Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (21)

Глава 19

— Амрен е права — провлачи Рис, облегнат на вратата на гостната в градската си къща. — Наистина сте като кучета, които чакат стопанина си да се върне у дома. Май трябва да си нося лакомства.

Касиан му отвърна с вулгарен жест от мястото си на дивана пред камината, преметнал ръка през облегалката зад гърба на Мор. Макар и стойката на силното му, мускулесто тяло да говореше, че е напълно спокоен, в челюстта му имаше напрежение, потисната енергия, която ми подсказа, че ни чакаше тук от дълго време.

Азриел стоеше в тъмното ъгълче до прозореца, предлагащ гледка към ливадата и улиците, по които се ръсеше ситен снежец. А Амрен…

Само нея я нямаше. Не знаех дали да си въздъхна от облекчение, или не. Ако съдех по предупреждението на Рис и нейните собствени думи, трябваше възможно най-бързо да я намеря, за да й върна амулета.

Мокра и премръзнала от мъглата и вятъра, които ни преследваха по целия път от Затвора насам, тръгнах към креслото срещу дивана. И то като всички останали мебели в къщата беше специално изработено за илириански криле. Изпънах скованите си крайници близо до огъня и едва не простенах от удоволствие, когато приятната топлина ги обгърна.

— Как мина? — поинтересува се Мор.

Днес не носеше рокля, а практични черни панталони и дебел син пуловер.

— Резбарят е пълен клюкар, чието любимо занимание е да си пъха носа в чужди работи — отвърна Рис.

— Но? — подкани го Касиан, облягайки ръце на коленете си с плътно прибрани зад гърба крила.

— Но — продължи Рис — може и да е доста полезен, ако благоволи. И май е време да се заемем с онова, което ни се удава най-добре.

Раздвижих вцепенените си пръсти и реших да ги оставя да обсъдят нещата помежду си. Имах нужда от малко време да се съвзема, да потисна спомените, които бях разкрила пред Резбаря.

И мисълта за онова, което бе намекнал, че мога да сторя с Книгата. За скритите ми способности.

Рис им разказа за Котела и причината зад нападенията на храмове, докато те му пригласяха с ругатни и въпроси. Не спомена нито дума за изповедта ми, в замяна, на която Резбарят ни беше подсигурил нужната информация. Азриел излезе от тъмното си кътче, за да отрупа Рис с въпроси; лицето и гласът му си оставаха все така неразгадаеми. Касиан, за моя изненада, мълчеше през цялото време, сякаш разбираше, че сенкопоецът знае какво да попита, и беше решил да съсредоточи вниманието си в планиране.

Щом Рис приключи с разказа си, шпионинът му каза:

— Ще разпитам хората ми в Двора на Лятото дали знаят къде е скрита нашата половина от Книгата на Диханията. После мога да прелетя до земите на човеците, за да проуча къде държат тяхната част, преди да им я поискаме.

— Не е нужно — увери го Рис. — А и не бих доверил тази информация дори на твоите хора, изобщо на никого извън тази стая. С изключение на Амрен.

— Може да им се има вяра — заяви Азриел с тих, стоманен глас, стиснал белязаните си ръце в юмруци до кожения си панталон.

— Въпреки това няма да поемаме рискове — отвърна лаконично Рис.

Задържа погледа на Азриел и почти чух как добави безмълвно: „Това няма нищо общо с теб, Аз. Нищо“.

Без да демонстрира всякаква емоция, Азриел кимна и отпусна ръце.

— Е, какви са твоите планове тогава? — намеси се Мор, вероятно в защита на Аз.

Рис изтупа въображаема прашинка от бойните си одежди. Като вдигна глава, виолетовите му очи сякаш се бяха вледенили.

— Кралят на Хиберн е претършувал един от храмовете ни, за да намери липсващото парче от Котела. В моите очи това е военно действие, показателно, че Негово Величество няма намерение да подхожда деликатно с мен.

— Сигурно и бездруго не е забравил съюза ни с човеците През Войната — добави Касиан. — Не би застрашил плановете си с дипломатични подходи, а и съм готов да се обзаложа, че някои от приятелчетата на Амаранта са му докладвали за случките „В недрата на Планината“. За края на цялата сага.

Касиан преглътна сухо.

Рис бе опитал да я убие. Свалих ръце от топлината на огъня.

— Вероятно — съгласи се Рис. — Но от това би следвало, че армиите на Хиберн вече са навлезли в земите ни, и то напълно неусетно. Възнамерявам да му върна услугата.

Пресвещена Майко! Касиан и Мор се ухилиха със зверско доволство.

— Как? — попита Мор.

Рис скръсти ръце.

— Ще е необходима безпогрешна стратегия. Но ако Котелът е в Хиберн, трябва да потеглим натам незабавно. Или за да им го отнемем… или за да го неутрализираме с помощта на Книгата.

Една страхлива, жалка част от мен вече трепереше.

— Хиберн вероятно е защитен с не по-слаби заклинания и щитове от нашите — изтъкна Азриел. — Първо ще трябва да измислим начин да се промъкнем през тях незабелязано.

Рис кимна леко.

— Затова започваме с планирането на мига. Докато издирваме Книгата. Така сдобием ли се и с двете половини, ще можем да действаме бързо, преди да е плъзнала мълва, че са у нас.

Касиан поклати одобрително глава, след което попита:

— Как възнамеряваш да вземеш Книгата?

— Тъй като тези предмети са обвързани с магия за Великите господари и могат да бъдат открити единствено от тях, чрез тяхната сила… То излиза, че освен четец на Книгата на Диханията, имаме и неин издирвач в същото лице.

Всички погледи се обърнаха към мен и аз настръхнах.

— Резбарят не беше напълно сигурен, че съм способна да я намеря. Не знаем дали… — Рис се подсмихна и думите ми заглъхнаха.

— Притежаваш по част от силата на всички ни. А това е като да имаш седем пръстови отпечатъка. Ако сме скрили нещо, ако сме го създали или защитили със силите ни, ще успееш да го проследиш със същата тази магия.

— Няма как да си сигурен — опитах отново.

— Не, но има как да изпробваме теорията ми — продължи да се усмихва Рис.

— Пак се започва — измърмори Касиан.

Мор стрелна поглед към Азриел, предупреждавайки го да не предлага услугите си този път. Шпионинът й отвърна с учудена гримаса.

Тъкмо се бях загледала в безмълвния им сблъсък, когато Рис каза:

— С твоите способности, Фейра, е възможно да откриеш нашата половина от Книгата и да премахнеш защитните заклинания. Но няма да приемам думата на Резбаря за чиста монета, нито пък ще те заведа в Двора на Лятото, без да съм проверил какво умееш. Само така ще сме спокойни, че когато настъпи моментът, няма да се провалиш. Всички ние няма да се провалим. Затова потегляме на още едно малко пътешествие. Ще проверим дали можеш да откриеш една моя ценна вещ, която загубих преди доста време.

— По дяволите! — изруга Мор, пъхвайки ръце в дебелите гънки на пуловера си.

— Къде? — намерих сили да попитам.

Отговори ми Азриел:

— При Тъкачката.

Касиан отвори уста и Рис вдигна ръка, за да го спре.

— Идеята е да проверим дали Фейра може да разпознае предмета сред съкровищата на Тъкачката. Като пристигнем в Двора на Лятото, Таркуин може да е придал друг облик на своята част от Книгата, за да я защити.

— В името на Котела, Рис — възнегодува Мор, спускайки и двата си крака на килима. — Да не си…

— Коя е тази Тъкачка? — настоях аз.

— Древно, зло същество — отвърна Азриел и очите ми попаднаха върху бледите белези по крилете му, по врата му. Зачудих се с колко ли такива същества се беше сблъсквал през безкрайния си живот. Дали бяха по-опасни от собствените му роднини. — Което не бива да дразните — добави, обръщайки поглед към Рис. — Намери друг начин да изпробваш способностите й.

Рис просто сви рамене и надзърна към мен. Пак ми предоставяше право на избор. Явно държеше на това. Не че ми предложи да ме вземе със себе си по време на двете си посещения в Двора на Пролетта. Явно защото знаеше колко голяма нужда имам да стоя настрана от него.

Задъвках долната си устна, преценявайки рисковете в очакване да изпитам поне капка страх, емоция. Но днешният ден беше източил целия ми запас.

— Резбарят, Тъкачката… Не може ли да наричате поне някого със собственото му име?

Касиан се засмя, а Мор се облегна назад върху възглавниците на дивана.

Май само Рис разбра, че коментарът ми не беше изцяло шеговит. Лицето му остана напрегнато. Сякаш знаеше колко съм уморена… знаеше, че трябва да треперя при мисълта за тази Тъкачка, но след Резбаря, след онова, което му бях разкрила… Вече не изпитвах нищо.

— А какво ще кажеш да добавим още едно име към списъка? — предложи Рис накрая.

Идеята не ми допадна особено. И Мор беше на същото мнение.

— Пратеник — каза Рис, пренебрегвайки братовчедка си, — Пратеник в Двора на Нощта от името на човечеството.

— Не е имало такъв от петстотин години, Рис — отбеляза Азриел.

— Но и нито един човек не е получавал безсмъртие оттогава. — Рис посрещна погледа ми. — Човеците трябва да са подготвени също като нас. Особено ако кралят на Хиберн възнамерява да разруши стената и да прати армиите си срещу тях. Трябва да вземем другата половина на Книгата от простосмъртните кралици. А ако не можем да им повлияем с магия, то ще се наложи те сами да ни я предадат.

Още мълчание. По улиците отвъд прозорците прехвърчаше ситен сняг, който се ръсеше по калдъръма.

Рис кимна към мен.

— Ти си безсмъртен елф с човешко сърце. Дори това е достатъчно да те преследват на континента. Затова ще се установим на неутрална територия. На място, където човеците ни вярват… вярват на теб, Фейра. И където други човеци биха рискували да дойдат за среща с теб. За да чуят гласа на Притиан след пет века мълчание.

— Имението на семейството ми — досетих се аз.

— В името на голата Майка, Рис — намеси се Касиан, разгръщайки криле толкова широко, че едва не събори керамичната ваза от масичката за кафе до себе си. — Мислиш, че можем просто да превземем дома на семейството й, да ги принудим да ни го отстъпят?

Неста не искаше да има нищо общо с елфите, а Илейн беше толкова мила, добродушна… нима можех да ги замеся подобно нещо?

— По земите ни ще текнат реки от кръв, Касиан, независимо как ще постъпим със семейството й — отбеляза Мор и се пресегна да върне вазата на мястото й. — Важното е откъде ще дойде тази кръв и колко ще се пролее. Колко човешки животи ще успеем да спасим.

С риск да прозвуча като страхливка казах:

— Дворът на Пролетта граничи със стената…

— Стената се простира през морето. Ние ще долетим откъм брега — обясни Рис, без окото му да мигне. — Никой двор не бива да разбира за появата ни, макар че слухът вероятно ще плъзне доста бързо. Знам, че няма да е лесно, Фейра, но ако има начин да убедиш кралиците…

— Ще го сторя — съгласих се аз. Потрошеното, приковано с гвоздеи тяло на Клер Бедор изскочи пред очите ми. Амаранта беше само един от командирите му. Само един… от кой знае колко. Кралят на Хиберн трябваше да е невъобразимо жесток, за да й бъде господар. Ако тези зверове докопаха сестрите ми… — На Илейн и Неста може да не им хареса, но ще ги убедя да ни съдействат.

Нямах смелост да попитам Рис дали не може просто да застави семейството ми да ни помогне, в случай че откажеха. Чудех се дали силите му биха подействали на Неста, при положение че дори блясъкът на Тамлин не бе успял да повлияе върху стоманеното й съзнание.

— Значи е решено — заключи Рис. Никой от спътниците му не изглеждаше особено доволен. — Щом скъпата ни Фейра се върне от Тъкачката, ще покорим Хиберн.

 

 

Същата нощ Рис и останалите отсъстваха от къщата, никой не ми каза къде бяха отишли. Но след тежкия ден едва довърших храната, която Нуала и Серидуен бяха донесли в стаята ми, преди да потъна в дълбок сън.

Сънувах дълга бяла кост, резбована с ужасяваща точност, лицето ми, сбърчено в агония и отчаяние; ясеновия кинжал в ръката ми; локвите кръв от двата трупа пред мен…

Но се събудих чак от прокапващата в стаята светлина на зимната зора — с пълен стомах от предишната вечер.

Само минута, след като се свестих, Рис почука на вратата ми. В мига, в който го поканих да влезе, той влетя като среднощен вятър и хвърли колан с ножове върху леглото ми.

— Побързай — нареди ми, отвори вратите на гардероба И извади кожения ми костюм, който също метна на леглото. — Искам да излезем преди изгрев.

— Защо? — попитах, отмятайки завивките.

Днес на гърба му нямаше крила.

— Защото нямаме много време. — Той изрови чорапите и ботушите ми. — Щом кралят на Хиберн разбере, че някой издирва Книгата на Диханията за да обезсили Котела, ще прати свои хора да я намерят преди нас.

— Но това ти беше ясно още преди. — Миналата вечер нямах сили да обсъждам въпроса с него. — Всичко, за Котела, за краля, за Книгата… Искаше подозренията ти да се потвърдят, но най-вече чакаше мен.

— Ако се беше съгласила да работиш с мен още преди два месеца, веднага щях да те отведа при Резбаря, за да видя какво мисли за способностите ти. Само че нещата не тръгнаха по план.

Определено.

— Четенето — продължих аз, пъхвайки крака в меките си пантофи. — Затова настояваше да се науча да чета. За да може, ако подозренията ти се окажеха верни и Книгата наистина се подчини на волята ми… да я прочета… или поне превода на писанията в нея.

Толкова древна книга вероятно бе написана на съвсем различен език. С различна азбука.

— И тук важи същото — обясни той и се отправи към скрина ми. — Ако ми съдействаше още от самото начало, щях да ти кажа защо го правя. В противен случай не биваше да рискувам. — Той спря с ръка върху дръжката на едно от чекмеджетата. — Пък и бездруго трябваше да се научиш да четеш. Но да, когато ти казах, че ще е и от моя полза, имах предвид точно това. Можеш ли да ме виниш?

— Не — отвърнах искрено. — Но предпочитам да ме уведомяваш за бъдещите си планове.

— Разбрано. — Рис отвори чекмеджето и извади бельото ми. Залюля тъмната дантела на показалеца си и се изкиска. — Учудвам се, че не си накарала Нуала и Серидуен да ти купят нещо друго.

Отидох до него и грабнах бельото.

— Потекоха ти лиги.

Затръшнах вратата на банята, преди да е успял да отговори.

Като излязох облечена в кожения костюм с топла подплата, той вдигна колана с ножове в ръка и аз огледах всичките му гайки и каиши.

— Без мечове, без лъкове — обясни ми.

И той беше облечен в илирианските си бойни одежди — семплият, страховит меч прилепваше до гръбнака му.

— Но ножовете са позволени?

Рис коленичи и разтвори плетеницата от кожени каиши и стомана, приканвайки ме да пъхна крак в едната дупка.

Подчиних му се. Щом промуших крак и през другата дупка, опитах да не обръщам внимание на допира на силните му ръце по бедрата ми, докато пристягаше и закопчаваше каишите.

— Тъкачката няма да забележи ножовете ти, тъй като колибата й е пълна с остриета за ядене и за работа. Но меч или лък, изобщо предмети, каквито не притежава, може да усети.

— Ами аз?

Той затегна един каиш. Силни, чевръсти ръце — толкова несходни с изтънчените тоалети, с които заблуждаваше света, че е нещо коренно различно.

— Не издавай нито звук, не докосвай нищо друго, освен предмета, който ми е отнела.

Рис вдигна поглед, без да пуска бедрата ми.

„Поклони се“, беше наредил веднъж на Тамлин. А сега той самият коленичеше пред мен. Очите му просветнаха, сякаш и той си беше спомнил същото нещо. И това ли беше част от играта му — от лъжовния му облик? Или просто отмъщение заради свирепата кръвна вражда помежду им?

— Ако сме прави за способностите ти — продължи той, — ако Резбарят не ни е излъгал, то с въпросния предмет би трябвало да имате еднакво… излъчване благодарение на защитната магия, която му направих преди много, много време. Практически с него сте едно и също нещо. Тъкачката няма да усети присъствието ти, стига да не докосваш нищо друго. Ще си невидима за нея.

— Сляпа ли е?

Той кимна утвърдително.

— Но другите й сетива са остри като бръснач. Затова бъди бърза и тиха. Намери предмета и дим да те няма, Фейра.

Дланите му се задържаха по задната част на бедрата ми.

— А ако ме усети?

Той стегна леко ръце.

— Тогава ще разберем що за умения имаш наистина.

Жестоко, пресметливо копеле! Изгледах го кръвнишки.

Рис сви рамене.

— Може би предпочиташ да те заключа в Дома на Ветровете, където да те тъпча с храна, да те обличам в бухнали рокли и да те карам да организираш приемите ми?

— Върви по дяволите. Защо сам не си си върнал откраднатото, щом е толкова важно?

— Защото Тъкачката ме познава. И ако ме залови, ще си платя прескъпо. Великите господари не й се пречкат, колкото и сериозно да е положението. Колибата й е пълна със съкровища, някои от които пази от хилядолетия. Повечето никога няма да се върнат при собствениците им, защото Великите господари се страхуват да не ги спипа — защитена е от специални закони, а и гневът й е гибелен. Някои са изпращали крадци, които никога не са се завръщали, а повечето просто не смеят да припарят от страх, че Тъкачката ще разбере на кого служат. Ти обаче… Теб не те познава. Ти си част от всеки двор.

— Значи, аз съм твоят издирвач и крадец?

Ръцете му се плъзнаха надолу и обгърнаха свивките на коленете ми, а на лицето му се появи дяволита усмивка.

— Ти си моето спасение, Фейра.