Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (43)

Глава 41

Почти не говорихме по време на ответрянето до Веларис. Амрен ни чакаше в градската къща с омачкани дрехи и обезпокояващо бледо лице. Трябваше да й занеса кръв възможно най-скоро.

Вместо да ни събере в трапезарията или всекидневната, Рис тръгна по коридора с ръце в джобовете, подмина кухнята и излезе в задната градина.

Останалите се задържахме във фоайето, вперили погледи след него. Излъчваше спокойствие — но като затишие пред буря.

— Да разбирам, че срещата е минала добре — отбеляза Амрен.

Касиан я изгледа свирепо и закрачи след приятеля си.

Слънцето и сухият ден бяха затоплили градината и от множеството лехи и саксии вече надничаха зелените главички на някои растения. Рис седеше на ръба на фонтана, опрял лакти в коленете си и приковал очи в покритите с мъх плочки между краката си.

Всички останали се настанихме в белите железни столове, разпръснати из двора. Да можеха да ни видят човеците: елфи, седнали на желязо. Веднага щях да изхвърлят нелепите си дрънкулки и бижута. Навярно дори Илейн щеше да получи годежен пръстен, който не беше изкован с омраза и страх.

— Ако си дошъл тук да се давиш в мъка, Рис — подхвана Амрен от мястото си на една малка пейка, — просто кажи, за да се върна към работата си.

Той вдигна виолетови очи към нейните. Студени, без нито капка чувство за хумор.

— Човеците искат доказателство за добрите ни намерения. За да се уверят, че могат да ни имат доверие.

Амрен стрелна поглед към мен.

— Фейра не им ли стигна?

Опитах да не се засягам от думите й. Не, не им стигнах; навярно дори се провалих в ролята си на пратеничка…

— Фейра е повече от достатъчна — заяви Рис с онова познато смъртоносно спокойствие и ми стана чудно дали не бях пуснала окаяните си мисли по връзката ни. Веднага вдигнах щита си. — Те са глупачки. Още по-лошо — уплашени глупачки.

Той отново заоглежда земята, сякаш изсъхналият мъх и каменните плочки образуваха символи, видими само за него.

— Бихме могли да ги… детронираме — предложи Касиан. — Да възкачим на престолите им нови, по-мъдри кралици, готови да преговарят с нас.

Рис поклати глава.

— Първо, би отнело твърде дълго. Не разполагаме с толкова време. — Замислих се за пропилените седмици, за усърдните опити на Азриел да проникне в дворовете им. Щом дори сенките и шпионите му не успяваха да преодолеят вътрешните им защити, едва ли един наемен убиец би се справил. Азриел потвърди съмненията ми, поклащайки глава към Касиан. — И второ — продължи Рис, — не знаем дали това няма да повлияе на магията в тяхната половина от Книгата. Трябва да ни я дадат доброволно. Не е изключено магията да усети замисъла ни. — Той засмука умислено зъбите си. — С тези кралици трябва да постигнем съглашение.

— Може да опитаме отново — обади се Мор. — Позволи ми да говоря с тях, да отида в двореца им…

— Не — отсече Азриел. Мор вдигна вежди и бронзовото лице на воина поруменя. Изражението му обаче остана решително, а погледът му непоклатим. — Няма да стъпваш в земите на простосмъртните.

— Бих се във Войната, така че не забравяй…

— Не — повтори Азриел, без да откъсва очи от нейните. Нервно шаващите му криле дращеха облегалката на стола. — Ще те обесят за назидание.

— Първо ще трябва да ме заловят.

— Онова място е капан за нашата раса — противопостави й се Азриел с нисък, груб глас. — Изградено е от елфически ръце, за да предпазва човеците от нас. Стъпиш ли вътре, Мор, няма да си тръгнеш. Защо според теб ни е толкова трудно да се промъкнем вътре?

— Щом няма начин да влезем в техните земи — намесих се, преди Мор да е дала израз на гнева, който превземаше лицето й, и да нарани сенкопоеца повече, отколкото възнамеряваше, — а измамата и контролът над съзнанието могат да подтикнат магията да унищожи Книгата… Какво доказателство можем да им предложим? — Рис вдигна глава. — И коя е… коя е тази Мириам? Каква е била на Юриан и кой е онзи принц, който спомена… Дракон? Бихме могли… бихме могли да използваме тях като доказателство. Само колкото да подплатим твърденията ти.

Яростта в очите на Мор стихна и тя пристъпи смутено от крак на крак.

Рис обаче сплете пръсти в пролуката между коленете си и подхвана:

— Преди пет века, в годините преди Войната, в южната част на континента съществувало елфическо кралство: песъчлива територия, обграждаща потъналото в зеленина устие на една река. Черната земя. Нямало по-ужасно място за човеците, защото до един се раждали роби. Върховните елфи ги принуждавали да строят великите им храмове и дворци. И нямало начин за бягство; за откупуване на свободата им. Кралицата на Черната земя…

По лицето му сякаш пробягаха далечни спомени.

— В сравнение с нея Амаранта би изглеждала мила като Илейн — обясни Мор с тиха омраза.

— Мириам — продължи Рис — била рожба на баща елф и човешка майка. А тъй като майка й била робиня и зачатието било… против волята й, Мириам се родила в окови като всяко човешко дете и никой не признал елфическото й потекло.

— Друг път ще разказваш цялата история — обади се Амрен. — Основното е — взе думата тя, — че Мириам била поднесена от кралицата като сватбен дар на годеника си, чуждоземен елфически принц на име Дракон. Той се ужасил при мисълта да я държи като робиня и я пуснал на свобода. За да избяга от гнева на кралицата, Мириам прекосила пустинята, преплувала морето и се озовала в друга пустиня… където срещнала Юриан. Съюзила се с бунтовническите му войски, станала му любовница и помагала на воините с лечителската си дарба. И така, докато по време на една кървава битка не я изпратили да цери новите елфически съюзници на Юриан… а сред тях бил и принц Дракон. Оказало се, че Мириам отворила очите на принца за чудовището, което щял да направи своя съпруга. Той развалил годежа, съюзил се с човеците и в продължение на цели три години издирвал красивата робиня. Юриан нямал представа, че новият му боен другар желае любовницата му. Бил толкова съсредоточен върху Войната и битката с Амаранта на север, че не усетил как Мириам и Дракон се влюбват зад гърба му.

— Не зад гърба му — ядоса й се Мор. — Мириам сложила край на връзката си с Юриан още преди с пръст да е докоснала Дракон.

Амрен сви небрежно рамене.

— Накратко казано, момиче, след като Амаранта убила Юриан, постоянно му повтаряла векове наред какво се било случило с любимата му — че го била предала заради друг елф. Но всички, дори Амаранта, вярваха, че Мириам и Дракон са загинали в края на Войната, опитвайки да освободят народа й от Черните земи.

— Но не са — казах аз. Рис и Мор кимнаха. — Било е просто начин да избягат, нали? Да започнат отначало на някое друго място заедно със своите народи? — Двамата кимнаха отново. — Тогава защо да не ги покажем на кралиците? Вече им разказа част от историята…

— Защото — прекъсна ме Рис — освен че не би доказало нищо за моята личност, което се оказа най-голямото им опасение, така бихме предали жестоко приятелите ни. Единственото им желание беше да останат скрити, да живеят мирно с народите си. Биха се, проляха много кръв и страдаха достатъчно. Не искам да ги намесвам в този конфликт.

— Въздушната войска на Дракон беше не по-лоша от нашата — замисли се Касиан. — Може да ни потрябва помощта му.

Рис просто поклати глава, слагайки край на разговора. И навярно имаше право: разбулването на спокойния дом на Дракон и Мириам нямаше да докаже нищо за собствените ни намерения. За положителните качества на Рис.

— Е, какво ще им предложим тогава? — попитах. — Какво да им покажем?

— Ще им покажем Веларис — отвърна мрачно Рис.

— Какво? — подскочи Мор, но Амрен й направи знак да мълчи.

— Нали не ти е хрумнало да ги доведеш тук? — разтревожих се аз.

— Разбира се, че не. Рискът е прекалено голям. Дори за една нощ да ги поканим, ще има кръвопролития. Затова просто ще им покажа града ни.

— Ще решат, че си насадил картината в съзнанията им — рече Азриел.

— Не — отрече Рис и стана на крака. — Наистина ще им го покажа. Ще играем по техните правила.

Амрен тракна с нокти.

— Какви ги говориш, Велики господарю?

Рис обаче се обърна към Мор.

— Изпрати вест до баща си. Ще посетим другия ми двор.

Кръвта ми замръзна. Дворът на Кошмарите.

 

 

Впоследствие разбрах, че семейството на Мор от хилядолетия притежавало вълшебно кълбо, наречено Веритас, пропито с магията на истината, която тя твърдеше, че владее заедно с голяма част от роднините си. Веритас беше един от най-ценните им и ревностно пазени талисмани.

Рис нямаше време за планове. Просто още утре следобед щяхме да посетим Двора на Кошмарите в Изсечения град, като първо ни ответреше до гигантската планина, в чиито скали беше построен, а оттам щяхме да се придвижим по въздух.

Трима ни с Мор и Касиан — взимаше само колкото да не изглежда подозрително внезапното му посещение в двора, а Азриел щеше да открадне кълбото от покоите на баща й.

На вечеря Рис ми разказа, че човеците знаели за магическото кълбо, дори го били използвали по време на Войната. Кралиците щяха да го познаят веднага. Така щяха да са сигурни, че виждат пълната истина, а не илюзия, насадена от Рис, когато им покажеше в него Веларис и обитателите му — нещо като надникване в жива картина.

Останалите предложиха други места от земите му, с които можеше да докаже, че не е кръвожадният садист, за когото го представяха хората, но той ги увери, че никое от тях нямаше да има същия ефект като Веларис. В името на народа си, в името на света щеше да предложи на кралиците едно важно късче истина.

След вечеря реших да се поразходя из града и в крайна сметка се озовах пред Дъгата. Нощният квартал кипеше от клиенти, художници и обикновени граждани, излезли да разгледат множеството дюкяни и галерии или да си набавят художнически материали.

В сравнение с блещукащите светлинки, и пъстрите цветове на малкото хълмче, спускащо се към реката, улиците зад мен изглеждаха помръкнали и спящи.

Живеех тук близо два месеца, а още не бях събрала куража да посетя най-пъстрия квартал на Веларис.

Но Рис… Рис беше готов да изложи на риск красивия си град, прекрасните му жители заради идеята, която можеше да се окаже непостижима. Дали пък не го ръководеше чувството на вина, задето го беше защитил, докато цял Притиан страдаше? Дали, предлагайки Веларис на сребърен поднос, не целеше да облекчи бремето върху плещите си? Усетих болка в гърдите си и потрих мястото.

После пристъпих към квартала и спрях.

Май трябваше да дойда с Мор. Но тя си тръгна след вечеря, бледа и изнервена, пренебрегвайки опитите на Касиан да говори с нея. Малко след това Азриел отлетя на среща с шпионите си, като обеща на тревожно крачещия Касиан да я намери.

А Рис… Той си имаше достатъчно грижи. И не възрази, когато заявих, че отивам на разходка. Дори не ме предупреди да внимавам — дали защото ми имаше доверие, или защото вярваше в абсолютната сигурност на града си, а може би просто защото знаеше колко бурно щях да реагирам, ако опиташе да ме спре.

Поклатих глава, прогонвайки блуждаещите си мисли, и отново отправих поглед към главната улица на Дъгата.

През последните няколко седмици усещах проблясъци в дупката в гърдите ми — откъслечни образи, но нищо ясно. Нищо кипящо от живот и копнеж да излезе на бял свят. Не и както в онази нощ, когато го бях видяла на колене в леглото му, свил криле зад голото си, татуирано тяло.

И бездруго беше глупаво да влизам в Художническия квартал, при положение че предстоящата война можеше да го остави в руини. Да се влюбвам в него, когато имаше такава опасност да го загубя.

Затова постъпих като страхливка и се прибрах у дома.

Рис ме чакаше във фоайето, облегнат на стълбищния парапет. Лицето му беше мрачно.

Спрях по средата на килима.

— Какво има?

— Обмислям дали не е най-разумно да останеш тук утре.

Крилете му ги нямаше — дори сянката им не се виждаше.

Скръстих ръце.

— Нали каза, че ще ме вземеш с вас.

Не ме заключвай в тази къща, не ме отблъсквай…

Той прокара пръсти през косата си.

— Утре ще трябва да се превърна в нещо различно, а… не искам да ме виждаш в такава светлина. Начинът, по който ще трябва да се отнасям с теб, с другите…

— Маската на Великия господар — прошепнах аз.

— Да.

Той седна на най-долното стъпало.

Аз останах на мястото си и попитах плахо:

— Защо не искаш да те виждам такъв?

— Защото едва започна да ме възприемаш като нещо, различно от чудовище, и не желая да те подлагам на онова, което ни чака утре, да те връщам под планината, на мястото, където те намерих.

Под планината — в подземията. Да, бяха забравила. Щях да видя двора, по чийто модел Амаранта беше построила своя, щях да вляза под земята…

Но този път с Касиан, Азриел и Мор. С него.

Зачаках паниката, студената пот. Но така и не дойдоха.

— Нека помогна. Доколкото мога.

Звездната светлина в очите му помръкна.

— Ролята, която ще трябва да изиграеш, няма да е приятна.

— Имам ти доверие. — Седнах до него на стълбището, достатъчно близо, че тялото му да стопли изстиналото ми от хладния нощен въздух палто. — Защо Мор изглеждаше толкова притеснена, като си тръгна?

Той преглътна сухо. Усетих, че отговорът му се бави от гняв и болка, а не от недоверие. След малко каза:

— Бях в Изсечения град в деня, когато баща й обяви, че щял да продаде ръката й на Ерис, най-големия син на Великия господар на Двора на Есента. — Братът на Люсиен. — Ерис имаше репутация на жесток мъж и Мор… ми се примоли да предотвратя брака. Колкото силна и необуздана жена да беше, нямаше свой глас, нямаше права сред онзи народ. А моя баща не го интересуваше дали братовчедите му използват децата си като говеда за разплод.

— И какво стана? — прошепнах аз.

— Заведох Мор в лагера на илирианците за няколко дни. Щом видя Касиан, братовчедка ми реши да стори единственото нещо, което би свалило цената й пред онези хора. Разбрах чак впоследствие… а дотогава нещата сериозно се бяха объркали. С Касиан, с нея, със семействата ни. Изобщо поредната дълга история, но основното е, че Ерис отказа да я приеме за съпруга, понеже била обезчестена от незаконороден нисш елф… и предпочитал да си ляга със свиня, отколкото с нея. Семейството й… те… — Никога не го бях виждала толкова смутен. След кратка пауза се покашля и продължи: — Като й отмъстили порядъчно, я изхвърлили на границата с Двора на Есента с табела, закована върху тялото й, която гласяла, че Ерис трябвало да се оправя с нея.

Закована — закована… върху тялото й.

Рис подхвана отново с едва сдържан гняв:

— Ерис я оставил да умре в гората. Азриел я бе намерил на следващия ден. Едва го спрях да не изколи всички им.

Замислих се за свежото й лице, за жизнерадостния й смях, за жената, която не се интересуваше от мнението на околните. Навярно защото беше видяла най-грозната страна на расата си. И беше оцеляла.

Вече разбирах защо Рис не можеше да понася Неста за повече от няколко минути, защо не успяваше да потисне яда си по отношение на недостатъците й, макар и аз самата да се справях някак.

Огънят на Берон запращя във вените ми. Моят огън, не неговият. Нито този на сина му.

Хванах ръката на Рис и той погали с палец дланта ми. Опитах да не се замислям върху лекотата, с която го направи, и вместо това казах с решителен, спокоен глас, чужд дори за мен самата:

— Кажи ми какво се изисква от мен утре.