Из цялата баня хвърчаха водни пеперуди, когато осъзнах, че ваната ми е изстинала напълно.

Както бе сторила и предишната вечер, Нуала влезе през стената на стаята ми и ми помогна да се облека. Незнайно как, ала където и да се намираше в двореца, винаги разбираше, че съм готова и я очаквам. Серидуен, просветли ме тя, била изтеглила късата клечка и отговаряла за Амрен. Не се престраших да я попитам за Рис.

Нуала ми избра рокля в морскозелено, която комбинира с бижута от розово злато, накъдри косата ми и я сплете в дебела, свободна плитка, украсена с перли. Нямах представа дали знаеше защо съм в двореца, каква мисия имам. Но се погрижи особено внимателно за лицето ми — озари устните ми с малиново червило и напудри съвсем дискретно скулите ми. Вероятно щях да изглеждам невинна и очарователна, ако сиво-сините ми очи не бяха по-хлътнали от снощи, когато се бях любувала на отражението си в огледалото.

Вече познавах двореца достатъчно добре, че да стигна сама до мястото, където с Таркуин си бяхме уредили среща, преди да се разделим вечерта. Централният салон се намираше на средния етаж и беше идеалното място за срещи на онези, които живееха в кулите, и другите, които работеха тихомълком на долните етажи.

Тук бяха всички съвещателни стаи, бални зали, трапезарии и останалите помещения, предвидени за посетители, публични събития и сбирки. Всяко от стълбищата към жилищните етажи, откъдето идвах, се охраняваше от по четирима войници. Някои от тях ме наблюдаваха зорко, докато чаках Великия им господар до една колона с мидени черупки. Питах се дали бе усетил как си играя със силата му във ваната, дали подозираше, че онази нейна частица, от която се беше отказал, сега е тук и изпълнява моята воля.

Когато часовникът удари два, Таркуин излезе от една от съседните стаи, следван от моите спътници.

Рисанд плъзна поглед по роклята ми, съвсем очевидно избрана в чест на домакина ни и народа му. Несъмнено му направи впечатление, че не надзърнах към него, нито към Кресеида, а само към Таркуин и Амрен. Вариан вече крачеше към войниците в дъното на стълбището, които поздравих със сдържана усмивка.

— Изглеждаш чудесно днес — каза ми Таркуин и наведе леко главата си.

Явно Нуала беше неповторим шпионин. Оловносивата туника на Таркуин беше гарнирана със същия нюанс морскозелено като този на роклята ми. Сякаш бяхме подбрали дрехите си умишлено. Макар че с кестенявозлатистата ми носа и бледа кожа бях по-скоро негов огледален образ.

Още усещах преценяващия поглед на Рис върху себе си.

Не му обърнах внимание. Хрумна ми по-късно да му изпратя едно бясно водно куче — нека го захапе по задника.

— Дано не ви прекъсвам — казах на Амрен.

Тя сви слабите си рамене, които днес бяха облечени в каменносиво.

— Тъкмо довършвахме доста оживена дискусия за армадите и за това кой би могъл да командва обединения фронт. Знаеше ли — продължи тя, — че преди да се издигнат толкова, Таркуин и Вариан са предвождали флотата на Нострус?

Вариан, който се намираше на няколко метра от нас, понастръхна, но не се обърна.

Срещнах погледа на Таркуин.

— Не спомена, че си бил капитан на кораб. — Опитах да прозвуча заинтригувано, сякаш нищо не ме притесняваше.

Той потри тила си.

— Възнамерявах да ти разкажа за това по време на обиколката ни. — Предложи ми лакътя си. — Тръгваме ли?

Нито дума — не бях проронила нито дума на Рисанд. Просто хванах Таркуин под ръка и изрекох на въздуха пред себе си:

— До скоро!

Нещо докосна щита в съзнанието ми, нещо мрачно — могъщо.

Навярно предупреждение да внимавам.

Макар че доста ми приличаше на тъмното, мъждукащо чувство, което измъчваше мен самата — толкова, че пристъпих малко по-близо до Таркуин. И му хвърлих чаровна, кокетна усмивка, с каквато не бях удостоявала никого от дълго време.

Чувството от другата страна на щита ми замлъкна.

Хубаво.

Таркуин ме отведе в толкова огромна съкровищница, че цяла минута зяпах смаяно… и претърсвах рафтовете за някаква частица от силата на Великия господар до мен, като онази, която бях призовала във ваната.

— И това… това е само една от съкровищниците?

Помещението се намираше дълбоко под двореца, зад масивна оловна врата, отваряща се само чрез допира на Таркуин. Не посмях да се доближа до ключалката, за да проверя дали и моят нямаше да проработи — като ключ фалшификат.

Почувствах се като лисица в кокошарник.

Таркуин се засмя.

— Предците ми са били алчни копелета.

Поклатих глава и тръгнах към рафтовете, вградени в каменната стена — непробиваема, освен ако не прокопаех тунел в планината. Или ако някой не ме ответреше дотук. Въпреки че помещението вероятно беше защитено със заклинания като тези в градската къща и Дома на Ветровете.

Имаше сандъци, препълнени с бижута, перли и нешлифовани скъпоценни камъни, ковчежета, преливащи от злато. Богато украсени доспехи стояха на пост до едната стена; рокли от паяжина и звездна светлина се редяха край другата. Видях всевъзможни мечове и кинжали. Но книги нямаше. Нито една.

— Знаеш ли историята зад всяко от съкровищата?

— Само за някои — отвърна той. — Нямам много време да ги разучавам.

Прекрасно, вероятно изобщо не знаеше за Книгата, нямаше да усети липсата й.

Завъртях се в кръг.

— Кое е най-ценното нещо тук?

— Да не би да си решила да ме ограбиш?

Изкисках се.

— Що за крадец задава такива въпроси?

Лъжлива, лицемерна мошеничка — ето що за човек задаваше такъв въпрос.

Таркуин впи поглед в мен.

— Бих казал, че в момента гледам най-ценното нещо тук, пред себе си.

Изчервих се съвсем искрено.

— О… много мило.

Той ми се усмихна ласкаво. Явно високата му позиция още не беше пречупила добродушието му. Надявах се никога да не се случи.

— Честно казано, нямам представа коя е най-голямата ценност в съкровищницата ни. Пълна е с безценни семейни реликви.

Отидох да разгледам отблизо един рафт. Огърлица от рубини лежеше върху кадифена възглавничка — всеки от алените камъни беше с размера на пъдпъдъче яйце. Такова бижу би подхождало само на безкрайно величествена жена — в противен случай блясъкът му можеше да засенчи носителката.

На друг рафт забелязах перлена огърлица. После и сапфирена.

На съседния — огърлица от черни диаманти.

Всеки от тъмните камъни криеше мистерия — и отговор, всичките спяха.

Таркуин дойде зад мен и надникна през рамото ми. Погледът му се плъзна към лицето ми.

— Вземи я.

— Какво? — завъртях се аз.

Той потри тила си.

— Като благодарствен подарък. Заради случилото се „В недрата на Планината“.

Попитай го още сега — поискай му Книгата вместо огърлицата.

Но за целта трябваше да си имаме доверие, а… колкото и мил да беше, си оставаше Велик господар.

Той взе кутийката от мястото й, затвори капака и ми я подаде.

— Ти беше първият човек, който не се присмя на идеята ми да разруша границите между Върховни и нисши елфи. Дори Кресеида ми се подигра, като й казах. Ако не искаш да приемеш огърлицата в знак на благодарност, задето ни спаси, приеми я заради това.

— Идеята е смислена, Таркуин. Одобрението ми не заслужава възнаграждение.

Той поклати глава.

— Просто я вземи.

Ако откажех, щях да го обидя, така че приех кутията.

— Ще ти стои прекрасно в Двора на Нощта — отбеляза Таркуин.

— Е, може пък да остана тук и да ти помогна да промениш света.

Той кривна уста.

— Имам нужда от съюзник в северните земи.

Затова ли ме беше довел тук? Затова ли ми подаряваше огърлицата? Чак сега осъзнавах, че сме напълно сами тук, долу, че се намирах под земята, на място, в което лесно можеха да ме затворят…

— Няма защо да се страхуваш от мен — увери ме той. Толкова ли издавах боязънта си? — Но говорех сериозно. Имаш… влияние върху Рисанд. А той е прочут с трудния си характер. Винаги получава каквото пожелае, не споделя с никого плановете си, докато не ги изпълни, и не се извинява за нищо. Бъди негов посланик в света на човеците… но бъди и наш. Видя града ми. Имам още три като него. Амаранта ги изравни със земята почти веднага, след като превзе земите ни. Сега народът ми иска само мир, сигурност и повече никога да не му се налага да наднича уплашено през рамо. Някои от другите Велики господари са ми разказвали за Рис… предупреждавали са ме за него. Но той ме пощади „В недрата на Планината“. С Брутиус, братовчед ми, събирахме войски във всичките си градове, за да щурмуваме „В недрата на Планината“. Заловиха го да се промъква през тунелите за една от срещите ни. Рис го прочете в съзнанието му, сигурен съм. Въпреки това я излъга в лицето и й се изопна, когато нареди да го превърнат в жив призрак. Може да е било заради негови лични подбуди, но го направи и от милост. Знаеше, че съм млад и неопитен, и реши да ме пощади. — Таркуин поклати умислено глава. — Понякога си мисля, че Рисанд… мисля си, че е станал нейна курва, за да пощади всички ни, за да ни предпази от цялото й внимание. Нямах намерение да издавам плановете ни. Но ми се струваше, че той вижда истината в очите ми — или поне тъгата.

— Знам, че от мен се очаква да те възприемам като негова марионетка, като личното му чудовище — продължи Таркуин. — Ала виждам добрината в сърцето ти. И вярвам, че тя му се отразява повече от всичко друго. Показва, че двамата с него може и да имате много тайни…

— Спри — изстрелях аз. — Просто… спри. Знаеш, че не мога да ти кажа нищо. И не мога да ти обещая нищо. Рисанд е Велик господар. Аз просто му служа.

Таркуин заби поглед в земята.

— Прости ми, ако подходих твърде дръзко. Още се уча как да играя игрите на дворовете ни, което направо вбесява съветниците ми.

— Дано никога не се научиш на игрите им.

Таркуин задържа очите си върху мен с предпазливо, помрачено изражение.

— Тогава ми позволи да ти задам един директен въпрос. Вярно ли е, че си напуснала Тамлин, защото те е заключил и къщата си?

Опитах да не допускам спомена в съзнанието си, ужаса и агонията на разбитото ми сърце. Въпреки това кимнах.

— А вярно ли е, че Дворът на Нощта ти се е притекъл на помощ?

Кимнах отново.

— Дворът на Пролетта е наш южен съсед — обясни Таркуин. — Отношенията помежду ни са доста напрегнати. Но ако никой не ме попита, няма да спомена, че си била тук.

Крадла, лъжкиня, манипулаторка. Не заслужавах приятелството му.

Сведох глава в знак на благодарност.

— Имаш ли да ми показваш други съкровищници?

— Златото и бижутата не са ли достатъчно впечатляващи? Какво стана с окото ти на търговец?

Потупах с пръст върху кутията.

— О, получих каквото исках. Сега ми е любопитно дали съюзничеството с теб си струва.

Смехът на Таркуин закънтя между каменните стени и купищата скъпоценности.

— И бездруго не ми се ходеше на съвещания точно днес.

— Колко лекомислен и безотговорен Велик господар.

Таркуин отново ми предложи лакътя си и ме изведе от съкровищницата, потупвайки ръката ми.

— Знаеш ли, Фейра, струва ми се, че и теб лесно може да те обикне човек. А още по-лесно е да се сприятели с теб.

Извърнах свенливо очи, а той затвори вратата след нас и допря длан до мястото над дръжката. Чу се щракване на ключалки.

Таркуин ме отведе до другите съкровищници в подземията на двореца си — едни бяха пълни с бижута, други — с оръжия, трети — с дрехи от отминали епохи. Като ме въведе в книгохранилището, сърцето ми подскочи… но и там не намерих нищо. Нищо, освен стара кожа, прахоляк и тишина. Нито капка сила с отпечатъка на елфа до мен, нито следа от издирваната Книга.

Накрая ме поведе към последната стая, пълна с кафези и купчини, загърнати с чаршафи. Щом плъзнах поглед по произведенията на изкуството, скрити зад отворената врата, казах:

— Май се наситих за днес.

Той затвори помещението, без да задава въпроси, и поехме нагоре към оживените, слънчеви етажи на двореца.

Трябваше да има и други скривалища, където да е скътана Книгата. Освен ако не се намираше в друг град.

Нямах много време. Скоро Рис и Амрен щяха да изчерпат политическите си теми на разговор с домакините ни и щеше да се наложи да си вървим. Просто се молех да открия Книгата на Диханията достатъчно бързо — без да се намразвам повече, отколкото вече се мразех.

 

 

Рисанд се излежаваше на леглото ми така, сякаш беше негово.

Само като видях как е подпрял ръце зад главата си и опънал дългите си крака върху завивките, стиснах зъби.

— Какво искаш?

Затръшнах вратата достатъчно силно, че да подчертая думите си.

— Да разбирам ли, че кокетниченето с Таркуин не ти е помогнало?

Метнах кутията на леглото.

— Ти ми кажи.

Той се надигна, отвори капака и усмивката му посърна.

— Това не е Книгата.

— Не. Красив подарък е.

— Ако искаш бижута, Фейра, просто ми кажи. Макар че очаквах да си наясно, че всичко в гардероба ти е купено специално за теб.

Не бях предполагала, но отвърнах:

— Таркуин е добър мъж и добър Велик господар. Трябва просто да му поискаш проклетата Книга.

Рис затвори капачето.

— Значи, успял е да събуди съвестта ти с бижута и сладки приказчици?

— Нуждае се от съюз с теб, и то отчаяно. Иска да ти се довери, да може да разчита на теб.

— Е, Кресеида смята братовчед си за доста амбициозен тип, затова на твое място не бих му вярвал сляпо.

— Така ли? Кога ти сподели мнението си: в леглото ли?

Рис се изправи с грациозно, бавно движение.

— Това ли е причината да не ме поглеждаш? Защото мислиш, че съм я изчукал, за да пропее?

— За да пропее или за удоволствие, все едно ми е.

Той заобиколи леглото, но аз не помръднах от мястото си дори когато застана на педя от мен.

— Ревнуваш ли, Фейра?

— Ако аз ревнувам от нея, то ти ревнуваш от Таркуин и сладките му приказчици.

Рисанд оголи зъби.

— Да не мислиш, че ми е особено приятно да флиртувам със самотна жена, за да получа информация за двора й и за Великия й господар? Да не мислиш, че се гордея с това? Че ми беше хубаво да я занимавам, за да можеш ти да обработиш Таркуин с усмивки и погледи, така че да намериш Книгата и да си вървим у дома?

— Май доста се забавляваше.

Той изръмжа тихо, злобно.

— Не съм спал с нея. Тя искаше, но дори не я целунах. Изведох я на по питие в града, позволих й да говори за живота и грижите си, после я изпратих до стаята й и дори не прекрачих прага й. Чаках те на закуска, но ти така и не слезе. Очевидно си ме избягвала. Днес опитах да срещна погледа ти, но не ми обърна никакво внимание.

— Това ли те ядоса? Че не ти обърнах внимание? Или че толкова лесно допуснах Таркуин до себе си?

— Ядоса ме — отвърна леко задъхано Рис, — че му се усмихна.

Светът избледня около мен и останаха само думите му.

— Наистина ревнуваш.

Той поклати глава, отиде при масичката до отсрещната стена и пресуши наведнъж някаква чаша с кехлибарена течност. После облегна ръце на масата и мощните мускули на гърба му потрепериха под ризата му, докато сянката на крилете му се опитваше да придобие форма.

— Чух какво му каза… че ще е лесно да се влюбиш в него. И говореше напълно искрено.

— Е, и? — Друг отговор не ми дойде наум.

— Ревнувах от това. Защото явно аз не съм… такъв човек. За когото и да било. Дворът на Лятото винаги е поддържал неутрални отношения с мен; проявиха характер само през годините „В недрата на Планината“. Пощадих Таркуин, защото бях чувал за намеренията му да въведе равнопоставеност между Върховни и нисши елфи. Аз се стремя към същото от години. Без успех, но… пощадих го точно заради това. И Таркуин с неутралния му двор… не се тревожи, че някой някога ще го напусне, защото заплахата за живота на всички, за живота на децата им, винаги ще я има. Да, завиждам му… защото на него винаги ще му е лесно. И никога няма да разбере какво е да изпращаш желанията си към нощното небе.

Дворът на Мечтите.

Обитаван от хората, които знаеха, че всяка мечта си има цена — и си струва да я платят. Воините копелета, нечистокръвните илирианци, чудовището, попаднало в красиво тяло, мечтателят, роден в Двор на Кошмарите… И момичето ловец с душа на художник.

Навярно защото по-уязвим не го бях виждала никога, или заради паренето в очите ми, но отидох при него. Без да го погледна, взех гарафата с кехлибарена течност и си наля един пръст, после напълних и неговата чаша.

Вдигнах очи и чукнах кристал в кристал. Бистрият звън проряза грохота на морето под нас.

— Да пием за хората, които гледат към звездите и мечтаят, Рис.

Той се протегна за питието си и впи толкова пронизителен поглед в мен, че се зачудих как изобщо се бях изчервила пред този на Таркуин.

Рис чукна чашата си в моята.

— За звездите, които ни слушат, и за мечтите, които се сбъдват.