Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (33)

Глава 31

— Не танцувай толкова на пръсти — посъветва ме Касиан четири дни по-късно, докато прекарвахме необичайно топлия зимен ден на бойната площадка. — Стъпи здраво на земята, вдигни кинжалите. Гледай ме в очите. Ако бяхме на бойното поле, вече щеше да си мъртва заради тази стъпка.

Амрен изсумтя. Излежаваше се на един шезлонг и чоплеше ноктите си.

— Сигурна съм, че те е чула и първите десет пъти, Касиан.

— Ако продължаваш да ни прекъсваш, Амрен, ще се довлека на площадката, за да проверя колко си се упражнявала ти в последно време.

Амрен просто се зае отново да чисти ноктите си — с тънка костица, осъзнавах чак сега.

— Само да си ме докоснал, Касиан, и ще те лиша от любимата част на тялото ти. Колкото и да е малка.

Той се изкикоти тихо. Както стоях между двама им на тренировъчната площадка върху Дома на Ветровете с по един кинжал във всяка ръка и плувнало в пот тяло, се питах дали не е най-разумно да се измъкна някак. Да се ответря може би — макар че не бях успявала да го направя от онази сутрин в земите на простосмъртните, независимо от тайните опити в стаята ми.

Бях прекарала четири дни така — първо тренировки с Касиан, после упражнения с Рис, за да се науча да призовавам огън и тъмнина. Съвсем неизненадващо напредвах повече с първото.

Още не бяхме получили отговор от Двора на Лятото. Нито пък от Двора на Пролетта след писмото ми до Тамлин. Не можех да преценя дали това е хубаво или лошо. Азриел не спираше да се пробва да проникне в дворовете на човешките Кралици и мрежата му от шпиони продължаваше да издирва удобна пролука. Фактът, че още не беше постигнал успех, го правеше по-мълчалив от обичайното и по-студен.

Сребърните очи на Амрен се вдигнаха от ноктите й.

— Чудесно. Можеш да си поиграеш с нея.

— С кого? — поинтересува се Мор, излизайки от сенките на стълбището.

Ноздрите на Касиан се разшириха.

— Къде изчезна онази нощ? — попита я той, без дори да я поздрави. — Не те видях да напускаш клуба на Рита. — Любимото им място за гуляене и запои.

Преди две нощи ме бяха завлекли там и през повечето време бях седяла в сепарето им с чаша вино в ръка. Поне Азриел ми правеше компания. Пристигнал бе в типичното си напоследък мрачно настроение, но някак склони да разисква с мен сценката на бара. Жени и мъже наблюдаваха Рис от всички части на залата, а двамата със сенкопоеца се обзалагахме коя дама ще събере кураж да покани Великия господар у дома си.

Естествено, Аз печелеше всеки път. Но поне малката ни игра най-сетне го накара да се усмихне — за радост на Мор, която дойде до масата ни с пиянска стъпка, за да глътне още едно питие, преди отново да се върне на дансинга.

Рис не прие никоя от поканите, колкото и красиви жени да ги отправяха, колкото и да му се усмихваха. Отказите му винаги бяха вежливи — категорични, но вежливи.

Дали си беше лягал с жена след времето, прекарано с Амаранта? Дали искаше да е с друга след нея? Дори виното не ми вдъхна смелост да попитам Азриел.

Мор явно посещаваше клуба на Рита по-често от всички останали — всъщност направо живееше там. Тя сви небрежно рамене в отговор на Касиан и до нея се появи още един шезлонг като този на Амрен.

— Просто… излязох — обясни, пльосвайки се върху възглавниците.

— С кого? — настоя Касиан.

— Доколкото знам — отвърна Мор, облягайки се назад в шезлонга, — не отговарям пред теб, Касиан. Така че не ти влиза в работата къде и с кого съм била.

— И Азриел не знаеше къде си.

Претеглих думите му, стегнатите му рамене. Да, имаше известно напрежение помежду им и то водеше до всичките им препирни, но може би… може би, заставайки между двама им с Азриел, Касиан се опитваше не да ги разделя, а да предпази сенкопоеца от същата съдба, която бе сполетяла и него — да се превърне в „стара история“.

Касиан най-сетне си спомни, че седя пред него, забеляза проницателното изражение върху лицето ми и ме изгледа предупредително. Заслужено.

Свих рамене и се възползвах от момента да оставя кинжалите и да си поема дъх. За момент ми се прииска Неста да беше с нас, макар и колкото той да се сдърпа с нея, не с Мор. От сестрите ми нямаше вест, нито от простосмъртните кралици. Чудех се кога ли ще дойде време да изпратим друго писмо или да пробваме различен подход.

— Мога ли да попитам — обърна се Касиан към Амрен и Мор с подчертано лишен от вежливост тон. — Каква работа имате тук вие, дами?

Мор затвори очи и отпусна глава назад, препичайки бронзовото си лице със същото притаено бунтарство, от което Касиан вероятно се опитваше да предпази Азриел, а и самата Мор като че ли се стараеше да го опази от същото.

— Рис ще дойде всеки момент да ни съобщи някаква новина. Не ти ли предаде Амрен? — каза тя.

— Забравих — обяви Амрен и продължи да чисти ноктите си. — Беше ми твърде забавно да гледам как Фейра подкопава безотказните техники за въздействие на Касиан, с които той изкопчва от хората онова, което иска.

Касиан вирна вежди.

— Тук си от цял час?

— Опа! — отвърна Амрен.

Касиан разпери ръце.

— Вдигни си задника и изпълни двайсет нападателни скока…

Прекъсна го злобно, неземно ръмжене.

Но в този момент Рис се появи откъм стълбището и не можех да преценя дали да се радвам, или да съжалявам, че сблъсъкът между Касиан и Амрен нямаше да се състои.

Рис беше облечен в хубавите си дрехи, а не в бойни одежди, и крилете му ги нямаше. Той погледна приятелите си, след това и мен и кинжалите в прахоляка до краката ми и каза:

— Съжалявам, че ви прекъсвам в най-интересния момент.

— Пристигаш точно навреме, за да спасиш топките на Касиан — отбеляза Амрен, настанявайки се в шезлонга си.

Касиан й изръмжа вяло.

Рис се засмя и се обърна към всички на покрива.

— Готови ли сте за лятна ваканция?

— Получил си покана от Двора на Лятото? — предположи Мор.

— Разбира се. Тримата с Фейра и Амрен заминаваме още утре.

Само ние тримата? И на Касиан явно му хрумна този въпрос, защото скръсти ръце и се извърна към Рис, разклащайки криле.

— Дворът на Лятото гъмжи от сприхави глупаци и високомерни копелета — предупреди го той. — Трябва да ме вземете със себе си.

— Би се вписал чудесно — отбеляза заядливо Амрен. — Жалко, че няма да дойдеш.

Касиан я посочи с пръст.

— Внимавай, Амрен.

Тя оголи зъби в злобна усмивка.

— Повярвай ми, предпочитам и аз да не ходя.

Стиснах устни, за да не се усмихна или да не направя гримаса — не знаех кое беше по-вероятно.

Рис потри слепоочията си.

— Касиан, като се има предвид, че последното ти посещение не завърши добре…

— Потроших една сграда…

— И — прекъсна го Рис — че тамошните изпитват неистов страх от сладката ни Амрен, тя е по-разумният избор.

Не знаех дали имаше живо същество, което да не изпитваше неистов страх от нея.

— Може да се окаже капан — настоя Касиан. — Може да си забавили отговора си, защото са събирали враговете ни от засада.

— Значи, в този случай ще ми е нужна Амрен — отвърна лаконично Рис. Тя изглеждаше отегчена и ядосана. — Пък и в Двора на Лятото има несметни съкровища. — Подхвърли небрежно той. — Докато издирваме Книгата, ти, Амрен, можеш се сдобиеш с много ценни предмети.

— Проклятие! — възмути се Касиан и отново вдигна ръце във въздуха. — Ама ти сериозно ли, Рис? Сякаш не е достатъчно, че ще откраднем от тях, ами искаш и да ги плячкосам напълно…

— Рисанд има право — намеси се Амрен. — Великият им господар е млад и неопитен. Едва ли му е останало много време да направи опис на наследството си, откакто е поел властта. Сигурно няма да разбере, ако нещо изчезне. Добре, Рисанд. С вас съм.

О, да, същински дракон, вардещ съкровищата си. Мор ми хвърли дискретен поглед със същото послание и аз сподавих смеха си.

Касиан понечи да възрази отново, но Рис заяви спокойно:

— Искам теб, а не Амрен в човешките земи. И бездруго ти е забранено да пристъпваш в Двора на Лятото и макар че присъствието ти би ги разсеяло, докато Фейра върши работата си, можеш да ни навлечеш допълнителни затруднения.

Изтръпнах. Работата ми — тоест да намеря Книгата на Диханията и да я открадна. Фейра, унищожителка на проклятия… и крадла.

— По-кротко, Касиан — обади се Амрен с премрежен поглед, мислите й несъмнено бяха в съкровищата, които можеше да задигне от Двора на Лятото. — Ще се справим и без твоето перчене. Великият им господар е задължен на Рис, задето е спасил живота му „В недрата на Планината“ и заради това, че пази тайните му.

Крилете на Касиан потрепнаха, но в този момент се намеси и Мор.

— Пък и Великият господар вероятно иска да научи каква е позицията ни относно наближаващия конфликт.

Касиан се поотпусна и посочи с брадичка към мен.

— Не ми харесва да водите Фейра обаче. Едно е да живее тук, дори и това вече да е всеобщо достояние. Друго е да я водите в чужд двор и да я представяте като член на нашия.

Точно такова послание щях да изпратя на Тамлин. Ако Писмото ми не му беше достатъчно.

Рис обаче беше приключил темата. Кимна на Амрен и се запъти към свода. Касиан направи стъпка, но Мор вдигна ръка да го спре.

— Остави — нареди му тя.

Той я изгледа гневно, но й се подчини.

Възползвах се от момента да тръгна след Рис и топлата тъмнина в Дома на Ветровете ме заслепи. Елфическите ми очи се приспособиха бързо, но първите няколко стъпки по тесния коридор направих изцяло по памет.

— Случайно да си ми намислил нов капан за утре? — попитах го, заставайки зад гърба му.

Той надникна през рамо и спря на стълбищната площадка.

— А аз приех кореспонденцията ни от онази нощ като знак, че си ми простила.

Закачливата му усмивка и споменът за гърдите, които бях загатнала, че може да оближа, и към които избягвах да поглеждам през последните четири дни, ме накараха да застана на почтително разстояние от него.

— Човек би си помислил, че един Велик господар има по-важни дела от това да си разменя бележчици посред нощ.

— Наистина имам по-важни дела — отвърна той. — Но понякога просто не мога да устоя на изкушението. Също както ти не можеш да откъснеш очи от мен, когато излизаме. Колко собственическо поведение!

Устата ми пресъхна леко. Флиртовете и препирните с него бяха толкова… лесни. Забавни.

Може би наистина заслужавах лесни и забавни занимания.

Затова скъсих разстоянието помежду ни, промъкнах се покрай него с едно плавно движение и казах:

— А ти не можеш да се откъснеш от мен още от Каланмаи.

Нещо непроницаемо потрепна в погледа му и той перна носа ми с пръст — достатъчно силно, че да изсъскам от болка и да плесна ръката му.

— Нямам търпение да видя какво ще постигне острият ти език в Двора на Лятото — отбеляза той, вперил очи в устата ми, и се изпари като сянка.