Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (14)

Глава 12

През първата седмица след завръщането ми не ми беше позволено да се отдалечавам от къщата.

Безименна заплаха бе проникнала в земите ни и Тамлин и Люсиен бяха свикани да се борят с нея. Попитах приятеля ми каква е, но… той придоби онова изражение, което винаги превземаше лицето му, когато искаше да ми отговори, но предаността към Тамлин го спираше. Затова не попитах отново.

Веднага щом двамата напуснаха, Ианта се завърна — да ми прави компания, да ме защитава… кой знае.

Само тя имаше право да влиза в къщата. Шумната групички придворни лордове и дами, почти постоянно присъствие в дома на Тамлин, бяха учтиво отпратени заедно с личните им прислужници. Поне за това се благодарях, вече нямаше опасност да се натъкна на тях из коридорите на имението или в градината и да ми се налага да преравям паметта си за имената им, историите им… и да понасям тайните им погледи, отправени към татуировката ми. Но знаех, че Тамлин харесваше компанията им, някои от тях наистина му бяха стари приятели и той обичаше домът му да ехти от смях и глъч. Въпреки това долавях как някои сред тях си разменяха думи като спаринг-партньори — хубавички слова, прикриващи жлъчни обиди.

Радвах се на тишината, нищо че започваше да ми натежава, да изпълва главата ми, докато в нея не останеше нищо друго, освен… пустош.

Вечност. Такава ли щеше да е моята?

Обграждах се с книги, с истории за хора и места, за които никога не бях чувала. Навярно само те ми пречеха да потъна в пълно отчаяние.

Тамлин се върна след осем дни, целуна ме бегло по челото и ме огледа от глава до пети, после се запъти към кабинета. Където го чакаше Ианта с новини.

Които не ми се полагаше да чуя.

Останала сама в коридора, изпратих с поглед двама им със закачулената жрица до двойната врата в отсрещния му край, а в следващия момент мярнах червено…

Вцепених се за миг, но инстинктът ме накара да се завъртя…

Не беше Амаранта.

Люсиен.

Червената коса беше негова, не нейна. Намирах се в имението, не в онази тъмница…

Очите на приятеля ми — и металното, и другото — гледаха ръцете ми.

Ноктите ми растяха, извиваха се. Не бяха изтъкани от сенки, а съвсем истински, като онези, които бяха раздирали бельото ми стотици пъти…

Спри спри спри спри спри…

Спрях.

Ноктите се разнесоха из въздуха като дим от духната свещ.

Люсиен погледна към Тамлин и Ианта, без да усети какво се беше случило току-що, после кимна безмълвно като знак да го последвам.

Тръгнахме по голямото стълбище към втория етаж, чиито коридори пустееха. Не поглеждах картините по стените им. Нито слънчевата градина отвъд високите прозорци.

Подминахме моята стая, подминахме и неговата, а накрая влязохме в малък кабинет, който видимо бе необитаем.

Той затвори вратата след мен и се облегна на дървото.

— От колко време се появяват ноктите? — попита тихо.

— За пръв път ми се случва. — Гласът ми звучеше глухо в ушите ми.

Люсиен ме огледа — ярката лилаво-червеникава рокля, която Ианта ми беше избрала тази сутрин, лицето, на което не виждах смисъл да придавам ведро изражение…

— Не мога да ти помогна особено — продължи дрезгаво той, — но поне ще говоря с него тази вечер. За обучението. Силите ти ще се проявяват, независимо от това дали ги упражняваш, или не… без значение дали някой те гледа. Ще говоря с него тази вечер — повтори той.

Но аз вече знаех какъв ще е отговорът.

Посегнах да отворя вратата, на която се беше облегнал, и Люсиен не ме спря. Тръгнах си, без да кажа и дума повече. Спах до вечеря и станах, колкото да ям, а като слязох на долния етаж, виковете на Тамлин, Люсиен и Ианта ме изпратиха обратно към стълбището.

— Ще я намерят и ще я убият — изсъска Ианта на Люсиен.

— Рано или късно ще я надушат, така че не виждам разлика — отвърна гръмогласно Люсиен.

— Разликата е там — процеди гневно Ианта, — че поне сега само ние знаем. Да не мислиш, че единствено Фейра ще пострада заради откраднатите от Великите господари сили? Децата ви — обърна се тя към Тамлин — също ще ги наследят. И господарите го знаят. Ако не убият Фейра веднага, може да се досетят колко полезно би било и те самите да се облагодетелстват с потомство от нея.

Стомахът ми се преобърна при мисълта, че може да ме отвлекат и да ме държат за… разплод. Но нима бе възможно един Велик господар да постъпи така?

— Ако някой от Великите господари направи подобно нещо — продължи Люсиен, — останалите няма да застанат зад него. Ще понесе гнева на шест двора. Никой не е толкова глупав.

— Рисанд е толкова глупав — изплю Ианта. — А със силата, която притежава, може да устои на всичко. Представяш ли си — навярно се беше обърнала към Тамлин, защото гласът й поомекна, — че един ден може просто да не ти я върне. Виждаш колко отровни лъжи сипе в ушите й. Има начини да я измъкнем от лапите му. — Добави с тиха ненавист. — Ние самите може и да не сме способни да го надвием, но имам приятели отвъд океана…

— Не сме убийци — прекъсна я Люсиен. — Рис е трън в очите ни, но кой би заел мястото му…

Кръвта ми се смръзна и можех да се закълна, че пръстите ми се вледениха.

— Тамлин. Там — продължи Люсиен с умолителен тон. — Позволи й да се упражнява, да овладее силите си. Нека има шанс, ако останалите Велики господари наистина я погнат…

Двамата оставиха Тамлин да помисли.

Краката ми се задвижиха веднага щом чух първата дума от устата му, тиха като пърлено ръмжене.

— Не.

Докато се изкачвах по стълбището, долових и останалото.

— Не бива да им даваме причина да заподозрат, че има такива способности, а с обучението ще постигнем именно това. Не ме гледай така, Люсиен.

Отново тишина.

След това се чу злобен рев и магическа вълна разтърси къщата.

— Точка по въпроса — процеди Тамлин с нисък, смъртоносен глас.

Не исках да знам какво се случва в онази стая, какво е направил на Люсиен, как го бе погледнал той, за да предизвика подобен изблик.

Заключих вратата на спалнята си и напълно забравих за вечерята.

 

 

Тамлин не дойде при мен тази нощ. Питах се дали с Ианта и Люсиен не продължават да обсъждат бъдещето ми и заплахите, отнасящи се до него.

На следващия ден, когато най-сетне станах от леглото, заварих стражи пред стаята ми.

От тях разбрах, че Тамлин и Люсиен вече са се затворили в кабинета. Придворните ги нямаше да сноват по коридорите и имението тънеше в тишина. Тъй като нямах какво друго да правя, реших да се разходя по градинските пътеки, които отъпквах толкова често, че се учудвах как отпечатъците от обувките ми не се бяха отбелязали неизличимо в светлата пръст.

Единствено моите стъпки отекваха по лъснатите коридори, докато подминавах страж след страж, всичките въоръжени до зъби и усърдно извърнали очи от мен. Никой не ми говореше. Напоследък дори слугите се придържаха към своето крило, освен ако не се наложеше да излязат по някоя задача.

Може би бях станала твърде ленива, може би целодневното ми мързелуване ме предразполагаше към онези изблици. Всеки можеше да ме види вчера.

И макар да не бяхме говорили за способностите ми… Ианта знаеше за тях. Откога ли? Мисълта, че Тамлин й е казал…

Копринените ми пантофи шумоляха по мраморните стъпала, а шифоненият шлейф на зелената ми рокля пълзеше зад мен.

Каква тишина. Прекомерна тишина.

Трябваше да изляза от къщата. Да направя нещо значимо. Щом селяните не искаха помощта ми, хубаво. Все някакво внимание щях да си намеря.

Тъкмо се канех да свърна по коридора към кабинета на Тамлин, за да го принудя да ми възложи някаква задача, да му се примоля, ако трябваше, когато вратите се отвориха и двамата с Люсиен излязоха тежковъоръжени. Ианта не беше с тях.

— Заминавате толкова скоро? — попитах, като достигнаха фоайето.

Лицето на Тамлин представляваше мрачна маска.

— Нещо се случва по западната морска граница. Налага се да отида.

Най-близката до Хиберн граница.

— Може ли да дойда с вас? — Не бих попитала направо, но…

Тамлин спря. Люсиен продължи сковано напред и излезе през отворената входна врата.

— Съжалявам — отвърна Тамлин и посегна към мен. Аз отстъпих назад. — Прекалено опасно е.

— Знам как да се крия. Просто… вземи ме с вас.

— Няма да рискувам враговете ни да те докопат.

„Какви врагове? Кажи ми… кажи ми поне нещо.“

Надникнах през рамото му към входната алея, където го чакаше Люсиен. Не видях коне. Явно този път нямаше нужда от тях, все пак собствените им крака бяха по-бързи. Но не се и съмнявах, че мога да поддържам темпото им. Щях да изчакам да тръгнат и после…

— Дори не си го помисляй — предупреди ме Тамлин.

Обърнах лице към него.

— Не си помисляй да тръгваш след нас — изръмжа той.

— Мога да се бия — опитах отново. Половин истина. Инстинктът за самосъхранение не беше същото като бойно умение. — Моля те.

Едва ли мразех други две думи повече от тези.

Той поклати глава и пое през фоайето към входната врата. Последвах го, нареждайки:

— Винаги ще има някаква заплаха. Винаги ще има конфликт или враг, или нещо друго, което да ме държи заточена тук.

Той спря пред грамадните дъбови врати, поправени с такава преданост, след като тварите на Амаранта ги бяха разрушили.

— Та ти дори не можеш да спиш нощем — отвърна внимателно той.

— Нито пък ти — парирах го аз.

Тамлин обаче продължи невъзмутимо:

— Едва понасяш присъствието на други хора…

— Обеща ми. — Гласът ми пресекна. И вече не ме беше срам да се моля. — Имам нужда да изляза от тази къща.

— Помоли Брон да ви изведе на езда с Ианта…

— Не искам да излизам на езда! — Разперих ръце. — Не искам да излизам на езда, нито на пикник, нито да бера диви цветя. Искам да правя нещо смислено. Вземи ме с вас.

Момичето, което се бе нуждаело от закрила, безопасност и спокойствие… беше умряло „В недрата на Планината“. Аз бях умряла и нямаше кой да ме защити от всичкия ужас, преди вратът ми да се счупи. Затова се бях защитила сама. И отказвах да предам онази част от себе си, която се бе възродила и трансформирала „В недрата на Планината“. Тамлин си беше възвърнал силите, беше станал закрилникът, който копнееше да бъде.

Аз пък вече не бях човешкото момиче, нуждаещо се от глезене и угаждане, от удобства и лесен живот. Не знаех как да ги пожелая отново. Как да стана смирена.

Ноктите на Тамлин изскочиха.

— Дори да поема този риск, неовладените ти способности ще са ни по-скоро в тежест.

Все едно ме замеряше с камъни толкова силно, че усещах как се пропуквам. Въпреки това вдигнах брадичка и заявих:

— Идвам с вас, независимо дали ти харесва, или не.

— Никъде няма да ходиш — отсече и излезе през вратите с извадени нокти. Вече слизаше по стълбището, когато достигнах прага.

Където се блъснах в невидима стена.

Залитнах назад и умът ми заиздирва логично обяснение на случилото се. Бях построила същата стена онзи ден в кабинета, затова се разтършувах из отломките от душата и сърцето ми за някаква връзка с онзи щит — може би аз самата се бях блокирала. Но тялото ми не излъчваше никаква сила.

Протегнах ръка към откритото пространство между двете врати. И пръстите ми се опряха в нещо твърдо.

— Тамлин — пророних.

Но той вече вървеше по чакълестия път към желязната порта. Люсиен още стоеше в дъното на стълбището и ме гледаше с бледо, бледо лице.

— Тамлин — извиках, бутайки стената.

Той не се обърна.

Блъснах юмрук в невидимата преграда. Тя не помръдна — солиден, втвърден въздух. А още не познавах собствените си способности достатъчно добре, че да опитам да мина през нея, да я разбия… Бях се съгласила да не упражнявам уменията си заради него…

— Не си прави труда — посъветва ме Люсиен. Тамлин излезе през портата и изчезна с ответряне. — Затворил те е в къщата. Всички останали могат да влизат и излизат… с изключение на теб. Ще си свободна чак когато вдигне щита.

Беше ме затворил в къщата.

Ударих щита отново. И отново.

Нищо.

— Просто… бъди търпелива, Фейра — рече плахо Люсиен и закрачи след Тамлин. — Моля те. Ще видя какво мога да направя. Ще пробвам отново.

Почти не го чувах заради бученето в ушите ми. Не изчаках да го видя как минава през портата, изчезвайки отвъд нея.

Бях затворник в къщата на Тамлин.

Спуснах се към най-близкия прозорец във фоайето и го отворих със замах. Свеж пролетен полъх влетя през него и аз посегнах да бръкна в отвора, но пръстите ми отскочиха от невидимата стена. Гладък, твърд въздух отвърна на допира ми.

Стана ми трудно да дишам.

Бях в капан.

Заклещена бях в тази проклета къща. Все едно се връщах „В недрата на Планината“, в онази килия…

Заотстъпвах назад с леки, бързи крачки и се блъснах в дъбовата маса в центъра на фоайето. Никой от близките стражи не дойде да види какво е станало.

Беше ме впримчил тук; беше ме заключил.

Спрях да виждам мраморния под и картините по стените… и внушителното стълбище зад мен. Спрях да чувам чуруликането на птиците и ветреца отвъд завесите.

В следващия момент разтърсваща чернота изникна изпод краката ми и ме погълна с грохот.

Едва сдържах писъка си, едва не рухнах на десет хиляди парчета. Вместо това се свлякох на мраморния под, превих се над коленете си и обгърнах разтрепераното си тяло с ръце.

Беше ме затворил тук, затворил, затворил…

Трябваше да намеря изход; с толкова мъки бях успяла да избягам от един затвор, а сега, сега…

Ответряне. Можех да изчезна и да се появя някъде другаде, на някое открито, свободно място. Потърсих силата си, потърсих нещо, което да ми покаже изхода. Но не намерих нищо. Нямах нищо и се бях превърнала в нищо и не можех да се измъкна…

Някой викаше името ми отдалече.

Алис… Алис.

Но аз се бях скътала в пашкул от тъмнина и огън, и лед, и вятър, пашкул, който стопи пръстена върху ръката ми и златото прокапа в празното пространство под мен, а смарагдът се катурна след него. Обвих се в стихийната си сила, сякаш можеше да ме предпази от приближаващите се стени, да ми спечели поне малка глътка въздух…

Нямаше изход; нямаше изход; нямаше изход…

 

 

Слаби жилави ръце ме хванаха под мишниците.

Нямах енергия да им се съпротивлявам.

Едната се премести под коленете ми, другата подпря гърба ми и ме вдигнаха във въздуха, притискайки ме към здраво женско тяло.

Не я виждах, не исках да я виждам.

Амаранта.

Беше дошла да ме отведе отново; да ме убие след всичкото това време.

Чувах гласове. Два женски гласа.

Нито един от тях… не принадлежеше на Амаранта.

— Моля те… моля те, погрижи се за нея.

Алис.

Другата отвърна до ухото ми:

— Трябва да си много, много благодарна, че Великия господар го нямаше, когато пристигнахме. Стражите ви ще имат страхотно главоболие, като се свестят, но поне са живи. Радвай се.

Мор.

Мор ме държеше на ръце — носеше ме.

Тъмнината се поразсея достатъчно, че да си поема дъх и да видя, че минава през вратата към градината. Отворих уста, но тя ме погледна и каза:

— Да не смяташ, че щитът му е способен да ни удържи? Рис го срути за нула време.

Ала не забелязвах Рис никъде, а и тъмнината отново ме погълна. Вкопчих се в Мор и опитах да дишам, да мисля.

— Свободна си — заяви Мор. — Свободна си.

Не в безопасност. Не спасена.

Свободна.

Понесе ме през градината, през полята отвъд нея, през хълма отвъд тях и влезе в… пещера…

Явно бях започнала да се мятам в ръцете й, защото заповтаря:

— Излязохме, свободна си — отново и отново, и отново, докато ни поглъщаше същинският мрак.

След част от секундата ме изнесе на светло под ярката, ухаеща на ягоди и трева слънчева светлина. Хрумна ми, че сме попаднали в Двора на Лятото, докато…

Докато дълбоко, злобно ръмжене не разсече въздуха пред нас, прорязвайки дори моята тъмнина.

— Направих всичко по учебник — обясни Мор на източника му.

После ме подаде в нечии чужди ръце и аз се помъчих да дишам, да пусна поне струйка въздух в дробовете си, докато не чух гласа на Рисанд:

— Значи, работата ни тук е свършена.

Забрули ме вятър, преплетен с древна тъмнина.

Но след миг по-сладка, по-нежна нощ погали тялото ми, замилва нервите ми, дробовете ми и ме изпълни с въздух, унесе ме в сън.