Уилям Пол Йънг
Ева (13)

13.
Раждането на Ева

В самотата на стаята си в Подземието Лили усети позната ръка да се плъзва в дланта й. Изпълни я огромно облекчение. Не бе виждала Ева, откакто Бог бе изразил огромна тъга заради отвръщането на Адам. Имаше нещо дълбоко успокоително в майчиното присъствие; то сякаш прогонваше нейните съмнения, тревогата за неотложните неща, очакванията и нуждите й. Като се изключеха кратки моменти с другите, само в присъствието на Ева Лили се чувстваше на мястото си.

— Мога ли да попитам… — прошепна тя, колебаейки се да наруши обаянието на свещената тишина.

— Разбира се. — Усмивката на Ева имаше такава целебна сила, че Лили почти забрави въпроса си.

— Защо не дойде с мен последния път? Обикновено сме заедно.

— Мило момиче, аз не съм свидетел. Днес пътят, по който досега вървяхме заедно, се разделя и трябва да поемем по различни пътеки. Ще бъда на разстояние от теб. Ще те чакам.

— Значи повече няма да сме заедно?

— Аз вече съм там. Следващия път, когато си свидетел, пътищата ни ще се слеят по нов начин. Каквото и да се случи, помни това: винаги съм те обичала и ти винаги си заслужавала обичта ми.

Когато Ева изговори тези думи, Лили почти им повярва. Странно как изразяването на любов успяваше да се превърне в остен, който я пронизваше до дълбините на душата и размътваше калта на дъното.

Жената се наведе и целуна Лили по челото, след което поседна за малко да погали косите й.

— Въпреки че ти ще ме познаеш, аз няма да те помня. Но Адонай никога не забравя. Той много те обича.

— Не си отивай. — Лили се сгуши в жената. — Не мисля, че мога да понеса отново да бъда изоставена. — Признанието пречупи гласа й. — Майко Ева, не знам коя съм.

— Попитай Адонай и се довери на онова, което Той ти каже. Истинската обич винаги казва истината, дори да не можем да я чуем. Лили, ти си моя дъщеря и ние никога няма да бъдем много далече една от друга. Ти си в мен и в Божието тайнство, всички ние сме в теб — в теб, Лили Фийлдс. Никога няма да бъдеш сама.

Лили не каза нищо, но усети как вътрешната й съпротива отваря дълбоки рани. Неочаквано Ева запя сладка и нежна мелодия, която повдигна Лили и леко я постави в обятията на Адонай. Тя заспа спокоен сън, в който виденията и кошмарите не можеха да я достигнат.

 

 

На другата сутрин тялото й се чувстваше зле и Лили моментално се отказа от обичайния си режим. При всяко помръдване цялата дясна ръка пулсираше болезнено и тя започна да се упражнява с лявата, докато движенията й започнаха да изглеждат почти естествени.

Докато успее да стигне с количката си до кушетката в Стаята на свидетеля, където я очакваха Йоан и Саймън, вече беше вир-вода.

Йоан постави ръка на главата й.

— Температурата ти се е покачила. Не мисля, че е добре да го правиш днес.

— Чувстваш ли, че ще ти е по силите? — помита Саймън. — От теб зависи.

— Нали затова съм тук! — каза тя. — Така че давайте да свършваме.

Преместването им създаде малко работа, но още щом се отпусна, Лили почувства да я обгръща неочаквано и великолепно усещане за комфорт. Каквото и да бе това устройство, наистина си го биваше.

В следващия миг тя се намираше на горист каменист хълм. Разстилащата се в подножието му равнина кипеше от живот. Бе сама, заобиколена от огромни дървета, и тялото не я болеше. Всъщност нищо не болеше. Когато понечи да се облегне на едно дърво, то реагира на допира й с мелодичен смях.

Сепната, Лили отскочи. Облегнала се бе на Хан-ел.

— Сега пък си дърво? — засмя се тя. Радваше се на видимото присъствие на ангела.

— Не, но може би ти изглеждам така в съответствие с твоите очаквания — изпя Хан-ел. — Все пак се намираш в гора.

Лили се засмя с глас. Насладата я изненада. Чувстваше лекота, сякаш за първи път от дни насам можеше да диша с пълни гърди. Когато погледна дланите и ръцете си, не откри никакви белези от ухапването на змията, нито следа от разпространяващи се из тялото й отрови. Повдигайки ръба на роклята си, тя изпищя от удоволствие. И двете стъпала бяха нейни. Нима досега бе дотолкова погълната от великолепието на Сътворението, че не бе забелязала?

Тя пристъпи и се завъртя като малко момиче, обърнала лице към слънцето. През горския балдахин струяха златни нишки светлина и нежно целуваха бузите й. Лили затвори очи.

— Хан-ел, на какво съм дошла да присъствам?

— Погледни натам.

Тя отвори очи и видя Хан-ел да сочи към скален ръб на стотина стъпки разстояние. Той стърчеше на около три метра над просторна и оживена долина. Лили мигна и в същия момент с ангела стояха в центъра на оживлението. Адам бе наблизо, заобиколен от Огъня, Вятъра и Адонай. Той посочи един голям хипопотам и след като се замисли за миг, обяви:

— Речен кон.

— Знам какво прави Адам — каза тя, внезапно разтревожена от осъзнаването на този факт.

— Да, днес е последният ден за даване на имена — отвърна Хан-ел. — Откакто Адам се отвърна, Бог му разкри този начин да се обърне отново към Тях, да се довери.

— Адам вече се е отвърнал? — Лили бе смаяна. Ето че отново бе твърде късно. — Хан-ел, как даването на имена на животните може да го прикани отново да се довери?

— Погледни и разбери. Адам вече не вижда онова, което ти си способна да видиш. С отвръщането той повярва, че е сам. Тази лъжа вече е изкривила виждането му. За Адам във Вятъра и Огъня няма Личност. Има само Адонай, но дори Адонай избледнява.

— Но Адам беше изигран! От змията! Тя му каза, че е сам.

— Не. Адам упълномощи змията и сега тя говори от негово име.

Адам се свлече на земята в нозете на Адонай и отпусна глава в ръцете си.

— Съвсем сам съм — произнесе той, сякаш това бяха последните думи, които някога щеше да изрече.

— Даването на имена приключи! — обяви Хан-ел в минорни тонове. — Назоваването не даде на Адам онова, на което се надяваше.

Адонай протегна ръка и я положи върху главата на Адам. В следващия момент всичко заприлича на въртящ се калейдоскоп.

Лили видя как Адонай приспива дълбоко Адам и любящо го поставя върху пухено легло от ангелски крила. Балдахин от сплетени тръстики заслоняваше неподвижното му тяло и ангели стояха отстрани, готови да се погрижат за него. Измина време. Дните се превърнаха в месеци. Коремът на Адам нарасна, наедрявайки от бременността. И тогава времето спря.

След девет месеца женската страна в човешката същност на Адам — жената, спяща в него, Бог моделира в секващо дъха същество, подобно на Адам по мощ, но по-слабо и по-крехко от източника, от който бе изтеглено.

Цялото творение затаи дъх. Адонай отвори сина си и тя бе извадена от него; едното бе разделено надве. Въпреки че никой от двамата нямаше вече да бъде цялото, Адонай обеща, че чрез мъдростта на Любовта един ден двамата ще могат да изберат да празнуват в единство. Необятът на единната Божия природа сега бе изразен като две — женско и мъжко, и двете по природа замислени така, че да живеят лице в лице с Отца, Сина и Духа.

Плачът на новороденото момиченце прониза и изпълни едемската нощ и отново пратеници понесоха тържествената новина към далечните кътчета на Творението.

Лили наблюдаваше как Бог затваря плътта на Адам. После Той се наведе и целуна човека, пробуждайки го от дълбините на съня. Адам се надигна и докосна страната си, която вече зарастваше. Тогава Вечният човек му подаде момиченцето, повито в любов, светлина и удивление. Като я пое в обятията си, Адам вирна глава и се засмя, ликувайки.

— Най-сетне! Това е моят род, кост от костите ми и плът от плътта ми. Името й ще е Иша, слабост, защото тя бе изтеглена от Иш, моята сила.

Лили започна да пляска и да танцува от възторг. Като разпери ръце, тя се завъртя и се присъедини към ликуването на Творението. Но когато забеляза, че на лицето на Хан-ел и Адонай се бе изписал един и същ израз на печално примирение, тя спря.

— Хан-ел? Защо не се радваш?

— Аз съм във възторг. Тя е отговорът, който Любовта дава на Адам след избора му да се отвърне от Бог. Долавям, че в нейното съучастие Бог промисля изкуплението и помирението, но по лицето на Адонай виждам още, че ще трябва да се плати съответната цена. Това ме натъжава.

— Нейната поява не го избавя от отвръщането?

— Обещава да го направи — отговори певецът, без да се впуска в подробности.

— Какво ще стане с Адам?

— С обръщането си към нея той отстъпва от пропастта, но това е само временно. Тя е поканата на Адонай към него да прегърне слабостта и мекостта, да бъде цял и да не се срамува, да се откаже напълно от отвръщането си. Ала силата на това общение лице в лице никога няма да е достатъчна.

Лили поклати глава разбиращо.

— Иша. Той не я нарече Ева. Даде й име така, както и на другите животни и птици, нали?

— Да! — Гласът на Хан-ел сега звучеше като вопъл. — Той все още не може да спре да се отдръпва от Бога и да клони към властта и господството. Името, което й даде, означава „слаб и крехък“ — това е истината за собственото му същество, от което той се срамува. Затова ще се опита да се отдели от истината и ще избере за своя сила самотата, сякаш би могъл да е като Бог отделно от Бога.

Лили подаде неуверено ръка на ангела, без да е сигурна дали Хан-ел ще приеме утехата й. Протягайки своята, певецът я хвана едновременно нежно и силно. Мощта и скръбта му се вляха в нея.

— Съжалявам — каза тя, имайки предвид Адам.

— Аз също. — И по някакъв начин Лили почувства, че Хан-ел имаше предвид и нея.

— Но тук — добави той — историята едва започва. Виж!

И времето отново се завъртя и ускори: Иша също бе откърмена на гърдите на Бога и направи първите си несигурни крачки към обятията на Адам. Момичето се разхождаше из гори и поля, загърната в Огън и Въздух, хванала за ръка Вечния човек. Скоро Лили забеляза първите белези на царственото държание на Ева. Едемското момиче израсна будно и разцъфтя в смеха и приключенията на общението. Със съзряването се задълбочиха любовта и привързаността й към Адам, както и неговата любов към нея — флиртуващите погледи, усмивките без повод. Радостта, която си носеха един на друг, нямаше предели.

Когато обаче разговорите с Адонай се изместиха от чудесата на Сътворението към създаването на потомство, Лили извърна поглед от срам, който не можеше да определи. Ала двамата не познаваха срама и предвкусваха удоволствието и красотата на този замисъл. Смееха се и се закачаха, знаейки, че в уреченото време любовният им съюз ще бъде прекрасно наложен.

Момичето стана жена, упорита и находчива, бързонога и силна. Понякога изучаваше градината сама, но когато танцуваше, това ставаше под музиката на безграничната Божия любов, която винаги я връщаше в отворените обятия на Адам.

Адам обаче започна да се отчуждава. Лили забеляза сянката, хвърлена от отдръпването му, преди Ева. Тя се появи постепенно — недовършено изречение, леко неуместна усмивка, отказана нежност. В сърцето на Лили се надигна страх.

— Не искам да виждам тази част — каза тя на Хан-ел.

— Разбирам, Лили. — Гласът на ангела бе нежен. — Значи искаш да се върнеш там, откъдето си дошла?

— Да!

Това и стана.

 

 

— Добре! — Лили се изправи, изненадвайки Йоан, който току-що бе седнал до нея. Рязкото й движение стресна и нея самата, най-вече когато болката напомни за себе си. Тя изохка и затвори очи, опитвайки да изтласка усещането от съзнанието си. После бавно насочи вниманието си към Йоан. — Имам въпроси!

— Въпроси? — възкликна той. — Нямаше те по-малко от две минути.

— Само толкова? — Огънят от треската се върна на бузите й. — Е, според Джералд две минути могат да бъдат два милиона години. Не разбирам защо присъствах на това!

— Хм… — Йоан се почеса по челото. — Не знам какво си видяла.

— Ти избра да бъдеш свидетел — обади се Саймън и Лили се извърна, за да го погледне. Забравила бе, че и той е в стаята. — Но не можеш да избереш какво да видиш.

— Аз не съм избирала да бъда свидетел. Очевидно не мога да избирам нищо. Кой решава какво да виждам?

— Божията мъдрост решава — каза Саймън.

— А кой решава кое да бъде записано?

Мъжете я погледнаха с недоумение.

— Не разбирам въпроса — каза Йоан. — Всичко се записва.

— О, Боже. — Тя въздъхна и се размърда, изпитвайки дискомфорт от ограниченията на тялото си, докато споменът за танца бе все още ярък. — Няма да разбереш, докато сам не видиш. Хайде, давайте да го запишем, за да си задам въпросите.

Те я закараха право в Стаята за записи, отбивайки се само да повикат Анита и Джералд.

Когато Лили докосна масата, прехвърлянето започна и всички проследиха преживяното от нея. След като процесът завърши, тя вдигна ръце и се обърна към четиримата. Джералд стоеше с ръце пред устата, Анита клатеше глава, а Йоан и Саймън изглеждаха не по-малко смаяни.

— Какво? — поиска да узнае момичето.

Пръв се обади Джералд:

— Изучавал съм текстовете в продължение на години, но така и не съм успявал да разбера дълбочината на случилото се. Не че сега разбирам — побърза да добави той. — Имам чувството, че преди съм гледал планината от Свещени писания от дъното на долина, а сега стоя на самия връх.

— Това, на което станахме свидетели — каза Анита със сериозен тон, — е началото на Адамовото отвръщане.

— Не! Точно това ми е мисълта! — Лили бе объркана и вбесена. Една нова болка се плъзна по дължината на гръбнака й и се стрелна към главата й. — Даването на имена е резултат от отвръщането на Адам, а не началото му. Аз присъствах на първите етапи, но по някаква причина в записа липсва тази част — частта, в която Адам говори със змията, която му дава меч. И после какво? Вселената експлодира?

По израженията им Лили осъзна, че отново по невнимание се е разобличила, но в момента вълнението й бе по-силно от притеснението за себе си.

— Чакайте! — каза Йоан. Лили не го бе чувала да говори толкова високо, освен може би в случаите, когато имаше пристъпи. Споменът я накара да прехапе устна, за да не се усмихне. Стана й приятно да чуе Йоан такъв гръмогласен!

Всички запазиха мълчание, докато той си събираше мислите.

— Лили, може би трябва да ни кажеш за този разговор между Адам и змията? И за меча?

Тя им предаде историята възможно най-пълно, споменавайки за присъствието на Ева и тъгата на Адонай. Докато говореше, скръбта бе изместена от любопитство по всички лица, освен едно — Саймън изглеждаше възбуден и крачеше напред-назад.

Когато Лили млъкна, в продължение на няколко минути цареше тишина. После Джералд проговори:

— Моментът на отвръщането никога не е бил записван.

Той поклати глава.

Йоан стана и отиде до стената с пролуките, където се пазеха плочите за запис. Търсеше нещо.

— Лили, трябва да разбереш — каза Анита. — Всяко зло, което е преживяла Вселената, всяко предателство и загуба, всяка неправда, извършена в името на доброто или злото, всички страдания на света водят началото си от отвръщането на Адам. Преди това не е съществувало нищо, което да не е добро. Нищо. Напротив, всичко е било много добро.

— Хан-ел каза нещо подобно — опита да помогне Лили.

— Но аз не разбирам. Къде е сгрешил Адам? Все си мисля, че змията е виновна.

— Не — отвърна Анита. — Не змията е дала началото на мрака на отвръщането, а Адам.

— Не разбирам. — Лили започна да движи стола си напред-назад, което й помагаше да мисли. — Защо всичко опира до отвръщането? Все пак Адам нито е излъгал, нито е убил някого.

— За съжаление, ще се стигне до това, и то много скоро — каза Йоан. Той свали от лавицата подобно на палка устройство. — Може би това ще помогне.

Той го изви близо до основата му и в същия момент от него рукна ослепителна светлина, мощна и концентрирана. Лили заслони очи.

— Въпреки че е много силна, тази светлина няма да ти навреди — успокои я той. — Моля те, довери ми се. Би ли погледнала право в нея? После ще те попитам нещо.

Лили погледна. Отначало присви очи; после те се приспособиха и лъчът стана много успокояващ. Всъщност главоболието, което се бе разпростряло по тила й, започна да отслабва.

— И така — продължи Йоан, — докато си с лице, обърнато право към светлината, колко тъмнина виждаш?

— Не виждам никаква тъмнина — отговори тя. — Абсолютно никаква.

— Именно. А сега друг въпрос. Как може да се появи тъмнина или сянка?

— Като нещо застане на пътя на светлината?

— Вярно е, но ако няма нищо и никой, който би могъл да застане на пътя й?

Отне й само секунда, за да прозре отговора.

— Ще трябва да се извърна. Това е единственият начин да се създаде сянка.

— Точно така — потвърди Йоан. — Бог е светлина и в Тях няма тъмнина. Никаква! И Бог, който е светлина, обгръща цялата сътворена Вселена. Като се е отвърнал от Бога, Адам е хвърлил сянка, своята собствена сянка. Адам господства и повлича змията и Творението в собствената си сянка.

Йоан изключи светлината.

Джералд пристъпи напред.

— Лили, надявам се, че и това ще помогне.

Той избърса ръце в ризата си, като да ги почисти, а после непохватно ги протегна, сякаш искаше да обхване с тях лицето й.

— Може ли?

Първата й реакция бе да се отдръпне, но тя се съгласи, за да не нарани чувствата му. Дланите му бяха гладки и топли.

— Когато двамата с теб сме ето така, директно лице в лице, кое е нещото, което никога не би ти хрумнало?

Отново й бе нужен само миг, за да разбере.

— Не би ми хрумнало, че съм сама.

— Именно! — Джералд я пусна и отстъпи. — Адам е бил обгърнат изцяло от Божията любов, лице в лице в лице, както каза Анита. Накъдето и да погледнел, той е бил лице и лице с Любовта. И така, той се е обърнал към единственото невъобразимо място…

Лили довърши мисълта му:

— Той е затворил очи и се е отвърнал от общението лице и лице, обръщайки се навътре в себе си, и когато е направил това, той е повярвал, че е сам!

Йоан обобщи за яснота.

— Когато си наистина лице в лице, знаеш, че не си сам.

Осъзнаването бе зашеметяващо.

— Тогава защо Адам не се е обърнал? Защо не се е върнал обратно?

Отговори Анита.

— Когато Адам е повярвал, че отвръщането му е добро, тъмнината е станала негова реалност. Контролът е заменил доверието, въображението е заело мястото на словото, властта — мястото на взаимността и любовта. Собствената му тъмнина предефинирала разбирането му за всичко, включително Бог. Той бързо забравил, че изобщо се е отвърнал. Той все така бил син Божи, венецът на Творението, упълномощен да господства, но сега той налагал това като автономна власт. За жалост, всички ние, като Адамови деца, продължаваме да живеем в сянката на смъртта, като всеки за себе си определя кое е добро и кое е зло.

— Всичко е заради отвръщането! — каза Джералд. — Без вяра в Божието слово и естество смъртта е нашият дял. Това е наследството, което продължаваме да увековечаваме, като отпускаме началства и власти в служба на зверовете на политиката и религията. Желанието за единство, което произлиза от Бога, ние заместваме с егоистична жажда за завоевание. Придаваме святост на парите, сякаш са кръвта на живота; превръщаме изкуството в пропаганда, а оръжията в инструменти, достойни за преклонение. За доброто на мнозинството сме готови да пожертваме един, отново и отново, и отново, целта оправдава средствата. Всичко се прави за добро, разбира се — такова, каквото всеки го разбира.

Думите на Джералд бяха посрещнати с тишина не само защото този изблик бе необичаен за него — наситени със страст, те носеха важно послание, което изпълваше с респект всеки. Накрая Лили проговори.

— Но ние сме деца и на Ева, нали? Та нея още я е нямало, когато Адам се е отвърнал.

— Била е вътре в Адам, но все още не е била пробудена — отвърна Саймън. — Когато Бог в Своята милост я е извадил от Адам, това е имало за цел да го призове да се върне обратно. Да го призове да се възвърне към човешката си природа. Ако Адам можеше да бъде спрян!

Напрежението отново стегна тила на Лили. Тя опита да го облекчи с масажиране, но цялата й ръка пулсираше от отровата, която се разнасяше по вените.

— Мисля, че трябва да си починеш — каза Джералд. — И аз имам нужда да полегна. Понякога тази печал е прекалено болезнена и съкрушителна.

— Сърцето на Бога сигурно е разбито — каза Лили, мислейки на глас. Останалите кимнаха.

— Знам какво е да видиш любимия човек да се отвръща — каза Саймън и напусна стаята.

Анита я утеши с майчинска целувка по главата. След малко Лили вече бе в леглото си и сълзите на печал като поток се лееха върху възглавницата й. Струваше й се, че бе присъствала на най-тъжния ден в историята и въпреки че плачеше за Адам и за Бога, дори за себе си, най-много рида за Ева.