Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (17)

Глава 15

Събудих се след четири часа.

Бяха ми нужни няколко минути да осъзная къде се намирах, какво се беше случило. Усещах всяко тиктакане на малкия часовник върху писалището от палисандрово дърво като тласък обратно-обратно-обратно в гъстия мрак. Но поне се чувствах отпочинала. Все още изтощена, но не и на прага на вечния сън.

Щях да размишлявам върху станалото в Двора на Пролетта по-късно. Утре. Никога.

За щастие, Вътрешният кръг на Рисанд си тръгна още преди да съм свършила с обличането.

Рис стоеше до входната врата, която бе отворена към малкото антре от дърво и мрамор и към улицата отвъд него. Той ме огледа бавно — от тъмносините ми велурени обувки, практични и удобни, през дългото до коленете ми небесносиньо палто, до плитката, която започваше от едната страна на главата ми, извиваше се през тила ми и падаше над другото ми рамо. Под палтото носех плътни, топли кафяви панталони и красив кремав пуловер, толкова мек, че можех да спя в него. В дълбоките си джобове имах плетени ръкавици с цвета на обувките ми.

— На онези двечките определено им харесва да се суетят край някого — коментира Рисанд, макар и да усещах леко напрежение в гласа му.

Имах чувството, че всяка стъпка към яркия ден отвъд през на входната врата продължаваше цяла вечност. Но нещо ме теглеше натам.

Щом градът се разкри пред очите ми, тежестта, което носех в себе си, като че ли изчезна.

Ласкава слънчева светлина, стопляща и бездруго приятния зимен ден, малка, добре поддържана ливада с побеляла изсъхнала трева, висока до кръста ограда от ковано желязо И празни цветни лехи, отвъд които се ширеше чиста улица със светъл калдъръм. По нея се разхождаха Върховни елфи във всевъзможни облекла: едни — с палта като моето, други — пременени в бухнали поли и дантели, трети — с кожени дрехи за езда; всички крачеха спокойно и се любуваха на полъха с аромат на сол и лимонова върбинка, който дори зимата не можеше да прогони. Никой не поглеждаше към къщата. Сякаш не ги интересуваше, че Великият им господар живее в една от многото мраморни градски къщи с позеленели медни покриви от двете страни на улицата, чиито комини пускаха струи дим в ясното небе.

В далечината се долавяше детски смях.

Стигнах колебливо до вратата, вдигнах резето й с разтреперани пръсти, които почти не усетиха леденостудения метал, и направих три стъпки навън, преди да ме спре гледката пред очите ми.

Улицата се спускаше надолу, разкривайки още красиви къщи и димящи комини, още здрави, безгрижни хора. А в дъното й се виеше широка река, чието блещукащо сапфирено тяло пълзеше към необятна водна шир. Морето.

Градът сякаш образуваше кора върху хълмистите брегове на реката, а сградите му бяха построени от бял мрамор или глинест пясъчник. Кораби с разнородни платна се носеха лениво по течението на реката и белите крила на птици просветваха ярко над тях, озарени от обедното слънце.

Нямаше чудовища. Нямаше мрак. Нито следа от страх и отчаяние.

Непокътнат.

„Врагове не са прониквали през стените на Веларис цели пет хиляди години.“

Каквото и да беше направил Рис, каквото и да беше продал или изтъргувал, Амаранта наистина не беше докоснала града дори в разгара на господството си над Притиан.

Всички останали притиански земи беше превърнала в пепелище, оставяйки ги да кървят бавно в продължение на половин век, но Веларис… Пръстите ми се свиха в юмруци.

Усетих нещо голямо зад себе си и погледнах към другия край на улицата.

Там, като всевечен пазител на града, се издигаше стена от плосковърхи планини, с чийто червен камък бяха построени много от сградите в него. Исполинската верига се извиваше около северния край на Веларис, където реката я посрещаше и се губеше в сянката й. До най-северната точка различен вид планини ограждаха града отвъд реката — острите им върхове, щръкнали като рибешки зъби, отделяха приказните хълмове на града от морската шир. Но планините зад мен… Те приличаха на спящи великани. Чувствах ги някак живи.

Сякаш в отговор пулсиращата, пълзяща сила, превзела тялото ми, се отърка в костите ми като котка, търсеща внимание. Направих се, че не я усещам.

— Средният връх — обади се Рис зад гърба ми и аз се завъртях рязко, забравила за присъствието му. Той посочи към най-голямото плато. Пролуки и… прозорци се редяха в най-горната му част. И към него летяха две фигури с огромни, тъмни крила. — Там е другият ми дом в града. Домът на Ветровете.

В този момент летящите фигури кривнаха към скалното здание, понесени от свирепо, стремглаво въздушно течение.

— Днес ще вечеряме там — добави Рис с едновременно раздразнен и смирен тон.

Само че мен не ме интересуваше. Отново се обърнах към града и попитах:

— Как?

Той веднага разбра какво имах предвид.

— Чист късмет.

— Късмет? Да, голям късмет си извадил — пророних тихо, но с достатъчно сила, — че само твоят град е останал незасегнат, докато из цял Притиан е бушувала същинска напаст.

Вятърът разроши тъмната коса на Рис. Върху лицето му цареше неразгадаемо изражение.

— Замислял ли си се дори — продължих с хриплив глас — да отстъпиш малко от късмета си на други народи?

— Всички останали градове — подхвана спокойно той — са известни на света. Веларис обаче е скрит от него хилядолетия наред. Амаранта не го нападна, защото не знаеше за съществуването му. Нито тя, нито зверовете й. До ден-днешен останалите дворове не знаят за него.

— Но как е възможно?

— С магически заклинания и безмилостни, безскрупулни предци, които са били готови на всичко, за да запазят поне един откъслек от рая в окаяния ни свят.

— И когато Амаранта се развихри — изплюх името й като отрова, — не ти ли хрумна да отвориш вратите му за бежанци?

— Когато Амаранта се развихри — отвърна той с яростна искра в погледа, — трябваше да взема някои много трудни решения за много кратко време.

Врътнах очи и ги плъзнах към стръмните хълмове и морето отвъд тях.

— Явно нямаш намерение да ме осветлиш по въпроса.

Но трябваше да знам как е успял да съхрани това кътче покой и красота.

— Сега не му е времето за подобни разговори.

Хубаво. И бездруго се бях наслушала на такива оправдания в Двора на Пролетта. Не си струваше да напрягам сили.

Но нямаше просто да седя в стаята си, не можех да си позволя да страдам и да плача, да спя по цял ден. Щях да излизам навън, дори да ме болеше, дори размерите на това място… Свещени Котеле, беше огромно. Посочих с брадичка към града, чиито улици се спускаха към реката.

— Е, какво толкова си е струвало да спасиш на цената на всичко останало?

Когато се обърнах към него, сините му очи бяха безпощадни като бурното зимно море в далечината.

— Всичко — отвърна той.

 

 

Рисанд не преувеличаваше.

Веларис имаше всичко: чайни с красиви масички и столове, разпръснати пред приветливите им витрини, навярно затоплени с магия, защото бяха пълни с весели, усмихнати Върховни елфи и няколко странни приказни същества. Имаше четири големи търговски площада, наречени Палати: два от тях, разположени от южната страна на реката Сидра, и два от северната.

По време на разходката ни успяхме да посетим само два от Палатите: просторни площади от бял камък, обградени от колоните на изящните, изрисувани сгради, които сякаш ги пазеха и подсигуряваха пасажи, сред които се разполагаха част от магазините.

Първият пазар, Палатата на шивачите и бижутерите, предлагаше дрехи, обувки, материали за изработката им и бижута — купища лъскави бижута. Но нищо в мен не потрепна при вида на грейналите под яркото слънце редки тъкани, развявани от хладния речен бриз — дрехите, изложени по широките витрини, златото, рубините, смарагдите и перлите, загнездени в кадифени възглавнички. Не смеех да погледна към празния пръст на лявата ми ръка.

Рис влезе в няколко от бижутериите да търси подарък за незнайно кого. Аз предпочетох да го чакам отвън, скрита в сенките на Палатата. Днес ми стигаше просто да се разходя. Но запознанствата, втренчените погледи, сълзите, укорите… Ако трябваше и с тях да се справям, май щях просто да се заровя в леглото и да не изляза от него.

Ала по тези улици никой не ми обръщаше внимание, макар че вървях до Рисанд. Може би жителите на града не знаеха коя съм — или просто не ги интересуваше кой броди сред тях.

Вторият пазар, Палатата на костите и солта, беше един от така наречените Близнаци: единият се намираше от тази страна на реката, а другият, Палатата на добитъка и подправките — отвъд нея. И двата гъмжаха от търговци, продаващи меса, плодове и зеленчуци, готвени храни, добитък, сладкиши, подправки… Толкова много подправки, чиито познати и забравени аромати ме връщаха към онези безценни години, когато живеех под опеката на недосегаем баща и несметно богатство.

Рисанд вървеше на няколко стъпки от мен с ръце в джобовете и от време на време ми подаваше по малко информация. Да, обясни ми той, много магазини и домове се топлели с магия, особено често посещаваните открити пространства. Не го разпитвах повече по въпроса.

Никой не го избягваше, никой не шушукаше зад гърба му. Не плюеха по него и не го нападаха като „В недрата на Планината“.

Вместо това хората, които го забелязваха, му пращаха широки, топли усмивки. Някои го доближаваха и го приветствано в града с ръкуване. Той познаваше всичките по име и те също го наричаха с неговото.

Но с напредването на деня Рис се умълчаваше все повече и повече. Спряхме на входа на пъстро изрисувана част от града, кацнала върху хълм, чиито склонове се спускаха право към речното корито. Само един поглед към първата витрина беше достатъчен да смрази костите ми.

Шарената врата беше открехната и разкриваше всевъзможни картини, бои, четки и дребни скулптури.

— С това е известен Веларис: с Художническия квартал — обясни Рис. — Тук ще намериш стотици галерии, магазини с материали за рисуване, грънчарници, градини със статуи и още какво ли не. Наричат го Дъгата на Веларис. Артистите — музиканти, танцьори, актьори — обитават онзи хълм отвъд Сидра. Виждаш ли златната точка на върха? Това е един от главните театри. Градът разполага с пет големи, но онзи е най-прочутият. Има и доста по-малки сцени, както и един амфитеатър върху крайморските скали… — Гласът му заглъхна, щом видя, че погледът ми се връща към ярко изрисуваните сгради пред нас.

Улиците гъмжаха от Върховни елфи и разнородни същества, каквито за пръв път срещах. Именно те ми направиха най-голямо впечатление: едни бяха дългокраки, неокосмени и сияеха, сякаш под тъмната им като нощта кожа светеше тяхна собствена луна; други бяха покрити с опалови люспи, менящи цвета си при всяка грациозна стъпка на ципестите им крака; трети пък приличаха на изящни, безумни пъзели от рога, копита и райета. Някои се бяха навлекли с дебели палта, шалове и ръкавици, докато други се разхождаха най-спокойно по люспи, козина и нокти, без да привличат ничие внимание. Но всички до един оглеждаха с жив интерес забележителностите — някои пазаруваха, а други бяха оцапани с глина и прах… и боя.

Художници. Аз самата никога не се бях наричала художник, не възприемах дарбата си толкова сериозно, но…

На мястото, на което изведнъж се преплитаха цветовете, светлината и разнообразието от форми, сега се простираше само една мръсна килия.

— Уморена съм — скалъпих.

Усетих погледа на Рис върху себе си, но не ме интересуваше дали щитът ми е вдигнат, дали можеше да прочете мислите ми.

— Ще се върнем някой друг ден — отвърна той. — И бездруго вече е време за вечеря.

И наистина, слънцето се спускаше към точката, където реката се вливаше в морето отвъд хълмовете, обагряйки града в розово и златисто.

И тази гледка обаче не събуди у мен желание да грабна четката. Жителите на града спираха да се любуват на залеза, сякаш никога не се бяха опасявали за сигурността и свободата си.

Прииска ми се да им се развикам, да грабна някое паве и да строша най-близкия прозорец, да отвържа силата, която отново кипеше под кожата ми, и да им кажа, да им покажа какво съм преживяла, какво е преживял останалият свят, докато те са съзерцавали залези, рисували са и са пили чай край реката.

— Успокой се — пророни Рис до мен.

Врътнах задъхано глава към него.

По лицето му отново се беше появило онова неразгадаемо изражение.

— Народът ми няма вина.

Гневът ми моментално стихна, сякаш се беше подхлъзнал на стълбата, по която се изкачваше в мен, и се беше сгромолясал върху светлия калдъръм.

Да, да, разбира се, че хората нямаха вина. Но не ми се мислеше за това. И за каквото и да било друго.

— Уморена съм — повторих.

Той преглътна сухо, но просто кимна и обърна гръб на Дъгата.

— Утре вечер ще се поразходим отново. Веларис е прекрасен през деня, но по тъмно е направо неописуем.

Все пак говорехме за Града на Звездната светлина, но не намерих сили да се съглася с него.

За вечерята обаче… Вечеря с него в Дома на Ветровете…

Събрах достатъчно сили да попитам:

— И кой точно ще присъства на тази вечеря?

Рис ме поведе нагоре по една стръмна улица и бедрата ми пламнаха от натоварването. Толкова ли бях загубила форма?

— Вътрешният ми кръг — отговори той. — Искам да се запознаеш с тях, преди да решиш дали искаш да останеш тук. Да работиш с мен, съответно и с тях. Вече познаваш Мор, но останалите трима…

— Онези, които ти гостуваха днес.

Той кимна.

— Касиан, Азриел и Амрен.

— Кои са те?

Беше споменал нещо за илирианци, но Амрен — притежателката на женския глас — нямаше криле. Поне не бях зърнала такива през матовото стъкло на вратата.

— В кръга ни съществува йерархия — обясни равнодушно той. — Амрен е моят помощник-командир.

Жена? Явно изненадата се беше изписала върху лицето ми, защото Рис добави:

— Да. А Мор се нарежда след нея в йерархията ни. Само глупак би помислил, че илирианските ми воини са алфа хищниците в скромния ни кръг. — Непокорната, темпераментна Мор беше дясната ръка на Великия господар на Двора на Нощта. Рис продължи: — Ще разбереш какво имам предвид, като се запознаеш с Амрен. Прилича на всеки друг Върховен елф, но под кожата й се крие нещо различно. — Той кимна на една двойка, която му отвърна с радушен поздрав. — Може да е по-стара от града, но е суетна и обича да се обгражда с трофеите и притежанията си като дракон в пещера. Затова бъди нащрек покрай нея. И двете сте доста избухливи, а не искам да се стряскаш още през първата си вечер тук.

Една част от мен не желаеше да научава за какво същество ставаше дума.

— Значи, ако се сдърпаме и скъсам колието й, ще ме опече на бавен огън и ще ме изяде?

Той се засмя.

— Не. Амрен ще ти отмъсти много, много по-жестоко. Последния път, когато двете с Мор се скараха, любимата ми планинска вила се превърна в пепелище. — Той вдигна вежда. — За твое сведение, аз съм най-могъщият Велик господар в историята на Притиан, но дори аз съм дръзвал да я прекъсна само веднъж през последния век.

Най-могъщият Велик господар в историята.

За безбройните хилядолетия, в които Върховните елфи населяваха земите на Притиан, Рис — Рис… с подигравките, сарказма и прелъстителните си погледи…

А Амрен беше още по-тежък случай. И на повече от пет хиляди години.

Зачаках страхът да ме връхлети, тялото ми да закрещи в търсене на начини да се измъкне от вечерята, но… не усетих нищо. Може би щеше да е за добро, ако някой просто сложеше край на всичко…

Здрава ръка сграбчи лицето ми, но достатъчно внимателно, че да не ме нарани, както и достатъчно силно, че да привлече вниманието ми.

— Да не си си помислила такова нещо — изсъска Рисанд с бесен поглед. — Нито за една проклета секунда.

Връзката помежду ни се обтегна и изнемощелите ми щитове грохнаха. И за един-единствен миг, както се беше случило „В недрата на Планината“, прескочих от собственото си тяло в неговото — от моите очи в неговите.

Нямах представа… че изглеждам така…

Лицето ми беше изпито, скулите ми изпъкваха, сивкавосините ми очи бяха помътнели и обградени от лилави сенки. Плътните ми устни — наследени от баща ми — бледнееха, а ключиците ми стърчаха над дебелото вълнено деколте на пуловера ми. Изглеждах сякаш… сякаш гневът и скръбта, и отчаянието ме изяждаха жива, сякаш отново изпитвах тежък глад. Но не за храна, а… за радост, за живот…

В следващия момент се върнах в тялото си и вперих свиреп поглед в Рис.

— Номер ли беше това?

Той свали ръце от лицето ми и отвърна с дрезгав глас:

— Не. — Килна глава настрани. — Как успя да проникнеш през щита ми?

Нямах представа за какво говори. Не бях направила нищо. Просто… се промъкнах в тялото му. И не ми се говореше за това, не точно тук, не точно с него. Закрачих ядосано напред, а краката ми, толкова измършавели и безполезни, горяха при всяка стъпка по стръмния хълм.

Той ме стисна за лакътя — този път с грижовна нежност, но и достатъчно настойчиво, за да ме накара да спра.

— В колко други съзнания си се промъквала неволно?

Люсиен…

— Люсиен? — Рис се изсмя. — На колко неприятно място си попаднала.

От гърдите ми се надигна дълбоко ръмжене.

— Не си позволявай да влизаш в главата ми.

— Щитът ти е свален. — Веднага го вдигнах. — Все едно изкрещя името му в лицето ми. — Отново килна глава с онова умислено изражение. — Може би си наследила моята сила… — Той прехапа долната си устна, после изсумтя. — Разбира се. Съвсем логично е да си я наследила именно от мен, щом собственият ми щит понякога те пропуска. Изумително.

Хрумна ми да се изплюя върху ботушите му.

— Вземи си силата. Не я искам.

Коварна усмивчица.

— Не става така. Вече е част от живота ти. Единственият начин да си я върна, е да те убия. Но тъй като компанията ти ми е приятна, ще се въздържа. — Извървяхме няколко крачки, преди да добави: — Важно е да държиш щитовете си вдигнати. Особено сега, когато вече си виждала Веларис. Ако някога напуснеш земите ни и някой се прокрадне в съзнанието ти… — Той стегна челюсти. — Хора като нас, способни да влизат в чужди съзнания като от стая в стая, се наричат даемати. Рядко срещано явление сме и дарбата се проявява по неведомата воля на Майката, но сме достатъчно по света, че да съществуват и такива — главно влиятелни личности, — които старателно упражняват умението да ни възпират. Ако срещнеш даемат, без да си вдигнала щитовете си, Фейра, той ще може да вземе каквото си пожелае от ума ти. По-могъщите са способни да те превърнат в своя робиня, да те подчиняват на волята си… без дори да го съзнаваш. Земите ми до ден-днешен са такава мистерия, че някой би те намерил за изключително ценен източник на информация.

Даемати — и аз ли вече бях една от тях, щом можех да правя подобни неща? Поредното проклето название, с което да ме наричат хората зад гърба ми.

— Да разбирам ли, че при евентуална война с Хиберн армиите на краля няма да атакуват града, тъй като дори не знаят за съществуването му? — Махнах с ръка около нас. — И какво, глезените ти поданици… онези, които не умеят да защитават мислите си, имат закрилата ти и не им се налага да се бият, докато всички ние леем кръвта си?

Не му дадох възможност да отговори, а просто ускорих ход. Детински удар под кръста, но… Отвътре бях станала като далечното, буйно море, раздирано от бури, които те караха да загубиш всякаква представа къде е повърхността.

Рис вървя на крачка зад мен чак до дома му.

Една малка част от мен шепнеше, че мога да преодолея черния спомен за Амаранта, раздялата с Тамлин, прехода към това странно ново тяло… Но онази празна, студена дупка в гърдите ми… постоянно напяваше, че не съм способна.

Дори в годините, когато висях на косъм от гладната смърт, тази моя част преливаше от цвят, от светлина. Може би трансформацията в елф я бе прекършила. А може би Амаранта.

Или пък аз самата, когато забих кинжала си в сърцата на две невинни същества и кръвта им стопли ръцете им.

 

 

— В никакъв случай — отсякох.

Намирах се в малката градинка на покрива на градската къща. Бях пъхнала ръце в джобовете на палтото си, за да ги предпазя от студения нощен въздух. Тясното пространство побираше само няколко окастрени в четвъртита форма храсти и обла маса с два стола, на които седяхме двамата с Рисанд.

Градът около нас блещукаше, а звездите сякаш висяха по-ниско от обичайното и просветваха в рубинено, аметистово и перлено. Пълната луна над нас караше мраморните сгради и мостове да сияят, като че ли излъчваха своя собствена светлина. Отнякъде свиреше музика — приглушени струнни и ударни инструменти, а по крайречните улици от двете страни на Сидра трептяха лампите на кафенета и магазини, всичките отворени дори късно вечерта и пълни с клиенти.

Живот — градът кипеше от живот. Почти вкусвах заряда му върху езика си.

Рисанд скръсти ръце върху черния си тоалет със сребърни шевове и размърда грамадните си криле, когато натъртих:

— Не.

— В Дома на Ветровете не може да се влезе с ответряне, също както в тази къща. Защитен е дори от Великите господари. Не ме питай защо или кой го е направил. Но вариантът е или да изкачим десетте хиляди стъпала, което изобщо не ми се нрави, Фейра, или да долетим дотам. — Двата нокътя по върховете на всяко от крилата му отразяваха лунната светлина. По устните му плъзна онази бавна усмивка, която не бях виждала цял следобед. — Обещавам, че няма да те изпусна.

Сведох намръщен поглед към тъмносинята ми рокля. Въпреки че разкошната й материя беше достатъчно плътна, дълбокото деколте далеч не беше подходящо за нощния студ. Хрумна ми отново да облека пуловера и дебелите панталони, но в крайна сметка избрах елегантния вид пред удобството. Вече съжалявах, независимо че имах и палто. Но тъй като очаквах Вътрешният кръг да е нещо като свитата на Тамлин… предпочитах да се явя на вечерята с официално облекло. Премерих с уплашен поглед черното пространство между покрива и планинската къща.

— Този вятър ще разкъса роклята ми.

Усмивката му се разшири.

— Ще дойда по стълбите — кипнах аз, доволна да почувствам дори гняв след няколкото часа на пълно вцепенение, и тръгнах към вратата в отсрещния край на покрива.

Рис разгърна едното си крило и заприщи пътя ми.

Гладка ципа с леки цветни отблясъци. Отдръпнах се от него.

— Нуала прави прическата ми цял час.

Е, преувеличавах, но наистина се бе суетила прекалено дълго, докато аз седях безмълвно пред тоалетната масичка, позволявайки й да извие краищата на косата ми в меки къдрици и да вдигне част от тях с красиви златни шноли. Струваше ми се по-примамливо тази вечер да остана сама в тихата си стая… вместо да се изправя пред онези хора. Вместо да общувам с когото и да било.

Крилото на Рис ме обви и ме побутна толкова близо до мощното му тяло, че почти усещах топлината му.

— Обещавам, че няма да позволя вятърът да съсипе прическата ти.

Вдигна ръка така, сякаш се канеше да подръпне някоя от свободните ми къдрици, но после я свали.

— Щом трябва да реша дали искам да помогна на теб и Вътрешния ти кръг в борбата ви срещу Хиберн, не може ли просто… да се срещнем тук?

— Всички вече ни чакат в другата къща. Пък и Домът на Ветровете е достатъчно просторен, че да устоя на изкушението да ги хвърля от ръба на планината.

Преглътнах. Внушителното здание, лъснало в нощта, обгръщаше върха на средната планина като същинска златна корона. А между мен и тази корона от светлина се простираше дълго, дълго въздушно пространство.

— Искаш да кажеш — подхванах аз, защото не намерих друго подходящо оръжие в арсенала си, — че тази къща е прекалено малка за буйните им темпераменти и се боиш, че може отново да подивея?

Крилото му ме побутна още по-близо до него — лек топъл допир по рамото ми.

— Да, и какво от това?

— Не съм крехка порцеланова кукла.

Макар че онова, което бях видяла през очите му този следобед, говореше друго.

— Знам, че не си. Но все пак нямам намерение да те хвърля на вълците. Ако наистина си съгласна да ми помогнеш с Хиберн, да запазя крепостната стена, трябва първо да се запознаеш с приятелите ми. Сама реши дали имаш сили за това. Държа тази среща да се проведе по моя начин, а не когато те си наумят да ми се натрапят.

— Не предполагах, че имаш приятели.

Да! Яд, разпаленост… Добре ми се отразяваше. По-добре, отколкото да се чувствам куха отвътре.

Студена усмивка.

— Не си ме питала.

Вече се намирах достатъчно близо до него, че да преметне ръка през кръста ми, обгръщайки ме и с двете си крила. Гръбнакът ми се скова. Клетка…

Крилете се разгърнаха.

Ръката му се стегна около кръста ми. Приготвяше се за излитане. Свещена Майко, пази ме!

— Само казваш, и веднага се връщаме, и то без всякакви въпроси. Няма да те съдя и ако прецениш, че не можеш да понесеш работата с мен, с тях. Ще намерим друг начин да живееш пълноценно тук, независимо от собствените ми нужди. Изборът е лично твой, Фейра.

Замислих се дали да не изискам да остана. Но защо? За да спя? За да избегна среща, която несъмнено трябваше да проведа, преди да взема решението си? А и мисълта да полетя…

Огледах крилете над себе си, силната ръка около кръста ми.

— Моля те, не ме изпускай. И недей да…

Изстреляхме се във въздуха като комета.

Преди писъкът ми да е отшумял, градът се разгърна под нас. Едната ръка на Рис се плъзна под коленете ми, а другата се уви около гърба и ребрата ми и се заиздигахме нагоре и все по-нагоре в звездното небе, сред втечнения мрак и пеещия вятър.

Светлинните на града потънаха под краката ни и Веларис се превърна в развято кадифено одеяло, осеяно с бижута. Музиката вече не достигаше дори нашите заострени уши. Въздухът беше студен, но не свиреп вятър, а нежен полъх галеше лицето ми, макар и да летяхме стремглаво към Дома на Ветровете.

Чувствах тялото на Рис мощно и топло до своето, несломима природна стихия, изваяна за полет. Дори уханието му наситено с нотки на дъжд и сол, и нещо цитрусово, ми напомняше на вятъра.

Попаднахме във възходящо течение и се издигнахме толкова бързо, че инстинктивно вкопчих ръце в черната му туника, а стомахът ми се сви на топка. Тих смях погъделичка ухото ми.

— Очаквах да пищиш повече. Явно не те впечатлявам достатъчно.

— Да не си посмял — изсъсках, насочвайки вниманието си към приближаващата тиара от светлина във вечната стена на планината.

Небето преливаше над нас, а светлините на града под нас и имах чувството, че съм попаднала между две огледала, докато не се понесохме през море от звезди. Една стегната на кълбо част от сърцето ми се поотпусна леко.

— Като момче — подхвана Рис до ухото ми — се измъквах от Дома на Ветровете с един голям скок през прозореца, а после политах в нощта и просто кръжах над града, реката и морето. Още го правя понякога.

— Родителите ти сигурно са били много доволни.

— Баща ми така и не разбра, а майка ми… — Рис се умълча за миг. — Тя беше илирианка. Като ме хванеше да скачам през прозореца, ме овикваше едно хубаво, а после литваше след мен и двамата се реехме в небето до зори.

— Явно е била прекрасна жена — предположих аз.

— Беше — съгласи се той. И тази единствена дума ми каза достатъчно за миналото му, че да не разпитвам повече.

Рис ни издигна още по-нависоко с една отмерена маневра, докато не се изравнихме с широката тераса, осветена от златни фенери. В далечния й край се виждаха две отворени стъклени врати, вградени в червената скала, зад които се разкриваше огромна, но изненадващо обикновена трапезария, издълбана в тялото на планината и украсена с лъскаво тъмно дърво. Веднага ми направи впечатление, че всички столове бяха пригодени за криле.

Рис кацна също толкова плавно, колкото и излетя; въпреки това задържа ръката си под мишниците ми, тъй като коленете ми се подвиха. Аз се отдръпнах от него и отправих поглед към града зад нас.

Толкова време бях прекарала в короните на дърветата, че височините отдавна не ми въздействаха по онзи първичен начин. Но разгърналият се под краката ни град… и по-лошо — необятната черна шир на морето отвъд него… Явно наивната човешка мисъл никога нямаше да ме напусне, защото чак сега осъзнавах колко голям беше светът. Колко голям беше Притиан, щом град като този оставаше скрит от Амаранта и от другите дворове.

Рисанд мълчеше до мен. След известно време обаче каза:

— Да чуем.

Вдигнах вежда.

— Изплюй камъчето. И аз ще изплюя моето.

Поклатих глава и върнах погледа си към града.

Рис обаче не се отказа.

— Аз си мисля, че цели петдесет години бях затворник „В недрата на Планината“ и макар от време на време да сънувах това място, не вярвах, че ще го видя отново с очите си. Мисля си и че ми се ще аз да я бях убил. Мисля си, че ако пламне война, вероятно доста време няма да се наслаждавам на нощ като тази.

Той плъзна очи към мен и зачака.

Не виждах смисъл да питам за пореден път как е успял да опази това място от нея, понеже не очаквах отговор. Затова попитах:

— Смяташ ли, че войната ще настъпи толкова скоро?

— В поканата ми беше регламентирано, че тази вечер няма да се задават въпроси. Е, аз ти признах… три неща. Ти ми дай едно.

Отправих поглед към ширналия се свят, града, буйното море и сухата зимна нощ.

Дали от прилив на смелост и безразсъдство, или просто защото се намирах толкова високо над всичко, че щяха да ме чуят само Рис и вятърът, но казах:

— Мисля си, че явно съм била влюбена глупачка да се примиря с толкова малко от Двора на Пролетта. Мисля си, че прекалено дълго са ме държали в нищожно кътче от земите ни и че вероятно завинаги щях да живея в неведение като някой домашен любимец. Мисля си… — Думите се заклещиха в гърлото ми. Разтърсих глава, сякаш така можех да изгоня останалите от нея. Въпреки това ги изрекох: — Мисля си, че досега водех самотен, безнадежден живот и навярно съм се влюбила в първия човек, който ме взе под крилото си. Мисля си, че и той го е знаел… едва ли осъзнато, но може би той самият е искал да вземе някого под крилото си. И може би предишната Фейра е била идеална за целта. Но не и… сегашната.

Край.

Колко злоба, себичност и неблагодарност се беше изляла от мен. А колко много беше направил Тамлин…

Името му прокънтя из цялото ми тяло. Едва преди ден бях с него. Не — не, нямаше да мисля за това. Още не.

— Цели пет — коментира Рисанд. — Май ти дължа две мисли. — Той надникна зад нас. — Но да ги оставим за по-късно.

Двамата крилати стояха между отворените врати.

Ухилени до уши.