Уилям Пол Йънг
Ева (11)

11.
Подземието

Лили понечи да отскубне ръката си, когато осъзна, че някакво пухкаво горско двуутробно я души, гъделичкайки я с едва видимите си мустаци. Като внимаваше да не го уплаши, тя протегна другата си ръка да го погали по гърба, но когато съвсем леко го докосна, животното изпищя и се шмугна в храстите.

Ама че странно, помисли си ти. Възпалените следи от змийските зъби пулсираха над китката й. Възможно ли бе създанието да бе усетило отровата, която бавно се разпростираше из тялото й? Още по-странното бе, че изобщо някое животно я забелязваше — обикновено присъствието й бе недоловимо и скрито.

Трябваше й само миг, за да се ориентира — бе някъде в Едем, но сама, без Ева и без усещане за невидимите. Лили се запъти към една скала, показала се на повърхността на обширна, оживена равнина. Адам стоеше и сочеше надолу, заобиколен от Огън и Вятър. До него бе Вечният човек.

Какво правят? — запита се Лили. Тя спря достатъчно близо, за да чува. Долавяйки присъствието й, Адам се обърна и погледна право през нея, сякаш се опитваше със силата на концентрацията да даде плътност на привидение. Не успя.

— Това е краят на последния ден за даване на имена — обяви тъжно Адам, сякаш говореше на нея, — а аз още не съм намерил друго същество, с което да съм лице в лице.

Младежът се завъртя в обратната посока и като вдигна юмруци, яростно изкрещя към небето една дума. Тя прокънтя и екотът й се понесе, докато време, пространство и всичко живо замря.

— Сам!

Думата прониза Лили до самата й сърцевина, разкъсвайки я от безпомощност — категоричното заявление на изгубените.

Адонай протегна ръка да докосне сина Си и Адам трепна, навел глава, закрил очите си с ръце, смутен от слабостта си. Лили се опита да помръдне, да пристъпи към него, но краката й сякаш бяха затънали в гъста глина. Тогава чу нещо, като че ли изречено от Адам, което бе напълно неочаквано.

Лилит? Лилит?

— Лили? Лили! — Беше Анита, която разтърсваше ръката й. Рязко пробудена от видението си, Лили втренчи поглед в очите на жената, в които се четеше съсредоточена загриженост.

— Анита? — Тя се огледа наоколо и побърза да прикрие пълното си объркване. Бяха седнали да закусват и всички я гледаха, като някои бяха застинали с прибор, поднесен наполовина към устата им. Лили нямаше никаква представа как се бе озовала там, не помнеше нищо от сутринта, от събуждането си или каквото и да е друго, освен нощните кошмари и Адам, който даваше имена.

— Съжалявам — каза тя със заекване, мъчейки се да измисли оправдание. — Бях се унесла в нещо, което Йоан ми прочете онзи ден. — Те като че ли приеха обяснението и се успокоиха.

— Унесла! — възкликна Анита. — Мисля, че това е меко казано. По-скоро изчезнала. Мило момиче, за момент ни разтревожи! За какво се бе замислила? Трябва да е било нещо важно.

Облекчението даде на Лили краткото време, което й бе нужно, за да събере мислите си.

— Йоан ми прочете историята за Сътворението и аз си мислех… коя е Лилит?

— Лилит? — Саймън едва не се задави с храната си. На Лили й се стори, че го вижда едва-едва да поклаща глава, сякаш искаше да я предупреди за нещо. Останалите изглеждаха не по-малко шокирани.

— Не съм ти чел нищо, свързано с нея! — каза убедено Йоан.

Лили се замисли.

— Е, та каква е нейната история?

— Пълни измислици, момичето ми — заяви Джералд едва ли не строго. — Митология от най-коварен вид. Абсолютна глупост. Изобщо къде си чула за Лилит?

— Не съм сигурна — отговори Лили. — Може би насън?

— По-скоро в кошмар! — Лили за първи път виждаше Джералд толкова възбуден. — Или змийско ухапване.

— Джералд, успокой се. — Анита се пресегна и го потупа по ръката. — Ще разстроиш горкото момиче. Тя очевидно не знае коя е Лилит.

— Приеми извиненията ми, скъпо момиче — измърмори Джералд. — Нямах никакво намерение да те разстройвам или да те виня, че спомена това… нещо. Моля те да ми простиш, че се разпалих.

— Разбира се, Джералд — каза Лили. — Какво толкова те дразни в тази Лилит?

— Съществува мит за Лилит — поде отново Джералд, поуспокоен, но съсредоточен. — Според този разказ, на който аз изобщо не вярвам, тя е била първата жена на Адам.

— Адам е имал повече от една жена? — Сега пък Лили бе изненадана.

— Не, разбира се — натърти Джералд. — Това е мит. Ева е единствената жена на Адам.

— И в тази история Лилит била ли е добра?

— В повечето версии тя е всичко друго, но не и добра. Отклонение на природата, полузмия-полужена, страховита лунна богиня, бродеща из нощта. — Джералд бе вдигнал ръце, извивайки пръсти като ноктите на звяр, за да предаде по-голяма убедителност на думите си.

Лили отново видя беглото предупреждение в погледа на Саймън и още едно леко поклащане на главата. Тя рязко смени темата.

— Та какво казвахте за назоваването на животните от Адам? Защо е било важно това?

Саймън откликна пръв.

— Отличен въпрос. Назоваването има огромно значение. Бог довел небесните и полските зверове при Адам, за да установи основната им природа. Давайки им имена, той утвърдил властта си над тях.

— Така е — намеси се Джералд, — но Адам отчаяно търсел свое съответствие, някой „друг“, който да общува с него лице в лице. Някой или нещо, което да го убеди, че не е сам, макар че той никога не е бил сам.

— Лили, това, което Джералд се опитва да каже, е, че ако човек търси взаимоотношения лице в лице, даването на имена е безсмислено упражнение. Господството не може да му го даде. В цялото творение Адам не е имал свое подобие и Бог търпеливо го е оставил да си го докаже. Неговият двойник е бил…

— В него! — заключи логично Лили. — Ева е неговото съответствие и тя е била в него от Сътворението.

— Точно така! — заяви Анита. — А Адам е в Бога; Бог, който никога не е бил сам. Лице в лице в лице в лице в лице… — И тя завъртя ножа за мазане в спирали, сякаш да го илюстрира.

— Даването на имена все пак е законно господаруване — каза Саймън и от този момент нататък разговорът стана научен. Лили се оттегли от него, като отново се почуди как е стигнала от леглото до закуската и се чувстваше смутена от духовете, които бе разбунила при споменаването на Лилит.

Йоан, който бе сервирал и разчистил масата, обяви, че Подземието ги очаква, ако са готови. Въпреки че Лили все още имаше висока температура и това продължаваше да го тревожи, тя реагира така, сякаш й нямаше нищо. В действителност обаче при всяко движение на ръката болката избухваше в китката и лакътя, сякаш я удряше ток. Лили усещаше, че отровата се разпространява към рамото, но й бе по-лесно да омаловажи болката, отколкото да рискува повторното отлагане на възможността да даде своя принос, какъвто и да бе той.

След като ги убеди, че всичко е наред, Лили скоро се изправи пред целта на приключението им, която ги очакваше само на няколко крачки разстояние. Входната врата бе масивна и изглеждаше непроницаема, наглед без каквато и да било брава и дръжка. Дълбоко в повърхността й бяха врязани символи, прецизно и детайлно гравирани сякаш от древни майстори.

— Лили, какво виждаш? — попита Йоан, като закара стола й достатъчно близо. — Можеш ли да ни го опишеш?

Молбата бе странна, но когато погледна останалите, Лили видя, че те също стоят в очакване.

— Ами виж сам. — Ръката й следваше очертанията във въздуха. — Това е съвършен кръг, който се простира от едната до другата страна и е толкова дълбок, че това, което е вътре, сякаш виси окачено, а не е част от вратата. Дори от толкова близо не мога да кажа със сигурност дали не е така. Кръгът е разделен хоризонтално и от горе до долу от тези дървени греди на четири части. Във всяка от тях има сложна дърворезба, някакъв символ или образ. — Лили моментално позна два от тях, но започна с другите. — Този тук в долната лява четвъртина е пирамидална планина с наблюдаващо око.

— Ти виждаш Светата планина? — Анита бе смаяна.

— Ами, да. — Лили се поколеба, сякаш бе направила нещо нередно. — Ето, точно тук.

— Скъпо момиче, ти не разбираш. Когато погледнем тази дървена врата, всички ние виждаме различни неща. Това, което виждаш ти, виждаш само ти.

— Това лошо ли е? — попита смутена тя. — Дето виждам тази планина?

— Не е нито лошо, нито добро — отговори Джералд. — То е, каквото е, но това, че виждаш планината, е толкова невероятно, че свят да ти се завие. Какво друго?

Лили се вгледа още по-отблизо. Как бе възможно да не виждат планината? Тя протегна ръка да докосне окото, но Анита я сграбчи и дръпна.

— Недей! — заповяда тя и Лили смутено се обърна към нея.

— Плашиш ме! Какво става? Просто исках да видя дали е истинска, или си въобразявам — гневеше се тя.

— Ако я бе докоснала — каза твърдо Анита, като бавно пускаше ръката й, — тя щеше да те издърпа навътре. Никой от нас нямаше да знае къде си отишла, нито как да те върнем.

— Наистина ли? — Лили се наведе още по-близо, за да разгледа. — Изглежда просто като врата с декоративни елементи.

— Това е портал — обясни Йоан. — Всеки квадрант е уникален за човека, който го гледа, но всички виждаме кръга и кръста. Ако докоснеш някое от четирите пространства, то ще те отведе на различно място.

— О, значи вие не го виждате?

Отговориха й с мълчание.

— И така, долу вдясно, ето тук — продължи Лили, като внимаваше да не доближава прекалено пръсти до измамната повърхност — има осмица, полегнала настрани…

— Безкрайност — обади се Джералд, а после се засмя извинително. — Това е символът на вечността, в случай че не знаеш.

Нещо в символа привлече вниманието на Лили.

— В центъра, където се срещат двата овала на вечността, има змийска глава и тя поглъща опашката си… завинаги? — Тя неволно потръпна.

— Продължавай — инструктира я Анита със сериозен и съсредоточен тон.

— Тук горе — посочи Лили горе вляво — е Адам… — Тя се усети. — Искам да кажа, фигура на мъж, който вероятно представлява Адам. Застанал е на колене и гледа пръстта, която загребва в шепите си. Гол е, също като жената горе вдясно, която може би е Ева? Тя е с лице към мъжа и е протегнала ръце с вдигнати длани, сякаш държи нещо скъпоценно. — Лили се опита, доколкото може, да заеме същата поза, за да им покаже.

— Поразително! — възкликна Джералд.

— И да е имало някакви съмнения, че ти си Свидетелят на Сътворението, те са напълно заличени — каза Анита.

— Защото виждам врата?

— Заради онова, което виждаш на вратата — поясни Саймън.

— И сега какво? — попита Лили.

— Влизаме — изрече Йоан със сериозен тон. — Това е входът към Подземието. Тръгваме ли?

— Как? — попита Лили.

Той се усмихна, вдигна ръка и я постави в самия център на портала. Вратата се отвори без звук, бавно и величествено.

— Понякога трябва само да докоснеш центъра на кръста, където се среща всичко — каза той с широка усмивка.

Помещението, в което влязоха, можеше да бъде включено в списание за елитарна култура и вкус като пример за богато обзаведена съдебна зала или пищен хотел. Дърворезбите и предметите, поставени на стратегически места от превъзходни арт декоратори, създаваха екзотично усещане.

— О! — възкликна Лили. — Не очаквах това. По-скоро си представях голям трезор или нещо подобно.

— Ето натам има малък килер за храна и допълнителни помещения за отдих. — Йоан пое ролята на екскурзовод, горд с ценния си имот. — И четири специални стаи в тази посока, всяка за определена цел. Ще ви покажа.

Той ги въведе в нещо като обсерватория.

— Стаята на картите! Това не са точно стени, а Космосът в движение — безбройни звезди и галактики, съзвездия, гиганти и джуджета, малки астероиди и комети, носещи се наоколо, и т.н.

Двете дълги стени разкриваха поразителна гледка към две напълно различни места от Космоса. Всичко сякаш се движеше и Лили трябваше да се съсредоточи, за да не падне от стола.

— Нужно е малко време, както когато за първи път се качиш на кораб — успокои я Йоан. — Има си ритъм и когато започнеш да го следваш, вместо да му се противопоставяш, нещата се уталожват.

— Само съм чувал разкази за тези места — призна Джералд.

Анита, чиято фигура бе осветена от някакво припламване, клатеше глава в изумление.

— О, виж, Джералд! Шушулки! — изписка тя, посочвайки редица от седем изумруденозелени сфери, големи колкото да легнат удобно в дланта.

— Не пипайте, ако обичате! — каза Йоан. — Това е предупреждение, не заповед — добави той, сякаш изненадан от себе си.

— Продължаваме, може би към онази стена? — Лили не бе сигурна дали стигнаха дотам като ходеха, или се плъзгаха. Саймън буташе стола й, докато се оказаха пред обикновена наглед карта. Тя показваше плана на огромен комплекс, който Лили почти мигновено позна.

— Това е карта на Убежището! — възкликна тя. Убежището бе огромно, много по-голямо и бе разпръснато на по-голяма площ, отколкото тя би предположила; бе почти като град. Лили намери горните стаи, в които се бе възстановявала, и дори рампата и стълбището към Площадката на замъка, където Саймън й бе дал огледалото.

Най-много обаче я удиви продължението на Убежището под земята. Нивата се простираха под съседните хълмове и долини и може би дори до подножието на лилавата планина.

И докато гледката към звездните системи бе прекалено голяма, за да бъде проумяна, тази карта й даваше нова представа за мащаба на Убежището. Лили с удивление си помисли колко малка се чувства.

Йоан им показа в коя част на Подземието се намират, почти под повърхността на океана. Когато докосна екрана с палец и показалец, картата се увеличи.

После той премина към съседната стена, на която бяха окачени в редица десет малки триъгълника, очертани в пурпурночервено. Лили си спомни, че бе виждала подобни триъгълни вдлъбнатини в стените на Убежището. Тогава бе решила, че са за регулиране на осветлението или температурата.

— С тези неща — Йоан посочи триъгълниците — можем мигновено да отидем където и да е в Убежището.

— Сериозно? — възкликна Лили в един глас с Анита, която отрони само: „О!“.

— Не бях чувал за тях — каза тихо Саймън. — Как работят?

— Ако допрете едно от тези пособия за пътуване до даден триъгълник на картата, веднага ще се озовете там. Пособието ще се върне в Стаята на картите до десет минути. Ако искате да се върнете с него, трябва да намерите приемник за триъгълника там, където се намирате, преди да са минали десет минути.

— Аз ще мога ли да пътувам? — попита Лили. — Със стола?

— Да. Всичко, до което се докосвате, ще пътува с вас, включително облеклото ви, което за някои от нас е Божия милост. — Всички се засмяха. — Но всеки трябва да си носи пособието за пътуване.

Йоан посочи назад към коридора.

— Онези кълба — шушулките, както ги нарече Анита, са като триъгълниците, но с тях можете да пътувате между светове и други подобни места. Те не са за страхливите… или за онези, които не знаят точно къде отиват. — Никой като че ли нямаше желание да оспори казаното. — Останалите три помещения са по-семпли — каза той, докато ги водеше към следващата врата. — Особено Стаята на свидетеля и Стаята за записи. Работният кабинет обаче е истинско чудо. — Той отвори вратата с малко театрална гордост. — Тук вие, учените, можете да изучавате, изследвате и проучвате, ако и когато Лили се нуждае от експертните ви знания или просто за удоволствие.

Обзаведен с вкус, кабинетът имаше бюра, столове, кушетки и всичко останало, необходимо за научни занимания. Внушително количество книги, пера за писане и писалки, пергаменти и дневници, които чакаха да бъдат запълнени, както и подноси с различни видове чай, кафе и бисквити, плодове и ядки. Всичко бе прекрасно, но нищо необикновено.

— Позволете ми да ви разкрия чудото на това място — започна Йоан. — Когато човек на изкуството или учен като вас тримата влезе в Кабинета, всичко, над което някога сте размисляли, което сте написали или изследвали, дори нещата, които не помните, пристигат тук с вас. Те се събират и ви чакат в чекмеджетата, шкафовете и хранилищата, намиращи се по дължината на тази стена.

Тримата учени стояха, зяпнали от почуда.

— Това е просто невероятно — най-после успя да каже Джералд, прокарвайки ръка по рафт с дебели томове.

Очите на Анита бяха насълзени. Тя сложи пръсти пред устата си.

— Скъпи — обърна се тя към съпруга си, — делото на живота ни е тук. Сега. В тази стая. Без да е изгубен нито миг или мисъл!

— Неизмерими са дълбините на това съкровище — каза Саймън.

Учените бяха изпълнени с признателност и благодарностите, които отправиха шепнешком към Бог, накараха Лили да се усмихне.

Саймън взе сребърна писалка и изпробва тежестта й в дланта си.

— Преди това място съвсем да ви е обсебило, нека набързо посетим другите две стаи — каза Йоан, като пое от Саймън грижата за стола на Лили. — Последвайте ме, ако обичате.

Стаята на свидетеля представляваше малко помещение в зелено. В центъра й имаше много удобна на вид плоска кушетка. Четири фотьойла с различна големина и форма заемаха четирите ъгъла.

— Тук нещата са прости. Лягаш, настаняваш се удобно и… присъстваш… на каквото си дошла да присъстваш. Не съм сигурен защо е зелено, но изглежда този цвят благоприятства процеса, нали е цвят на живота.

Лили се зачуди защо на някого ще му трябва специална стая, в която да е свидетел, но реши, че е по-добре да попита нещо друго.

— Всичко, на което присъствам, тук ли ще бъде записвано?

— Не. Това ще става ей там, в Стаята за записи. — Те излязоха и Йоан ги поведе по друг сводест коридор. Там имаше врата, която той подмина.

Лили не устоя на изкушението. Докато минаваше покрай нея, тя се пресегна и опита да завърти топката. Бе заключена.

— По-добре да не знаеш — каза Йоан, без да забавя ход или да се обърне.

— Наистина ли? Мислех, че е добре да знам — измърмори тя.

— Лили, тайнствеността създава пространство, в което вирее доверието. Всичко с времето си, а избирането на момента е Божие дело. Вярвай ми, да оставиш нещата да те изненадват, е много по-добре от нуждата да ги контролираш.

Лили не бе сигурна, че това е така, но не отговори, тъй като влязоха в Стаята за записи. Бе светло и атмосферата бе почти тропическа, в бледосини, лилави и бели нюанси. Тя сведе поглед, донякъде в очакване да види пясък между двете си различни стъпала. Мисълта я накара да се усмихне.

Обстановката тук, както и в Стаята на свидетеля, бе доста скромна. В центъра имаше квадратна маса, около която бяха разположени четири стола. Всеки от тях приличаше на хибрид между работен стол и столче стълбичка, с висока преплетена облегалка. Повърхността на масата изглеждаше жива и драматично се менеше от пясъчнокафяво до акварелночерно.

По дължината на едната стена стърчаха подноси, излизащи от пролуки с ширина по-малка от инч. На всеки от тях имаше по една много тънка плочица.

— Тук ще записваш всичко, на което присъстваш, Лили — обясни Йоан.

Останалите вдигнаха рамене, сякаш да покажат, че и те не разбират.

— Казах ти, че не ме бива да пиша — отвърна тя. — Освен това правописът ми е ужасен. И какво ще стане, ако забравя някои от нещата, на които присъствам? — Тя вече се чувстваше така, сякаш се беше провалила.

— Не се тревожи. — Йоан се усмихна и с обърната нагоре длан посочи към стаята. — Огледай се. Няма инструменти за писане.

— Но нали тук ще записвам онова, което виждам?

— На което присъстваш, Лили.

— Тогава как става всичко?

Йоан отиде при плочиците и ги разгледа. Взе тази, която му трябваше, отвори я и я постави на странната маса. Плочицата се сля с повърхността й, както се получаваше с огледалото на Саймън. Йоан избута стола на Лили напред и тя се вгледа по-отблизо.

— Виждаш ли го? — попита той.

— Едва-едва — отговори тя. — Много блед червеникав ръб, нали?

— Точно така.

— Не знам каква е тази маса, но тя постоянно се мени, докато онова нещо остава неподвижно.

— Когато си готова, слагаш дланите си в центъра на това очертание. Устройството ще свърши останалото, като улови и съхрани онова, което преживяваш.

Саймън прочисти гърлото си.

— Дали не можем сега ние, учените, да отидем и да проучим Кабинета?

Йоан кимна и тримата излязоха. Миг по-късно Анита се върна и хвана ръцете на Лили. Момичето се опита да не трепне, когато болката се стрелна по ръката й.

— Мила моя, ти и аз трябва да говорим, може би не сега, но скоро. Трябва да споделиш с мен, нали?

Лили пое дълбоко дъх и вдигна поглед към ясните, красиви зелени очи на жената.

— Да. Права си. Може би е време.

Анита обхвана лицето на Лили и вдигна брадичката й.

— Помни, Лили, че ти си тук, защото си тази, която си. А сега ми позволи да си упражня прегръщането, след което ще отида при останалите. Ние ще бъдем готови за всичко, което ти потрябва.

Те се прегърнаха и Анита си излезе. Секунди по-късно Лили я чу да опитва дръжката на заключената врата — умишлено и като вдигаше възможно най-голям шум. Това малко заявление за солидарност накара Лили да се усмихне.

Йоан също го чу и опита без успех да извика неодобрително изражение.

— Сега ли да го направя? — попита Лили.

— Не мисля, че нещо ще се случи. Трябва първо да присъстваш на нещо в Стаята на свидетеля, за да го запишеш тук.

За момент тя се поколеба, мислейки за сънищата и халюцинациите си. Но почти веднага ги пренебрегна.

Когато постави ръце на повърхността, в границите на червеното очертание, за малко всичко сякаш се забави. После пак се забави и почти спря. Тя видя как Йоан шокиран вдига ръце. И за момент чу провлачения забавен вик:

— Чаааакааай!

После настъпи пълен мрак.