Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (55)

Глава 53

Мор пренощува в колибата и дори нарисува няколко елементарни човечета до вратата на килера. Три жени с абсурдно дълги, буйни коси, наподобяващи нейната собствена, и трима крилати мъже, които сякаш се бяха раздули от собствената си самовлюбеност. Ставаше ми смешно всеки път, като ги видех.

Тръгна си след закуска и стигна пеша до мястото, откъдето ответрянето беше възможно. Помахах на далечната й, трепереща фигура, преди да изчезне.

После плъзнах поглед по блещукащата бяла шир, вече толкова разтопена от пролетното слънце, че тук-там се прокъсваше, разкривайки повехналата зимна трева, чиито стръкове се протягаха към синьото небе и планините наоколо. Знаех, че лятото рано или късно ще достигне дори тази топяща се приказка, тъй като в килера бях намерила въдици и спортно оборудване, които се използваха в топло време, но ми беше трудно да си представя как повсеместните снегове и ледове ще отстъпят място на мека трева и диви цветя.

За един миг, кратък като живота на морска пяна, видях и себе си там: тичах през ливада, спяща под тънка коричка от сняг, прескачайки кръстосващите я поточета, и пирувах с едри горски плодове, докато слънцето залязваше зад планините.

После щях да се прибера у дома, във Веларис, където най-сетне щях да обиколя Художническия квартал, да посетя всички магазинчета и галерии, да понауча нещо и може би — някой слънчев ден — дори да си отворя собствено ателие. Не за да продавам творбите си, а за да обучавам начинаещи художници… и други като мен: прекършени тук-там, но готови да се борят за себе си — да научат кои са изпод всичката тъмнина и болка. А в края на деня щях да се прибирам у дома уморена, но доволна — благодарна.

Щастлива.

Щях да се връщам в градската къща, при приятелите ми, всеки от тях със своята интересна история от деня, и всички заедно щяхме да вечеряме около голямата маса.

А Рисанд…

Рисанд…

И той щеше да е сред нас. Щеше да ми услужи с парите, необходими да отворя ателието си; а понеже нямаше да взимам такса от учениците си, щях да му се издължа, продавайки картините си. Но щях да му се издължа, нищо че ми беше другар.

Той щеше да идва тук през лятото, да лети над ливадата и да ме гони през малките поточета и по тревистите склонове на планините. Да седи с мен под звездите и да ми дава сочни горски плодове. Щеше да е с нас и на масата в градската къща, да се смее гръмогласно — вече никога нямаше да е студен, жесток и мрачен. Нямаше да е ничий роб или курва.

А нощем… Нощем щяхме да се прибираме в общата ни стая и той щеше да ми разказва за приключенията си, а аз на него — за това как е минал денят ми…

И ето.

Виждах бъдещето си.

Ярко като изгрева над Сидра.

Виждах посока и цел, и покана да разуча всички възможности, които ми предлагаше безсмъртието. Вече не ми се струваше толкова вяло и празно.

Затова щях да се боря с нокти и зъби за бъдещето си — да го защитавам ревностно.

И вече знаех как да започна.

 

 

Изнизаха се пет дни, през които изрисувах всички стаи в колибата. Преди да си тръгне, Мор ми подсигури допълнително боя и повече храна, отколкото можех да погълна.

Но след цели пет дни, прекарани тук, се отегчих да общувам само със себе си и да чакам — омръзна ми и от топящия се капещ сняг.

За щастие, Мор се върна същата вечер и затропа силно и нетърпеливо по вратата.

Бях си взела вана преди час, измивайки боята от места по тялото си, на които дори не можех да си представя, че е възможно да се оцапам, и косата ми още беше влажна, когато отворих вратата и ме обгърна хладен въздух.

Но не Мор стоеше облегната на касата й.