Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (30)

Глава 28

Закусихме само с Рис и сестрите ми. Азриел не се беше прибирал, а веднага щом ние се върнахме, Касиан отлетя към незнайното място, където приятелят му беше отвел Атора. Преди това се поклони подигравателно на Неста, а тя му отвърна с вулгарен жест, на какъвто не подозирах, че бе способна. Касиан просто се засмя и плъзна хищнически поглед по леденосинята й рокля, съзнавайки колко ще я вбеси това. Сетне излетя и остави сестра ми на широкия праг с развяваща се от мощния размах на крилете му коса.

Заведохме сестрите ми в селото, за да изпратят писмото, а докато ги чакахме, Рис направи двама ни невидими. Като ги върнахме в къщата, се сбогувахме набързо, защото знаех, че Рис иска да се прибере във Веларис — главно за да разбере какви са били плановете на Атора.

Пренесе ме през стената в топлия климат на Притиан, след което ни ответри до Веларис.

Утринната мъгла още се виеше из града и планините около него. Във въздуха се усещаше хладина, но далеч по-мека от студа в земите на простосмъртните. Рис ме остави във фоайето и аз се опитах да стопля с дъха си премръзналите си длани, а той отлетя без дори да се сбогува.

Тъй като отново бях изгладняла, намерих Нуала и Серидуен и излапах кифличките със сирене и лук, които ми донесоха, докато премислях всичко, което бях видяла и направила през изминалите дни.

След по-малко от час Рис ме откри във всекидневната, вдигнала крака на дивана пред камината, с книга в скута и чаша горещ розов чай на масичката до мен. Станах и го огледах за контузии. Като се уверих, че всичко му е наред, стегнатата топка в гърдите ми се отпусна.

— Приключихме — заяви той, прокарвайки ръка през синкавочерната си коса. — Научихме каквото трябва. — Очаквах да ме изолира от случващото се, да ми каже, че ще се погрижи за мен, но той добави: — От теб зависи, Фейра, доколко искаш да си запозната с методите ни. Колко можеш да понесеш. Не бяхме особено мили с Атора.

— Искам да знам всичко — отвърнах. — Води ме при него.

— Аторът не е във Веларис. Беше в Изсечения град, в Двора на Кошмарите, където на Азриел му беше нужен по-малко от час да го пречупи. — Зачаках да чуя още, а Рис, сякаш уверил се, че няма да рухна, закрачи към мен, оставяйки едва половин метър от пищния червен килим помежду ни. Ботушите му, обикновено лъснати до съвършенство, бяха опръскани със сребриста кръв. Когато срещнах погледа му, той рече: — Ще ти покажа.

Знаех какво има предвид, затова се приготвих, като прогоних от реалността си боботещия огън, опръсканите му ботуши и увилия се около сърцето ми студ.

И незабавно се озовах в преддверието на ума му — пещера от спомени, която бе изсякъл за мен.

Обля ме тъмнина, мека и съблазнителна, извираща от бездна, пълна с мощ, толкова велика, че нямаше нито начало, нито край.

 

 

— Кажи ми как я проследи — заповяда Азриел с онзи тих глас, който бе отнел волята на безчет врагове.

Аз — Рис — стоях облегнат на далечната стена в килията със скръстени пред гърдите си ръце. Азриел клечеше пред Атора, прикован с вериги към стола в центъра на помещението. Няколко етажа над нас Дворът на Кошмарите продължаваше разгулния си живот, без никой да подозира, че Великият им господар е дошъл.

Трябваше да ги навестя в най-скоро време. Да им напомня кой държи поводите им.

Скоро. Но не днес. Не и при положение че Фейра бе успяла да се ответри.

А и още ми беше бясна.

И то с право, ако трябваше да съм откровен. Но Азриел бе изкопчил информация за малка вражеска армия, проникнала в Севера преди два дни, и подозренията ми се потвърждаваха. Дали, за да докопа Тамлин, или мен самия, кралят я искаше. А може би за собствените си експерименти.

Аторът се изсмя гърлено.

— Кралят ме уведоми къде сте. Нямам представа откъде е разбрал. Просто получих заповедта и полетях към стената с пълна скорост.

Азриел подпираше голям нож на коляното си. Изповедника — това бе името, изписано със сребърни илириански руни върху дръжката му. Вече беше научил, че Аторът и още неколцина са били разположени в покрайнините на илирианските земи. Направо се изкушавах да хвърля Атора в някой от военните лагери и да видя как ще го посрещнат илирианците.

Аторът ме погледна с очи, лъснали от омраза.

— Дано успееш да я опазиш, Велики господарю.

— Защо? — попита Азриел.

Хората често допускаха грешката да помислят, че Касиан е по-необузданият от двама им. Но генералът само се палеше — така се нажежаваше, че с яростта му можеха да се коват мечове. Докато у Азриел живееше леден гняв, който така и не бях успял да стопя. През вековете на познанството ни не бях научил почти нищо за миналото му, за годините в крепостта на баща му и тъмницата. Навярно дарбата на сенкопоец го бе осенила именно тогава — в онези мрачни времена бе научил езика на сенките и вятъра, и камъка. Полубратята му също не се оказаха особено словоохотливи. Един ден ги намерих и ги поразпитах; строших краката им, когато, вместо да ми кажат онова, което исках да знам, заплюха Азриел.

Проходиха — след известно време.

— Всеобщо достояние е, че вие сте я взели от Тамлин — обясни Аторът.

Много добре знаех. Точно с тази задача бях натоварил Азриел: да следи положението в Двора на Пролетта, докато подготвяхме нападението ни над Хиберн.

Тамлин обаче беше затворил границите си, и то толкова здраво, че дори нощното ответряне над тях беше невъзможно. А и всички очи и уши, с които Азриел разполагаше в двора му, бяха ослепели и оглушали.

— Кралят може да ти я остави, да те пощади дори, стига да се съгласиш да му съдействаш…

Докато Аторът говореше, прерових съзнанието му, изпълнено с мисли, коя от коя по-ужасяващи. Дори не подозираше, че съм се промъкнал вътре, но — ето: армия, същата като онази, срещу която се бях сражавал преди пет века; бреговете на Хиберн с безчет бойни кораби, готови за атака; кралят, възседнал трона в порутения си дворец. Нямаше следа от Юриан или Котела. Нито следа от Книгата на Диханията. Всичките му признания бяха верни. И с това си изчерпваше полезността му.

Аз надникна през рамо към мен. Аторът му беше изпял всичко важно. Сега просто празнословеше, за да си спечели време.

Отблъснах се от стената.

— Счупи му краката, отрежи му крилете и го хвърли в морето край бреговете на Хиберн. Да видим дали ще оцелее. — Аторът се замята в стола си, замоли се. Аз спрях до вратата и се обърнах към него: — Спомням си всяка секунда от онзи ад. Бъде благодарен, че те пускам жив. Засега.

Нарочно не надникнах в спомените му от „В недрата на Планината“: за мен, за всички останали… за издевателствата му над човешкото момиче, което бях дал на Амаранта вместо Фейра. Не надникнах в спомените му за побоя над Фейра — за мъченията, на които я бе подложил.

Защото иначе щях да го размажа по стените на килията. А беше по-важно да отнесе послание до краля, отколкото да му отмъстя.

Докато напусках килията, Аторът вече пищеше под острието на Изповедника.

 

 

Бяха приключили с него. Отстъпих назад, връщайки се в собственото ми тяло.

Тамлин бе затворил границите си.

— Какво е това положение в Двора на Пролетта?

— Вече никакво. Но сама знаеш на какво е готов Тамлин, за да… защити онова, което смята за свое.

Споменът за боята, стичаща се по стените на кабинета му, пробяга през съзнанието ми.

— Трябваше да изпратя Мор онзи ден — пророни Рис с тиха злоба.

Вдигнах щитовете си. Не ми се говореше за това.

— Благодаря ти, че сподели с мен — казах и тръгнах към стаята си с книгата и чашата чай.

— Фейра — извика той зад мен. Не спрях. — Съжалявам, задето те излъгах по-рано.

Поканата в съзнанието му явно беше неговият начин да ми се реваншира.

— Трябва да напиша едно писмо.

 

 

Писмото беше кратко и елементарно. Но всяка дума беше битка за мен.

Не заради доскорошната ми неграмотност. Не, вече четях и пишех достатъчно добре.

Беше заради посланието, което Рис сега четеше във фоайето.

Напуснах по своя собствена воля.

Грижат се за мен и съм на безопасно място. Благодарна съм ти за всичко, което направи за мен, за всичко, което ми даде.

Моля те, не идвай да ме търсиш. Няма да се върна.

Рис го прегъна на две и листът изчезна.

— Сигурна ли си?

Може би така щях да помогна на положението, което се бе развило в Двора на Пролетта. Надникнах към прозорците зад Рис. Мъглата, която допреди малко се виеше из града, вече се беше вдигнала, разкривайки ясно, безоблачно небе. Незнайно как чувствах главата си по-бистра от дни, от месеци.

Отвъд прозореца се простираше град, който едва познавах.

Но го исках — исках живот, хора. Исках да го опозная, да усетя ритъма му в кръвта си. Без да ме спъват прегради и ограничения.

— Не съм ничий домашен любимец — отвърнах. Рис изглеждаше умислен и се зачудих дали си спомняше, че той ме беше нарекъл така, когато бях твърде загубена в чувството си за вина и отчаянието си, за да го проумея. — Какво следва?

— Всъщност наистина възнамерявах да ти дам един почивен ден…

— Не започвай да ме глезиш.

— Няма. Пък и не бих нарекъл тазсутрешното ни приключение почивка. Но не можеш да очакваш от мен да не взема под внимание настоящото ти физическо състояние.

— Остави това на мен. Какво ще правим с Книгата на Диханията?

— Като се върне от ангажимента си с Атора, Азриел ще приложи едно от другите си умения и ще се промъкне в дворовете на смъртните кралици, за да разбере къде я държат и какви са плановете им. А що се отнася до половината на Притиан… До няколко дни ще посетим Двора на Лятото, стига да одобрят молбата ми. Визитите на Велики господари в чужди дворове изправят всички на нокти. Тогава ще се погрижим за Книгата.

Той затвори уста, вероятно в очакване да се завлека на горния етаж и да се отдам на размишления и сън.

Но вече бях спала достатъчно.

— Каза ми, че градът бил по-хубав нощем — напомних му вместо това. — Само си приказваш, или наистина ще ми го покажеш?

Той се засмя дрезгаво и ме огледа от глава до пети. Не се пречупих под погледа му.

Когато очите му отново намериха моите, устата му се изви в усмивка, която малцина виждаха — на радост, примесена с облекчение. Мъжът зад маската на Велик господар.

— Вечеря — заяви той. — Тази вечер. Да видим дали ти, скъпа ми Фейра, само приказваш, или ще позволиш на един Господар на Нощта да те изведе на разходка из притъмнелия град.

 

 

Амрен дойде в стаята ми преди вечеря. Явно щяхме да излизаме вкупом.

На долния етаж Касиан и Мор се препираха дали той можел да прелети по-бързо дадено кратко разстояние, отколкото тя можела да се ответри до същото място. Предположих, че и Азриел е наоколо, вероятно скрит в някой тъмен ъгъл. Надявах се да си е починал след срещата с Атора, както и че ще си почине още, преди да потегли към кралството на простосмъртните, за да шпионира кралиците им.

Този път Амрен почука, преди да влезе в стаята ми. Нуала и Серидуен, които тъкмо бяха окичили косата ми със седефени гребенчета, само погледнаха фината жена на входа и изчезнаха в облачета дим.

— Плашливи същества — коментира Амрен през стегнати в жестока линия червени устни. — Всички сенки са такива.

— Сенки? — Завъртях се в стола си пред тоалетната масичка. — Мислех, че са Върховни елфи.

— Наполовина — обясни Амрен, оглеждайки дрехите ми в тюркоазени, кобалтови и бели цветове. — Сенките са просто твари от тъмнина и мъгла, способни да минават през стени, камък и какво ли още не. Дори не искам да знам как са били заченати тези двечките. Върховните елфи пъхат чеповете си по всевъзможни места.

От гърлото ми се изтръгна нещо средно между смях и кашлица.

— Но стават за шпиони.

— Защо според теб сега шепнат в ухото на Азриел, че съм при теб?

— Мислех, че докладват на Рис.

— Докладват и на двама им, но Азриел е първият им господар.

— Искаш да кажеш, че ме шпионират?

— Не. — Тя се намръщи на един стърчащ конец в блузата си с цвят на дъждовен облак. Като вдигна глава, тъмната й коса се разлюля около брадичката й. — Рис все им повтаря да търчат при Азриел за всичко, но той май никога няма да ми се довери напълно. Затова редовно му докладват за действията ми. И то с причина.

— Каква?

— Каква ли? Ще съм разочарована, ако шпионинът на Рисанд не ме следи изкъсо. Макар и да му е наредено точно обратното.

— И Рис не го наказва заради неподчинението му?

Сребристите й очи просветнаха.

— Дворът на Мечтите се крепи на три принципа: закрила, почит и грижа. Ти груба сила и сляпо подчинение ли очакваш? Мнозина от главните помощници на Рисанд нямат почти никакви привилегии. Той цени предаността, вещината и състраданието. А Азриел, независимо от неподчинението си, действа в защита на двора му, на народа му. Така че — не. Рисанд не го наказва заради него. Има правила, но те са гъвкави.

— Ами Десятъкът?

— Какъв Десятък?

Станах от малката пейка.

— Десятъкът, данъците. Два пъти годишно.

— Жителите на града плащат данъци, но няма Десятък. — Тя изцъка с език. — Какъвто е наложил Великият господар на Двора на Пролетта.

Не исках да мисля за това, не и толкова скоро, не и докато писмото вече пътуваше към него, ако вече не беше пристигнало. Затова се пресегнах към кутийката върху тоалетната масичка и извадих амулета й.

— Заповядай. — Подадох й бижуто от злато и скъпоценни камъни. — Благодаря ти.

Като го пуснах в отворената й длан, Амрен вдигна вежди.

— Връщаш ми го?

— Не знаех, че е изпитание.

Тя го постави в кутийката.

— Задръж го. И бездруго не е магически.

Примигнах недоумяващо.

— Излъгала си ме…

Тя сви рамене и се отправи към вратата.

— Намерих го на дъното на кутията ми за бижута. А на теб ти трябваше нещо, което да ти вдъхне надежда, че можеш да излезеш от Затвора.

— Но Рис постоянно го гледаше…

— Защото той ми го подари преди двеста години. Сигурно се е изненадал да го види отново и му е станало чудно защо съм ти го дала. Даже вероятно се е притеснил, че съм ти го дала.

Стиснах зъби, но Амрен вече напускаше стаята с жизнерадостното:

— Пак заповядай.