Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (46)

Глава 44

Независимо от писмото, от свадата помежду ни, като погледнах в огледалото час по-късно, не можах да повярвам на очите си.

През последните седмици изпитвах такова облекчение от пълноценния си нощен сън, че бях забравила да се благодаря, задето успявах да задържа храната в стомаха си.

И лицето, и тялото ми бяха възвърнали здравия си вид — процесът, който щеше да отнеме още доста седмици за един простосмъртен, бе ускорен от чудото на безсмъртната ми кръв. А роклята ми…

Никога не бях обличала подобна и едва ли пак щеше да ми се отдаде такъв шанс.

Изработена от дребни скъпоценни камъчета в толкова бледосин, че почти бял цвят, кройката й следваше всяка извивка на тялото ми, преди да се спусне към пода, разливайки се около краката ми сякаш в езеро от разтопена звездна светлина. Дългите й ръкави бяха тесни и завършваха с маншети от чисти диаманти. Деколтето й се извиваше точно под ключиците ми, но скромността му бе подкопана от начина, по който роклята прилепваше по най-женствените части от тялото ми. Косата ми беше прибрана назад с два гребена от сребро и диаманти и се разстилаше свободно по гърба ми. Докато изучавах отражението си в огледалото, установих, че приличам на паднала звезда.

Накрая събрах смелост да се кача в градината на покрива, но никъде по пътя си не видях Рисанд. Ситните камъчета на роклята ми подрънкваха и шумоляха по мраморните подове, докато вървях из притъмнялата къща, чиито светлини до една бяха приглушени или угасени.

Всъщност така беше в целия град.

Крилата, мускулеста фигура стоеше на покрива и сърцето ми прескочи.

Но веднага усетих, че мирисът е друг, а когато Касиан се обърна и подсвирна, нещо в мен посърна.

— Трябваше да позволя на Нуала и Серидуен да обличат и мен.

Не знаех дали да се усмихна, или да го изгледам лошо.

— И ти не си за изхвърляне.

Беше заменил бойните си одежди и бронята с черна туника, ушита така, че да подчертава воинското му тяло. Черната му коса беше сресана и пригладена назад и дори крилете му изглеждаха по-чисти.

Касиан протегна ръце към мен. Сифоните му си бяха по местата — върху металните безпръсти ръкавици, подаващи се изпод дългите ръкави на жакета му.

— Готова ли си?

Той ми правеше компания през изминалите два дни по време на сутрешните ни обучения. Докато ме учеше как да използвам илириански меч — главно как да изкормвам с него, си приказвахме за какво ли не: за нещастното ни детство, за лов, за храна… Избягвахме само темата за Рисанд.

Споменал ми бе само веднъж, че Рис е в Дома на Ветровете, и явно изражението ми му беше подсказало, че не искам да знам повече.

— Умът ми не го побира как ще те нося с толкова скъпоценни камъни и мъниста по теб — усмихна ми се той. — Дано си упражнявала ответрянето, в случай че те изтърва във въздуха.

— Много забавно.

Позволих му да ме вдигне на ръце и той излетя от покрива. Още не бях усвоила ответрянето, но определено си мечтаех за криле. Гигантски, мощни криле, за да летя като тях; да видя света и всичко в него.

Под нас една по една угасваха и малкото останали светлинни. Нямаше и луна, а по улиците не се носеше музика. Цареше пълна тишина — сякаш градът чакаше да се случи нещо.

Касиан полетя през смълчания мрак към едрото туловище на Дома на Ветровете. Множеството му тераси и балкони бяха пълни с гости, макар че се виждаше само бледият отблясък от звездната светлина по косите им и се долавяха единствено тихите им разговори и дрънченето на кристални чаши.

Едва неколцина от тях обърнаха погледи към нас, когато Касиан ме остави на оживената тераса до трапезарията. Сфери бледа елфическа светлина озаряваха дълги маси с храна и безкрайни редове зелени бутилки с шампанско. Касиан изчезна и се върна, преди да съм усетила липсата му, пъхвайки чаша в ръката ми. От Рисанд нямаше и следа.

Вероятно щеше да ме избягва през цялото тържество.

Някой извика Касиан от другия край на терасата и той ме потупа по рамото, преди да тръгне натам. Висок мъж със скрито в сянка лице и лъснали бели зъби се здрависа по воински с него. Азриел вече стоеше до непознатия, прибрал криле плътно зад гърба си, за да не се блъскат гостите в тях. Днес тримата с Касиан и Мор бяха необичайно — макар и разбираемо — мълчаливи. Огледах се за останалите ми…

Приятели.

Думата прокънтя в главата ми. Такива ли ми бяха наистина?

Амрен не се мярваше никъде, но зърнах златистата коса на Мор в мига, в който и тя ме видя. Тръгна с грациозна стъпка към мен, облечена в чисто бяла рокля, която се състоеше от оскъдно парче коприна, подчертаващо всичките й пищни извивки. Естествено, като надникнах през рамото й, забелязах Азриел да зяпа най-безсрамно гледката, разкриваща се отзад, но Касиан и непознатият бяха твърде унесени в разговор, за да проумеят какво бе отвлякло вниманието на шпионина. Вълчият глад по лицето на Азриел накара стомаха ми да се свие за миг.

Спомних си това чувство. Какво беше да му се поддадеш. Колко ме бе обладало онази вечер.

— Не остана много — каза вместо поздрав Мор.

— До кое?

Никой не ме беше подготвил какво да очаквам, тъй като не бивало да развалят изненадата на Звездопада.

— До забавата.

Обходих с поглед тълпата край нас.

— А това какво е?

Мор вдигна вежда.

— Никой не го е грижа за тази част от празненството. Когато дойде основното, ще разбереш. — Тя отпи глътка шампанско. — Каква рокля само. Имаш късмет, че Амрен се е заточила в малката си таванска стаичка, иначе вероятно щеше да я свали от гърба ти, алчната му драконка.

— И дори за празника няма да си почине от Книгата?

— Твърди, че нещо около Звездопада я смущавало. Кой знае. Сигурно просто ни прави напук.

Мор говореше някак отнесено, лицето й изглеждаше леко напрегнато.

— Готова ли си… за утре? — попитах тихо.

Щяхме да напуснем Веларис, за да не следи никой действията ни по тези земи. На закуска Азриел ми беше казал, че Мор ще се завърне в Двора на Кошмарите. За да провери дали баща й… се възстановява.

Мястото не беше особено подходящо за обсъждане ни плановете ни, но Мор просто сви рамене.

— Нямам друг избор. Ще ви изпратя до лагера, после ще продължа сама.

— Касиан ще е доволен — заявих аз, макар че Азриел не можеше да откъсне очи от нея.

Мор изсумтя.

— Сигурно.

Вирнах въпросително вежда.

— Значи, вие двамата…?

Тя отново сви рамене.

— Някога. Аз бях на седемнайсет, а той едва с година по-голям от мен.

Тогава се беше случила трагедията.

Но тя въздъхна без тъга по лицето си.

— В името на Котела, доста отдавна беше. Гостувах на Рис две седмици, докато се обучаваше във военния лагер, и междувременно с Касиан и Азриел станахме приятели. Една вечер Рис трябваше да се върне в Двора на Нощта с майка си и Азриел, затова двамата с Касиан останахме сами. И така стана, че… Просто исках Касиан да го направи. Исках да имам избор.

Мор сви рамене за трети път. Зачудих се дали Азриел не си мечтаеше той да е бил избраникът й. Дали някога й го беше признавал… на нея или на Рис. Дали се проклинаше, че точно тази нощ е отсъствал, че не се беше сближил повече с Мор.

— Рис се върна на следващата сутрин и като разбра какво е станало… — Тя се засмя под носа си. — Стараем се да не говорим за случката. Двамата с Касиан… Никога не съм ги виждала да се бият така. И дано не ги видя. Знам, че Рис се ядоса не заради девствеността ми, а заради опасността, в която ме поставяше загубата й. Азриел се вбеси още повече, въпреки че остави мъмренето на Рис. И двамата бяха наясно какво ще ми причинят родителите ми, задето бях позволила на копеле с нисш произход да ме опорочи. — Тя погали с длан корема си, сякаш още усещаше пирона, с който го бяха проболи. — И бяха прави.

— И двамата с Касиан не сте били заедно след онази случка? — попитах, колкото да отвлека вниманието й от мрачната тема.

— Не — отвърна Мор с тих смях. — Онази нощ бях отчаяна, постъпих безразсъдно. Избрах него не само заради добротата му, но и защото държах първият ми път да е с някого от легендарните илириански воини. Всъщност с най-великия сред тях. А нямаше спор, че това е Касиан. След като получих желаното, след… всичко, реших, че не искам да създавам повече напрежение между двама им с Рис, между двама им с Аз, затова… оттогава не сме били заедно.

— Нито с когото и да било друг?

Дори със студения, красив сенкопоец, който така усилено се мъчеше да прикрие страстта си по нея?

— Имала съм любовници — обясни Мор, — но винаги ми омръзват. Касиан също е преспал не с една, така че изобщо недей да го жалиш. Просто иска онова, което не може да има, и векове наред бесува, задето го оставих, без дори да погледна назад.

— О, направо полудява — обади се Рис зад мен и аз подскочих. Великият господар ме заобиколи и застана пред мен с нахакана усмивка на уста. Аз скръстих ядосано ръце. — Отново си заприличала на жена.

— Наистина умееш да ласкаеш нежния пол, братовчеде — коментира Мор, потупа го по рамото и отиде да поздрави някого от гостите.

Постарах се да не оглеждам Рис, който беше облечен в черен жакет, небрежно разкопчан в горната си част, така че бялата риза — също разкопчана — да разкрива татуираните му гърди. Постарах се, но неуспешно.

— Още колко възнамеряваш да ме игнорираш? — попитах хладно аз.

— Сега съм тук, нали? Не бих искал да ме сметнеш за сръдлив страхливец.

Отворих уста, но усетих, че от нея ще бликнат най-неподходящите думи. Затова я затворих и се огледах за Азриел или Касиан, или изобщо за някого, при когото можех да отида.

Тъкмо се канех да заговоря някой непознат, когато Рис пророни дрезгаво:

— Не съм искал да те наказвам. Просто… трябваше ми малко време.

Не ми харесваше да обсъждаме въпроса точно тук, заобиколени от толкова много уши. Махнах към тълпата и казах:

— Ще ми обясниш ли, ако обичаш, за какво е всичко това?

Рисанд застана зад мен и прошепна в ухото ми:

— Погледни нагоре.

В този момент всички гости замлъкнаха.

— И няма да изнасяш речи? — попитах.

Толкова исках пак да общуваме спокойно, непринудено като преди.

— Тази вечер не аз съм в центъра на вниманието, макар че присъствието ми е проява на уважение към народа — обясни той. — Тази вечер важното е това.

И тъкмо когато посочи нагоре…

Една звезда прелетя по нощното небе, по-ярка и по-близо от всяка, която бях виждала досега. Къщата и градът отдолу избухнаха в радостни възгласи и гостите вдигнаха тържествено чаши, но не отпиха, преди да изчезне зад хоризонта.

Наклоних глава назад към Рис и бързо отстъпих от топлината на тялото му, от силата и аромата, които излъчваше. Същата тази поза ни беше навлякла достатъчно неприятности в Двора на Нощта.

Още една звезда прекоси небосклона с въртелив устрем, сякаш и тя самата се любуваше на блестящата си красота. По петите й прехвърча още една, и още една, докато откъм хоризонта не изригна цял звезден залп, сякаш хилядна армия ли обстрелваше с мощни лъкове.

Звездите заваляха над нас, изпълвайки света с бяло-синя светлина. Бяха като живи фойерверки и всички ги съзерцавахме с притаен дъх.

Никога не бях виждала по-красиво нещо.

А когато превзеха цялото небе с шеметния си щурм, музиката най-сетне засвири.

Звездобройците навсякъде около нас се впуснаха във вихрени танци, следвайки ритъма на барабаните и на игривите арфи. Не като развратните, порочни танци в Двора на Кошмарите, а жизнерадостни, ликуващи, сякаш с тях почитаха красотата на музиката, кръговрата и живота.

Двамата с Рисанд останахме настрана от тържеството — между танцуващите на терасата хора и звездите, които вече прехвърчаха толкова близо, че сигурно ако се пресегнех през парапета, можех да ги докосна.

Мярнах Мор, Азриел и Касиан. Тримата танцуваха заедно. Мор беше отметнала глава назад и гледаше към небето, а звездната светлина сияеше по снежнобялата й рокля. Лудуваше с вдигнати ръце, носейки се между Азриел и Касиан, като че ли тримата бяха едно цяло, едно същество.

Надникнах през рамо и видях, че Рис също ги наблюдава. По лицето му се четеше нежност, тъга.

Бяха се събрали след цели петдесет години — само за да се разделят отново в поредната борба за свободата им.

Рис усети погледа ми и каза:

— Ела. Има едно място с по-добър изглед. И по-тихо.

Той ми подаде ръка.

Скръбта и тежкото бреме още витаеха в очите му. И нямах сили да ги гледам, също както нямах сили да гледам как тримата ми други приятели танцуваха заедно, сякаш им беше за последно.

 

 

Рис ме заведе на едно усамотено балконче, издадено напред от горния етаж на къщата. На терасите под нас музиката и танците продължаваха, а звездите прелитаха стремглаво, смайващо близо.

Седнах на парапета и той пусна ръката ми. Но веднага щом видях бездната под себе си, стъпих на земята и се отдалечих на безопасно разстояние.

Рис се засмя.

— И да паднеш, знаеш, че ще си направя труда да те спася, преди да се размажеш.

— Но чак когато съм на косъм от смъртта?

— Вероятно.

Опрях се на парапета и загледах пороя от звезди.

— Като наказание за нещата, които ти наговорих?

— И аз ти наговорих доста ужасни неща — призна си той.

— Не го мислех — побързах да го уверя. — Говорех по-скоро за себе си. И много съжалявам.

Той погледа звездите за момент, преди да отвърне:

— И все пак беше права. Странях от теб, защото беше права. Но се радвам да чуя, че си приела отсъствието ми като наказание.

Изсумтях, въпреки че бях благодарна за лекия му тон — за хумора в гласа му.

— Някакви новини за кълбото или кралиците?

— Още нищо. Чакаме отговора им.

Отново се умълчахме, съзерцавайки Звездопада.

— Това май не са… май не са звезди.

— Не. — Рис дойде при мен до парапета. — Предците ни са ги смятали за такива, но… Това са духове, полетели вкупом нанякъде. Нямаме представа защо всяка година минават над града ни точно в този ден.

Усетих погледа му върху себе си и откъснах очи от небето. Светлини и сенки се гонеха по лицето му. Шумната тълпа по терасите почти заглушаваше щастливите викове и музиката от градските улици далеч под нас.

— Сигурно са стотици — скалъпих, провлачвайки поглед обратно към звездните стрели.

— Хиляди — отвърна той. — Ще валят чак до изгрев-слънце. Поне така се надявам. На последния Звездопад ми се сториха по-малко от обикновено.

Преди Амаранта да го плени.

— Какво им се е случило?

Погледнах към него и той сви рамене. Нещо подскочи в гърдите ми.

— Ще ми се да знаех. Но всяка година се връщат.

— Защо?

— Защо всички се връщаме към нещо? Може би обичат мястото, към което са се устремили, и дългият път всяка година си струва. Нищо чудно да прелитат оттук, докато не остане една-единствена звезда. А тя навярно ще пътува вечно с надеждата някой ден да срещне друга.

Сведох очи към виното в чашата ми.

— Това е… много тъжна мисъл.

— Наистина.

Рис облегна ръка на парапета, достатъчно близо, че да я докосна с пръсти, ако имах смелостта.

Обгърна ни спокойна, плътна тишина. Ала в мен все още вилнееха твърде много думи.

Не знам колко време мина, но явно доста, защото когато Рис проговори, едва не подскочих.

— Всяка година „В недрата на Планината“, дойдеше ли време за Звездопада, Амаранта правеше така, че… да й служа. Цяла нощ. Звездопадът не е тайна за онези извън нашия град. Дори Дворът на Нощта излиза от Изсечения град, за да погледа небето. Така че знаеше… Знаеше колко е важен за мен.

Спрях да чувам ликуващите тълпи под нас.

— Съжалявам. — Друго не можех да му кажа.

— Преодолявах го, като постоянно си напомнях, че приятелите ми и Веларис са в безопасност. Друго нямаше значение. Затова й позволявах да използва тялото ми, както пожелае, без да ме е грижа.

— Тогава защо сега не празнуваш с тях? — попитах, скътвайки ужасяващото му минало надълбоко в сърцето си.

— Те не знаят… какво ми причиняваше Амаранта по време на Звездопада. Не искам да съсипвам празника.

— Едва ли би го съсипал. Мисля, че с радост биха поели част от бремето ти.

— Както ти разчиташ на околните да ти помагат с неприятностите?

Вперихме погледи един в друг. Лицата ни бяха само на няколко сантиметра разстояние.

И може би всички онези думи, натрупани в мен… Може би не се нуждаех от тях точно в момента.

Пръстите ми докоснаха неговите. Топли и непоклатими — търпеливи, сякаш чакаха да видят какво друго ще сторя. Явно виното ми даваше кураж, защото погалих единия му пръст с показалец.

Тъкмо се обръщах към него, когато нещо ослепително и блещукащо се заби в лицето ми.

Залитнах назад и се превих на две с ужасен писък, криейки се от ярката светлина, която още виждах зад стиснатите си клепачи.

Рис се засмя озадачено.

Засмя се.

Като се уверих, че очните ми ябълки не са изгорели, се завъртях към него.

— Можеше да ослепея! — изсъсках и го блъснах в гърдите.

Той отново прихна. Истински, ведър, прелестен смях.

Аз избърсах лицето си с длани и щом ги погледнах, ахнах от смайване. Ситни бледозелени светлинки като капки боя проблясваха по кожата ми.

В главата ми се беше разбил звезден дух. Не знаех дали да се уплаша, или да се зарадвам. Или пък да се погнуся.

Понечих да изтъркам прашеца от бузите си, но Рис хвана ръцете ми.

— Недей — рече през смях. — Изглеждаш така, сякаш луничките ти блестят.

Сбърчих ядосано вежди и опитах да го блъсна отново, без да ме е грижа дали новата ми сила няма да го бутне от балкона. Все пак можеше да лети; щеше да се справи някак.

Той отстъпи встрани към парапета, но в същия момент една устремена звезда се разби право в лицето му.

Рис отскочи назад с ругатня. И от гърдите ми излетя гръмък звук. Не тихичък смях или сумтене, а чист кикот.

Докато аз се заливах от смях, той свали ръце от очите си. Цялата лява страна на лицето му беше покрита със звезден прашец — все едно носеше божествена военна маска.

Вече разбирах защо не искаше да изтривам своята.

Рис заоглежда зеленеещите си ръце, а аз пристъпих към него, любувайки се на блещукащите прашинки.

Взех една от ръцете му и нарисувах звездичка върху дланта й. Преплетох блясъка и сенките така, че накрая заприлича на една от звездите, които ни бяха уцелили.

Пръстите му обгърнаха моите и аз вдигнах поглед. Усмихваше ми се. И изглеждаше толкова невеликогосподарски с лъскавия прашец по лицето си, че и аз му отвърнах с широка усмивка.

Дори не осъзнавах какво съм направила, докато изражението му не помръкна леко и устните му не се отвориха.

— Усмихни се отново — прошепна той.

Никога не му се бях усмихвала. Нито веднъж. Не се бях смяла пред него. „В недрата на Планината“ не се чувствах способна, а след това…

А мъжът пред мен… мой приятел…

Толкова ми беше помагал, а аз не му се бях отблагодарила с нищо. Но току-що… току-що бях нарисувала нещо върху кожата му. Специално за него.

Бях нарисувала нещо.

Затова му се усмихнах — широко и непринудено.

— Прелестна си — пророни той.

Въздухът беше твърде гъст, твърде нагнетен между телата ни, между сплетените ни пръсти. Въпреки това казах:

— Дължиш ми две мисли още от първия ми ден тук. Кажи ми какво си мислиш.

Рис потри тила си.

— Искаш ли да знаеш защо през последните дни нито говорех с теб, нито идвах да те видя? Защото бях сигурен, че ще ми биеш шута. И просто… — Той прокара ръка през косата си и се засмя. — Реших, че е по-разумно да се крия.

— Кой би предположил, че Великият господар на Двора на Нощта може да се бои от едно неграмотно човешко момиче? — пошегувах се аз. Той се усмихна и ме побутна с лакът. — Дотук една. — Подканих го. — Дължиш ми още една мисъл.

Той сведе очи към устните ми.

— Иска ми се да можех да залича онази целувка от „В недрата на Планината“.

Почти я бях забравила — целувката, с която беше попречил на Амаранта да се досети, че двамата с Тамлин се бяхме отдали на ласки в онази забравена зала. Безмилостна, изискваща целувка, но все пак…

— Защо?

Той отмести поглед към нарисуваната си длан.

— Защото ревнувах и бях ядосан и не я направих приятна за теб. Защото знаех, че ме мразиш.

Навлизахме в опасни води.

Не. Просто говорехме откровено. И с пълно доверие. С никой друг не бях общувала така.

Рис вдигна поглед към очите ми. И имах чувството, че лицето му отразява всички чувства по моето: жажда и копнеж, и изненада.

Преглътнах сухо и начертах нова линия в звездния прашец по силната му китка. Дъхът му като че ли секна.

— Искаш ли… искаш ли да танцуваш с мен? — прошепнах.

Той не отвърна толкова време, че накрая вдигнах глава да огледам лицето му. Очите му сияеха така, сякаш бяха посребрени.

— Искаш да танцуваме? — попита с пресипнал глас, обгръщайки с пръсти моите.

Посочих с брадичка към терасите под нас.

— Долу, с останалите.

Откъдето ни зовяха музиката, животът… където трябваше да прекара нощта с приятелите си. Исках да бъда с всички тях, макар и покрай непознати.

Нямах нищо против да изляза от сенките — нямах нищо против дори да остана в сенките, стига той да беше с мен. Мой приятел в хиляди опасности, борил се за оцеляването ми, когато никой друг не бе посмял, дори аз самата.

— Разбира се, че ще танцувам с теб — отвърна дрезгаво Рис. — Цяла нощ, ако пожелаеш.

— Дори да те настъпвам по краката?

— О, да.

Той се наведе и докосна с устни пламналата ми буза. Затворих очи. Невинната му целувка събуди у мен глад, който можеше да ме унищожи — да унищожи цял Притиан. А навсякъде около нас светът сякаш наистина се разпадаше, валяха звезди.

Като се отдръпна, по устните му сияеше звезден прашец. Погледнах го задъхано, а той ми се усмихна. Никой друг нямаше да зърне тази усмивка, беше се отказал от нея в името на народа си, на земите си.

— Толкова съм щастлив, че те срещнах, Фейра — пророни тихо.

Очите ми запариха и аз примигнах.

— Хайде — подръпнах ръката му, — да празнуваме с останалите.