Уилям Пол Йънг
Ева (14)

14.
Съхраняване на загубеното

Една ръка покри устата на Лили и я затисна с тежестта си да не мърда. Тя рязко отвори очи и размаха здравата си ръка, едва успявайки да диша през пръстите.

— Шшш! — заповяда някакъв глас и паниката я връхлетя, преди да го познае. Беше Саймън. Малко по малко Лили престана да се съпротивлява и той я пусна.

— Саймън — скара му се тихо тя. Сърцето й все така препускаше. — Изплаши ме. Какво правиш тук?

— Трябва да говорим. — Очите му бяха изпълнени с отчаяна молба.

Лили кимна и сгъна леглото като стол.

— Какво става? — попита тя, все още задъхана от страха.

— Лилит, не можеш да им вярваш.

— На кого? На кого не мога да вярвам?

— На останалите — Йоан, Анита, Джералд. — Саймън вдигна ръце. — Не ме разбирай погрешно. Те искрено мислят, че са ти приятели и в някакъв смисъл наистина са, но те не осъзнават твоята значимост и за какво си тук.

— Което е…

— Да промениш историята. Да предотвратиш бедата, в която всички сме попаднали.

— И кой е на моя страна в това? Само ти?

— Да, аз. И по един странен начин — змията също.

— Змията? — Твърдението бе толкова неочаквано, че Лили щеше да скочи на крака, ако можеше. — Това нещо ме ухапа. Как е възможно змията да бъде нещо друго освен мой враг?

— Тя е твой съюзник. Помислѝ. — Саймън доби съсредоточен вид. — Спомни си какво казаха другите. Отвръщането не е започнало от змията. Тя не е виновна за него. Заради Адам се е появила смъртта и това трябва да получи изкупление. Единствено принасянето на живот в жертва ще надвие болестта на сянката — смъртта.

Саймън сякаш се канеше да се впусне в тирада, но после се възпря и пое дъх.

— Толкова съжалявам — извини се той. — Това означава много за мен.

— Змията ме ухапа! — каза Лили. — Боли ме и отровата се разпространява.

— Именно! Ухапването е имало за цел да ти даде сила. Не си ли осъзнала това?

Лили се изчерви.

— Ами обясни ми го.

— Не мисля, че като свидетел можеш да промениш нещо, но като Лилит ти си повече от свидетел. Ами ако смисълът на онзи мит е да разкрие възможност за промяна на историята? Ти вече си била в историята по начин, който не е записан, нали?

— Да. Като когато видях разговора на Адам със змията.

— Да! — Лицето му светна от вълнение. — Кажи ми, мечът, който змията даде на Адам, имаше ли име — Махайра?

— Да! — възкликна тя. — Как позна?

— Слава на Бога! — извика Саймън, доколкото можеше тихо и сдържано. — Знаех си. Всичко започва да добива смисъл.

Лили недоумяваше.

— Радвам се, че някой вижда смисъл.

— Махайра не е просто меч — той е жертвен меч, който през вековете се е използвал да се принасят животни в жертва на Бога и за изкупление на Адамовото отвръщане. Достойната жертва е угодна Богу. Какво направи с него Адам?

— Не знам. — Лили се опита да си спомни. — Май го взе и се върна в Едем.

— Добре! — Саймън извърна поглед и за момент се умисли. — Ти не предотврати отвръщането на Адам, но това не означава, че не можеш да промениш историята.

Забележката му й прозвуча като обвинение — потвърждение на некомпетентността й.

— Как се очаква да направя това?

— Мисля, че жилото на змията ти дава способността за действително присъствие във виденията ти, прави те по-реална, отколкото като свидетел. Мисля, че за да промениш нещата, трябва да бъдеш „реална“. Все още не ми е ясно точно как.

— Това не помага. — Лили въздъхна.

— Има нещо, което можем да направим. Огледалото е ключът. Онова, което то ти разкри, има съществено значение. То изявява истинската ти същност и ти трябва да го приемеш.

— Не! Саймън, не мога. — Ред бе на Лили да умолява. — Ако видиш онова, което видях аз, няма да искаш дори да си в една стая с мен. Аз съм ужасен, противен, зъл човек, безполезен и порочен.

— Но нима не виждаш? Именно затова си избрана да бъдеш тук. Лилит, колебая се да го кажа, но Бог има нужда от най-лошото, за да постигне най-доброто.

Саймън едва ли можеше да каже нещо по-нараняващо, но въпреки че й се прииска да го удари с всичка сила, Лили почувства как остава без дъх. Колкото и ужасни да бяха думите му, те резонираха в нея — знаеше, че Саймън й казва нещо вярно. Звучеше смислено и по един изопачен начин събуди в нея усещане за цел.

Саймън посегна и я докосна по рамото. Лили не се отдръпна. Без да вдига поглед, тя попита:

— Какво да правя?

— Приеми истината за своята същност и съдба! Трябва да те заведем при нещата ти в склада. Убеден съм, че когато ги видиш, ще проумееш неща, които досега са ти пречели да приемеш критично важната си роля във всичко това.

— Но как? Те са далече… Чакай, ти мислиш да използваме Стаята на картите?

— Точно така. Можем да стигнем до склада и да се върнем за десет минути. Нали така каза Йоан? Не си ли любопитна да видиш какво има там?

— Любопитна съм, но не съм сигурна дали искам да знам.

— Трябва да знаеш. Доверието налага да се рискува. Трябва да знаеш коя е истинската ти същност, за да бъдеш в мир със себе си и да изпълниш Божието предназначение.

— Не мисля, че някога бих могла да се помиря с нещата, които съм виждала в проблясъците си и огледалата. — Лили се бореше с идеята да си спомни онова, което умът й се бе опитал да забрави. Тази неизвестност я ужасяваше.

— Какво има да губиш, Лилит? Няма какво да губиш.

Прав бе. Нямаше какво да губи, така си беше. Взаимоотношенията й с Йоан, Анита, Джералд, Лети и дори Саймън бяха илюзорни. В най-добрия случай те харесваха човек, който не съществуваше.

Лили кимна и Саймън тихо я поведе по коридора към Подземието. Мястото изглеждаше пусто; останалите сигурно още спяха. Скоро спряха пред картата на Убежището. Лесно намериха своето местоположение и това на целта. Саймън й подаде триъгълник и посочи към друг такъв на картата.

— Просто докосни с ъгъла на своя триъгълник ето това място. Аз ще те последвам. Направи го, когато си готова.

Лили не се замисли. Заля я вълна от светлина и мъгла и за момент пред очите й всичко бе вихър от сиви облаци. Когато те се разсеяха, Лили се оказа седнала на стола си в каменен коридор.

Миг по-късно до нея се появи Саймън.

— Това беше невероятно! Чакай само да се ориентирам.

Той я инструктира да постави триъгълника в приемника на стената до нея. Това щеше да я изпрати обратно след десет минути. Саймън отиде да намери друга пролука и след минута се върна.

— Слава Богу, имаше една наблизо. А сега да намерим вещите ти. Номер?

— Едно-единайсет-петнайсет. Денят, в който Йоан ме откри, и възрастта ми.

Отне им почти пет минути да намерят помещението. Огромната скоба за заключване й напомняше за задната част на движещ се камион. Тази вместо нагоре, се плъзгаше настрани. На табелката на стената от едната страна бе издълбано числото 11115 и бледото очертание на длан.

Тя погледна Саймън, който кимна в посока на отпечатъка.

— Аз не мога да я отворя — каза той.

Лили колебливо вдигна лявата си ръка и я притисна към стената. Едва-едва се дочу задвижването на някакъв отключващ механизъм. После той спри. Саймън посочи дръжката, сякаш не му се искаше да я докосва.

— Не мога да направя това — каза, заеквайки, Лили. — Страх ме е.

— Ако ти не го направиш, никой друг не може. — Саймън бе непоколебим. — Ако избереш да не откриеш коя си, всички ще останем затънали в бъркотията, която Адам е предизвикал… И вероятно ще сме изгубени завинаги.

Лили облегна глава на металната врата и изстена. Сякаш непоносима тежест бе затиснала раменете й.

— Защо всичко зависи от мен?

Саймън не отговори.

Колкото по-дълго чакаше, толкова повече се разкъсваше вътрешно, затова, макар да не й се искаше, с две ръце тя натисна странично ръчката за заключване. Отвори се лесно и едновременно с това помещението се освети.

Спомените, които нахлуха, бяха предизвикани не от онова, което видя, а от миризмите. На наслояван с години никотин, завинаги вплетен в тъканта на изтъркан килим, съчетан с острата смесица от застояла, мухлясала храна, евтин парфюм и гниещ боклук. Това бяха противните, натрапчиви зловония на детството й, когато тя пълзеше и търсеше остатъци от храна в сметта на живота си. На заден фон се чу музика — първите й танци под звуците на песните на Кърт Кобейн и Мърл Хагард и непрекъснато повтаряната „Слънцето на раменете ми“ на Джон Денвър.

Спомените я затиснаха като тежко покривало, а после я удариха като юмрук. Всичко заприижда и единственото, което Лили можеше да направи, бе да крещи и да повръща, пак да крещи, още и още. После настана пълен мрак.

Когато се съвзе, Лили все още бе ужасена. Тя риташе и се люлееше, но сега бе в нечии силни обятия. Анита и Йоан й се бяха притекли на помощ, докато Джералд наблюдаваше от ъгъла на спалнята й с ясно изписана на лицето си угрижена безпомощност.

Постепенно Лили се успокои. Блъскането на сърцето и хриповете й утихнаха под утешителното повторение на „всичко е наред“ и „ние сме тук“. От някакъв непреодолим вкус на възкисел оцет и изприщваща миризма на белина й се догади и тя повърна два пъти.

— Да й дадем топъл чай — разпореди се Анита и Джералд бързо излезе от стаята. — С мляко и мед — извика тя след него, преди отново да се обърне към Лили.

— Не бързай, мила, съвземи се. — Гласът на Анита. — Ние сме до теб и няма да те оставим. В безопасност си.

Лили заплака.

— Анита, аз помня. — Гласът й се давеше, стържещ и пресипнал. — О, Анита, помня всичко. Не исках…

— Тихо, дете. — Анита я залюля в прегръдките си. Липи чуваше как Йоан тихо се моли, но в този момент тя искаше само едно — да изчезне завинаги в ръцете на тази жена. — Никой няма да иска от теб да говориш за нещо, за което не искаш или не можеш да говориш. Всичко ще е наред. Вдишай и издишай.

Джералд скоро донесе чая, а после застана до Йоан. Лили продължаваше да потръпва и да стене всеки път, когато я заливаше вълна на осъзнаване. Изтощение завладя тялото й.

Анита изчака вълнението да изчерпа силите си и едва тогава й подаде топла кърпа, за да си почисти лицето от сълзите и сополите. Лили отпи от чая и той се разнесе из тялото й, сладък, топъл и утешителен. Само поразената от отровата ръка остана студена и болезнена.

— Кошмарът ти предизвика доста голяма суматоха. Бедният Джералд се оказа на пода, а после тръгна право към тоалетната. Доста се пообърка и ако не бяхме толкова разтревожени заради виковете ти, ситуацията щеше да е комична. За радост, нямаше наранявания.

Лили едва имаше сили да се усмихне, но го направи.

— Отначало бях сигурен, че си в Подземието — каза Джералд, — но се оказа, че си тук, в стаята си. Звукът се движи по странен начин из това място. Саймън трябва да е в Кабинета — само там е звукоизолирано.

Как й се искаше в този момент да може да се скрие като Саймън. Онова, което се бе съгласила да направи, бе глупаво. Къде й бе умът? Изобщо не бе помислила — това бе проблемът. И ако Йоан някога разбереше, тя щеше да умре от срам.

— Мога ли да се откажа? — прошепна Лили. — Искам всичко това да спре.

Анита потупа ръката й.

— Знам. Мисля, че си пораснала прекалено рано, и това ме изпълва с гняв. — Лили виждаше яростта, скрита зад съсредоточеното й изражение. Усещането бе приятно: някой да се гневи заради нея, нищо че не го заслужаваше.

— Благодаря! Задето се грижите за мен.

— Разбира се, мила — каза Анита. — Винаги! А сега спи спокойно. Един от нас ще остане при теб.

Лили не понечи да възрази — пък и нямаше сили за това. От чая й се доспа. Когато сложи глава на възглавницата и затвори очи, тя отправи безмълвен зов, който можеше да е молитва: „Мили Боже, точно сега не искам да се занимавам с нищо. Може ли просто да поспя?“.

 

 

В малката стая на Лили будното жълто на изкуствената дневна светлина бе заменено от успокояващото синьо на нощните лампи.

— Колко време съм спала? — Тя се пресегна и докосна ръката на Анита.

— Почти четири часа. — Анита се усмихна нежно. — Как се чувстваш?

— Не знам. В момента не чувствам нищо. Как се събуждаш от сън, който е реален? Но виж! Сигурна съм, че съм будна. — Лили се ощипа по лявата ръка, докато я заболя почти толкова, колкото я болеше отровената й ръка.

— Само проверяваш? — попита Анита, повдигайки вежда.

— Да. В момента всичко е под въпрос, всичко. — Лили замълча, а после попита: — Анита, какво имаше предвид, когато каза, че съм пораснала прекалено рано?

Тя се замисли, преди да отговори.

— Всички ние сме деца, независимо от възрастта. И въпреки че Бог ни е създал да израстваме на ръст и мъдрост, според Техния замисъл би трябвало по дух да си останем деца. За съжаление, злото принуждава много от нас да загърбят детското в себе си и да пораснат прекалено рано.

— Какво знаеш за живота ми?

— Достатъчно, за да разбера, че си дълбоко наранена и че претърсваш отломките. — В гласа й отново се прокрадна гняв, сърцето й скърбеше за Лили. — Това не е оценката на учен, а наблюдението на приятел, който те обича.

Двете се хванаха за ръце и останаха така известно време.

— Майка ми ме продаде, Анита. Майка ми! Продаде ме на приятеля си, а после ме продаде на други мъже. — Докато говореше, по лицето й затекоха сълзи. Анита също заплака. — Как може една майка да направи това? Продаде ме за наркотици. Когато беше надрусана, ме наричаше Крис, защото това беше нейната дрога — кристал мет. Мъжете ме наричаха просто Принцеса.

Анита стисна ръката й и я остави да говори. Не беше моментът който и да е друг да взема думата.

— Знаеш ли кое е най-лошото на изнасилването? Не е болката, а онова, което ти остава след него. Майка ми ме водеше до църквата в квартала и ме оставяше там. Може би аз бях нейният опит да се изповяда, а може би искаше Бог да ме поправи достатъчно, за да може отново да ме прекърши. Помня как седях в час заедно с други деца на моята възраст, мисля, че бях на пет или шест, и си мислех: Какво им има на тези деца? Как могат да се смеят, докато аз седя до тях? Не знаят ли, че могат да се заразят от мен? Те се присмиваха на моите „свещени“ чорапи, същите „свещени“ чорапи, които мъжете сваляха от мен, преди… преди… нали се сещаш…

Двете въздъхнаха тежко като една.

— Някой го нарече изнасилване на душата. Мисля, че е точно така. Нямаш си никого и нищо, защото именно това заслужаваш. Ти си виновна, ако си толкова сладка и хубава, че да те изберат. Ако изберат някого другиго, ти си виновна, че не си достатъчно хубава.

Бягах много пъти, но други мъже ме намираха. Те ме продаваха и продаваха, оперираха ме, за да мислят клиентите, че съм девствена, а после ме оперираха и ми взеха единственото, което ми беше останало. Анита, знам защо не съм била в цикъл. Защото не мога. Не мога да имам дете. Разбираш ли, идването ми не беше резултат от трагедия. Аз съм трагедията!

Анита се надвеси над Лили и като повдигна раменете й от леглото, я обгърна със силни ръце, бранейки я с щита на любовта и споделената мъка.

— Анита, не мога да имам дете, никога — хлипаше тя. — Винаги си мислех, че независимо колко сериозно оплескам нещата, един ден ще направя нещо както трябва и ще си имам бебе, което ще обичам и което ще ме обича и ще ме нарича „мама“, а сега не мога, не мога…

Жената прегръщаше и люлееше момичето. Предала се на скръбта си, Лили не забеляза сълзите, които се стичаха по лицето на учения, докато не навлажниха косата й.

Когато емоциите стихнаха и двете жени отново изтриха лицата си, те се прегърнаха силно и дълго останаха така. Сега на Лили й бе неудобно, че бе изляла мъката си пред друг. Но нямаше как да си я вземе назад.

— Може ли да споделя нещо лично и ценно за мен, Лили? — попита Анита.

— Разбира се.

— С Джералд имахме дете, момиченце, което след нормална бременност се роди мъртво. Това бе най-тежкият ден в живота ми. Името й бе Надя, тоест Надежда. Кръстихме я, преди да се появи на бял свят. Имаше най-изящните ръчички и краченца, съвършени, напълно оформени. Вярно е, че ушите й бяха като на Джералд и това щеше да се окаже предизвикателство, което, сигурна съм, тя щеше да преодолее. Но откакто Надя премина под Божиите грижи, не съм успявала да зачена син или дъщеря, и то не защото не сме опитвали. Изглежда, механизмът е функционирал нормално, но изборът на момента се е оказал неподходящ. А сега всичко е загубено завинаги.

Анита замълча и този път Лили хвана ръката й.

— Мило момиче, моята история не е като твоята — каза жената. — На мен нищо не ми бе откраднато, както са откраднали от теб. На мен обаче ми беше отнето постепенно. Двете с теб споделяме обща загуба. Има скръб, която познава само жената, която не може да роди дете. Да избереш да не родиш, е едно, но да ти бъде отнето това чудо — тази рана е толкова дълбока, че дори не може да кърви.

— Толкова съжалявам, Анита. Ще запазя чайната ти — прошепна Лили.

— Аз нямам тайни, Лили — отвърна също шепнешком Анита. — Истинските приятели нямат тайни, само изненади от едно друго време.

Лили се усмихна слабо.

— Виж ти, няма и помен от обективност.

— Безпристрастието е мит, в много случаи прикрива малодушие. Много по-трудно и рисковано е да бъдеш истински и непосредствен и несравнимо по-удовлетворяващо. Лечителите лекуват себе си, докато лекуват другите.

Анита стана и подаде ръка на Лили.

— Лили, вярно е, че отвръщането на Адам от Бог смаза жените, но за мъжете то е не по-малко катастрофално. И все пак някои от тях са намерили начин да излязат от сянката на Адам. Вярваш или не, на този свят има много мъже, които са съвсем различни от онези, които си срещнала. Какво ще кажеш да отидем да открием няколко добри мъже — може би те са приготвили нещо за ядене? Всички тези емоции ме карат да огладнявам.

Лили се засмя и донякъде се почувства облекчена.

— Ти върви, Анита. Имам нужда да си поема дъх, но ще дойда след минута-две. Става ли?

— Разбира се, мила. — Анита се усмихна и отново я прегърна. — Благодаря ти, че ме разведе из свещената си земя.

— Благодаря ти, че не ме остави сама. — За момент Лили се вкопчи в ръката на жената. — Анита, ти каза нещо, което ми напомни за някого, един мъж. Спомних си лицето му преди няколко дни, но до днес нищо друго. Когато натовариха мен и останалите в контейнера, който бе изхвърлен тук на брега, той се опита да ни спаси. Ние вече бяхме използвани, нали разбираш — болни, отхвърлени. „Негодни за вътрешния пазар“, беше казал някой. Дъщерята на този човек беше изчезнала и той мислеше, че са я взели в нашата група, затова се присъедини към трафикантите, за да се опита да я намери. Тя не беше там, но ми се струва, че аз му напомнях за нея. Той бе човекът, който ме сложи в онова отделение, но стана толкова бързо, че не успях да се наместя както трябва. Когато онези мъже нахлуха, мисля, че застреляха първо него. Чух стрелба, докато губех съзнание — това е последното, което помня. Името му беше Абдул Баит. Някой трябва да знае.

Анита я потупа по ръката.

— Когато се върнем на повърхността, ще се погрижа името и постъпката му да бъдат подобаващо почетени. Един ден ще можеш сама да му благодариш. Това е една от причините да храним надежда.

Когато Анита си тръгна, Лили извади дневника си.

Приключих с тайните. Имах много тежък ден. Открих или по-скоро най-после си спомних, че… Страх ме е дори да го напиша, защото това ще го направи още по-реално. Кастрираха ме, сякаш съм куче, направиха ме безплодна и дори не знам кой го направи.

Анита ми каза, че и тя не може да има деца. Предполагам, затова все пак пиша. ТОЛКОВА МИ Е ТЪЖНО за нея и за себе си и не мога да спра да плача. Гневя се, но през повечето време не чувствам нищо, сякаш съм изтръпнала. Искам да се порежа, защото не чувствам нищо. Не го правя, но искам да чувствам и когато съм изтръпнала, ме хваща страх, че повече никога няма да чувствам. Все пак си усещам ръката, където ме ухапа змията. Наистина боли.

Може би трябва ледът под краката ми да се пропука, за да мога просто да пропадна и да изчезна. О, Боже, дори ако съм напълно полудяла, ще дойдеш ли да ме намериш? Мисля, че наистина искам да бъда намерена, от Теб, не просто от другите.

Отидох на мястото, където Йоан е прибрал вещите ми, и тогава всички спомени се върнаха. Може би не всички, но много, прекалено много наведнъж. После си излях душата пред Анита.

Но сега ми се струва, че знам какво трябва да направя. За първи път като че ми е ясно. Саймън е прав, мога да променя света. Но не мога да го направя като Лили. Лили беше малко момиче, което умря много отдавна, слабо, прекършено и безпомощно същество, което заслужава да бъде оставено на мира. Време е да си създам нова истина, да си дам ново име и нова съдба. Избирам Лилит, защото Саймън вярва в нея. Това е истината за моята същност — съм Лилит.