Уилям Пол Йънг
Ева (15)

15.
Лилит

В мига, в който взе това решение, всичко, включително вълнението, което бушуваше в душата й, се уталожи. Тя отиде във всекидневната, където Йоан стоеше облегнат на стената, загледан в хипнотизиращите движения на океана, които караха морските растения да танцуват непрестанно с приливите и теченията. Храната чакаше на масата.

Спирайки стола си до него, тя наруши тишината:

— За какво мислиш?

— Хм? — Той не се обърна към нея. Набраздените черти на лицето му отразяваха някакъв вътрешен разговор. — За толкова млад човек си преживяла прекалено големи загуби — каза той. — Вероятно никога няма да разбера защо човешката душа изпитва такава неутолима нужда да помни и да се връща отново и отново към своите трагедии.

— Анита ти е казала?

Той вдигна ръка да я спре и бавно я свали, когато Лили притихна.

— Колкото до мен — продължи Йоан с глас, натежал от тъга, — има дни, в които чувствам, че е мое задължение да прибавям към бремето на грижите ти, да човъркам раните ти. Сърцето ме боли заради това. Мразя да го правя и колкото повече се привързвам към теб, толкова повече мразя да го правя.

Лили протегна нагоре ръка и докосна неговата — жест, който никога досега не бе нравила.

— Значи съм ти скъпа?

— Да. — Йоан го заяви простичко, без емоции, все така загледан в носещите се водорасли. — За мен това е абсолютно неочаквано. Очевидно взаимоотношенията имат собствен живот и не зачитат история, планове или потребности. Дразнещо е. Но също така е и дар, дори радост. Главоблъсканица, както казват някои.

Той пое дълбоко дъх и бавно издиша. Въздишаше душата му.

— Да, ти си ми скъпа и това замъглява здравия ми разум. — Той навлажни устни, сякаш да им попречи да изрекат още признания.

— Тогава спри — каза Лили донякъде саркастично. — Не съм свикнала на някого да му пука за мен. Чувството е странно. И както сам каза, това усложнява всичко.

— Де да беше така лесно. Опитах се да престана, да убедя себе си, че ти си просто мисия, която трябва да изпълня. Но не се получава.

Тя се засмя с лекота, която я изненада.

— Не мога да повярвам. Опитал си да ме харесваш по-малко?

Той я погледна бегло и едва-едва се усмихна.

— Струваше ми се, че този път е по-безопасен.

— Повярвай ми — засмя се тя, — пътищата рядко са такива, каквито изглеждат, и не са предсказуеми. Може би безопасността зависи от хората, с които дружиш, а не от пътя, по който поемаш?

Йоан отново я погледна бегло, изненадан.

— Ето мъдрост, която не се добива лесно — призна той. — Благодаря ти за това. Би било добре всички да го запомним.

Несигурна как да отвърне, Лили каза язвително:

— Е, ако ще помогне, на мен не ми пука особено за теб. Ти си странна личност, но колкото те харесвам, толкова и не те харесвам. — Това не бе истина и тя подозираше, че той го знае.

— Хмм. — Той погледна нагоре и след малко отново към нея. — Това изобщо не помогна. С абсолютно нищо не промени чувствата ми към теб.

Тя отдръпна ръка, връхлетяна от внезапен страх.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че си влюбен в мен?

— За бога, не! — отвърна той. — Влюбен? Имаш предвид романтичното привличане, от което коленете ти се огъват и ставаш едно безполезно човешко същество? Такава любов ли? Не, нищо подобно.

— Добре! — Тя въздъхна. — Това би ме побъркало! Не че човек не би могъл да се влюби в теб, но не и между теб и мен. Ти си стар… доста стар, поне на четиридесет-петдесет, нали? — Тя направи гримаса, за да му покаже отвращението си.

— Ох. — Йоан се засмя. — Радвам се, че изяснихме положението. И си права. Аз съм поне на четиридесет-петдесет, а ти си само дете — подразни я той.

— Не съм дете! — заяви твърдо тя. — Аз съм здрава и силна млада жена.

— И упорита. — Той се усмихна отново, но когато извърна поглед през прозореца, усмивката му изчезна.

— Защо си толкова тъжен, Йоане?

— Защото вече знаех. Знаех какво са сторили на тялото ти, но не знаех как да ти кажа. Отнели са ти способността да имаш дете много преди трагедията, която те доведе тук, и въпреки всичките ни умения не успяхме да я възстановим. Много, много съжалявам.

— Аз също — каза тя. — В момента просто съм претръпнала. Може би така е по-добре.

— Може би — съгласи се Йоан. — Скръбта е нещо странно. Също като радостта тя ни заварва неподготвени и връхлита неочаквано. Част от ритъма на този живот, част от това да си човек.

— Всички ли са прекършени, Йоане? Всеки човек ли скърби?

— Трудно е да бъдеш на този свят дълго време, без да преживееш някаква загуба. Това е нещото, което повечето от нас споделят. Също като душата ти Космосът е разбит на парченца. И все пак слушай. — Йоан се обърна към нея и клекна до стола й. — Лили, ако вземеш участие в собственото си изцеление, ще помогнеш да се открият възможности за възстановяване на цялото Творение.

— Аз? Моето изцеление? Нима всичко зависи от мен?

Йоан като че ли се изненада. Той коленичи до нея.

— Всичко зависи от всеки един от нас, защото всеки един е важен. Ние всички сме създадени в Адонай. В Него всички сме свързани помежду си, независимо дали осъзнаваме това.

Чу се как някой прочиства гърло и Лили видя Саймън, застанал близо до входа. Тя се запита от колко ли време бе там и каква част от разговора бе чул. Йоан стана и кимна за поздрав.

— Извинете — каза Саймън. — Дойдох да видя как си. Както разбирам, по-рано е имало вълнения, които съм пропуснал.

— Чувствам се по-добре, благодаря! — отвърна Лили. И това бе вярно. Въпреки че все още усещаше треската и инфекцията, силата им отслабваше.

Лили очакваше, че новината ще зарадва Саймън, но той изглеждаше смутен. Тя се обърна отново към Йоан, който все още бе потънал в собствените си мисли.

— Йоане? Мисля, че съм готова да се заловя за работа, да присъствам на онова, заради което съм тук.

Той пое дълбоко дъх и й се усмихна. Лили ненавиждаше да мами такава доброта. Остатъкът от истинската й същност — лъжецът манипулатор, караше стомаха й да се свива. Тя с нищо не показа какво изживяваше.

— Не мисля, че идеята е добра, Лили — каза Йоан. — Наистина изглеждаш малко по-добре, но си изтощена. Мисля, че Вселената може да ти отпусне един ден почивка. Ако пък експлодира, така да бъде. Загрижен съм повече за теб, отколкото за съдбата на света.

Напълно заблуден! Това бе първата й мисъл. Думите му отскочиха от нея като камъче от месингов щит. Ако действително ме познаваше, би се отказал от мен на мига.

Какво друго можеше да направи, освен да се съгласи, да се престори, че се подчинява на указанията му?

— Ти ще ядеш ли? — попита тя.

— Днес не — отговори той. — По-късно може да пийна малко топла вода. Ти обаче трябва да се нахраниш. После си почини. Имам усещане за утрешния ден, от което не мога да се отърся, някакво лошо предчувствие. Опитвам се да добия яснота, но може би и това ще трябва да почака. Анита и Джералд вече се нахраниха в стаята си.

Йоан се наведе и прегърна Лили по-продължително от обикновено, едва ли не сякаш да се сбогува. Целуна я по челото и пое към стаята си.

Макар да нямаше нужда, Саймън придвижи стола й до масата.

— Йоан е наивен и сантиментален, ако не и по-лошо — заяви той, когато Йоан не можеше да го чуе. — Никой не обича така, ако няма причина. Лилит, нали не се хващаш на тези номера?

— Не, разбира се — отговори тя.

— Лошо ми става — продължи Саймън — от това как всички те използват, всеки за своята цел. Най-зле е Йоан.

— Как можеш да кажеш това? Той се отказа от всичко заради мен — от дома си, от сигурността си, вероятно и от парите си…

— От нищо не се е отказал. Това Убежище е неговото малко царство, а ти си пионката, която ще укрепи неговата мощ. Дори не можеш да си представиш властта, с която ще се сдобие, след като притежава записите от Сътворението. Успехът на всички тях е сигурен, не виждаш ли? Ще могат да оказват влияние върху целия свят и да създават митове, каквито им изнася. Лилит, те целят да те използват. Не можеш да им позволиш това.

Лили бе изненадана.

— Наистина ли мислиш, че той ме използва за собствена изгода?

— Нима не е очевидно? — Саймън седна до нея и започна да избира от кои храни да слага в чинията й. — Не си ли забелязала колко тихо разговаря с другите? А когато аз се приближа, спират да говорят. Кроят нещо и ти гарантирам, че то не е за твое добро.

Лили бодеше храната, останала без апетит. Вътрешният смут се бе завърнал.

— А какви са твоите планове? Ти защо си тук? Ти мислиш ли за доброто ми, Саймън?

Мъжът спря и я погледна, оставяйки ножа и вилицата на масата, преди да отговори.

— Не, Лилит, не мисля за доброто ти. Поне го признавам, а не като другите, които лъжат безсрамно.

Саймън улови ръката й. Кожата му бе неочаквано студена и лепкава, но треската правеше допира приятен.

— Аз наистина ти желая доброто, но признавам, че се интересувам от теб по собствени причини.

— Какви са те?

— Лилит, ако ти действително си свидетелят, който може да промени историята, възможно е да успееш да ми върнеш съпругата.

— Но, Саймън, нима не каза, че е мъртва?

— За мен не е. Казах, че е на по-добро място. Тя е с мен във всеки миг от деня ми и в сънищата ми. Идва при мен, а аз не мога да я прегърна, не мога дори да я докосна. Тя е всичко за мен и допреди да те срещна, бях изгубил всякаква надежда. Ти, Лилит, ми даде куража да живея и да се надявам. Заедно с теб ще променим света.

Лили бе смаяна. Истинска любов или лудост бе привързаността на Саймън към съпругата му? Не успяваше да определи. Но й харесваше романтиката, мисълта, че един ден някой би могъл да обича нея така, както Саймън обичаше жена си.

— Как? — попита тя безпомощно. — Не успях да спра Адам. Той се отвърна от Бог още преди да разбера какво става.

— Така е — каза Саймън. — Но все още можеш да спреш нея.

— Нея? Кой? Имаш предвид Ева? От какво да я спра?

Саймън стана и закрачи напред-назад, като ту сключваше ръце, ту ги разделяше.

— Казах твърде много. Нужно е тя да избере сама, за да има ефект, но ако кажа твърде много, това може да я принуди и тогава нищо няма да се промени. — Той дори не говореше на Лили, а скачаше от мисъл на мисъл, сякаш пресмяташе числа. — Но може би, ако кажа достатъчно, без да прекалявам, останалото ще си дойде на мястото. Точно така! — Саймън се втурна към нея и се строполи на стола си. — Трябва да се върнеш тази вечер! — заяви той и сложи длан върху ръката й. Лили трепна и се отдръпна назад, сякаш търсейки защита. Странното му поведение я бе заварило неподготвена и тя се страхуваше.

— Къде да се върна?

— В градината. Тази вечер трябва да присъстваш.

— Но…

— Всички са в стаите си. Можем да го направим!

— Какво да направим? Не си ми казал…

— Чакай, има нещо друго, което трябва да направиш преди това.

— Какво? — едва намери сили да попита тя.

— Трябва отново да погледнеш в огледалото. Това е единственият начин.

— Не мога, Саймън, моля те, не ме карай да правя това.

— Лилит. — Той коленичи пред стола й и събра длани на коленете й. — Не виждаш ли? Няма друг начин. Огледалото не само ще утвърди истината за това коя си и защо си тук, но и ще придаде реалност на присъствието ти в градината. Ще ти даде възможност да участваш, да направиш нещо! Именно огледалото ти дава силата да промениш нещата, да промениш историята. Трябва да му се довериш и да приемеш онова, което то ще ти покаже. Моли те!

По един безумен начин Саймън бе прав. Присъствието й в Едем бе станало по-осезаемо, откакто я прободе огледалото.

Чакай! Кой бе предизвикал това — огледалото или змийското ухапване? Кое й бе дало тази способност? Лили не можеше да си спомни точните думи на Саймън. Въпреки всичко, изглежда, огледалото и змията бяха свързани, така че това вероятно нямаше значение. Важното бе, че тя бе взела решението да поеме контрол над съдбата си като Лилит и Саймън й предоставяше начин да го направи.

— Добре, огледалото е в скрина в стаята ми. Но аз не бъркам там.

— Аз ще ти го донеса.

Докато той буташе стола й към стаята, на Лили й хрумна още един въпрос.

— Саймън, ти ли взе пръстена и ключа?

— Не! Те не ми трябват. Дори не съм ги виждал. — Звучеше убедително и Лили му повярва.

Саймън бързо намери огледалото, все така скрито в калъфчето, и й го подаде.

— Колко пъти си докосвала камъка? — попита той.

— Два — отговори тя. — Те бяха достатъчни.

— Довечера трябва да го докоснеш още три пъти — не четири, но не и по-малко от три.

— Три пъти! — възкликна тя и Саймън сложи ръка на устата й, за да я накара да говори по-тихо. — Три пъти? — прошепна тя. — Това нещо доста боли.

— Всичко, което си заслужава да се направи, ще бъде болезнено — заяви той.

— Страхотно! — измърмори тя. — Ако това е вярно, значи целият ми живот си е заслужавал.

— Три пъти. Четири са прекалено много.

— Саймън, откъде знаеш тия неща? Откъде знаеш, че трябва да погледна в огледалото, за да променя историята? Откъде изобщо знаеш, че четири докосвания са прекалено много?

Той помълча.

— Съпругата ми Карин го докосна шест пъти.

Лили пусна огледалото в скута си.

— Това нещо е убило съпругата ти? И ти искаш аз да го докосна? Да не си полудял?

— Не, не, ти не разбираш. Огледалото не я уби, но бе при нея, когато я видях за последен път. Когато я намерихме, бе останало само тялото й — в него нямаше никого. Истинската Карин бе изчезнала и така и не се върна. Бе натиснала камъка шест пъти.

— И ти очакваш от мен…

— Случилото се с Карин няма нищо общо с теб. Аз я предупредих. Предупредих я, че огледалото не е за нея. Тя не бе свидетел. Това огледало е за теб! Но сега жертвата на Карин означава нещо. Благодарение на нея сега имам отговори. За теб. Ти си свидетелят, който може да промени нещата.

Лили бавно извади огледалото от калъфчето и го погледна. Както и преди, по него се вихреше сива облачна маса, без да оформя някакъв образ.

— Ти каза, че Карин е отишла на по-хубаво място.

— Не знам точно къде е това. Когато я виждам в сънищата си, тя не ме познава, но изглежда щастлива.

Лили постави палец над червения камък.

— Чакай! — извика Саймън. Тя отдръпна палец с облекчение. — Запомни, три пъти, не четири. Но ако разбирам как действа това, три ще са достатъчни да ти дадат право да останеш там, където избереш.

— И ако избера Едем?

— Тогава ще останеш, докогато пожелаеш, и няма да се върнеш. Така ще станеш част от историята и ще промениш света.

Самият мащаб на казаното я замая. Лили не искаше тази власт. Но Лилит я искаше.

Проговори Лили:

— Не трябва ли да кажем на Йоан и останалите?

— Не можем. Те никога не биха ти позволили да поемеш този риск. Тяхната цел е да получат от теб онова, което им трябва.

— А ти, Саймън, кажи ми отново — твоята цел каква е?

— Да ти служа и ако е възможно, да намеря Карин.

Без повече да се замисли, Лилит натисна палец върху камъка. Болката прониза ръката й чак до рамото, все едно бе сграбчила жив въглен. Камъкът погълна кръвта й и стъклената повърхност започна да се променя. Тя натисна палец втори път и болката се простря още по-надалече, надолу по другата ръка и към краката. Лили ахна, но успя да се овладее. Когато за трети път натисна камъка, болката бе толкова силна, че сякаш я раздираше. Огънят бе навсякъде — в стъпалата и в косата й, и всеки нерв и мозъчна клетка агонизираше с такава сила, че Лили дори не можеше да изкрещи.

Неспособна да устои, тя се взря в огледалото. Отсреща я гледаше възможно най-отвратителното създание. Гниещо лице, жълти, сълзящи очи, проклинащи устни. Пред нея бе всичко, от което най-много се страхуваше, противна повредена стока за онзи, който предложи най-висока цена. Зад грозотата обаче се виждаше истината — тя никога не бе заслужавала истинска любов; бе една грешка, случайност, негоден боклук. Не струваше достатъчно, не бе умна, не бе красива, нито дори бе жена. Колкото и странно да бе, това безполезно, изпълнено със срам лице й вдъхна сила.

Нямаше повече какво да губи, защото по начало тя бе едно нищо.

Връщайки огледалото в калъфчето, тя го подаде на Саймън, който бързо го прибра.

— Аз съм Лилит и съм готова — обяви тя. — Няма да се върна.