Уилям Пол Йънг
Ева (3)

3.
Лили и змията

Приближавайки повърхността на земята, момичето леко се спусна към невисок сух хълм. Той се намираше в края на меко надиплена равнина, изпъстрена със свързани помежду си горички. Зад тях в пурпурната далечина се надигаха редици от по-високи хълмове, отвъд които стърчаха зъберите на планинска верига.

Тя почти не забеляза това великолепие, тъй като вниманието й бе привлечено и приковано от намиращото се зад гърба й. Обръщайки се, тя ахна и инстинктивно отстъпи назад. Гигантски вихър от енергийни вълни и вода се надигаше над платото. Тази преграда се простираше от край до край и от земята до небето, докъдето стигаше погледът й. Пулсираше като нещо живо. Светлина и топлина изпълваха всяка клетка на тялото й.

— Всеки път това ме озадачава и омайва — каза нечий глас наблизо.

Момичето събра сили да откъсне поглед от стената и обърна очи към високата изящна женска фигура, стояща до нея.

— Ти си тази, която нарича себе си Майка — каза тя. — Ти не си моята майка.

Присъствието на тази жена бе по-осезателно и поразително дори от ураганната преграда. Имаше благородна осанка и бе много по-красива, отколкото се бе сторило на момичето отначало. Високите скули подчертаваха пронизващите тъмнокафяви очи, изпъстрени със златисто, бялата й коса бе изплетена в стегнати плитки, краищата на които се спускаха като ручейчета по раменете й. Бляскавата й роба, царствена и пъстра, се диплеше, сякаш се вълнуваше от всяка мисъл и жест.

Жената се усмихна и се наведе напред, допирайки чело до нейното.

— Да, аз съм твоя майка, Лили — прошепна тя.

— Лили? — Името смая момичето, но то мигновено осъзна, че е нейното собствено. — Името ми е Лили? Боже мой, спомням си. Казвам се Лили Фийлдс!

И едновременно с това тя осъзна какво още бе казала жената.

— И ти си моя майка? Как е възможно да си ми майка? Ти си…

— Чернокожа? — Тя се засмя с такава чистосърдечна радост, че Лили не се удържа и също се засмя, макар и все още напълно озадачена. — Скъпо дете, нима не е прекрасно черното, което включва и пази всички цветове?

— Аз все още не знам коя си. Как се казваш?

— Ева!

— Ти си Ева? Ева от Адам и Ева?

— Да, детето ми. Ева, Майката на всички живи същества! Лили, къде мислиш, че се намираме?

— Не знам — каза със запъване момичето. — Изгубени в някакъв сън, в халюцинация под въздействието на лекарство или на тежко психично заболяване? — Лили замълча, а после изтърси: — Полудявам ли?

Тя наведе глава и погледна към земята, сякаш това можеше да й помогне да събере пръснатите си мисли. С изненада осъзна, че също бе облечена в ефирна дреха от призматична светлина, чиста, съвършена, предпазваща. Макар моментално да почувства познатото опасение, че е на показ, тя се изненада от присъствието и на едно непознато усещане за безопасност. Това противоречие не можеше да е истина.

— Е, ако ме познаваше — промърмори тя, навела поглед, — щеше да знаеш, че мястото ми не е тук.

— Скъпо дете, можеш ли изобщо да твърдиш, че наистина познаваш себе си? — След това тонът й рязко се промени, сякаш изричаше констатация и заповед. — Усещам духа на обвинението. Покажи се!

Едва бе изречено това, когато Лили чу шумолене в храсталака и от него се показа полюшващата се глава на голяма змия. Дори да забелязваше Ева, тя не й обърна внимание, а бързо се надигна пред момичето. Лили отстъпи. Змията я погледна в очите, разлюляла качулка като миниатюрни крила. Раздвоеният й език се стрелна, вкусвайки въздуха, и се прибра. Ева наблюдаваше с безизразно лице и скръстени ръце.

— Какво си ти? — изсъска змията. — Не съм виждала други като теб.

Дъхът на Лили замря в гърдите й. Тя извърна поглед.

— Нищо — прошепна тя. — Аз съм нищо.

— Значи според собственото ти твърдение ти си нищо. Но нищото има глас, така че коя си ти?

— Никоя — каза Лили. — Мястото ми не е тук.

Странно, но с всяка нейна дума животното като че ли се уголемяваше.

— Интересно! — Змията се отдръпна назад, сякаш за да добие по-добра представа. — Кажи ми тогава, защо нищо и никоя е тук?

Лили нямаше отговор на този въпрос.

Змията наклони глава и отново вкуси въздуха.

— Ти си странен вид, който ми е непознат. В най-добрия случай ти си пречка.

Като каза това, тя се смъкна на земята и изчезна. Лили се чувстваше нервна и някак отхвърлена, но остана неподвижна. Наблизо се чу шумоленето на листа, което бързо се отдалечи.

— Какво беше това? — попита тя.

— Понякога змията е просто змия — отговори Ева.

— Но тя ми говореше!

— Понякога змията е нещо повече. Тя нараства, когато някоя лъжа получи твърде много внимание. Но това не ме безпокои в момента. Безпокои ме, че за присъствието ти знаят и други, които невинаги ти желаят доброто.

Лили обгърна тялото си с ръце.

— Малко ме плашиш.

— Не се страхувай — каза Ева. — Виждала съм как се случва това.

— Това — Лили вдигна ръце, като да обхване всичко, което виждаха — се е случвало и преди?

— Не, само веднъж, този път — каза Ева, сякаш всичко бе от ясно по-ясно. — И ти си тук, за да бъдеш свидетел.

— Ева? — Лили инстинктивно потърси ръката на жената. Пръстите им се вплетоха и Лили се изненада от непознатото усещане, че можеше открито да каже какво мисли без страх от осъждане или наказание.

— Да, дъще моя. — Ева се усмихна нежно и стисна ръката на Лили.

— Не искам да бъда свидетел, каквото и да е това.

— То е привилегия и чест.

Чувство на срам стегна гърлото на Лили. Не знаеше защо.

— Звучи като поредната възможност да се изложа. Разбираш ли, аз не си падам по религиозни неща.

Челото на Ева се намръщи в недоумение.

— Религиозното не ми е познато.

— Искам да кажа, че съм чувала историята. Не помня кога я научих, мисля, че когато бях малка. Бог създава света съвършен, Бог създава мъжа, Бог създава жената, жената съсипва всичко… — Лили се поколеба. — Е, предполагам, ти би трябвало да знаеш.

Златните петънца в очите на Ева проблеснаха.

— Да знам какво?

— Ами, как оттогава до днес всички са бесни на жените. Бог, изглежда, също е доста разстроен, поне доколкото знам от опит.

— И какъв е този опит?

Паметта отново й изневеряваше. Тя погледна пръстите си, все още преплетени с тези на Ева, и изведнъж й се доплака без каквато и да е причина.

— Не ме оставяй, моля те! — каза тя едва чуто.

— Аз винаги съм някъде наблизо. — Игривите искри в очите на Ева се превърнаха в проблясващи сълзи. — В края на краищата, ти си моя дъщеря, така че аз вече съм в теб и ти си в мен.

Уверението й даде смътно усещане за покой. Ева погледна нагоре и Лили я последва с поглед.

— Виж! — каза Ева. — Уреченото време настъпи. Ще ти обещая следното: няма да съжаляваш, че си свидетелят.

 

 

— Обратно в настоящето, а?

Макар да не виждаше, Лили знаеше, че гласът е на Йоан, и усети да я бодва раздразнение, задето бе изтръгната от съня.

— Наблюдавах те, докато сънуваше.

Страхотно. Той е маниак.

Йоан се засмя, сякаш бе прочел мислите й, но ни най-малко не изглеждаше засегнат. Страните й поруменяха от притеснение.

— Когато сънуваш, очите ти мърдат под клепачите, все едно онова, което виждаш, е реално. — Той помълча малко и добави: — Всъщност то може и да е реално. Аз не съм експерт по сънуването. Това не е по моята специалност. Би трябвало да попитам някой учен. Както и да е, ти бе погълната от… каквото и да бе това.

Точно така се чувствам — помисли си Лили, — погълната, хваната между болката и потискащата баналност на това място и завладяващата яркост на виденията. Не искаше да бъде свидетел и не искаше да е разделена от Ева. Нещо в нея се раздвижи и бляскавият й сън потъна някъде като залязващо слънце.

Веждите й се повдигнаха въпросително и той се опита да познае.

— Сънуване? Учените? Искаш да ти разкажа за учените, да или не?

Мигането я вбесяваше, затова Лили се съсредоточи върху устата си, която вече бе освободена от клетката. Звукът, който излезе, едва наподобяваше сумтене, но Йоан го прие за „да“. Тя искаше да каже „нито едното, нито другото“.

— Чух те! Ето, виждаш ли! Поздравления! Браво. — Йоан придърпа стола си близо до леглото й. — Учените — започна той — са група високо ерудирани личности, които изучават разни неща и могат да говорят за тях с умопомрачителни подробности. Много умни и безкрайно образовани са тия учени! В състояние са да обяснят почти всичко, дори да не е вярно.

Той погледна да види дали това я бе накарало да се усмихне. Не различи нищо, затова продължи:

— За жалост, през повечето време те разговарят само помежду си, и то на езици, които никой, освен такива като тях, не разбира. На мен обикновено ми се налага да използвам преводач или тълкувател, ако искам да почерпя от дълбочината на научните им познания. Изобщо доста досадна работа. Но честно казано, те не са трудни хора. И искам ясно да подчертая, че много от най-добрите ми приятели са учени.

Затаявайки дъх, той приближи глава, за да може тя да види лицето му. Този път тя му даде каквото мислеше, че се иска от нея. Бегла, едва доловима усмивка, първата, която бе извикала съзнателно.

За нейна изненада лъчезарният му отговор заличи почти изцяло раздразнението й.

— Отново браво — окуражи я той. — Видях я! Първата мимолетна усмивка е надежда, че ще последват и други. Както и да е, нека ти кажа още нещо за учените. — Той хвърли поглед наоколо, сякаш да се увери, че няма кой да го чуе, а после снижи гласа си до шепот. — Убежището често се посещава от учени. Всъщност тримата странници, дошли да те видят, със сигурност ще искат да те сложат под микроскопа. Рано или късно ще трябва да отстъпим пред искането им. Открил съм, че при учените действа следният номер — даваш им вино или нещо по-силничко, ако имаш. Колкото повече пият, толкова по-лесно ги разбираш.

Йоан се засмя. Лили не можеше да не признае, че наистина си беше малко смешно.

— Общо взето, те са много приятни хора и от тях съм научил страшно много. Но рядко го признавам пред тях. — Той се загледа замислено някъде встрани. — Искат се много усилия да си останеш тъп.

Йоан стана и отново се засмя. Лили нямаше голям избор, затова издаде стържещ звук, успявайки отново да наподоби усмивка.

— Видях я! — поздрави я мъжът. — И искам да ти кажа, че дори най-беглата усмивка те кара да сияеш като принцеса!

Коментарът, вероятно имащ за цел да я насърчи, предизвика реакция, която заплашваше да я погълне. Онова, което каза той, или начинът, по който го каза, я запрати право в бездната на ужаса.

Започна като надигаща се паника, като прииждаща вълна, която се усилваше от неспособността й да помръдне. Лили се концентрира върху това да диша бавно и дълбоко. Приливът на адреналин постепенно стихна. Тя предпазливо излезе от вътрешното си вцепенение, вдишвайки и издишвайки през стиснати зъби.

И докато лежеше, вперила поглед в тавана, очите й се замъглиха от сълзи.

Мъжът отново избърса нежно и внимателно очите и страните й. Направи го с добро намерение, но тя не можеше да понася докосването му. И не можеше да се отдръпне. Цялото й тяло се разтрепери.

— Мило мое момиче. — Той въздъхна. — Как ми се иска да си спомниш името си.

Както изглеждаше, сега можеше да говори единствено на езика на сълзите, неразбираеми течни думи.

— След малко се връщам. — Той нежно я потупа по ръката и излезе от стаята.

Тя отпъди едва проблесналото желание да можеше да я разбере. Сега се бореше с надигаща се ярост, хватката на която бавно смазваше гърдите й. Благодарна, че го няма, тя затвори очи.

Една ръка улови нейната. Майчини пръсти. Топли и нежни. Чувствителността се събуди в крайниците й и прогони яростта.

— Лили! — Гласът на Ева бе като бриз, тихо нашепващ в ухото й. — Върни се. Ела и виж!

Радостта в гласа й и сигурността на ръката й надделяха над съпротивата на Лили. Тя вдигна поглед, очаквайки да види лицето на Ева, и ахна. Само на ръка разстояние от нея се издигаше преградата, цялата в светкавици и гръмотевични водопади. Тя пристъпи напред и вдигна ръка да я докосне, но в този момент някъде дълбоко в сърцето й се обади шепот, който каза: „Недостойна“.

Лили се отдръпна и се обърна, поглеждайки към хоризонта, където бавно потъваше огнено слънце. Нощта, като малка шаферка по време на сватбения марш, хвърляше сенки, възвестяващи идването на Любимия.

— Майко Ева, каква е тази стена зад мен? — попита тихо тя.

— Намираме се отвъд границата на Едем.

— Едем, тоест Райската градина? — Името неочаквано извика отдавна потулен спомен. — Мама ме водеше в църквата на ъгъла, когато бях малка, и ме оставяше там, за да научавам разни истории. Мислех, че Райската градина е била наводнена от потоп.

Смехът на Ева бе ясен и чист като планински извор, но Лили се почувства засрамена. Жената притегли момичето близо до себе си.

— Лили, с мен не си изложена на опасност. Засмях се, защото ти каза нещо забавно. Не бих се засмяла, за да те засрамя.

Лили не знаеше как да отговори. Накрая го направи — с признание.

— Чувствам се глупаво, когато не знам нещо, което би трябвало да знам.

Ева отново се засмя, но този път момичето не се изчерви.

— Мила моя, нали за да научиш нещо, трябва преди това да не си го знаел?

— Не знам. — Ето че и Лили се засмя. — Ха, схванах го.

Ева посочи. Горе, долу, от двете страни, наблизо и в далечината.

— Едем има шест граници, ако включиш земята. Раят е куб. Знаеш какво е куб, нали, Лили?

— Да — смънка тя. — Все пак съм ходила на училище. Но слушай — не искам да съм груба, но това е само приказка. Всичко това. Дори ти. Аз полудявам, не помниш ли?

— Лили, нали знаеш, че Бог е създал всичко съществуващо?

— Само в тези сънища — отговори тя. — В реалния живот, когато не халюцинирам, аз изобщо не вярвам в това. Вярвам, че всичко е дошло от нищото.

— Не те попитах в какво вярваш. Попитах те какво знаеш.

— Каква е разликата?

— Интересно! Изглежда, че тези халюцинации биха могли да те убедят в неща, в които все още не вярваш. Опитът е сила, която не можеш лесно да отхвърлиш.

Лили не пропусна иронията на предизвикателството.

— За по-сигурно трябва всичко да се отхвърля — каза тя. — Особено ако изглежда неоспоримо реално.

Ева помълча известно време, а после отново заговори за Градината.

— Раят е висшата наслада — най-дълбоката и най-истинската. Ще настъпи епоха, когато тази градина ще обхване цялото Творение и всички измерения. — Твърдението накара нещо в Лили да трепне, като искра, съживена от внезапния порив на вятъра.

Вниманието й бе привлечено от ново раздвижване. Гигантски огнени стражи като разноцветни бушуващи клади се бяха разположили по периметъра на платото. От вътрешната страна на формираната от тях граница следваха ред подир ред духове, които се строяваха с хореографска прецизност. Зад тази граница, изникващи сякаш от земята, небето и дърветата, прииждаха най-различни надарени с жива душа зверове, човекоподобни и птици. Лили имаше чувството, че зад тях се събират тълпи от лазещи твари — земноводни и насекоми, влечуги, всичко виждано и невиждано. А в океана на левги разстояние всички бяха нащрек. Цялата Вселена бе преустановила всякакви усилия — от простите движения до ежедневните трудности на оцеляването, за да се преклони в захлас и обожание.

Безброй великолепни светлини, проблясващи във фантастично ярки цветове, се откроиха ясно с настъпването на нощта. Вълни от безчет бързи и грациозни същества, подредени в искрящи нюанси на спектъра, се събраха в небето. С нарастването на броя им нарастваше и очакването. Цялата Вселена се стече тук, на това място, в уреченото време. Това бе спокойно, но решително вдишване, с което настъпваше раждането.

Лили се оказа в центъра на събралото се множество, заобиколена от светлинни същества и яростна атака върху сетивата. Музика тъчеше като с нишки жива, изпълнена с ухания тъкан. Струнните инструменти бяха смирна и сандалово дърво, медните духови — тамян и плодове, дървените духови — с дъх на зюмбюл, бор, люляк, лавандула и орлови нокти, ударните — канела и карамфил, куркума и джинджифил. Дори далечните звезди запяха свои песни, докато цялото творение застина.

Когато всички се събраха, не мина много време и една врата се отвори в стената на Рая. През нея се изля ослепителна светлина. В следващия миг само Лили и Ева останаха прави. Всички други се бяха поклонили доземи, изпълнени с благоговение и радост.

Ева я побутна.

— Идват.

Лили не можеше да извърне поглед от приближаващото сияние. Това бе вихрушка от пламтящи нюанси на карнеол и живи смарагдовозелени светлини, излъчващи се в ослепителния блясък на въртящ се яспис, в центъра на който те се сливаха и оттам се появи фигура… на човек.

— Кой е този човек? — прошепна Лили.

— Не просто човек. Вечният човек! Който е Вечно съществуващият Бог! Адонай!

— Човек е Бог?

Но Ева не й го разясни.

Вечният човек сякаш танцуваше, облечен в одежди от бяла светлина. Скромен венец от лозови листа увенчаваше главата Му. Лили се почувства като в транс — с всяка частица от съществото си жадуваше да се затича към Него и да Му каже всичките си тайни, да бъде наново създадена, да се разтопи във великолепието Му, да намери покой от срама си. Пред нея бе самата надеждност. Като се усмихна за приветствие, Той вдигна ръце и проснатото множество се вдигна на колене.

Онова, което се случи в следващия момент, я изненада. Вечният човек също коленичи на земята и като дете в пясъчник започна да събира купчина червеникавокафява пръст. Играеше си, но изражението Му бе вглъбено и съсредоточено, преливащо от неудържима радост. Той седна и събра пръстта между краката Си. Надигна се лек ветрец, който се заигра с косата Му, а после Му помогна да събере съкровището Си. Лили проточи враг, за да види. Човекът и вятърът грижливо се стараеха да не изгубят и една прашинка — всички станаха част от купчината, всички бяха важни.

Лили чу два гласа да се смеят. Единият идваше от Вечния човек, другият — от Вятъра. Чист смях, сякаш се смееха деца. Сълзите също с лекота се появиха в очите на Вечния човек — сълзи на радост, които закапаха по купчината пръст, събрана между бедрата Му от Неговите силни ръце.

Той запя. Нова песен, различна от мелодиите, които Лили бе чула дотук. Песента я връхлетя и тя падна на колене, изпълнена с нещо по-възвишено от вълнение. За първи път, доколкото можеше да се вярва на късата й памет, Лили почувства надежда.

Надежда за какво, не знаеше. Сърцето й ускори ритъма си.

От вътрешността на купчината пръст сега струеше кървавочервена вода, бликаща от невидими подземни води. Адонай запя, а после със сълзи и смях потопи ръце в свещената кал, надавайки възглас, който накара Лили да скочи на крака. Раждането бе почти към своя край. С пронизителен, сърцераздирателен вик Адонай вдигна над главата Си новородено.

— Роди се син, роди се син! — Цялото Творение изригна в ликуващи звуци и Лили се понесе на вълната на тържеството. Тя се опита да надвика тълпата:

— Майко Ева! Видя ли?

Невъзможно бе да я открие. Но когато се обърна, шепотът на истината докосна раменете й: Тя бе видяла. Въпреки че това бе пробудило в нея съкрушителен вихър от копнежи и емоции, Ева не я бе излъгала. Лили изобщо не съжаляваше, че присъства на това раждане.

Кристалночистият и благ глас на Вечния човек се издигна над какофонията:

— Това е радостта на сърцето Ми, венецът на творението. Това е Моят възлюбен син, в когото е моето благоволение. Те ще бъдат наречени Адам!

Те? Бебето не мърдаше.

Надеждата на Лили трепна. Озадачена, а после и разтревожена, Лили отчаяно извика:

— Бебето! Бебето не диша!

 

 

— Получава пристъп! — Викът на Йоан сякаш идваше от много далече. — Направѝ нещо!

Лили усети как тялото й се разтърсва от конвулсии, мускулите пламтят, свиват се и се разтягат. През затворените клепачи нахлу топла, течна светлина. Почувства се напълно безтегловна, спазмите й се смекчаваха от онова, из което се носеше.

— Спри го! — заповяда някаква жена.

Но бебето не диша! Тя изкрещя мисълта пред бликналата ослепително бяла светлина. После отвори очи и видя застинала шир. Небе, което не беше небе. Синьо, плоско, лишено от великолепие. Намираше се в стаята си и лежеше неподвижна като безжизненото дете.