Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (26)

Глава 24

На Илейн й бяха нужни часове да убеди всички прислужници бързо да съберат багажа си и да напуснат имението, всеки с кесия пари за допълнителен стимул. Госпожа Лоран, макар че си тръгна последна, обеща да не споделя с никого видяното.

Не знаех къде ме чакаха Рис, Касиан и Азриел, но веднага щом госпожа Лоран се завлече в каретата с последните прислужници, която щеше да ги отведе до селото, за да хванат транспорт до домовете си, на вратата се почука.

Светлината вече гаснеше и сините, белите и сивеещите краски на външния свят се обагряха в златисто. Като отворих вратата, тримата чакаха отпред.

Неста и Илейн се бяха настанили в голямата трапезария — най-просторното пространство в къщата.

Като видях отново Рис, Касиан и Азриел, се убедих, че съм избрала правилното място за срещата.

Бяха огромни — диви, груби и древни.

Рис вдигна вежди.

— Човек ще каже, че сте ги наплашили с чума.

Отворих вратата достатъчно широко, че да влязат, и побързах да я затворя в лицето на хапливия студ навън.

— Сестра ми Илейн е способна да склони всекиго на всичко само с няколко усмивки.

Касиан подсвирна и се завъртя, за да огледа внушителния вестибюл, луксозните мебели, картините по стените. Тамлин беше платил за всичко. Толкова добре се беше погрижил за семейството ми в началото, макар и собственото му… Не исках да мисля за неговото семейство, убито от съперничещ двор поради незнайно каква причина. Не и сега, когато вече живеех сред тях…

Имаше добро сърце — поне една част от Тамлин беше добра…

Да. Беше ми подсигурил всичко необходимо, за да се превърна в себе си, за да се почувствам в безопасност. А като получи онова, което искаше… Просто спря. Опитваше да ме прави щастлива, но не от сърце. След Амаранта беше станал сляп за нуждите ми.

— Баща ти явно е успешен търговец — изкоментира Касиан. — Виждал съм дворци с по-малко съкровища в тях.

Рис ме гледаше с неизречен въпрос в очите.

— Баща ми отсъства по работа — отговорих аз. — Заради важно съвещание в Нева относно заплахата, идваща от Притиан.

— От Притиан? — завъртя се на пета Касиан. — Не от Хиберн?

— Възможно е сестрите ми да грешат; земите ви са непознати за тях. Казаха просто „отвъд стената“. Предположих, че говорят за Притиан.

Азриел ни доближи с тихи котешки стъпки.

— Ако човеците са наясно със заплахата и събират силите си срещу нея, това може да ни е от полза при преговорите с кралиците.

Рис продължаваше да ме наблюдава, сякаш усещаше тежестта, която ме затискаше още от пристигането ни. Последния път, когато влязох в тази къща, в сърцето ми гореше любов — толкова бурна, отчаяна любов, че се върнах в Притиан заради нея и попаднах „В недрата на Планината“ като обикновена простосмъртна, толкова крехка, колкото сестрите ми ми се струваха сега.

— Хайде — каза Рис и ми кимна с разбиране. — Води ни да се запознаем.

 

 

Сестрите ми стояха до прозореца и светлината от полилеите караше косите им да блестят в златисто. Бяха толкова красиви, толкова млади и жизнени — но докога ли? Как ли щях да се чувствам, когато кожата им се съсухреше, гърбовете им се изкривяха под напора на годините, а белите им ръце се покриеха със старчески петна?

Аз самата щях да си остана същата, едва в началото на безсмъртното ми съществувание, докато тяхното чезнеше като свещ пред леден дъх.

Но дотогава можех да им подсигуря достатъчно хубави години — спокойни години.

Тръгнах към тях по лъснатия като огледало дървен под, следвана от тримата Върховни елфи. След като прислужниците си тръгнаха, свалих пелерината, затова сестрите ми погледнаха първо към мен — не към илирианците. Към елфическите ми дрехи, диадемата на главата ми, бижутата.

Всичко това беше непознато за тях.

След миг изместиха погледи към крилатите ми спътници, поне към двама от тях. Рис беше прибрал крилете си и вместо бойните си одежди носеше изтънчен черен тоалет.

Сестрите ми се вцепениха при вида на Касиан и Азриел, на мощните им криле, изпънати плътно до исполинските им тела, на оръжията и на съкрушително красивите лица на тримата мъже пред тях.

Илейн, за щастие, не припадна.

А Неста, пак за щастие, не изсъска насреща им. Просто пристъпи не особено деликатно пред Илейн и пъхна юмрук зад семплата си, но елегантна аметистова рокля. Спътниците ми веднага отчетоха движението.

Спрях на поне метър от тях, за да им оставя пространство за дишане в стаята, която внезапно бе лишена от въздух.

— Това са сестрите ми, Неста и Илейн Арчарън — представих ги на тримата мъже.

Не се бях замисляла за фамилното ми име, не го бях използвала от дълги години. Защото, макар и да бях ловувала за семейството си, макар и да бях пожертвала толкова много за тях, не исках да нося името на баща си — не и докато седеше пред мижавия огън и ни оставяше да гладуваме. Пускаше ме да ходя в гората сама. Спрях да го използвам още в деня, когато убих първия си заек и усетих топлата му кръв по ръцете си — същата като кръвта на двамата елфи, която ги беше белязала с невидимата си татуировка години след това.

Сестрите ми не направиха реверанс. Сърцата им биеха лудо, дори това на Неста, и усещах страха им в устата си…

— Касиан — кимнах наляво. После се обърнах надясно, благодарна, че шепнещите сенки ги нямаше — Азриел. — Накрая завъртях глава назад. — И Рисанд, Велик господар на Двора на Нощта.

Рис също беше смекчил обичайния си облик. Чернотата, която излъчваше, свръхестествената елегантност на движенията му, пулсиращата около него сила. Но само един поглед в осеяните му със звезди виолетови очи беше достатъчен да го отлъчи като необикновен.

Той се поклони на сестрите ми.

— Благодарим ви за гостоприемството и великодушието — каза с топла, макар и леко напрегната усмивка.

Илейн опита да му се усмихне в отговор, но не успя.

Неста просто огледа тримата ми спътници, после обърна очи към мен с думите:

— Готвачката остави вечеря на масата. Предлагам да ядем, преди да е изстинала.

Не изчака съгласието ми, а направо тръгна към масата от полирано черешово дърво и зае челната позиция.

— Приятно ми е да се запознаем — обади се пресипнало Илейн и заситни след нея с шумоляща по паркета рокля от кобалтова коприна.

Тръгнахме подир тях. Касиан се мръщеше, Рис вървеше с вдигнати вежди, а Азриел изглеждаше по-склонен да се скрие в най-близкия ъгъл, отколкото да води предстоящия разговор.

Неста ни чакаше на централното си място на масата — кралица, готова да обяви началото на официален прием. Илейн трепереше в тапицирания резбован стол от лявата й страна.

Направих услуга на всички, като заех мястото отдясно на Неста. Касиан седна до Илейн, която стисна вилицата си така, сякаш се канеше да я използва срещу него. Рис се настани до мен, а Азриел — до него. По лицето му изплува бледа усмивка, когато видя побелелите пръсти на Илейн върху вилицата, но не каза нищо, а и той като Касиан се съсредоточи върху наместването на крилете си в човешки стол. Проклятие. Трябваше да се досетя. Но не ми се вярваше да останат доволни, ако на този етап им донесях табуретки.

Въздъхнах през нос и махнах похлупаците на чиниите и касеролите пред нас. Задушена сьомга с копър и лимон от парника, картофено пюре, печено пиле с цвекло и ряпа от мазето, дивеч с яйца и праз. Сезонна храна — каквото им беше останало в края на зимата.

Сипах си в чинията заедно с всички около масата и тропането на порцелан и прибори изпълни тишината в трапезарията. Сложих хапка в устата си и едва сдържах гримасата си.

Едно време храната на тази маса ми се струваше вкусна и ароматна.

Сега я усещах като пепел върху езика си.

Рис хапваше от пилето си без колебание. Касиан и Азриел лапаха, като че ли не бяха помирисвали храна от месеци. Може би воините я възприемаха като източник на сила и не обръщаха особено внимание на вкуса й.

Усетих, че Неста ме наблюдава.

— Нещо не е наред с ястията ли? — попита равнодушно сестра ми.

Насилих се да сложа още хапка в устата си и задъвках мъчително.

— Не.

Преглътнах и отпих щедра глътка вода.

— Значи, вече не можеш да ядеш нормална храна… а може би е твърде проста за теб? — Въпрос и предизвикателство.

Вилицата на Рис издрънча върху чинията му. Илейн издаде тихичък, тревожен звук.

Независимо от това, че Неста ми предостави къщата, че беше опитала да мине през стената заради мен и помежду ни съществуваше крехко примирие, тонът на гласа й, погнусата и неодобрението в него…

Разперих ръка върху масата.

— Мога да ям, да пия, да се чукам и да се бия също като преди. Даже по-добре.

Касиан се задави с вода. Азриел се размърда в стола си, готов да скочи помежду ни, ако се наложи.

Неста се изсмя гърлено.

Но аз вкусвах огън, чувах го как бушува във вените ми и…

Нещо подръпна сляпо и отривисто онази нишка в мен, обля ме хладна тъмнина и погаси пламналите ми нерви…

Веднага понечих да вдигна щитовете си. Но ги намерих непокътнати, в готовност.

Рис дори не ме погледна, преди да каже спокойно на Неста:

— Ако някога посетите Притиан, ще разберете защо вкусът на храната ви ни се струва различен.

Неста го изгледа високомерно.

— Нямам никакво намерение да стъпвам в земите ви, затова ще трябва да повярвам на думите ви.

— Неста, моля те — пророни Илейн.

Касиан преценяваше Неста с будния взор на воин, намерил нов, интригуващ противник.

В следващия момент Неста обърна очи към него, усетила погледа му и неговото послание. Пресвета Майко!

— Нещо интересно ли видя? — озъби му се сестра ми.

Касиан повдигна вежди, по лицето му не беше останала особено много шеговитост.

— Просто жена, позволила на по-малката си сестра да рискува живота си всеки ден в гората, без да си мръдне пръста. Позволила на четиринайсетгодишно дете да се доближава толкова до стената. — Бузите ми се нагорещиха и отворих уста. Макар че не знаех какво искам да кажа. — Сестра ти умря… умря, за да спаси народа ми. И е готова да стори същото, за да ви предпази от война. Затова не очаквай от мен да си мълча, докато я хулиш заради избор, който някой друг е направил вместо нея, и междувременно обиждаш моя народ.

Неста дори не мигна, оглеждайки красивите му черти, мускулестото му тяло. После се обърна към мен. Сякаш не беше казал нищо.

Лицето на Касиан придоби зверска гримаса. На вълк, дебнещ кошута… оказала се пума в кошутска кожа.

Илейн също забеляза промяната и побърза да надигне треперлив глас:

— Просто… просто е доста трудно да… го преглътнем. — Осъзнах, че тъмният метал на пръстена й е желязо. Колкото и да им бях повтаряла, че желязото е безполезно. Дар от семейството на бъдещия й съпруг, отявлени врагове на елфите. Илейн отправи умолителен поглед към Рис, после и към Азриел. Лицето й, мирисът й бяха пропити със смъртен страх. — Така сме отгледани. От детинство слушаме истории за това как елфите търсели пролуки в стената, за да ни наранят. Собствената ни съседка, Клер Бедор, беше отвлечена, а семейството й избито…

Голо тяло, приковано към стена. Потрошено. Мъртво. Оставено така месеци наред.

Рис се взираше в чинията си. Не помръдваше. Не мигваше дори.

Той беше дал на Амаранта името на Клер, дал й го беше, макар и да знаеше, че съм го излъгала.

— Всичко това е много объркващо — обясни Илейн.

— Представям си — обади се Азриел.

Касиан му стрелна кръвнишки поглед. Но той наблюдаваше сестра ми с вежлива, топла усмивка на лице. Раменете й се поотпуснаха леко. Зачудих се дали шпионинът на Рис не се сдобиваше с информация повече чрез първокласни обноски, отколкото чрез хитрост и сенки.

Илейн поизправи гръб и отново се обърна към Касиан.

— А що се отнася до ловуването на Фейра през онези години, не можем да виним само Неста. Бяхме уплашени, не знаехме нищо за живота, а току-що ни бяха отнели всичко, затова постъпихме несправедливо с нея. И двете.

Неста не коментира, изопнала гръб като дъска.

Рис ми хвърли предупредителен поглед и аз сграбчих ръката й, за да обърне очи към мен.

— Може ли просто… да започнем отново?

Почти вкусвах гордостта й — как се гърчеше из вените й, лаеше й да не скланя.

Касиан, проклетникът, й се ухили предизвикателно.

— Така да бъде — изсъска Неста и продължи да яде.

Касиан наблюдаваше изкъсо всяка нейна хапка, всяко движение на гърлото й.

Насилих се да опразня собствената си чиния, съзнавайки, че Неста пък наблюдава мен.

Илейн се обърна към Азриел, единствените двама цивилизовани събеседници на масата.

— Наистина ли можете да летите?

Той остави вилицата си и примигна насреща й. Дори ми се стори леко притеснен.

— Да. С Касиан принадлежим към раса елфи, наречени илирианци. Родени сме с песента на вятъра във вените.

— Колко красиво — коментира тя. — Но не е ли… страшно? Да летиш толкова нависоко?

— Понякога — отвърна Азриел. Касиан откъсна безмилостното си внимание от Неста, колкото да кимне утвърдително. — Ако попаднеш в буря, ако въздушното течение изчезне. Но ни обучават толкова стриктно, че още от пеленачета не знаем какво е страх от височини.

Азриел обаче бяха започнали да обучават доста след това. „Ще свикнеш с местоименията“, беше ме уверил по-рано. Колко ли често му се налагаше да си го напомня? Дали „ние“, „нашите“ и „нас“ му бяха толкова чужди думи, колкото и на мен?

— Приличаш на Върховен елф — намеси се Неста с глас, подобен на наточено острие. — Но не си?

— Само Върховните елфи, които приличат на тях — провлачи Касиан, махвайки с ръка към мен и Рис, — са Върховни елфи. Всички останали, всички, отличаващи се от тях, сме така наречените „нисши“ елфи.

— Терминът се използва за улеснение — обади се най-сетне Рисанд, — но произтича от дълга, кървава история на несправедливости. Много нисши елфи го ненавиждат и роптаят, настоявайки всички да се обединим под едно наименование.

— И с право — потвърди Касиан и отпи глътка вода.

Неста погледна към мен.

— Но ти не си Върховен елф, не и по рождение. Как наричат такива като теб?

Не можех да преценя дали коментарът й бе нападка, или не.

— Фейра е такава, каквато избере да бъде — обясни Рис.

Неста плъзна поглед по всички ни, а накрая вдигна очи към диадемата ми.

— Напишете писмото до кралиците още тази вечер. Утре двете с Илейн ще отидем до селото да го предадем. Ако кралиците се съгласят да дойдат — добави тя, хвърляйки мразовит поглед към Касиан, — пригответе се за много по-дълбоки от нашите предразсъдъци. А междувременно помислете как възнамерявате да измъкнете всички ни от тази каша, ако нещата се объркат.

— Ще го имаме предвид — отвърна галантно Рис.

Неста продължи, демонстрирайки съвършено безразличие към всеки от нас.

— Предполагам, че имате намерение да нощувате тук?

Рис надникна към мен с безмълвен въпрос в очите. Лесно можехме да си тръгнем — мъжете спокойно щяха да намерят пътя до дома и по тъмно, но… Но се очертаваше съвсем скоро светът да отиде по дяволите. Затова отвърнах:

— Ако не ви затрудняваме. Ще си тръгнем утре след закуска.

Неста не се усмихна, но Илейн засия.

— Чудесно. Мисля, че има няколко готови стаи за гости.

— Ще ни трябват само две — прекъсна я тихо Рис. — Съседни, с по две легла всяка.

Свъсих вежди насреща му.

— Магията е различна от тази страна на стената — обясни Рис. — Щитовете ни, сетивата ни може да не работят нормално. Не искам да рискуваме. Особено в къщата на жена, чийто годеник й е дал железен годежен пръстен.

Илейн се изчерви леко.

— Стаите… стаите с по две легла не са съседни — пророни тя.

Въздъхнах.

— Ще направим разместване. Няма нищо. Този тук — добавих със злобен поглед към Рис — е кисел, защото е стар и отдавна трябваше да си е легнал.

Рис се засмя, гневът на Касиан се поразсея достатъчно, че да се ухили, а Илейн, приела спокойствието на Азриел като доказателство, че положението няма да се влоши рязко, също се усмихна.

Неста просто стана на крака, непоклатима като стоманена колона, и заяви:

— Ако сте се нахранили, вечерята приключи.

Никой не възрази.

 

 

Рис се зае да съставя писмото, докато Касиан и Азриел постоянно се обаждаха с поправки, ето защо чак към полунощ разполагахме с текст, който всички смятахме за достатъчно впечатляващ, дружелюбен и заплашителен.

Още часове преди това сестрите ми отидоха да измият чиниите и се оттеглиха в стаите си, споменавайки къде можем да намерим нашите.

Касиан и Азриел щяха да се настанят в едната, а ние с Рис в другата.

Когато Великият господар затвори вратата след нас, аз се намръщих при вида на голямата спалня. Щеше да събере и двама ни, но нямах намерение да спя в едно легло с него.

— Няма да…

Върху килима изтропа дърво и до вратата се появи малък креват. Рис се пльосна отгоре му и се зае да събува ботушите си.

— Неста е прекрасна, между другото.

— Просто е… особнячка. — По-мило нещо не можех да кажа за нея.

— От векове никой не беше влизал под кожата на Касиан толкова лесно. Жалко, че са готови да се хванат за гушите.

Една част от мен изтръпна при мисълта за хаоса, който двамата щяха да предизвикат, ако оставеха препирните.

— А Илейн — продължи Рис с въздишка, докато събуваше втория си ботуш — не бива да се омъжва за сина на онзи лорд поради десетки причини, най-малката, от които е, че няма да те поканят на сватбата. Макар че това май е за добро.

— Много смешно — изсъсках аз.

— Поне няма да ти се налага да изпращаш подарък. Едва ли свекърът й ще благоволи да го приеме.

— Как смееш да се подиграваш на сестрите ми, при положение че собствените ти приятели живеят в не по-малка мелодрама. — Той вдигна въпросително вежди. Аз изсумтях. — О, да разбирам, че не си забелязал какви погледи хвърля Азриел на Мор? И как го гледа тя самата, как го защитава? И как двамата непрекъснато поставят Касиан като преграда помежду си?

Рис впери очи в мен.

— Съветвам те да запазиш тези наблюдения за себе си.

— Да не ме имаш за някоя интригантка? Животът ми е достатъчно оплетен. Защо да разпръсквам нещастие и към околните?

— Толкова нещастна ли се чувстваш наистина? — Внимателен въпрос.

— Не знам. Всичко се случва толкова бързо, че вече не съм наясно как се чувствам. — По-откровено не му бях отговаряла от доста време.

— Хммм. Струва ми се, че като се приберем у дома, ще ти дам един почивен ден.

— Колко съобразително от ваша страна, милорд.

Той изсумтя, разкопчавайки жакета си, а аз осъзнах, че стоя с дрехи и нямам какво да облека за спане.

Рис щракна с пръсти и пижамата ми — заедно с оскъдно бельо — се появи на леглото до мен.

— Не можех да реша коя дантелена дреболия предпочитам да облечеш, затова ти донесох няколко.

— Прасе — отвърнах, грабнах дрехите и тръгнах към банята.

Като излязох, стаята беше топла, Рис лежеше в леглото, появило се от незнайно къде, и единствената светлина идваше от живите въглени в камината. Дори чаршафите бяха затоплени, като се пъхнах между тях.

— Благодаря ти, че си стоплил леглото — прошепнах в полумрака.

Той лежеше с гръб към мен, но го чух ясно, като каза:

— Амаранта не ми благодари нито веднъж за това.

Топлината се изцеди от тялото ми.

— Не умря в достатъчно страдания.

Далеч не, като се имаше предвид какво бе причинила на мен, на него, на Клер, на още толкова много хора.

Рис не отвърна. Вместо това призна:

— Не вярвах да устискам цялата вечеря.

— Защо?

Беше ми се сторил доста… спокоен. Сдържан.

— Сестрите ти са добронамерени, или поне едната. Но като ги видях на онази маса… не очаквах истината да ме връхлети толкова жестоко. Колко си била млада. Как не са те защитили.

— Справях се добре.

— Благодарни сме им, задето ни допуснаха в къщата си — продължи тихо той, — но едва ли скоро ще успея да ги погледна без желанието да изкрещя в лицата им.

— Една част от мен разсъждава по същия начин — признах си аз, сгушвайки се в завивките, — но ако не бях тръгнала на лов, ако не ме бяха пуснали сама… Ти още щеше да си роб. И Амаранта вероятно щеше да подготвя армиите си за набег по земите ни.

Мълчание. После:

— Искам да знаеш, че ще получаваш заплата за всичко това.

— Не е нужно.

Макар и… макар и да нямах свои собствени пари.

— Всеки член от свитата ми получава заплата. Вече имаш банкова сметка във Веларис, където ще постъпват парите ти. Освен това имам уговорка с повечето магазини в града. Така че, ако не разполагаш с достатъчно средства, докато пазаруваш, можеш да запишеш покупката си на моята сметка.

— Добре, но… нямаше нужда. — Преглътнах сухо. — И колко ми плащаш на месец?

— Същата сума като на останалите. — Несъмнено щедра… вероятно твърде щедра. Той попита внезапно: — Кога е рожденият ти ден?

— Вече има ли смисъл да си броя годините? — Той не отвърна, изчаквайки отговора ми. — Навръх Зимното слънцестоене е.

Рис се замисли.

— То беше преди няколко месеца.

— Мммхммм.

— Но ти не… не съм те видял да празнуваш.

През връзката, през незащитеното ми, объркано съзнание.

— Не казах на никого. Не исках да организират тържество и за мен покрай всички останали. Пък и рождените дни вече ми се струват безсмислени.

Той се умълча за дълго време.

— Наистина ли си родена навръх Зимното слънцестоене?

— Толкова странно ли ти се вижда? Майка ми твърдеше, че съм такава особнячка, понеже съм се родила в най-дългата нощ от годината. Веднъж реши да отпразнуваме рождения ми ден по друго време, но следващия път забрави. Явно е имала да планира по-ползотворно тържество.

— Вече знам на кого се е метнала Неста. Направо е жалко, че не можем да останем повече, за да видим кой ще оцелее накрая: тя или Касиан.

— Бих заложила на сестра си.

Тихото му кискане пропълзя по костите ми — напомни ми, че някога той бе заложил на мен. Само той от всички „В недрата на Планината“ бе направил облог, че ще надвия Миденгарда.

— Аз също — отвърна накрая Рис.