Уилям Пол Йънг
Ева (12)

12.
Шест дни

Лили се носеше из въздуха безтегловна. Отначало се съпротивляваше на познатата мазна плътност, която едновременно я заливаше и обгръщаше, особено когато се плъзна в устата й. Както и преди, мисълта да диша тази хлъзгава мътилка, я изпълваше с ужас. Течността се изля в дробовете й.

Тя обаче бързо се адаптира, знаейки, че няма да се задуши. Отворила очи, без да вижда нищо, Лили се остави на течението. Скоро усети всепроникващ покой. Тя знаеше къде се намира и помнеше какво бе направила. В Стаята за записи, с Йоан, тя бе сложила ръце на масата.

Ден първи

Изригващият взрив бе мигновен и в същото време непреставащ — не просто завладяваща светлина, изразяваща сила и информация с всички цветове и нюанси, но и разгръщащ се звук и вселенска песен. Първо сияйно, но не ослепително ярко вдишване, после издишване на екстаз и удивление, необуздано и обхванато от всепоглъщащ огън, щурм на вятър и вода — кулминацията в призива на Всемогъщия Глас към съюз, чийто център е другият.

Бегемотът на материята застана срещу левиатана на хаоса и от него захвърчаха искри на игривост и сила и създадоха пространство, енергия и време. Тук се тълпяха и аплодираха изящни ангели, чието сдържано въодушевление се разпръсваше като капчици пот — блещукащи бисери, въртящи се навън, нагоре и навътре. Това бе неудържим, дисхармоничен изблик, завладяваща какофония, сред която хармонията се увиваше около една централна мелодия.

Случваше се отново. Лили преживяваше повторно първата експлозия на Сътворението и изработването на утробата, в която Бог щеше да създаде Човека. Този път обаче тя знаеше защо е тук — да присъства на Сътворението. Нямаше връщане назад, нито начин да спре, затова тя се отпусна, за да почувства, изживее и познае, оставяйки се на космическата вълна да я вдигне и да я понесе на гребена си.

Лили не бе дошла да разбере, да измери или да постави граници, а да чуе, види и почувства в простотата на присъствието като свидетел. Как би могла да проумее светлината, енергията, създанията на духа и многослойните гънки, формирани между силата и материята? Как можеше да разгадае мистериите на квантовите струни, кварките и множествените измерения? Не би могла и това нямаше значение. Нещото, което Лили знаеше без сянка на съмнение, бе, че фокусът на общата Любов бе насочен към мъничката, самотна, прецизно построена планета, закътана в края на спираловидна галактика.

Лили се приближи. Грънчарското колело разточи глината в раздипленото пространство. Могъщ странник с огнена опашка издълба рана, подобна на пещера. Луната се откъсна, но не можа да избяга, задържана от хватката на гравитационната обич на Земята.

Сега Свидетелят стоеше върху обвивката на новия свят — празна, лишена от форми пустош, обвита в балдахин от праха на звездни отломки и газове. Макар да не ги виждаше, Лили чуваше и усещаше бавно пулсиращите крила на носещия се Дух и виковете на очакващите ангели, които огласяваха името й с всеки удар: Руах! Руах! Руах! Духът раздуха останките, и светлината от най-близката звезда проби хаотичното безредие на повърхността.

И стана вечер, и стана утро. И това беше Добро.

Ден втори

Огнената Радост Божия раздели пенещата се материя и с това прикани атмосферни струпвания. Родената от Слънцето топлина и изпъстрената с прах вихрушка от влага заиграха по вдигнатото нагоре лице и протегнати длани на Лили. Светлината на първия ден бе проникнала в дълбините на течността, пробуждайки нови песни от вихрите във вътрешността й. Лили наблюдаваше като онемяла фино настроения и синхронизиран жив танц в отговор на мелодията, ликуването на живата маса в нейното многообразие и хармонично предназначение. И стана вечер, и стана утро. И ето, това бе Добро.

Ден трети

Земята се разтресе. Кората й поддаде. Вулкани забушуваха в тектонична възхвала, протегнали силикатни ръце към небето. Появи се сушата и изстивайки, се наметна с растително покривало. С изотопен, фотосинтезен, еукариотен замах Художникът нахвърли зашеметяващи слоеве пейзаж върху обширното платно на земята.

Духът лудуваше като дете, предадено на Любовта на Бащата. В самото същество на Вечния човек Тя рисуваше без задръжки. Вдъхновение, вдишване, издишване, екзалтация! И стана вечер, и стана утро; и това беше Добро.

Ден четвърти

Лили виждаше цялото звездно множество. Луната озари нощта, заобиколена от безброй съпътстващи светила. Дневната светлина разчисти плътните облаци от тъмен прах, озарявайки с прозрачност небето над земята. Светлините, които Бог бе създал с взрив, сега висяха видими и очакващи. Сцената бе аранжирана от Драматурга и публиката се събираше. И стана вечер, и стана утро; и това беше Добро.

Ден пети

Морето гъмжеше и разбъркваше всичко, което някога бе крехко. От тази супа изплуваха перки, хриле и изхвърлящи струи неща, както и гигантски зъбати убийци в търсене на своята храна. После сушата се предаде на огромната армия от пълзящи гадинки, които подготвиха почвата и въздуха. Заедно със своя Създател те се включиха в съграждането на света. И стана вечер, и стана утро; и това беше Добро.

Ден шести

Нефеш, създанията, надарени с жива душа, заедно с множество други твари изникнаха от океаните и от сушата, парад на разнообразието от сътворени форми и детайли. Лили се изпълни с благоговение пред семплата им красота и оформянето на техните зъби и нокти, щипки, кости и пера.

Вселената се разтърси от нов вик на въодушевление, сякаш милион инструменти зазвучаха в една и съща стая.

— Уреченото време настъпи! Елате да се съберем!

С настъпването на вечерта целият Космос се приближи — танцуващи светлини и пъргави същества, запътили се към Свещения глас.

Още веднъж Лили застана на хълма, издигащ се над голямо кръгообразно плато. Отвъд него Едемската граница се извисяваше като възхвала от земята към небето.

— Поразително! — обади се напевен глас някъде отгоре.

Лили погледна и отскочи назад. На нивото на очите й се намираше обуто в сандал стъпало. Тя вдигна поглед — много нагоре — и насреща си видя гигантска усмивка. Той или тя се подпираше на едно коляно, поставил лакът върху другото.

— Не се страхувай. — После съществото се разпадна като в експлозия от светулки и отново се материализира в тяло с ръста на Лили. — Големината е нещо относително — обяви съществото с напевни тонове. — Ти ли си свидетелят?

Лили се чувстваше объркана.

— Къде е Ева?

— Ева? Тази дума не ми говори нищо.

— Ева! Майката на всички живи.

Съществото се засмя, сякаш от устните му прозвънна сладка мелодия.

— Какъв прекрасен нов начин да се нарече Бог!

Лили се огледа, за да установи къде се намира, след което отново се обърна към усмихнатото същество.

— Сериозно? Не познаваш Ева? Кой си ти?

— Казвам се Хан-ел — запя то — и съм на твоите услуги.

— Хан-ел? — възкликна Лили. — Пазителят на Йоан?

Нов изблик на смях.

— Определено не съм пазител. Аз съм обикновен пратеник и певец. — Той помълча. — Йоан?

Лили вдигна ръка, за да покаже, че има нужда да помисли за момент. Хан-ел протегна своята и докосна пръстите й. По цялото й тяло се разля познатото изтръпване, освен в инфектираната ръка.

Тя се отдръпна от пратеника.

— Как така не познаваш Ева и Йоан, но знаеш, че съм свидетел?

— Адонай обяви, че ще присъства свидетел. Аз, Хан-ел, имам честта да те съпровождам.

— Адонай е обявил? — Лили не бе очаквала нищо подобно.

— Той каза, че присъствието ти е скъпоценна аномалия и неопределеност и много те обича.

— Така ли? — Лили отново усети в себе си борба, конфликт между привличане и отблъскване. — Аномалия? Значи знаеш, че мястото ми не е тук.

— И все пак си тук! — изпя Хан-ел.

Лили колебливо протегна ръка, за да докосне съществото, но тя мина през него.

— Ти не си истински.

Хан-ел отново се засмя.

— Ако съществуването ми зависеше от това дали ме виждаш и докосваш, същото би трябвало да се отнася за любовта, надеждата, вярата, радостта и още куп други невидими. Аз съм същество на духа. Може би ти не си истинска?

Лили предпазливо скръсти ръце, усещайки неспокойното туптене на сърцето си. Защо сега бе различно от времето, когато бе с Ева? Ако това се записваше в Подземието, означаваше ли, че все още би могла да спре Адам? Затова ли Ева й се бе явила преди същинското й присъствие като свидетел? Това се е случило само веднъж…

И тогава разбра. Осъзнаването я удари като светкавица и всякакво съмнение рухна. Повикана бе да присъства на кулминацията на Божието сътворение. Ева я нямаше, защото тя щеше да бъде създадена в Човека и Лили бе тук да стане свидетел на раждането им.

— Достатъчно истинска съм — отговори тя. — Казвам се Лили и съм свидетелят.

— Настъпи моментът! — извика Гръмотевична песен и известието пренесе Лили в центъра на събралото се множество, заобиколена от светлинни същества и подложена на яростна атака на сетивата. Музика, прекрасни аромати и меняща се светлина идваха от всички страни и плетяха леещ се гоблен. Струните на смирната и сандаловото дърво се носеха с океанския бриз. Медните духови — тамян и плодове — съпровождаха песните на далечни звезди. Дървените духови издишваха зюмбюл, бор, люляк, лавандула и орлови нокти в ритъм с ударните — канела и карамфил, куркума и джинджифил.

Когато всички се събраха, не мина много време и в стената на Рая величествено се отвори портал, през който се изля ослепителна светлина.

— Идват. — Лили чу Хан-ел някъде наблизо, без да може да извърне поглед от приближаващото сияние. Това бе вихрушка от пламенни червени нюанси и живи зелени светлини, излъчващи се в ослепителния блясък на въртящ се яспис, в центъра на който те се сливаха, и оттам се появи фигура… на човек.

— Вечният човек — прошепна тя. — Бог! Адонай!

Лили бе като в транс — с всяка частица от съществото си жадуваше да се затича към Него и да Му каже всичките си тайни, да бъде наново създадена, да се разтопи във великолепието Му, да намери покой от срама си. Пред нея стоеше самото упование, самата надеждност. Като се усмихна за приветствие, Той вдигна ръце и проснатото множество се вдигна на колене.

Вечният човек също коленичи на земята и като играещо дете започна да събира на купчина червеникавокафява пръст. Крайно съсредоточен и преливащ от необуздана радост, Той седна и събра пръстта между краката Си.

Смях и сълзи се лееха на воля.

И тогава прозвуча песен.

— Песента на песните — прошепна Хан-ел. — Песента на Живота и Живите, на словото, хляба, истината и надеждата, на даването и прошката.

От вътрешността на купчината пръст сега бликаше виненочервена вода, бълбукаща също като надеждата, която се надигаше в сърцето на Лили. С голяма съсредоточеност Той потопи ръце в свещената кал и изсумтя, което накара Лили да подскочи. Раждането бе почти към своя край. С пронизителен вик Адонай вдигна над главата си новородено.

— Роди се син, роди се син! — Цялото творение изригна в ликуващи звуци и Лили се понесе на вълната на празненството по случай рождението.

Кристалночистият и благ глас на Вечния човек сега се надигна над радостната какофония:

— Това е радостта на сърцето Ми, върховният момент на цялото сътворение. Представям ви Моя възлюбен син, в когото е моето благоволение. Те ще бъдат наречени Адам!

Сцената бързо се промени. Лили видя целувката и диханието, с което Бог превърна детето в жива душа. Херувимът преряза пъпната връв, засвидетелства верността си и се поклони заедно с други небесни същества в служба на крехкия младенец.

— Чудо на чудесата! — обяви Вечният човек, взимайки в обятията си спящото бебе. — Ето детето! Утробата на Сътворението е благословена. Нека всичко и всеки по свой начин празнува. С това рождение се увенчава Ден шести и сега си почиваме от всички дела.

И стана вечер, и стана утро. И това беше твърде добро!

 

 

Лили отлепи ръце от масата, сякаш ударена от електричество. От движението изгаряща болка плъзна нагоре по ранената й ръка чак до гърлото. За момент й бе невъзможно да си поеме дъх и да осъзнае къде се намира.

— Тя се върна! Върна се! — извика Йоан. Чуха се бързите стъпки на Саймън, Джералд и Анита, които нахлуха в стаята, едновременно разтревожени и облекчени. Лили се облегна назад под тежестта на ново изтощение. Йоан също изглеждаше разстроен, но благодарен. Очите му бяха зачервени, сякаш бе плакал. Лили забеляза, че останалите трима бяха облечени в дрехи, различни от онези, които помнеше.

— Колко време ме нямаше? — попита тя, опитвайки да надделее над болката в крайниците.

— Приблизително ли? — каза Джералд, пресмятайки наум. — Наше време? Почти пет и половина… дни!

— Пет и половина дни? — възкликна тя. От новината се почувства още по-уморена. — Нямаше ме пет и половина дни, откакто сложих ръце на тази маса?

— Горе-долу — потвърди Саймън.

Анита кимна.

— Може би по-скоро цели шест.

— Бяхме доста загрижени дали изобщо ще се върнеш — вметна Саймън.

— Вярно е — каза Йоан. — Обмисляхме възможността да издърпаме ръцете ти от масата със сила, но рискът… — Той поклати глава облекчено. — Добре че се върна.

Тя сведе поглед към дланите си, а после ги сключи, за да скрие колко по-зле бе ръката й, отколкото когато бе ухапана.

— Не мога да повярвам, че всичко, което видях, се е случило за шест дни.

— Наше време — подчерта Джералд. — Онова, на което си присъствала, най-вече Дните на Сътворението, вероятно е продължило милиарди години.

— Аз вече бях присъствала на това — каза Лили едва чуто — признание, което едва ли отговаряше на изискванията.

Йоан кимна. Разбира се, бяха имали достатъчно време, за да се досетят каква е истината.

— Толкова съжалявам — започна тя. — Мислех, че това са халюцинации, че си губя ума, затова не казах нищо. Не знаех кое е реалност. — Тя се замисли и тъжно добави: — И все още не съм сигурна.

— Не се безпокой, скъпа — побърза да каже Анита. — Доверието е труден път за някои от нас. Аз те разбирам. Джералд пръв предположи, че сигурно вече си била свидетел — и въпреки тази възможност… се паникьосахме!

— Трябва да знаеш — обади се Джералд с тих смях, — че паникьосването не помага, въпреки че отнема доста време.

В гласа на Йоан прозвуча нотка на примирение.

— Важното е, че се върна, така че хайде да ти дадем да хапнеш нещо и да пиеш. Вероятно искаш да отидеш да се освежиш, прав ли съм?

Тя едва-едва се усмихна.

— Не си ли разочарован от мен?

Въпросът бе приканване, риск и всички го знаеха.

— Разочарован? Не. Огорчен? Да. Имаш ли ми достатъчно доверие, за да ми позволиш да съм тъжен, без да се обвиняваш?

Той я питаше нещо важно. Срамът и самоненавистта бяха най-старите й познайници. Те безмилостно тълкуваха думите на състрадание, доброта или конфликт като доказателство, че е недостойна. Дори думата разочарование бе способна да я запрати в пропаст. Йоан искаше от нея да не се поддаде на това, а да повярва, че неговата обич и загриженост са по-висшата истина.

Да го направи означаваше, че и тя трябваше да го обича.

— Добре — отговори Лили, въпреки че пак усети да я пробожда нещо, все едно бе изменила на скъпоценно споразумение. — Това помага. Ще се опитам. Благодаря.

След това отиде в банята, където най-после успя да овладее болката, и излезе, бършейки ръце.

— Значи ме е нямало почти цели шест дни и милиарди години, без да ходя в тоалетна? Как става това?

Джералд й отговори, докато всички вървяха към трапезарията.

— Когато докоснеш масата, времето и възприятията се забавят. Всъщност почти спират. Сърдечният ти пулс например се забавя до около един удар в минута. Ако изчисленията ми са били верни, за шест дни сърцето ти е било само 8640 пъти, приблизително. Това изглежда много, но всъщност не е. Да речем, че нормалният брой удари на сърцето ти е шейсет на минута, което според мен е скромно казано в твоя случай, но улеснява пресмятането. Това означава, че за тялото ти са минали малко над два часа.

— Аха, значи затова ми се стори, че Йоан извика: „Чааакааай!“.

Всички се засмяха.

Наредиха масата и сложиха пред Лили приятно ухаеща храна — зеленчуци, печен зелен боб и яхния. Преди да започнат, всички се хванаха за ръце — нещо обичайно, но този път Лили реши да се включи в простичката молитва: „Признателното ми сърце е най-доброто, което мога да предложа днес“. Останалите бяха достатъчно любезни да не привличат специално внимание върху участието й, но й се стори, че Йоан се усмихна едва доловимо, и това й достави удоволствие.

Въпреки че храната бе много вкусна, слабостта й попречи да изяде толкова, отколкото може би се нуждаеше.

Почти бяха свършили, когато Йоан заговори:

— Лили, ние наблюдавахме повечето от онова, което ти записа. Виждахме го на масата. С теб винаги имаше някой, през повечето време — и четиримата. Не искахме да си тръгнем не само защото се тревожехме за теб, но и… — Той замълча, сведе поглед и сграбчи масата, завладян от емоции. — Защото… — Гласът му секна, в зачервените му очи блеснаха сълзи. — Защото… бе твърде прекрасно за думи.

Такива бяха и нейните чувства. Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Радвам се, че го видяхте. Не бих могла да го опиша по начин, който заслужава.

Последвалата тишина стана неловка. Джералд се пресегна и я стисна за инфектираната ръка. Лили стоически издържа на болката. Йоан обаче я наблюдаваше и на лицето му се появи въпросително изражение.

Тя побърза да обяви, че е изтощена и й се спи.

— Сигурна съм, че същото важи и за вас — каза тя.

Докато Йоан буташе количката към стаята й, тя попита:

— Означава ли това, че приключих? Записах всичко от взрива на Сътворението до появата на Човека. Свърших ли?

— Не знам. Свърши ли?

Простите думи я жегнаха. Те бяха предизвикателство за нейната честност. Лили чувстваше, че той се опитва да изгради отново моста на доверието, който тя бе разрушила.

Лили вдигна рамене.

— И аз не знам.

Йоан въздъхна.

— В такъв случай предполагам, че има един начин да разберем. Да легнеш в Стаята на свидетеля и да видим какво ще стане.

— Добре. — Бе твърде изтощена, за да си представи какво би могло да означава това. — О, и още нещо?

— Очаквах го. — Той се усмихна изморено. — Ти си момичето, което винаги има един последен въпрос.

Тя му отвърна с лека усмивка.

— Не мога да се сдържа. Съзнанието ми никога не спира. Питах се, ако не бях дошла тук, в Убежището, щях ли да разбера за… за Бог, Адам и Сътворението?

— Навлизаш в територията на поредното тайнство — отговори той. — Що се отнася до планове и цели, Бог не е чертожник, а истински Художник. И Бог не би бил Бог сам по себе си, отделно от нас. Ти си тук и това променя всичко. Ако не беше тук, това също би променило всичко. За себе си мога малко егоистично да кажа, че съм благодарен, че си тук.

— И аз — призна тя. — През повечето време.

 

 

Отново го направих. Казах истината, защото ме хванаха. Не мисля, че това се брои. А и не казах цялата истина, само частта, която нямаше как да не кажа. Нараних Йоан. Виждам го по лицето му. И сега, понеже не казах цялата истина, затънах още по-дълбоко. Колко ли пъти мога да разруша един мост, преди хората да се откажат да го строят отново? Мразя това, колкото и да е важно. Чувствам се слаба и беззащитна. Може би това е лъжата — начин да се защитя.

Записът дори не обхвана всичко, на което съм присъствала досега. Какво означава това? Не искам да записвам цяла вечност. Дори само мисълта за това ме кара да се чувствам по-изтощена, отколкото вече съм.

Искам да спра Адам. Искам да погледна в огледалото. Искам да говоря със Саймън. Искам да умра или да си тръгна, или да намеря начин да се прибера у дома. Всъщност това май не е вярно… за дома. От малкото, което си спомням, като че ли не е имало място, на което да съм искала да бъда. Колкото и да не ми се ще, трябва да призная, че усещам това странно Убежище повече като дом — или поне като това, което би трябвало да е домът.

Днес отново присъствах на Сътворението. Беше същото, но различно. Срещнах Хан-ел, който не познаваше нито мен, нито Йоан, нито Ева. Ръката ужасно ме боли. Не казах на Йоан за това. Мисля, че той знае. Все повече се убеждавам, че огледалото е право — истината за съществото ми е, че когато се добереш до сърцевината на Лили, откриваш само непотребен боклук.

Но може би Саймън също има право и аз съм Лилит, и има нещо, което мога да направя, преди да умра — да взема в ръцете си иначе безполезния си живот и да променя историята. Трябва само да измисля как.