Уилям Пол Йънг
Ева (6)

6.
Невидими

Лили се събуди посред нощ. Цветните ухания на Майка Ева все още се долавяха по кожата й. Хлад бе заменил топлината от допира на Ева, но Лили чувстваше спокойствие и мир. Въпреки че утрото бе още далече, тя бе напълно будна. Ефирно синьо сияние осветяваше стаята, колкото да хвърли сенки по каменния таван. Тя се огледа, донякъде очаквайки да види Ева, но се разочарова.

Някакъв разговор се носеше из стаята й, сподавени звуци и шепот. Йоан бе наблизо и говореше с някого. Лили се канеше да извика, но реши вместо това да ги послуша. Другият глас не точно говореше, а едва ли не пееше. Езикът, височината и ритъмът й действаха успокояващо.

— Все още не съм решил — каза Йоан. — Съгласен съм, че трябва да й бъде казано скоро. Кърпачите и лечителите почти изчерпаха силите си, опитвайки се да я възстановят, но и те не са всемогъщи. Когато става дума за ума, сърцето и душата, и най-добрият хирург има своите ограничения.

Певецът заговори. Тембърът му се носеше през тялото на Лили и леко разхлабваше дълбоки възли в мускулите й. Неустоим бе този глас и тя го вдишваше като че ли бе въздух, опитвайки се да улови мелодията. Едва не заспа отново.

— Благодаря ти, че казваш това — отвърна Йоан. — Но ако смея да попитам, защо Бог не й е говорил за изцеление?

Отговорът отново прозвуча като песен и Лили все така лежеше със затворени очи, докосвана от музиката на тоналните слова. Необяснимо защо, но в този момент тя не се боеше. Една увереност нарастваше в нея, че каквото и да й предстои, нещата ще са наред. Това й напомняше усещането, когато бе близо до Адонай.

— Имам вяра — каза Йоан. — Вярвам и в Любовта, и в Божия промисъл. Но ти твърдиш, че… Но това е удивително! Сигурен ли си, че тя е свидетел?

В мига, в който Йоан я нарече свидетел, нахлуха живи спомени от халюцинациите й, които я оставиха без дъх. Лили не усети страх, а по-скоро неочаквана топлина и прегръдката на надеждата.

Три свята се бяха сблъскали в нея. Първият й бе известен само от моментни проблясъци. Вторият бе пълен с халюцинации, в които тя бе свидетел на Сътворението. И последният — и в някои отношения най-странният, бе този свят, в който тя лежеше будна, запленена от нечие неземно пеене.

Не можеше да каже кой от тези три свята бе реален — и дали изобщо който и да е от тях бе реален.

— Лили е толкова млада — каза Йоан с несъмнена печал в гласа. — И толкова… съкрушена.

Отговорът бе смях, който се изливаше на потоци, нотки на хумор, които се гонеха. И Лили едва не се разсмя.

— Прав си — каза Йоан, като се засмя. — Стар и уморен съм, но не съм самотен. Доста различен съм от енергичния човек, който бях като млад, както добре знаеш!

Мисълта за Йоан като жизнерадостен младеж накара Лили да се усмихне. Тя си спомни Адам — толкова уверен в Божията любов и привързаност. Но я чакай — това бе светът от сънищата й, а този тук бе истинският. Или пък бе обратното? Или пък Земята, нейното загадъчно родно място — чийто образ не успяваше да извика в съзнанието си — дали пък тя не бе истинска?

Йоан отново се обади.

— Моля те, би ли й попял? Както направи за мен, когато аз бях свидетел. Усещам, че днес ще й е нужна силата на песента ти.

И Гласът стори точно това. Дори и да бе поискала да си отвори очите, Лили нямаше да може. За първи път в който и да е сън или фрагмент от спомен тя наистина си отдъхна. Покоят я заля като вълна, докато хармониите се разгръщаха една подир друга и тя се намери в прегръдките на самата песен. В този единствен момент нищо в нея не я болеше.

 

 

Събуди я суматохата на тътрещи се крака и гласове. В ярко осветената стая на Лили кипеше активност, която обаче оставаше извън полезрението й. През шума от разговора се долавяха механични изщраквания и нещо, наподобяващо на затягане или усукване на въжета. От време на време тя чуваше звънтенето на струна и писък на задоволство или разочарование.

Йоан се появи над лицето й и се усмихна.

— Днес е изключително важен ден. Постигнахме толкова много от деня, в който сама помръдна с глава…

— Това бе едва вчера, нали така? — Собственият й глас й се стори странен.

— Чуй се само! — Йоан звучеше много доволен. — Няма го дрезгавия глас. В отговор на въпроса ти — по-скоро преди три дни.

— Спала съм толкова дълго?

— Рееше се, ако трябва да сме точни.

— Реех се?

— Ами да, рееше се. Определено.

— Е, ще ми обясниш ли какво означава това?

Йоан вдигна поглед и се замисли за миг, преди отново да погледне към нея.

— Все едно сме те завели да се срещнеш със смъртта, но не сме ти позволили да се ръкуваш с нея.

— Искаш да кажеш, че съм била в кома?

— Кома? — възкликна той. — Не знам тази дума, но ако с нея се описва процедура, при която умишлено те държим в безсъзнание, за да ускорим определено лечение — тогава да, кома. Така по-ясно ли е?

Тя кимна.

Очите на Йоан светнаха.

— Направи го пак.

— Какво да направя? — попита тя.

— Току-що кимна.

Осъзнавайки какво бе направила, тя грейна в усмивка и го повтори. Простичкото движение предизвика вълни от радостни възгласи в стаята.

— Разхлабихме покривалото на главата ти и стимулирахме мускулите — обясни той. — Би трябвало да имаш по-голям обхват на движение и контрол върху крайниците си.

— Йоане — прекъсна го тя, — караш ме да се чувствам като експеримент. Между другото, кои сте тези ние? Чувам ги, но не мога да ги видя.

Той повдигна вежди.

— Чуваш ги? Това е необичайно! Обикновено гласовете им са неуловими за хората. Наистина много странно — промърмори си той, като потриваше късата си брада. — Напълно неочаквано. Е — той вдигна двете си ръце и се завъртя към стаята, — тя иска да знае кой е тук. Да й кажем ли?

Моментната тишина бе разкъсана от пронизителен звън, сякаш някой бе на вратата.

— Добре тогава. — И той се завъртя обратно към нея. — Да видим. Днес при нас са дошли множество лечители и кърпачи, както и неколцина монтьори, строители, проектанти и медникари. — Той посочваше всяка група, докато казваше името им. — Най-различни пратеници, които се движат прекалено бързо, за да ги видя, един мислител, гадател, готвач и един тъкач. Учени няма. Днес няма и изобретатели, нито певци, нито началници, слава богу. Има един хронометрист и един темерут. — Той отново я погледна в очите. — И както винаги, има невидими… но човек никога не знае кои са и колко, освен ако не поиска.

Тя прочисти гърло.

— Искам да ги видя.

— Е, не можеш. — Той се наведе към нея и прошепна с усмивка: — Те са невидими.

— Нямах предвид невидимите. Искам да видя другите — кърпачите и лечителите, които се грижеха за мен. И защо има монтьори и строители?

Йоан хвърли поглед наоколо, явно преценявайки с какви възможности разполага.

— Не мисля, че идеята е добра, Лили. Когато чуеш думата лечител, в ума ти изникват образи на доктори и сестри, а в случая ние нямаме такива. — Той замълча и кимна към някого, когото тя не виждаше. — Мислителят е на същото мнение. Ако видиш нашите кърпачи и лечители, шокът може да доведе до релапс.

— Малко ме плашиш. Въображението ми вероятно ми предлага по-лоша картина от твоята реалност.

— Хмм… в случая не мисля, че е така. Ще трябва да се довериш на преценката ми, моля те. — Той замълча, отново обходи с поглед стаята и се върна към нея. — Единодушни сме. Може би в даден момент ще променим решението си, когато силите ти се възстановят напълно.

Това не й се нравеше, но Йоан бързо добави:

— Мога обаче да направя нещо друго за теб, което ще ти помогне да добиеш по-добра представа. Готови сме да те преместим в голямата стая и да те поизправим, така че да виждаш по-голяма част от мястото. А сега, като ти кажа, опитай да мръднеш пръстите на ръцете и краката.

Тя опита. Нищо не се случи.

— Чакай, не преди да съм ти казал. Няма да се получи, докато ние не сме готови. Трябва само да свържем едно-две дребни неща и ще ти кажа кога. Ясно?

Тя кимна, отчасти защото се боеше, че ако започне да говори, само ще се разплаче. Чувстваше се като затворник, който бе чул, че предстои помилване, но се страхуваше, че е само слух или се отнася за някого другиго.

Няколко минути по-късно Йоан каза:

— Добре! Опитай сега.

Пръстите и на двете й ръце помръднаха, а също и тези на краката. Приглушено „ура“ сякаш се надигаше в стаята. Лили си представи удряне на длани, придружаващ шепот на радост и тържество. Дори си помисли, че чува гръмването на тапа и долавя аромата на ягоди. Тя се засмя.

Без звук изкараха леглото й от стаята. Носеше се като по вода. С промяната на гледката Лили видя, че онова, което бе мислела за таван над леглото си, всъщност бе огромен балдахин. Зад него имаше сложно множество от миниатюрни стълби и мостове, като плетеница от рампи високо над театрална сцена. Те минаваха под огромен скален свод, а после навлизаха в отворено широко пространство.

Лек ветрец — първият, който помнеше да е долавяла в този свят, погали покритото й тяло и се заигра с лицето й. Ухания на морски бриз и солени води погъделичкаха носа й. Ушите й се изпълниха с шума на разбиващи се в далечината вълни и призрачни крясъци на чайки и други морски птици. Това й действаше успокояващо и й напомни за посетителя на Йоан.

— Йоане?

— Тук съм. — Гласът му дойде отляво.

— С кого разговаряше по-предната вечер?

— Разговарял съм с много хора, докато ти спеше.

— Онзи, който пееше.

Когато леглото бе наместено на точно избраното място, лицето на Йоан отново се появи над нейното.

— Подозирам, че си ме чула да говоря с Хан-ел — каза той.

Името предизвика надигането на топлина, енергия, която раздвижи уморените й мускули и кости.

— Хан-ел?

Той пренебрегна въпроса й.

— А сега бавно ще те повдигнем. С натискането на няколко копчета леглото ти може да се превръща в стол. Днес няма да е, но когато укрепнеш, ще го направим.

Йоан изчезна от полезрението й.

— Защо той пее, а не говори?

— Езикът на Хан-ел е по-древен и напреднал от нашия. — Той отново се появи, но от другата страна на леглото. — Надявам се, че когато те повдигнем, главата ти няма да падне от раменете ти.

Веждите й се смръщиха тревожно.

— Това бе шега, Лили — засмя се Йоан. — Не можах да се удържа, имаш такова сериозно изражение. Няма абсолютно никаква възможност главата ти да падне от раменете.

— Не е смешно. — Тя се опита да се престори на ядосана, но не устоя и се засмя. — Защо не разбирах за какво пее Хан-ел?

Йоан изчезна отново.

— Добре, започваме, както ти казах. Това ще се проточи доста, някъде в границите на един градус на всеки петнайсет минути. За днес целта е трийсет градуса. Тоест седем часа. Готова ли си?

— Давай! — каза тя.

И нищо не се случи.

Поне така изглеждаше.

— Йоане?

— Тук съм, просто наблюдавам прогреса ти. Всичко е наред.

— На какъв език говореше Хан-ел?

— На езика, на който говорим аз и ти.

— Не, не говореше на него. Щях да го разбера.

— Не го ли разбра?

Лили понечи да възрази, но се замисли. Въпреки че не можеше да повтори думите от песента на Хан-ел, част от нея, някъде дълбоко, бе разбрала значението им. Над нея бе изрекъл мир. Покой. А към Йоан — отговор на въпроси.

Или пък Йоан просто се опитваше да разбере колко от разговора бе дочула.

— Повдигната си с един градус — обяви той. — Браво.

— Какво е свидетел? — попита тя.

— Ама че си пълна с въпроси днес! — каза той със смях.

— Разбрах, че ти си човекът с отговорите.

Тя чу стъпки и скоро Йоан бе до леглото.

— Нямам всички отговори, само няколко, може би. Свидетелят е човек, натоварен с божествена задача — да наблюдава действията на Бога и после да докладва какво е видял. — Той се изкашля и извърна очи. — Видял или видяла.

Въпреки че силно желаеше да разбере какво имаха предвид Йоан и Ева, когато я наричаха свидетел, Йоан явно се чувстваше неловко и това я спря. Трябва да й бъде казано скоро, но… тя е толкова съкрушена. Сега разговорът неудобно клонеше към сънищата на Лили, към възможността умът й да е съкрушен също като тялото й. А и в този момент тя осъзна, че мнението на Йоан за нея е важно — нещо, което я накара да се почувства неприятно уязвима.

— Хан-ел свидетел ли е?

Йоан я погледна, зяпнал от изненада.

— Хан-ел? О, не. Не, Хан-ел е скъп приятел, който е бил до мен в много прекрасни моменти. Както и в болезнени. — Той сложи ръка на гърлото си и помълча. — Аха. Казват ми, че си повдигната с още един градус.

Той продължи да я окуражава, като на всеки петнайсет минути й съобщаваше за поредния един градус. Малко по малко Лили започна да усеща промяната. Светът й все повече и повече се надигаше. Между шестия и седмия градус тялото й се възпротиви. Стаята се залюля, после се завъртя и гаденето я заля като неочаквана вълна.

— Спрете! — извика Йоан. — Дайте й време да се приспособи.

Тя съсредоточи мислите си върху Хан-ел и неговата песен. И като магнит споменът за приспивната му мелодии я притегли обратно към ярките гледки, на които вече бе станала свидетел.

Мина почти час преди Лили да даде знак, че стомахът й се е успокоил достатъчно за следващото повдигане. С напредъка на времето и накланянето Лили осъзна, че пред нея има огромен прозорец, през който се виждаше кобалтовосиньо небе. Като цяло то бе ясно и само от време на време преминаваше по някой висок облак. Небето веднага й напомни за местата от сънищата й.

— Йоане, вярваш ли в Бога? — попита тя.

Той се замисли, преди да отговори.

— Не.

— И аз не вярвам.

Йоан докосна ръката й. Не бе осъзнала, че е до нея.

— Лили, думи като Бог и вярвам често са лишени от смисъл. Аз не вярвам в Бога. Аз познавам Бога! Когато познаваш някого, вярата губи смисъла си.

Лили не разбра.

— Хан-ел Бог ли е?

Сърдечният смях на Йоан заглуши всички други звуци в стаята.

— Не, малката ми. Ти, изглежда, си много впечатлена от приятеля ми — както всъщност би трябвало да сме всички. Хан-ел е един от служебните духове на Бога. — Йоан се наведе и прошепна: — Хан-ел е ангел.

В крайчеца на периферното й зрение се появи хоризонт. Отново усети, че губи равновесие и й се вие свят, и отново спряха процеса, изчаквайки я да се приспособи.

— Ако ти се повръща, просто повърни — опита се да помогне Йоан. — Може да ти олекне.

— По-скоро бих умряла.

— Не е като да не си повръщала преди. — Той се отдръпна от полезрението й.

— Мразя драйфането!

— Драйфане? Ха! — обърна се той към стаята. — Драйфане. Тази е нова. — Той затърколи думата по езика си, сякаш бе лингвист, опитващ се да улови нов звук. — Дррраайфане. Каква страхотна дума. Добре тогава, в моята смяна няма да има дрраайфане, разбрано? — Той отново се наведе към нея. — Правилно ли я използвах?

— Да. — Тя се засмя въпреки упоритото гадене.

Хоризонтът, където океанът целуваше небето, вече бе пред очите й, когато Йоан обяви, че денят е бил абсолютен успех и сега е време за почивка. Само за минути всякакъв шум на активни действия заглъхна, заменен от освежителна тишина.

Йоан я остави за малко и се върна с купа с бульон, ухаещ прекрасно. Стомахът на Лили изръмжа.

— Скоро ще имаме гости — каза Йоан, като седна до нея. — Отлагах идването им, колкото можех по-дълго, но те стават все по-настоятелни.

— Защо искат да се срещнат с теб? — попита Лили.

— Не с мен. С теб искат да се срещнат. Когато можеш да седнеш, ще им позволя. Лети казва, че е свързано с древно пророчество. Ще разберем повече, когато му дойде времето. Но засега — Йоан загреба от супата, — като награда за свършената работа, ще те нахраня. Готвачите и лечителите забъркаха това специално за теб. Като изключим лекарствата и билковите отвари, това е първата истинска храна, която ядеш. Яденето и пиенето са ключови за лечението ти. — Той вдигна лъжицата към устата й. — Хайде. Опитай я. Аз вече знам, че е вкусна.

Той й намигна.

Супата бе топла, апетитна и чудесна. Тя запълзя във вътрешностите й като успокояващи пръсти, които пробуждаха в нея скрити дотогава естествени способности. Отначало Лили се задави и го опръска. Но се усмихна, когато той изтри лицето си от парченцата супа и отново поднесе лъжицата към устните й.

Продължиха така няколко минути — внимателно, бавно и методично, а после той се облегна назад.

— Знам, че искаш още, но засега това стига. Нали не искаме да се издрайфаш върху мен?

— Не и ако зависи от мен. — Тя пое дълбоко дъх, усещайки как дробовете й се надигат и спадат, и с наслада долови уханията на море и цветя, докато денят бавно се разтапяше на хоризонта. Независимо от факта, че все още бе като цяло неподвижна, Лили не помнеше някога да се бе чувствала така добре. Поне не в будните си часове.

— Ако познавах Бога, бих се надявала да е като теб — каза тя. Йоан остави купата настрана и се взря в нея с насълзени очи. — Йоане, има ли име богът, когото познаваш?

Тя се почуди дали някое име няма да отвори врата между сънищата й и тази действителност: Адонай? Елохим? Вечният човек?

Йоан мигна няколко пъти.

— Бог има много имена. Всяко едно е прозорец към аспекти от Неговото естество и природа. Нито едно не е достатъчно, но всяко едно е благотворно. Някои са прекалено дълбоки за думи — имам предвид, че не могат да бъдат предадени звуково. Други са лесни за идентифициране. Лесни за изговаряне.

— Ти каза, че според теб Бог ти е позволил да ме откриеш, защото Той те обича.

— Да. По което и да е време всеки може да стане откривател — това е един от най-удивителните рискове в живота. Когато си живял толкова дълго, колкото съм живял аз, разбираш, че е невъзможно завинаги да бягаш от откритието. Можеш да опиташ, но то ще продължи да те търси, докато не се погрижиш за него — него или нея. Единственото нещо, което те променя повече от това да станеш откривател, е, когато ти самият бъдеш открит.

— Теб откри ли те някой? — попита тя, увлечена от интроспекцията му.

— Е, това е съвсем друга история. — Той въздъхна и се надигна. — Братовчед ми. Откри ме братовчед ми. — Той сложи спокойна ръка на челото й. — А сега трябва да поспиш, но аз ще съм тук, когато се събудиш. Дано почивката бъде изпълнена със сладки сънища и само добро да владее сърцето и ума ти.

 

 

Лили отвори очи и видя Адам да пъха пръст в течната граница на Едем. В същия миг през тялото му премина вълна от енергия и вода, осветявайки го като с живи частици. При всяко докосване на границата Адам се заливаше в смях. Ева също бе грабната от възхищението му. Това е радостта, помисли си Лили.

Адам мина през границата и напусна градината. После клекна ниско в тревата като момче, което играе на криеница. Двете жени го последваха, долавяйки възбудата му. Ева обясни на Лили, че от седмици Адам вървял по дирите на определено създание близо до една от границите на Рая, но всеки път, когато го приближавал, то изчезвало я в храстите, я в някоя дупка, в лъч светлина или в проблясък от движещи се цветни мъглявини. Движело се ниско по земята и почти не оставяло следа, преди да изчезне.

След дълги часове на търпеливо дирене Адам все още не бе успял да се приближи до набелязаната мишена, но бе открил безброй други създания, живеещи високо по дърветата и пълзящи по земята.

Сега, маскиран в тъмните кафеникавочервени нюанси на речната глина, той се промъкваше през високите треви като повей от бриз, когато изведнъж попадна в засада — на сантиметри от лицето му стоеше създанието, което бе преследвал. Стреснат, Адам падна назад, а после се разсмя.

Лили обаче бе шокирана. Това бе змията, която бе срещнала при първото си посещение тук. Мигновено зазвъняха вътрешни сигнали за тревога. Тя погледна към Ева, която също изглеждаше неспокойна.

— Какво да правим? — прошепна Лили.

— Не можем да се месим — отговори Ева с глас, в който се долавяше гняв.

Защо? — помисли си Лили. Но тя бе доловила предупреждението в думите на майка си.

Змията бе като жива лоза, дебела колкото ствола на дърво. Очи като два пронизващи оникса, вградени в жълто злато, гледаха от кухините в полюшващата й се глава.

— Защо ме преследваш? — Раздвоен език се стрелна навън, вкусвайки въздуха.

— Ти говориш? — възкликна Адам. — И то не по елементарния начин, по който общуват други животни. Твоите думи са ясни! Те звучат като мелодиите на херувима.

Змията надигна глава от земята, поглеждайки Адам в очите. Качулката й се разпери. Лили усещаше как пулсът й препуска с едновременното надигане на страха и гнева. Имаше нещо много нередно тук и тя не успяваше да намери думите, с които да го определи. Ева я хвана за лакътя, сякаш да я задържи.

— Ти си истинско чудо — каза с възхита Адам. — При всичките си експедиции не съм срещал друг звяр като теб, не и в Райската градина. Кажи ми какво си.

Отговорът не дойде веднага, само полюшване и стрелкащ се език.

— Див и мъдър звяр от полята! — заяви тя. — Аз съм светлоносец и владението ми е извън Едемските граници. А ти какво си — ти, който ми говориш толкова дръзко и не се боиш, макар да си толкова крехък?

— Аз съм Адам, син на Бога — обяви той.

— Адаме! Не говори с това нещо! — извика Лили, но Адам не я чу.

Змията обаче се обърна към нея.