Уилям Пол Йънг
Ева (19)

19.
Трите

Когато мъглата се разпръсна, Лили видя, че се намира до Лети пред вратата на Подземието.

— Нали ти казах! Толкова по-бързо, отколкото пешком с Йоан.

Лили се засмя въпреки празнотата, която чувстваше.

— Какво правим тук?

— Имаш среща — обяви пазителят с лека усмивка.

— Ще се срещна с някого в Подземието ли?

— Не, нещо по-хубаво. — Тя направи драматична пауза, а после прекара ръка по повърхността на вратата. — Оттук!

— Вратата? — Лили погледна по-отблизо. До нея Лети тананикаше доволно. По вратата бяха издълбани същите образи, които бе видяла преди — Адам, коленичил, загребваше пръст, Ева протягаше ръка към него, змията — вечност, поглъщаща опашката си, Светата планина с всевиждащото око отгоре. Сякаш цяла вечност я делеше от времето, когато бе дошла тук, въпреки че бяха минали само няколко дни.

— Не казаха ли учените, че ако мина през вратата, никой няма да може да ме върне?

— Затова съм тук! — Лети плесна с ръце. — Знам всичко за тези врати и мога да те вкарам и изкарам. Едно от уменията ми.

— Не се и съмнявам. Значи какво трябва да направя?

— Хвани ме за ръката и докосни мястото, където искаш да отидеш — инструктира я Лети.

— Искам да видя Ева.

— Така си и мислех. — Усмивката на Лети бе по-сияйна от всякога.

Без да продума повече, момичето стана от стола, протегна ръка и сграбчи малката, сбръчкана длан на ангела, мека като бебешка кожа, а после докосна образа на Ева. През тялото й премина разтърсващ удар и всичко се промени.

Когато отвори очи, Лили стоеше на високо скалисто плато, издигащо се над низ от долини, които се смаляваха в далечината. Виждаха се лъкатушните очертания на зеленината покрай потоците и реките в инак безплодната пустош. Повей на засушлив вятър раздуха полите й и донесе миризмите на обработвана земя и добитък.

Струя дим в западна посока привлече вниманието й.

— Бият се за пасища — обясни Лети.

Лили почувства, че ръката, която държеше нейната, е различна, и поглеждайки надолу, видя, че не е на Лети. Обърна се и остана шокирана. От дребната жена нямаше и следа — на нейно място стоеше внушително и великолепно същество от синя светлина, трептящо между непрозрачна субстанция и прозирна енергийна вълна. Лили веднага си спомни сините стражи, стоящи в покрайнините по време на празненството за раждането на Адам.

Съществото на Лети вибрираше от самия й център и се изливаше навън като водопад, активизирайки честотите на всичко наоколо. Значи това бе източникът на тананикането!

— Уау! — възкликна Лили. — Лети? Това ти ли си?

— Какво! Ти си мислеше, че онова дребно, старо нещо е истинската ми външност? — Чувството за хумор определено бе на Лети, но гласът бе по-млад и пълен с жизненост. — Ако нямаш впечатляващ вид, можеш да отидеш на много повече места, без да създаваш проблеми. — Смехът й затанцува около Лили като щастливо дете.

— Не знам — засмя се тя, — мен онова малко сърдито нещо винаги ме впечатляваше.

Въздухът бе топъл и сух и слънцето създаваше приятно усещане по кожата на Лили.

— Отиваме натам — нареди Лети, сочейки назад.

Лили се обърна и погледна. Недалече се издигаше 30-метрова скална стена, която й пречеше да вижда небето. Сгушени в подножието й, близо до водопад, се виждаха десетки шатри, които се издуваха и танцуваха от повеите на вятъра. От време на време той се усилваше и теглеше въжетата, сякаш ги подтикваше да полетят. Дори от разстояние плющенето на кожите се чуваше отчетливо и остро.

— Тя в шатрите ли е? — попита Лили.

— Да! Какво предпочиташ — да отидеш пеш или просто да се появиш?

Лили се засмя.

— Хайде да повървим. Нали няма змии?

— Щом аз съм тук, няма змии в радиус от сто мили. — И Лили го вярваше.

Лети тръгна пред нея. Ангелското й сияние бе като мираж, разливащ се по земята. Непосредствено зад нея изникваха растения и образуваха пътека, пъпки се разтваряха като миниатюрни чадъри, разкривайки съвършенството на цвета, допреди миг скрит в пясъка.

— Аз правя това — каза Лети. — Карам пустинята да цъфти. По-лесно е от плетенето.

— Лети, ти си пълна с изненади.

— Затова се разбирам толкова добре с децата — отвърна ангелът. — Те обожават изненадите.

Когато наближиха жилищата, Лили видя още една подобна пътека от зеленина и цветя, която идваше от противоположния край на скалистото плато. Тя свършваше там, накъдето и те се бяха запътили — пред най-голямата от всички шатри.

— Още един пазител — каза Лети без повече обяснения.

Около и зад струпаните шатри Лили виждаше малка долина, която се спускаше към скалната стена, предлагаща сянка. Там имаше най-различни растения и малки дървета, храсти, цъфнали във всички цветове, красиво аранжирани плодове и зеленчуци.

Близо до водопада долината се стесняваше, а после излизаше на поляна, където пасяха овце. Самият въздух бе ароматен, назъбените скали сякаш пазеха това идилично място, а звуците на падащата вода напомняха радостно приветствие.

Преди да стигнат до шатрата, от нея излезе жена. Лили веднага я позна. Беше Майка Ева, по-възрастна, отколкото бе в Едем, но по-млада, отколкото когато я бе посетила в Убежището. Лили измина тичешком краткото разстояние, което ги делеше, и Ева я вдигна в прегръдките си. Единствено в тези обятия — и в ръцете на Адонай — някога се бе чувствала у дома.

— Откога чакам да се срещнем — каза Ева и отново я притисна.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лили. — Срещали сме се много пъти, въпреки че ти беше по-възрастна.

— Е, на теб може и да не ти е за първи път, но за мен е! — засмя се жената.

Обръщайки се към ангела, тя леко се поклони.

— Летиция, от доста време не сме се виждали. Присъствието ти е голяма чест за мен.

— За мен е радост да присъствам на този ден, Майко Ева. Какъв важен момент!

— Да. — Ева вдигна ръце. — А сега, моля ви, влезте и си починете. Лили, за теб сме приготвили храна и изненади.

Лили я последва през поредица от покривала, след което се озоваха в богато украсена и просторна всекидневна. В нея имаше няколко жени и повечето от тях се занимаваха с приготвяне на храната и стриване на ароматни билки. Една от тях играеше с децата, друга седеше на стана и тъчеше.

— Това са дъщерите ми — каза усмихната Ева. — Обещанието на Адонай и моя радост. А тази млада жена — обърна се тя към другите, като хвана ръката на Лили — също е моя дъщеря.

Въпреки оживената работа в това затворено пространство въздухът се движеше лесно и свободно и хладината му носеше облекчение от горещината на деня. Наоколо имаше изобилие от печени самуни хляб и десерти, плодове и ядки, както и най-различни сушени меса и деликатеси. С жест Ева прикани Лили да седне върху наредените меки килимчета и възглавнички.

— Дай да те погледна — каза тя. Лили отвърна на погледа й. Ева преглътна и сълзи напълниха очите й. — Не мога да повярвам, че си ти! — каза най-после тя. — От Сътворението ми бе обещано, че ще са три, но не мислех, че докато съм жива, ще срещна другите две.

— Съжалявам, Майко Ева — призна Лили, — не разбирам какво имаш предвид.

— Вярно е, тя не знае — обади се Лети, която стоеше близо до завесата, през която бяха влезли.

Ева сложи ръце на устата си и после започна да се смее.

— Не знае? Това е най-големият дар от всички. Тя не знае! — Лили даже не успя да се смути, когато Ева каза: — Скъпа моя Лили, безкрайно радостна съм, че аз ще ти кажа.

— Ще ми кажеш какво? — попита Лили с любопитство и интерес.

— Първо ти трябва да ми кажеш защо си дошла.

— Дойдох да говоря с теб! Имам толкова много въпроси, но сега ми се струва малко странно, като осъзнавам, че не ме познаваш.

— О, Лили — възкликна Ева, — познавам те, въпреки че може би никога не сме се срещали, поне не и в моите спомени.

Една от дъщерите на Ева донесе на Лили чаша топло и пенливо козе мляко. Тя го прие с благодарност и отпи.

— Добре, къде се намираме? — попита тя Ева.

— Извън портите на рая, малко на запад, недалеч.

— И кога става това?

Ева вдигна очи към върха на шатрата.

— Как да ти кажа? Лили, аз измервам времето със сезони. Четири сезона бележат година. За мен времето започна да тече в деня на моето отвръщане, когато избрах да напусна градината, за да намеря Адам.

Това потвърждение на теорията на Джералд разби сърцето й.

— Преди колко години стана това?

— Почти четиристотин, откакто…

— Защо? — не се сдържа да попита Лили. — Защо се отвърна от Бог и напусна покоя на Едем? Защо не остана под Божиите грижи? — Не бе имала намерение да прозвучи толкова остро, но Ева не изглеждаше обидена.

Тя си пое дъх дълбоко и продължително, а после издиша. Лили виждаше, че въпросът й причинява болка. Отговорът вече бе написан по линиите, врязани в иначе младежкото й лице, и първите посивяващи коси, които Лили така добре помнеше.

— Не можех да се доверя — каза тя. — Лили, не можах да повярвам, че Адонай ще удовлетвори всичките ми копнежи, че всичките ми желания ще бъдат сбъднати от Адам. Не можах да повярвам, че Бог ще създаде възможности да изпълни обещанието Си. Започнах да вярвам, че от мен зависи това да се случи. Адам се обърна към мястото, от което бе взет — земята, и в нея и в труда на ръцете си потърси смисъл, идентичност, сигурност и любов. Аз постъпих по същия начин. Обърнах се към мястото, от което бях взета. Потърсих Адам.

— Какво стана? — Лили се почувства разочарована от Ева… и от себе си.

— Земята не може да даде на човека онова, което Бог единствен може да даде, и то само лице в лице. И земята отвърна с тръни и бодили. Адам се бори с Творението и духът му е скръбен. Мъжките ни потомци воюват един срещу друг за земя, защото в заблудата си мислят, че тя ще произведе онова, от което истински се нуждаят.

Лили остави чашата с мляко.

— А с теб, Майко Ева, какво се случи?

— Когато аз се обърнах към Адам, за да ми даде той, каквото Бог единствен може да даде, и то само лице в лице, Адам и синовете му отвърнаха със сила и господство. Сега аз, със скръбен дух, се боря с тези мъже, за да доведа децата си на този свят. — Ева снижи глас и погледна към събралите се жени. — Дъщерите ми се състезават и воюват една с друга за мъже и семейство, сякаш тези неща биха могли да дадат онова, на което се надявахме, а сега изискваме.

Тежестта на тази истина смаза Лили. Колко много от бедите по земята имаха една и съща причина — отвръщането от Бога.

— Защо напусна градината?

— Всеки ден Адам идваше до границата на Едем и всеки ден аз седях и слушах неговия зов. Колкото и сърдита да бях заради предателството му, не исках да си помисли, че съм го изоставила. Може би това желание да протегнем ръка към другия, да се сдобрим и да компенсираме изгубеното, да изградим мост и да изцелим, е част от Божествената майчинска същност, която е във всички ни. Любовта утроба, милосърдието!

После той престана да идва. Адам изчезна и ден след ден аз идвах при границата и чаках. Всеки ден питах Бог какво да правя и всеки ден Бог отново ме молеше да му вярвам — и аз вярвах до следващия ден. Но дните идваха и си отиваха, а Адам не се връщаше. Започнах да мисля за обещанието, което Бог ми бе дал — че семето ми ще смаже главата на змията. Колкото повече мислех за това, толкова по-самотна се чувствах и все по-малко търсех лицето на Бога. Така бавно се отвърнах от Него. Не исках да вярвам, исках отговори.

— Защо Бог не ти даде отговори? — попита Лили.

— Бог иска да вярваме — каза Ева. — Сгреших, като се отвърнах.

— Но защо Бог не те спря? Защо ти позволи да отвърнеш лице?

— Лили, научила съм, че Бог изпитва повече уважение към мен, отколкото аз самата, че Бог приема моя избор, че способността да кажа „не“ и да отвърна лице, е от първостепенна важност за истинската Любов. Адонай никога не е скривал лика Си от мен, нито е пазел в тайна последствията от избора ми. Ето защо много от синовете и дъщерите ми проклинат лика и името Божие. Но Бог отказва да бъде онова, което сме станали ние, да властва и господства. Той има куража да се съгласи и дори да се подчини на всеки наш избор. После ни придружава в мрака, който създаваме поради отвръщането си.

Лили избухна в сълзи.

— За всичко съм виновна аз! — изплака тя.

Ева се спусна към нея и я прегърна и залюля, както би направила всяка майка. Друга жена донесе хляб, горещ и ухаещ на зехтин, сякаш това можеше да помогне.

— Виновна? Ти, скъпа моя? Какво говориш?

— Аз съм причината Адам да спре да идва при стената на рая.

— Шшш, Лили, казах ти, аз знам коя си.

— Знаеш? — попита, хълцайки, Лили. — Откъде ме познаваш?

— Адам ми каза.

Лили вдигна поглед към жената, която й предложи кърпа.

— Адам ти е казал? — Тя си издуха носа.

— Разбира се. — Ева се усмихна. — Той си мислеше, че името ти е Лилит, но насън Адонай ми разкри истината за твоята същност.

— Адам ти е казал какво съм направила? — Срамът изгаряше кожата й.

— Да, разказа ми всичко подробно, но от Адонай разбрах коя си действително и защо си го направила. Ти изобщо не си била тази Лилит. Тя е била лъжа от самото начало.

Най-после бремето падна от плещите на Лили. Тя се засмя, после заплака, после отново започна да се смее и Ева я последва. Едно дете с големи очи й подаде бяло пустинно цвете за утеха и Лили щастливо го прие. Тя сложи момиченцето в скута си, а Ева усмихната погали твърдата му коса с изящната си ръка.

Когато отново се успокои, Лили попита:

— Все пак не разбирам защо си напуснала градината. Защото си изпитвала угризения заради Адам ли?

— Ах, де да бях толкова благородна. Истината е друга. След толкова време, като погледна назад, осъзнавам, че го направих заради себе си. Опитвах се да запълня празнотата, която сама създадох с отвръщането си, да отблъсна страха, че всичките ми копнежи ще останат неудовлетворени. Тогава не си го признах. Оправдавах действията си по най-прекрасния и угоден на Бога начин.

Постоянно се питах как бих могла да създам обещаното семе далеч от Адам. Не след дълго реших, че Бог ме изпитва, за да види дали ще съзрея и ще взема сама решение. Вместо да се уповавам, че Бог ще направи онова, което смятах за невъзможно, аз повярвах, че като напусна рая и отида при Адам, обещанието ще бъде изпълнено. Нямах нужда от змия, която да ме измами — аз сама се излъгах и после си повярвах. Повярвах, че напускането на Едем е акт на вяра, постигане на Божията цел.

— О, Боже, аз направих абсолютно същото, когато излязох от Едем и се предложих на Адам — заяви Лили.

— И вероятно ти и аз не сме единствените, опитали се да задоволят собствените си копнежи. Адам бе съкрушен да ме види, но след като отново намерихме пътя един към друг, заченах. Месеци по-късно се роди първото ни дете.

— Обещаното от Бога?

— Отново убедих себе си, че той е обещаното семе, за да оправдая своя избор. Когато се роди, аз извиках: „Родих мъжко дете, Адонай“. Години наред след идването на Каин на този свят продължавах сляпо да се вкопчвам в тази надежда, докато не започнах да виждам и неговото отвръщане. Когато се роди брат му Авел, аз го кръстих „въздихание“, защото надеждата ми все повече отслабваше.

Въпреки че самият Адонай го предупреди за отвръщането му, Каин уби Авел. Адонай отново протегна ръка към Каин, но той презрително отхвърли закрилата, която Бог му предложи. Вместо това той се отдели от нас и навлезе в земята на изгнаниците и скитниците. Там построи първия град и го нарече Енох, на внука ми, което означава „ново начало“. Каин повече не говори за Адонай, а само за единния Бог, Елохим. За него Руах е само блед спомен. Потомците ми от страна на Каин носят в себе си мрак, убийства и измама.

Тишината залюля в прегръдките си женската скръб и съжаление.

— Има ли надежда за нас? — попита Лили.

Ева въздъхна и се усмихна.

— Да, Адонай е наша сигурна надежда — и затова си тук!

— Аз все така не разбирам каква връзка има това с мен.

— Лили, казах ти, че са три.

— Три какво? — Лили поклати глава.

— Три жени, които създават човешката история. Тази, на която бе дадено обещанието за семето — тоест аз. Тази, чрез която ще бъде изпълнено обещанието. И това е…

Тя се обърна и посочи една по-дребна жена, седнала наблизо, която месеше хляб. На пръв поглед тя не изглеждаше много по-голяма от Лили. Блестящите й тъмни очи изглеждаха прекрасно на гладкото лице със забележимо по-светъл цвят на кожата от останалите.

— Това съм аз! — обади се тя с дяволита усмивка.

— Виждаш ли, Лили, ти не си първата, която пристигна днес — каза Ева.

Жената стана и изтупа ръце от брашното, преди да се приближи.

— И аз като Ева съм чакала цял живот да те срещна. — Детето, седящо в скута на Лили, изтича да си играе с другите и Лили стана да я поздрави. — Трудничко ми бе да не се обадя по-рано! — каза жената, прегръщайки я радостно.

За първи път Лили забеляза стоящия близо до Лети ангел. Приличаха си по форма, въпреки че вибриращите им цветове и нюанси бяха различни.

— Коя си ти? — попита Лили, отдръпвайки се назад.

— Аз съм Мария, майката на обещаното семе, втория Адам, Исус.

Всички парченца си дойдоха на мястото и Лили разбра.

— Невероятно! Ти си Мария, майката на Исус? Йоан се опита да ми обясни за втория Адам, но аз не го разбрах.

— Йоан ти праща поздрави, Лили. Въпреки че сте се разделили толкова скоро, ти вече му липсваш — каза Мария.

— Йоан? Той промени моя свят.

— Такъв е Йоан. Като свидетел, той го е правил и преди.

Без да привлича внимание, Лили се ощипа, за да се увери, че не сънува.

— Тогава коя е третата?

Ева и Мария отговориха в един глас.

— Ти!

Лили премигна.

— Аз ли?

— Ти! Лили, ти си Невестата, с която обещаното семе ще бъде във вечен съюз.

— С мен? — Пресни сълзи се надигнаха от още по-дълбок извор, от свещено място в недрата на душата, където само Бог има достъп. — Мен никой не би ме поискал. Аз съм увредена.

— Моят син те иска — заяви Мария. — И в знак на любовта Си, на непреклонната си привързаност Той ти е изпратил подарък. Летиция?

От плаващите гънки на робата си Лети извади пръстена, който Джералд бе дал на Лили.

Тя се разсмя с пълен глас.

— Ти си взела пръстена ми?

— По-добре, отколкото да го оставя на змията — отговори Лети.

— Той винаги е бил за теб, скъпо момиче. — Мария взе пръстена и й го подаде. — Това е Пръстен на вричане, обещание за сватба.

— Адонай иска да се ожени за мен? Защо?

— Лили, в теб живеем всички ние. Ти въплъщаваш и прекършването ни, и изцелението ни — каза Ева и двете с Мария застанаха до момичето. — Ти си жената!

— Но аз не мога да имам деца!

— Някога и аз мислех, че не мога — призна Ева. — Аз нямах вяра, но Мария имаше. Разбираш ли? Когато се оказах между обещанието и невъзможността, аз избрах да се отвърна. Мария остана лице в лице с Елохим и участието й стана чрез вярата. Бог направи невъзможното и обещанието скоро се роди.

Ева нежно хвана в дланите си ръцете на Лили.

— Дъще моя, нима не си научила нищо от отвръщането ми? Бог иска да живееш лице в лице с Него. Животът във и с Него е най-голямото Добро.

— Ти как го направи? Как се довери, когато ти се струваше невъзможно? — попита Мария.

— Помогнаха ми. Много — отговори тя и погледна към стоящия до Лети ангел. — Нали, Гавраиле?

— Малко — чу се ясен и мощен глас.

— Скромен, както винаги — измърмори Лети, но гласът й бе изпълнен с обич.

— Това нещо като уреден брак ли е? — попита Лили, все още смаяна.

— Нима има други? — попита Мария и всички се засмяха.

— Имам един последен въпрос — заяви Лили.

— А, Йоан ме предупреди за това — каза Мария.

— Какво трябва да правя сега?

— Да чакаш — отговори Мария. — Да чакаш уреченото време. И докато чакаш, работата ти всеки ден ще е да Му вярваш във всичко, което ти предстои. Когато стане време, Синът ми ще дойде да те вземе за най-великото сватбено тържество, за което копнее цялото Творение.

— Приемаш ли тази покана? — попита Ева. — Да вярваш и да чакаш всеки ден?

Изглеждаше просто.

— Да — каза тя и сложи пръстена на ръката си. Мария и Ева поставиха ръцете си върху нейните и Мария докосна с чело челото й.

— Дете, Бог спазва обещанията Си.

Лили затвори очи.

— Днес аз Им вярвам.