Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (19)

Глава 17

Юриан.

Името кънтеше в главата ми дори след като вечерята приключи и Мор, Касиан, Азриел и Амрен спряха да се препират кой какво ще прави през утрешния ден, докато ние двамата с Рис посещавахме Затвора.

Рис отново ме пренесе над града, през морето от светлини и тъмнина. Бързо установих, че преживявах доста по-лесно издигането, но дори не можех да гледам дълго, докато ме спускаше, без да усетя как храната се надига в стомаха ми. Не от страх — просто реакция на тялото ми.

Летяхме в мълчание и шепнещият зимен вятър беше единственият звук около нас, независимо от топлия пашкул, който ме бранеше от студа. Чак когато уличната музика ни посрещна в града, се престраших да надникна към лицето му, съсредоточено в полета и неразгадаемо.

— Тази вечер… отново те почувствах. През връзката. Пак ли съм преодоляла щитовете ти?

— Не — отвърна той, оглеждайки калдъръмените улици под нас. — Връзката ни е… живо нещо. Отворен канал помежду ни, изграден от силите ми и… нуждите ти в онзи ден, когато сключихме сделката.

— Тогава имах нужда само да не умра.

— Имаше нужда да не си сама.

Погледите ни се срещнаха, но мракът ми попречи да разчета неговия. Затова първа извърнах очи.

— Все още разучавам как и защо понякога надзъртаме в най-съкровените тайни на отсрещния — призна той. — Затова не мога да дам обяснение за онова, което си почувствала тази вечер.

„Имаше нужда да не си сама.“

Ами той? Беше прекарал цели петдесет години далеч от приятели и семейство…

— Заблуди Амаранта и целия свят, че с радост управляваш Двора на Кошмарите. Но всичко е било просто фасада… за да защитиш най-важното.

Градските светлини позлатиха лицето му.

— Обичам народа и семейството си. Винаги бих се превърнал в чудовище, за да ги защитя.

— Вече го направи „В недрата на Планината“. — Думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги възпра.

Вятърът разроши косата му.

— И подозирам, че съвсем скоро ще ми се наложи да го сторя отново.

— Каква беше цената? — дръзнах да попитам най-сетне. — За това да запазиш града в тайна, да спасиш свободата му?

Той се устреми право надолу, размаха криле и ни приземи плавно върху покрива на градската си къща. Понечих да се отдръпна от него, но той хвана с пръсти брадичката ми.

— Вече знаеш.

Курвата на Амаранта.

Рис кимна и се зачудих дали не бях произнесла двете ужасяващи думи на глас.

— Дори като ми отне силите, жалките им останки в тялото ми бяха напълно достатъчно да проникна в съзнанието на всеки жител на Двора на Нощта, живеещ в неин плен, и изобщо всеки, запознат с истината. Сътворих мрежа помежду им и контролирах мислите им всяка една секунда на всеки ден, всяко десетилетие, така че да забравят за Веларис, за Мор, Амрен, Касиан и Азриел. Амаранта искаше да разбере кои са близките ми, кого да изтезава и убие. Но дори не подозираше, че те са тук и управляват града и народа ми. С остатъка от силата си реших да скрия колкото мога от очите й. Стигаше ми само за един град. Затова избрах този, който, така или иначе, бе останал скрит от историята. Аз го избрах и сега трябва да живея с горчивата мисъл за всички извън него, които страдаха толкова. А Веларис… всеки, който прелиташе над него или минаваше покрай границите му, не виждаше нищо друго, освен голи скали, а опиташе ли да мине през него, внезапно губеше желание. Спрях мореплаването и търговията по вода: моряците станаха земеделци. А тъй като силите ми бяха съсредоточени в закрилата на града, Фейра, нямаше как да се боря с Амаранта. И за да я накарам да спре да издирва близките ми, реших да се превърна в нейна курва.

Беше сторил всичко онова, всички онези ужасии… за да предпази народа си, приятелите си. И единствената част от себе си, която бе успял да защити от покварата й, макар и на цената на петдесетгодишен плен в скален затвор…

Той разгърна широко крилете си. Навярно малцина извън Веларис и илирианските военни лагери знаеха за тях. А може би дълго преди появата на Амаранта беше изтрил всеки спомен за тях от съзнанието на Притиан.

Рис пусна брадичката ми. Но докато отместваше ръка, аз сграбчих китката му, усещайки силата в нея.

— Жалко, че притианци не знаят нищо. — Музиката от улиците почти заглуши думите ми. — Че си им позволил да мислят най-лошото за теб.

Той отстъпи назад. Крилете му шибаха въздуха като гигантски барабани.

— Щом най-скъпите ми същества знаят истината, останалите не ме интересуват. Отиди да поспиш.

После излетя в небето и потъна в мрака между звездите.

 

 

Пропаднах в дълбок сън, който ме повлече като подводно течение — надолу, надолу и все надолу, докато вече не можех да му се измъкна.

Лежах гола върху познатия червен мрамор, докато Амаранта плъзваше острието на ножа си по ребрата ми и стоманата дращеше кожата ми.

— Измамно, предателско човешко същество — нареждаше те — с мръсно, лъжовно сърце.

Ножът хладно обхождаше плътта ми. Мъчех се да стана, но тялото ми не откликваше.

Амаранта притисна устни към хлътнатината на гърлото ми.

— И ти си чудовище като мен. — Тя плъзна острието по хълма на лявата ми гърда, към настръхналото ми зърно, сякаш виждаше сърцето под нея. Заридах. — Не пилей сълзите си.

Някой крещеше името ми отдалече; умоляваше ме.

— Ще превърна вечността в ад за теб — обеща тя, притисна пърха на кинжала в чувствителната плът под гърдата ми и устните й закръжаха над моите, преди да натисне…

 

 

Ръце — нечии ръце на раменете ми; разклащаха ме, стискаха ме. Опитвах да им се изтръгна и през цялото време крещях, крещях…

— Фейра!

Гласът беше едновременно нощта и зората, и звездите, и земята… и първичното му могъщество укроти всяко кътче от тялото ми.

— Отвори очи! — нареди ми гласът.

Подчиних се.

Гърлото ме болеше, устата ми беше пълна с пепел, лицето ми — потно и лепкаво. А Рисанд… Рисанд кръжеше над мен с тревожен поглед.

— Просто кошмар — увери ме той, дишайки учестено като мен.

Лунната светлина, процеждаща се през прозореца, озаряваше усуканите татуировки по ръцете, раменете и мускулестите му гърди. Същите като моята. Той огледа лицето ми.

— Кошмар — повтори.

Веларис. Намирах се във Веларис, в неговия дом. И сънувах… онзи кошмар…

Чаршафите и завивките ми бяха съдрани. Разцепени. Но не с нож. А пепеливият, пушечен вкус в устата ми…

Вдигнах смайващо нетрепващата си ръка и открих, че пръстите й завършват с димящи живи въглени. Хищни огнени нокти, които бяха раздрали чаршафите ми, сякаш обгаряха кървящи рани…

Отблъснах Рисанд с рамо, строполих се на земята и хукнах към банята, прекатурвайки един малък сандък. Паднах на колене пред тоалетната и повърнах. Отново. И отново. Пръстите ми съскаха върху хладния порцелан.

След миг големи, топли ръце прибраха косата ми назад.

— Дишай — прошепна Рис. — Представи си как угасват като свещи един по един.

Повърнах отново и потреперих, когато светлината и горещината достигнаха зенита си, после се изляха от мен, оставяйки успокояващо празна, хладна тъмнина след себе си.

— Е, и така става — каза Рис.

Щом се осмелих да погледна ръцете си, стиснали тоалетната чиния, живите въглени бяха угаснали. Дори разбушувалата се сила във вените ми и в костите ми вече спеше.

— Преследва ме един кошмар — подхвана Рис, държейки косата ми, докато повръщах отново, — в който не аз съм под нея, а Касиан или Азриел. Приковала е крилете им за леглото с гвоздеи и не мога да спра. Наредила ми е да гледам и знам, че съм ги предал жестоко.

Изплюх се в тоалетната и пуснах водата. Изчаках водовъртежът да спре и чак тогава обърнах глава към него.

Той продължаваше да държи косата ми с нежни, но непоколебими пръсти.

— Не си ги предал — казах дрезгаво.

— Направих… ужасни неща, за да го предотвратя.

Виолетовите му очи почти сияеха в смътната светлина.

— И аз съм вършила ужасни неща.

Чувствах потта си лепкава като кръв — кръвта на онези двама елфи…

Завъртях се рязко и едва успях да се надвеся над тоалетната навреме. Другата му ръка зачерта дълги, утешителни линии по гърба ми, докато продължавах да бълвам вечерята си. Когато и последната вълна отшумя, пророних:

— Огньовете?

— Дворът на Есента.

Нямах сили за отговор. Накрая просто се облегнах на хладната вана и затворих очи.

Като се събудих, през прозорците се изливаше слънчева светлина, а аз лежах в леглото си — загърната със свежи, чисти чаршафи.

 

 

Вдигнах поглед към стръмния тревист склон на малката планина, потрепервайки от допира на плаващите наоколо мъгли. Земята зад нас се спускаше към отвесните скали и буйното оловно море отвъд тях. Пред нас се ширеше плосковърха планина от сиви скали и зелени мъхове.

Рис стоеше до мен с двуостър меч на гърба си, кинжали в ножниците на бедрата си и илирианско бойно облекло, ако съдех по това на Касиан и Азриел от предишната вечер. Тъмните му панталони, покрити с изтъркани кожени пластини като люспи, бяха толкова впити, че за пръв път забелязвах колко мускулести са краката му. Тесният му жакет имаше отвори за крилата, които беше разгърнал докрай, а по раменете и предмишниците си носеше тъмна, изподрана броня.

Ако облеклото му не ми подсказваше какво ни очаква днес, ако и моето собствено не ми говореше достатъчно, то трябваше само да погледна скалата пред нас, за да се уверя, че изживяването няма да е приятно. Преди час, докато Рис пишеше молбата за посещение на Двора на Лятото в кабинета си, дори не ми беше хрумнало да попитам какво ни предстои тук. А и Рис не беше сметнал за нужно да ми обясни каква работа има в Двора на Лятото, освен да „скрепи дипломатическите отношения помежду им“.

— Къде сме? — проговорих за пръв път, откакто бяхме пристигнали на това място с ответряне.

Във Веларис беше ясен, слънчев ден. Тук, където и да се намирахме, ни посрещаше мразовита пустош. Само скали, суха трева, мъгли и морето.

— На един от Западните острови — отговори Рисанд, отправил поглед към внушителната планина пред нас. — А това — посочи той — е Затворът.

Наоколо не се виждаше нищо — никой.

— Не забелязвам нищо.

— Затворът е онази скала. Вътре са затворени най-гнусните и опасни същества и престъпници, които можеш да си представиш.

Значи, искаше да влезем там — в скалата, под още една ужасяваща планина…

— Това място — продължи той — съществува още от времето, преди да се появят Великите господари. Преди Притиан да стане Притиан. Някои от затворниците помнят тези дни. Помнят времената, когато не моето семейство, а това на Мор владееше Севера.

— Защо Амрен отказва да влезе вътре?

— Защото някога е била затворничка там.

— Не в това си тяло… предполагам.

Жестока усмивка.

— Не. Не в него.

Изтръпнах.

— Ще се стоплиш от прехода — отбеляза Рис. — Не е позволено да се влиза с ответряне, нито по въздух. Посетителите трябва да стигнат до входа пеша. По дългия път.

Гледах го застинала.

— Но… — Думата заседна в гърлото ми.

Мисълта, че трябваше да вляза под още една планина…

— За да се успокоя — продължи той, — си напомням, че съм се измъкнал от онова място. Всички сме се измъкнали.

— Но едва.

Опитах да си поема дъх. Не можех, не можех…

— Измъкнахме се. А ако не влезем в тази планина, може отново да ни сполети същата участ.

Мразовитата мъгла хапеше лицето ми. Опитах, наистина опитах да направя крачка напред.

Но тялото ми отказваше да се подчини.

Отново опитах; заради Илейн и Неста, и така уязвимия човешки свят, но… просто не можех.

— Моля те — прошепнах.

Не ме интересуваше дали се излагах още на първия си ден.

Рисанд, както ми беше обещал, просто ме хвана за ръката и ме върна под зимното слънце, сред ярките цветове на Веларис.