Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (71)

Глава 69
Фейра

Тамлин ни приземи в чакъла на входната алея.

Бях забравила каква тишина цареше на това място.

Колко е малко. Пусто.

Пролетта беше в разцвета си, въздухът — напоен с нежния аромат на рози.

Имението изглеждаше все така прекрасно. Докато не зърнах вратите, зад които ме беше затворил. Прозореца, по който бях блъскала в отчаянието си да изляза. Красив, обвит в розови храсти затвор.

Главата ми пулсираше от болка, но се усмихнах и казах през сълзи:

— Мислех, че повече никога няма да видя дома си.

Тамлин ме наблюдаваше внимателно, сякаш още не ми вярваше.

— И аз така мислех.

И ни предаде — предаде всяка невинна душа в земите си, само и само да си ме върнеш.

Любовта беше лек, но и отрова.

И сега гореше в гърдите ми. Точно до връзката, която кралят на Хиберн дори не беше докоснал, защото не подозираше колко надълбоко трябва да бръкне, за да я разруши. За да раздели двама ни с Рис.

Наистина боля — боля ужасно, докато разваляше сделката помежду ни, а Рис изигра ролята си съвършено, с истински ужас на лице. Двамата бяхме неповторими партньори в игрите.

Когато предишната вечер ме заведе в храма да положа клетвата си, не се усъмних в плана му нито за миг, не казах нищо друго, освен „Да“. На него, на Веларис, на Двора на Нощта.

А сега усещах нежна, любяща милувка по връзката, скътана под пустошта, където някога бе живяла сделката ни. Изпратих му искрица любов по нишката, мечтаейки да го докосна, да го прегърна, да се посмея с него.

Но не позволих на тези мисли да намерят израз върху лицето ми. Вместо това го изпълних с кротко облекчение и се притиснах към Тамлин с въздишка.

— Имам чувството, че… всичко е било само сън. По-скоро кошмар. Но… въпреки това си те спомних. И когато те видях в замъка днес, започнах да се боря със зъби и нокти, защото знаех, че това може да е единственият ми шанс и…

— Как успя да се освободиш от контрола му — попита Люсиен иззад нас.

Тамлин му изръмжа предупредително.

Бях забравила за него. Другарят на сестра ми. Майката наистина имаше чувство за хумор.

— Просто го пожелах… не знам как точно стана. Просто поисках да се освободя от него и се случи.

Двамата вперихме погледи един в друг, докато Тамлин не погали с палец рамото ми.

— Пострада ли някак?

Опитах да запазя самообладание. Макар че знаех за какво говори. Фактът, че очакваше подобно нещо от Рисанд…

— Н-не знам — заекнах. — Не… не си спомням нищо.

Люсиен присви металното си око, сякаш усещаше лъжата.

Но аз вдигнах поглед към Тамлин и погалих устните му. С бялата си небелязана ръка.

— Ти си истински — пророних. — Освободи ме.

Едва се сдържах да не извадя острите си нокти и да издера очите му. Предател. Лъжец. Убиец.

— Сама се освободи — прошепна Тамлин. После махна към къщата. — Почини си, по-късно ще говорим. Трябва да… да намеря Ианта. И да й изясня някои неща.

— Искам… този път искам да участвам — заявих, когато опита да ме подкани обратно към красивия затвор. — Не ме изолирай пак. Не ме обграждай със стражи. Моля те. Имам толкова много да ти разказвам за тях… макар и да си спомням само откъслеци. Но мога да съм ти от помощ. Можем да върнем сестрите ми. Нека ти помогна.

Нека те отведа в грешната посока. Нека поразя теб и двора ти, Юриан и онези подли, коварни кралици. А после нека разкъсам Ианта на малки, малки парченца, които да заровя в някоя тайна яма.

Тамлин огледа лицето ми и най-сетне кимна.

— Ще започнем отначало. Този път всичко ще е различно. Докато те нямаше, осъзнах… че съм грешал. Толкова съм грешал, Фейра. И съжалявам за това.

Твърде късно. Твърде късно, дявол да те вземе. Но отпуснах глава на рамото му, а той ме прегърна с една ръка и ме поведе към къщата.

— Няма значение. Важното е, че вече съм си у дома.

— Завинаги — обеща той.

— Завинаги — повторих аз, надничайки назад към Люсиен.

Той ме гледаше втренчено. С каменно лице. Сякаш бе прозрял лъжите ми до една.

Сякаш знаеше за втората татуировка под дясната ми ръкавица и за магията, с която я криех.

Сякаш знаеше, че пускаха лисица в кокошарника си — а не можеше да направи нищо.

Не и ако искаше да види отново другарката си. Илейн. Изпратих му мила, сънлива усмивка. И сложих началото на играта помежду ни.

Достигнахме внушителното мраморно стълбище към входната врата на имението.

И Тамлин несъзнателно въведе Великата господарка на Двора на Нощта в сърцето на владенията си.