Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (16)

Глава 14

— Добре дошла в дома ми — каза Рисанд.

Град — един нов свят се простираше отвъд стените на къщата.

Утринната светлина се изливаше през прозорците в предната й част. Изящно резбованата дървена врата пред мен имаше матирано стъкло, отвъд което надничаше малко антре и масивна входна врата, зад която се простираше непознатият град.

При мисълта да пристъпя в него, сред злобните погледи на жителите му, да видя с очите си следите от опустошението на Амаранта, огромна тежест се стовари върху гърдите ми.

Досега не се бях замисляла истински, не ми беше хрумвало, че това може да е грешка, но…

— Какво е това място?

Рис облегна широкото си рамо на резбованата дъбова каса, отвъд която се забелязваше гостната, и скръсти ръце.

— Това е моята къща. Е, една от двете ми в града. Другата е за по-… официални срещи, но тази е само за мен и семейството ми.

Ослушах се за прислужници, но не чух нито звук. И май така беше по-добре, отколкото разни непознати да ме зяпат втренчено.

— Нуала и Серидуен са тук — обясни той, разтълкувал погледа ми, устремен към коридора зад нас. — Но като изключим тях, двамата с теб сме сами.

Напрегнах се. Не че положението в Двора на Нощта беше различно, но… тази къща ми се струваше много, много по-малка. Тук нямаше как да му се измъкна. Освен ако не излезех в града.

На територията на простосмъртните не бяха останали градове. Макар че на континента вече изникваха нови и нови, пълни с изкуство, академии и занаяти. Някога Илейн искаше двете да заминем за някой от тях заедно. Ала май тази възможност се беше изпарила.

Рисанд отвори уста, но в този момент силуетите на две високи, здрави тела се появиха от другата страна на вратата с матово стъкло. Единият почука по нея с юмрук.

— Размърдай се, лентяй такъв — провлачи дълбок мъжки глас от антрето.

Бях толкова упоена от умората, че крилата над двете тъмни фигури не ми направиха особено впечатление.

Рис дори не погледна към вратата.

— Запомни две неща, скъпа ми Фейра.

Блъскането продължи и вторият непознат каза на спътника си:

— Ако ще се караш с него, поне изчакай да закусим. — Глас като оживяла сянка, тъмен, гладък и… студен.

— Извинявай, ама кой ме измъкна от леглото толкова рано? — оплака се първият. После добави: — Все да си пъхнеш носа в чуждите работи.

По устните на Рис като че ли се появи усмивка, но той продължи:

— Първо, никой — никой — освен двама ни с Мор не може да нахлува с ответряне в тази къща. Защитена е със заклинания, щитове и още заклинания. Допускат се само хора по моя — и твоя — покана. Тук си в безопасност; както и навсякъде из града. Стените на Веларис са добре охранявани и врагове не са прониквали през тях цели пет хиляди години. Зложелатели влизат в града само с мое разрешение. Затова можеш спокойно да се разхождаш из него, да правиш каквото си поискаш и да се срещаш с когото си поискаш. Онези двамата в антрето — добави той с блеснал поглед — вероятно ще отпаднат от списъка ти с потенциални приятели, ако продължават да тропат по вратата като разглезени хлапета.

Още един удар, подчертан от гласа на първия посетител.

— Много добре знаеш, че те чуваме, дръвник такъв.

— Второ — продължи Рис, — що се отнася до двамата идиоти пред вратата ми, ти решаваш дали искаш да се запознаеш с тях още сега, или като една умна жена да се качиш на горния етаж, да поспиш и да облечеш подходящи за града дрехи, докато аз пребивам единия от тях заради обидно отношение към Великия му господар.

Очите му искряха толкова силно, че изглеждаше… подмладен. По-близо до простосмъртните. Изражението му се отличаваше безкрайно от ледения гняв, който бях видяла по лицето му, събуждайки се на онзи диван…

Когато бях решила, че няма да се върна у дома.

… че Дворът на Пролетта навярно не ми е дом.

Давех се в онова познато блато, борех се да стигна до повърхност, която не знаех дали съществува. Бях спала толкова време, а се чувствах…

— Просто ела да ме извикаш, като си тръгнат.

Радостта в очите му угасна и тъкмо щеше да каже нещо, когато женски глас — отривист и нахакан — се обади иззад драмата мъже в антрето.

— Вие, илирианците, сте по-нетърпими от котки, мяучещи да ги пуснат през задната врата. — Валчестата дръжка се завъртя наляво-надясно. Жената шумно въздъхна. — Ама ти сериозно ли, Рисанд? Заключил си ни навън?

Опитах да отблъсна непоносимата тежест още поне за миг и се отправих към стълбището, на чийто връх сега стояха Нуала и Серидуен, вперили стреснати погледи към входната врата. Можех да се закълна, че Серидуен ми махна да побързам. А на мен ми се прииска да ги разцелувам и двете за късчето нормалност, което внасяха в откачения ми ден.

Дощя ми се да разцелувам и Рис, задето изчака да свърна по небесносиния коридор на втория етаж, преди да отвори вратата.

Чух единствено как първият от двамата непознати казва:

— Добре дошъл у дома, дръвник.

А вторият добави:

— Усетих, че си се върнал. Мор ми разказа какво се е случило, но…

Странният женски глас го прекъсна.

— Изгони кучетата да си играят на двора, Рисанд. Двамата с теб трябва да обсъдим нещо.

— И аз трябва да говоря с теб — обяви дълбокият глас с притаена студенина, от която косата ми настръхна.

Нахаканият се обърна към жената.

— Ние дойдохме първи. Изчакай си реда, древна дребосъчке.

Усетих, че Нуала и Серидуен сдържаха или смеха си, или някаква следа от страх, а може би и двете. Определено и двете, когато жената изръмжа, макар и не особено злобно.

Коридорът беше украсен с полилеи от виещо се в различни форми цветно стъкло, които осветяваха няколкото полирани врати от двете му страни. Стана ми чудно коя ли бе стаята на Рис и коя на Мор.

Сред крамолата на долния етаж се разнесе прозявка.

— Защо трябваше да идваме толкова рано? Нали уж срещата е чак довечера в къщата.

Рисанд измърмори, наистина измърмори:

— Повярвай ми, не е за веселба. Най-много за една хубава касапница, ако Касиан не си затвори устата.

— Гладни сме — оплака се първият, Касиан. — Нахрани ни. Някой ми каза, че щяло да има закуска.

— Колко сте жалки — рече странният женски глас. — Жалки кретени.

— Знаем — отвърна Мор. — Но има ли храна в крайна сметка?

Чух думите — чух ги и опитах да ги осмисля, но те просто кръжаха безцелно в мрака на съзнанието ми.

Нуала и Серидуен отвориха врата, водеща към стоплена от огън и слънчеви лъчи стая. Огромните й прозорци предлагаха изглед към обградената от зидове, леко заснежена градина зад къщата и спящото каменно фонтанче в средата й, чиято вода бе източена заради зимата. Стаята бе обзаведена и тъмно дърво и бели платове с леки сивкавозелени акценти. За моя изненада, в нея цареше почти човешка атмосфера.

А леглото — грамадно, меко, украсено с пухени юргани и завивки в кремав цвят — изглеждаше най-приветливо от всичко.

Въпреки това не бях толкова безсилна, че да не задам няколко основни въпроса, поне колкото да заблудя себе си, че ме е грижа за собственото ми благополучие.

— Кои бяха тези? — попитах, когато близначките затвориха вратата след нас.

Нуала тръгна към малката баня — бял мрамор, порцеланова вана на крака, още слънчеви прозорци с изглед към градинската стена и живия плет от кипариси отвъд нея. Серидуен, която се беше отправила към гардероба, потрепери леко, преди да отвърне през рамо:

— Вътрешният кръг на Рисанд.

Помощниците, за които бяха говорили с Мор онази вечер в Двора на Нощта, онези, с които често се срещаше.

— Не знаех, че Великите господари се държат толкова свободно с хората си — признах аз.

— Не всички — поясни Нуала, излизайки от банята с четка за коса. — Само Рисанд.

Явно косата ми беше много рошава, защото Нуала се зае да я разресва, докато Серидуен ми приготвяше спално облекло в цвят слонова кост — топла, мека пижама с дантелена украса.

Плъзнах поглед по дрехите, стаята, зимната градина и спящото фонтанче и одевешните думи на Рисанд изникнаха в паметта ми.

„Врагове не са прониквали през стените на Веларис цели пет хиляди години.“

Включително Амаранта…

— Как е възможно да съществува такъв град? — Погледнах Нуала в огледалото. — Как… как е оцелял?

Нуала стисна устни и тъмните й очи отскочиха към сестра й, която бавно затвори най-долното чекмедже на скрина с меки вълнени пантофи в ръка и преглътна сухо.

— Великият господар владее изключителна сила — отговори предпазливо тя. — И беше отдаден на народа ни дълго преди да наследи поста на баща си.

— Но как е оцелял градът? — настоях аз.

Намирах се в непокътнат град, и то прекрасен, ако съдех по звуците, прииждащи откъм прозорците ми, по красивата градина отвън. Цял, невредим. Безопасен. Докато останалата част от света тънеше в руини.

Близначките се спогледаха отново, използвайки връзката, която си бяха изградили още в утробата. Нуала остави четката върху тоалетната масичка.

— Нямаме право да ти казваме.

— Накарал ви е да си мълчите…

— Не — спря ме Серидуен и отметна кувертюрата на леглото. — Великият господар не ни е заповядвал нищо подобно. Но историята за отбраната на града е негово достояние, не наше. Ще сме по-спокойни, ако той ти я разкаже, ние може да объркаме нещо.

Погледнах ги изпитателно. Добре тогава. Така да бъде.

Серидуен отиде да дръпне завесите и стаята потъна в тъмнина.

Сърцето ми прескочи, събуждайки гнева ми, и аз изстрелях:

— Остави ги отворени.

Не можех да понеса тъмнината, не и толкова скоро.

Серидуен кимна и остави завесите дръпнати встрани. После двете ми казаха да ги извикам, ако имам нужда от тях, и си тръгнаха.

Щом най-сетне се озовах сама, влязох под завивките и почти не усетих колко меки и гладки бяха чаршафите.

Заслушах се в пукането на огъня, в песента на птиците по засадените в саксии вечнозелени храсти — така различна от пролетните мелодии, с които бях свикнала и които не се знаеше дали ще чуя вече… дали ще понеса.

Може би Амаранта наистина беше победила.

И една странна нова част от мен се запита дали бягството ми не е подходящо наказание за него. За онова, което ми беше причинил.

После сънят ме грабна, внезапен, свиреп и дълбок.