Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (50)

Глава 48

Близката „странноприемница“ се оказа просто шумна кръчма с няколко стаи за гости, за които обикновено се плащаше на час. Но точно в този момент нямаше свободни. Освен едно тясно, тясно помещенийце, част от таванския етаж.

Рис държеше никой да не научава кой се е подслонил сред Върховните и нисши елфи, илирианците и останалите посетители на странноприемницата. И наистина дори аз едва го разпознах, когато — без магия, а само с леко изменение в позата на тялото — притъпи неземната мощ, която винаги излъчваше, до такава степен, че заприлича на най-обикновен, макар и извънредно привлекателен илириански воин, ядосан, задето му се налагаше да вземе последната свободна стая, разположена толкова високо в къщата, че само тясно стълбище водеше към нея: без коридор, без съседни обитатели. Ако исках да използвам банята, трябваше да сляза на долния етаж, а като се запознах с миризмите и звуците, носещи се откъм шестте стаи на него, реших категорично да я навестя набързо на път към таванското ни помещение и да не стъпвам вътре чак до сутринта.

Денят на игри с вода, огън, лед и тъмнина в ледения дъжд така ме беше смачкал, че никой не благоволи да ме погледне — дори най-пияните и самотни гости на заведението. Градчето се състоеше само от това място, от шивашки дюкян, бакалия и бардак, сякаш съществуваше единствено заради ловците, воините и пътниците, тръгнали през гората към илирианските земи или в обратна посока. Както и за всички онези, които искаха да водят спокоен, уединен живот. Беше толкова малко и отцепено от света, че Амаранта и подчинените й дори не си бяха направили труда да го опустошат.

Откровено казано, изобщо не ме интересуваше къде бяхме, стига да се намирах на сухо и топло. Рис отвори вратата на таванската ни стаичка и ме пусна да вляза.

Е, оказваше се поне едно от двете.

Таванът му беше така наклонен, че за да стигна до другата страна на леглото, трябваше да пропълзя по дюшека. Имаше толкова малко място, че беше почти невъзможно да заобиколя до миниатюрния гардероб, скътан до отсрещната стена, чиито вратички можех да отворя дори седнала на леглото.

Леглото.

— Поисках стая с две — обясни Рис, вдигайки ръце.

Дъхът му излизаше на облачета. Нямаше дори камина.

Нито пък достатъчно пространство, че да го накарам да спи на пода. Не вярвах, че съм овладяла до такава степен огнената си дарба, че да стопля стаята. Най-вероятно щях да подпаля целия вертеп.

— Щом не смееш да използваш магия, ще трябва да се топлим един друг — отбелязах аз и на момента съжалих. — С телесна топлина. — Побързах да поясня. И за да изтрия дяволитата му физиономия, добавих: — Със сестрите ми спяхме в едно легло, свикнала съм.

— Ще пробвам да държа ръцете си настрана.

Устата ми пресъхна леко.

— Гладна съм.

Усмивката му веднага посърна.

— Ще сляза до долу за храна, докато ти се преоблечеш. — Вдигнах вежди и той добави: — Колкото и умело да се сливам с тълпата, доста хора познават лицето ми. Предпочитам да не се задържам долу твърде много време.

Той извади една пелерина от багажа си и я наметна, нагласяйки процепите й около крилете си — за да ги скрие, трябваше да използва магия, а не му се рискуваше. По-рано днес се беше принудил да употреби малко от силата си — достатъчно малко според него, че враговете му да не забележат, но при всички случаи скоро нямаше да се върнем в тази част на гората.

Рис вдигна качулката си и аз се полюбувах за миг на тъмнината и опасността, които излъчваше, и на крилете му.

„Смъртта долита с чудовищни криле.“ Така щях да нарека картината.

— Обичам да ме гледаш така — промълви той.

Дрезгавината в гласа му нагорещи тялото ми.

— Как?

— Сякаш не се плашиш от мощта ми. Сякаш ме виждаш истински.

А за мъж като него, отраснал с идеята, че е най-могъщият Велик господар в историята на Притиан, способен да разкъсва съзнания, ако не внимаваше, както и че е сам — сам със силата си, с бремето си, но и съзнаващ, че точно този страх е най-несломимото му оръжие срещу заплахите за народа му… това значеше много. Бях уцелила право в десетката по време на спора ни след мисията в Двора на Кошмарите.

— Първоначално се боях от теб.

Белите му зъби просветнаха в сенките под качулката му.

— Напротив. Притеснявах те, но никога не съм те плашил. Усещал съм откровения страх на достатъчно хора, че да знам разликата. Може би затова ми стана такава слабост.

Кога? Но преди да попитам, той тръгна надолу по стълбището, затваряйки вратата след себе си.

Едва изхлузих полузамръзналите си дрехи, полепнали по подпухналата ми от дъжда кожа, като междувременно успях да се блъсна в ниската част на тавана, в стените и в едната месингова колона на кревата. Стаята беше толкова студена, че се преобличах на етапи: смених подгизналата си риза със суха, кожените панталони — с топъл клин, а мокрите си чорапи — с дебели, ръчно плетени, които стигаха чак до коленете ми. Като нахлузих и възголемия пуловер, ухаещ леко на Рис, седнах на леглото с кръстосани крака и зачаках.

Леглото не беше малко, но определено не беше и достатъчно голямо, за да се преструвам, че няма да спя до него. Особено с крилете.

Дъждът барабанеше по покрива на няколко сантиметра от главата ми, озвучавайки с монотонния си ритъм мислите, пулсиращи в ума ми.

Само Котелът знаеше какво докладваше Люсиен на Тамлин точно в този момент, ако не го беше сторил още преди часове.

Бях му изпратила писмо, а той изобщо не го отчете. Точно както не отчиташе или отхвърляше почти всичките ми молби. Вечно се лъжеше, че знае какво е най-добро за благополучието и безопасността ми. А Люсиен бе готов да ме отведе против волята ми.

Мъжете от елфическата раса по принцип бяха териториални, доминантни, арогантни същества, но онези от Двора на Пролетта… имаше нещо гнило в тях. Защото знаех — чак — мозъка на костите си, че колкото и да ме напрягаше Касиан, кажех ли „не“, веднага щеше да отстъпи. И че ако… ако слабеех, а Рис не правеше нищо по въпроса, Касиан или Азриел щяха да предприемат мерки. Щяха да ме отведат някъде — на правилното място — и да се погрижат за Рис по-късно.

Но Рис… той в никакъв случай не би пропуснал да види какво се случва с мен; не би постъпил толкова заблудено и себично. Беше разбрал що за жена е Ианта още в първия момент. А и знаеше какво е да живееш в плен, да си напълно безпомощен и всеки ден да се бориш с ужасите на всяко от двете.

Бях обикнала Великия господар, показал ми удобствата и чудесата на Притиан; предоставил ми времето, сигурността и пълния стомах, необходими ми за да рисувам. Вероятно една малка част от мен щеше да го обича вечно, но… Амаранта бе прекършила и двама ни. Или поне мен, но до такава степен, че неговото аз и моето ново аз вече не си пасваха.

И можех да се примиря с това. Да го преживея. Сигурно в началото щеше да е трудно, но с времето щях да го постигна.

Стъпките на Рис бяха почти безшумни. Издаде ги единствено скърцането на стълбите. Станах да отворя вратата още преди да е почукал и го намерих на прага с поднос в ръце. Отгоре му имаше четири покрити съда, две чаши и бутилка вино, а…

— Кажи ми, че подушвам яхния — рекох нетърпеливо, отстъпвайки встрани, за да влезе, и затворих вратата, докато той носеше таблата с храна към леглото. Да, в стаята нямаше място дори за маса.

— Заешка, ако може да се вярва на готвача.

— Може да ми го спестиш — отвърнах и той се ухили насреща ми. Широката му усмивка подръпна нещо дълбоко в мен и аз извърнах поглед, сядайки внимателно до подноса, за да не изсипя храната. Вдигнах капака на двете купи. — Какво има в чиниите?

— Пай с месо. Не посмях да се поинтересувам какво. — Стрелнах му кръвнишки поглед, но той вече заобикаляше леглото на път към гардероба с раницата си в ръка. — Започвай без мен. Аз първо ще се преоблека.

Наистина целият беше мокър — сигурно умираше от студ.

— Трябваше да се преоблечеш още преди да слезеш в кръчмата.

Взех лъжицата и разбърках яхнията, въздъхвайки блажено, когато парата целуна премръзналото ми лице.

Скърцането на подгизнала кожа изпълни малката стаичка. Насилих се да не мисля за голите му, загорели от слънцето гърди, за татуировките по тях. За твърдите му мускули.

— Все пак ти се упражнява цял ден. Полага ти се топла вечеря.

Опитах яхнията. Беше безвкусна, но ставаше за ядене — и най-вече беше гореща. Започнах да се храня мълчаливо и докато слушах шумоленето на сухите му дрехи, се мъчех да мисля за ледени вани, загнояли рани, гъбички по пръстите — изобщо за всичко друго, но не и за голото му тяло, толкова близо до мен… и леглото, на което седях. Налях си чаша вино, после напълних и неговата.

Накрая Рис се промуши между леглото и щръкналия ъгъл на стената, свил криле зад гърба си. Носеше свободни тънки панталони и тясна риза от мек памук.

— Как успяваш да се облечеш с тези криле? — попитах го, като подхвана яхнията си.

— Гърбът на ризата е с цепки, които се закопчават със скрити копчета. Но при нормални обстоятелства просто я обличам с магия.

— Май постоянно прибягваш до нея.

Той сви рамене.

— Така се разтоварвам от напрежението. Магията трябва да се освобождава периодично, да се изцежда, иначе се натрупва и ме подлудява. Затова и наричаме илирианските камъни Сифони. Помагат ни да източваме нужното количество от силата ни.

— Буквално ли те подлудява?

Оставих празната купа от яхнията и вдигнах капака на чинията с месния пай.

— Съвсем буквално. Или поне така разправят. Но наистина усещам напора й, ако не я освобождавам твърде дълго.

— Това е ужасно.

Той пак сви рамене.

— Всичко си има своята цена, Фейра. Ако цената на това да защитя народа си е ежедневно да се боря със силата, която ми дава тази възможност, съм готов да я платя. Амрен ме е научила как да я контролирам. Страшно съм й задължен. Тя ми показа и как да издигам купола, който брани града ни, докато аз съм тук.

Всички край него имаха едно или друго полезно умение. С изключение на мен — аз бях просто странна кръстоска и носех повече беди, отколкото ползи.

— Напротив — увери ме той.

— Спри да четеш мислите ми.

— Понякога направо крещиш по връзката ни; няма как да не чуя. Пък и обикновено всичко е изписано по лицето ти. Трябва само да знаеш как да го прочетеш. Което прави днешното ти изпълнение още по-впечатляващо.

Той остави купата от яхнията си, а аз — празната чиния от пая и се наместих върху възглавниците с чашата вино между премръзналите си длани. Отпих глътка, докато го гледах как се храни.

— Да не се уплаши, че ще тръгна с него?

Вилицата спря пред устата му и той я свали.

— Чух целия ви разговор. Знаех, че можеш да се справиш сама, но… — Той сдъвка хапка от пая си, преди да продължи. — Но в крайна сметка реших, че ако тръгнеш с него, ще го преглътна някак. Изборът беше твой.

Пийнах още вино.

— А ако ме беше хванал?

В очите му светеше безкомпромисна решимост.

— В такъв случай щях да разкъсам света, за да те върна.

По гръбнака ми се спусна тръпка и не можах да извърна очи от него.

— А аз щях да го подпаля, ако беше опитал да те нарани — пророних.

Не го бях признала дори пред себе си.

Очите му проблеснаха.

— Знам.

Той довърши вечерята си, свали празния поднос в ъгъла на пода и седна срещу мен на леглото, допълвайки чашите ни. Беше толкова висок, че трябваше да стои приведен, за да не блъска главата си в тавана.

— Мисъл за мисъл — предложих аз. — Без обучение, ако обичаш.

Рис се засмя, пресуши чашата си и я постави на подноса.

Погледа ме как отпивам дълга глътка от моята и облизвам долната си устна, преди да каже:

— Мисля си, че като те гледам, се чувствам така, сякаш умирам. Сякаш не ми достига въздух. Желая те толкова силно, че когато съм с теб, не мога да се съсредоточа в нищо друго, а тази стая е прекалено малка, да ти покажа точно колко. Особено с крилете ми.

Сърцето ми прескочи. Не знаех какво да правя с ръцете си, с краката си, с лицето си. Изгълтах остатъка от виното и оставих чашата до леглото, извиквайки смелостта си.

— Аз си мисля, че не мога да спра да мисля за теб. И то от доста време. Дори преди да напусна Двора на Пролетта. Сигурно това ме прави предателска, лъжлива отрепка, но…

— Не е вярно — заяви той със сериозно изражение.

Но беше. В седмиците между срещите ни нямах търпение да видя Рисанд. И не страдах, когато Тамлин спря да идва в спалнята ми. Той се беше отказал от мен, но и аз от него. Затова бях лъжлива отрепка.

— Май трябва да поспим — пророних.

Трополенето на дъжда изпълва стаята дълго време, преди Рисанд да отвърне:

— Добре.

Пропълзях до вътрешната страна на леглото, закътана точно под най-ниската част на тавана, и се пъхнах под завивката. Хладните, твърди чаршафи ме обгърнаха като ледени ръце, но не от това изтръпнах, а защото след миг дюшекът се огъна, юрганът се раздвижи и двете свещи до леглото угаснаха.

Мракът ме обви в същия момент, в който и топлината на тялото му. Едва се сдържах да не се преместя към нея. Ала никой от двама ни не помръдна.

Очите ми се впиха в тъмнината, докато слушах ледената песен на дъжда, опитвайки се да открадна поне малко от топлината на Рис.

— Трепериш толкова силно, че цялото легло се тресе — промълви той.

— Косата ми е мокра — отвърнах откровено.

Той се умълча, после леглото изскърца и потъна точно зад гърба ми. В следващия миг топлината му ме заля като вълна.

— Никакви волности — обеща ми. — Просто телесна топлина.

Подигравателната нотка в гласа му ме ядоса.

Но мускулестите му ръце ме обгърнаха плътно: едната прилепна до корема ми, притегляйки ме към уютното му тяло, а другата се пъхна под ребрата ми и се изви около гърдите ми, така че неговите се допряха до гърба ми. Краката му се преплетоха с моите, а после над двама ни се спусна по-тежка, по-топла тъмнина с аромат на цитрус и морска сол.

Вдигнах ръка към нея и докоснах нещо меко, копринено — крилото му ме обвиваше като в пашкул. Плъзнах пръст по него и той потрепери, притискайки ме още по-силно към себе си.

— Пръстът ти… е много студен — процеди той и думите му стоплиха врата ми.

Опитах да сдържа усмивката си и извих шия към него с надеждата дъхът му да погали кожата ми отново. Пак плъзнах пръст по крилото му, но този път и нокътят ми закачи меката повърхност. Рис се стегна и разтвори ръка върху корема ми.

— Ах, ти, жестоко, безмилостно същество — измърка той и носът му погали голата ми шия. — Не са ли те учили на обноски?

— Не предполагах, че илирианците са толкова чувствителни — заявих, прокарвайки още един пръст по вътрешността на крилото му.

Нещо твърдо се опря в задните ми части. Обля ме горещина и тялото ми се напрегна и отпусна едновременно. Отново погалих тъмната мембрана над мен, този път с два пръста, и той потрепери до гърба ми.

Неговите пръсти, разперени върху корема ми, започнаха да рисуват бавни, лениви фигури. Единият се завъртя около пъпа ми и аз се долепих още повече към силното тяло зад мен, извивайки своето, така че да улесня достъпа на другата му ръка до гърдите ми.

— Алчно същество — прошепна той до врата ми. — Първо ме измъчваш със студените си ръце, а сега искаш… какво точно искаш, Фейра?

„Още, още, още“, едва не го замолих, докато едната му ръка се спускаше надолу по извивките на гърдите ми, а другата продължаваше да гали корема ми бавно — толкова бавно, отправяйки се към ниския колан на клина ми и разпалилата се под него жар.

Зъбите му драснаха лениво кожата на врата ми.

— Какво искаш, Фейра?

Той захапа нежно ухото ми.

Аз простенах съвсем тихичко и се притиснах изцяло към него, сякаш така можех да насоча ръката му към правилното място. Знаех какво копнее да чуе. Но нямаше да му направя това удоволствие. Още не.

Затова отвърнах задъхано:

— Искам развлечение. Искам… забавление.

Тялото му отново се стегна до моето.

И ми стана чудно дали усети лъжата в думите ми, или си помисли, че наистина само това желая.

Но ръцете му продължиха похода си.

— Тогава ми позволи да се погрижа за това.

Едната му ръка се пъхна под деколтето на пуловера ми и тънкия плат на ризата ми. Допирът с мазолестата му кожа изтръгна гърлен стон от мен, а когато загрубелите му пръсти достигнаха върха на едната ми гърда и закръжаха около настръхналото й зърно, той прошепна дрезгаво до врата ми:

— Обичам ги. — Ръката му се плъзна и към другата ми гърда. — Нямаш представа колко ги обичам.

Кокалчето на единия му пръст погали зърното ми и аз изпъшках, намествайки се към него с безмълвна молба. Усещах го твърд като гранит зад себе си, а като се долепих до мъжеството му, той изсъска сладострастно до кожата ми:

— Престани. Ще съсипеш моето развлечение.

Само че нямах намерение да му се подчинявам. Загърчих се до него и посегнах към панталона му, жадна да го почувствам, но той изцъка с език и се притисна към мен, докато не остана място за ръката ми.

— Искам първо да опозная цялото ти тяло — промълви с толкова гърлен глас, че едва го разпознах. — Просто… позволи ми да те докосвам.

И стисна нежно гърдата ми, за да подчертае думите си.

Молбата му беше толкова съкрушителна, че веднага спрях и се оставих в ръцете му.

Като те гледам, не ми достига въздух.

Позволи ми да те докосвам.

Защото ревнувах и бях ядосан…

Тя е моя.

Прогоних мислите, малките късчета от тях, забили се в съзнанието ми.

Рис отново плъзна пръст по колана на клина ми — досущ като котарак, играещ с мишка.

И отново.

И отново.

— Моля те — събрах сили да пророня.

Той се усмихна до тила ми.

— Пак липса на обноски.

Ръката му най-сетне се спусна под панталоните ми. Първият му допир изтръгна дълго стенание от гърлото ми.

Мокротата, която намери там, го накара да изръмжи от удовлетворение и палецът му се заигра с онази точка между бедрата ми, затърка се в нея, но така и не…

Другата му ръка стисна нежно гърдата ми, а палецът му проникна точно там, където исках. Приклещих ръката му между бедрата си и отметнах глава върху рамото му, задъхана от бързите движения на палеца му, докато…

Извиках силно, а той се засмя тихо до кожата ми.

— Хареса ли ти?

Отвърнах му само със стон. Още още още.

Пръстите му потънаха дръзко надолу, право към центъра ми, и всяка частица от тялото ми, от съзнанието ми, от душата ми се съсредоточи върху ръката му, която застина на място, сякаш имаше цялото време на света.

Кучи син.

— Моля те — промърморих отново и потрих задника си в него.

Той изпусна въздух през зъби, пъхвайки един пръст в мен. И изруга.

— Фейра…

Но аз вече му се нахвърлях и той изруга отново през дълга въздишка. Устните му плъзнаха нагоре по врата ми, чак до ухото ми.

Простенах толкова силно, че заглуших трополенето на дъжда, а той пъхна и втори пръст в мен, изпълвайки ме до такава степен, че не можех да мисля, да дишам.

— Точно така — прошепна Рис до кожата ми.

Но вече ми омръзваше вратът и ухото ми да получават всичкото внимание. Завъртях се към него и открих, че се взира в мен, в ръката си под панталона ми, следи неудържимия ми щурм.

Не откъсна очи от мен дори когато улових устата му с моята и захапах нежно долната му устна.

Той изпъшка и зарови пръстите си още по-надълбоко в мен. По-силно.

Забравих всичко — забравих каква съм, коя съм и къде съм била. Просто отворих уста и му се отдадох изцяло. Езикът му нахлу вътре и се завъртя по начин, които ми подсказваше точно какво би сторил, ако попаднеше между бедрата ми.

Пръстите му продължиха движенията си, бавни и напористи, и цялото ми същество се устреми към тях, към теснотата, която чувствах с всяко дълбоко проникване, към синхронните тласъци на езика му в устата ми.

— Нямаш представа колко… — Думите му секнаха, прекъснати от поредния стон. — Фейра.

Името ми върху устните му мигновено ме погуби. По гръбнака ми пробяга стихийна тръпка и извиках с пълно гърло, а той покри устата ми със своята, сякаш можеше да погълне звука. Езикът му замилва небцето ми, докато треперех вкопчена в него. Изруга отново, още по-задъхано, а пръстите му изпратиха и последните ми гърчове на наслада и останаха между краката ми дори когато се отпуснах разтреперана в обятията му.

Накрая ги откъсна от мен и се отдръпна, за да ме погледне в очите, докато се борех за глътка въздух.

— Точно това исках да направя в Двора на Кошмарите, като усетих колко си се подмокрила — прошепна той. — Умирах от желание да те обладая на място, пред всички. Но първо исках да сторя точно това.

Без да отлепва поглед от мен, доближи пръсти до устата си и ги засмука.

Вкуси ме по тях.

Идеше ми да го погълна целия. Плъзнах ръка нагоре по гърдите му, за да го прикова към леглото, но той сграбчи китката ми.

— Когато ме лижеш — каза грубо, — искам да сме сами, далеч от хора. Защото, когато ме лижеш, Фейра — продължи той, обсипвайки с бързи целувки шията ми, челюстта ми, — ще рева толкова мощно, че ще срутя някоя планина.

Отново се разтопих и той се засмя тихо.

— А когато аз лижа теб — не ме пощади Рис, прегръщайки ме плътно към себе си, — те искам разкрачена на масата ми като… пиршество.

Изскимтях.

— Имах дълго, дълго време да измисля как и къде те искам — прошепна той до кожата на врата ми и пръстите му отново проникнаха под колана на клина ми, но спряха. Там щяха да нощуват. — Нямам намерение да изпълня всичките си фантазии за една нощ. Нито пък в стая, където дори не мога да те чукам до стената.

Изтръпнах. Все още го усещах твърд до себе си. Трябваше да го почувствам, да изпитам завидното му мъжество надълбоко в мен…

— Поспи. — Все едно ми нареди да дишам под вода.

И отново загали корема ми, страните ми с дълги, приятни движения — не за да ме възбуди, а за да успокои наелектризираното ми тяло.

Сънят ме облада по-бързо, отколкото очаквах.

И дали от виното, или от спокойствието, което ме обзе след бурната наслада, не сънувах нито един кошмар.