Сергей Лукяненко
Шести патрул (8)

Глава 2

Картината беше стара, изглежда — италианска от седемнайсети век. Нищо особено, изглед към венецианските канали. Навярно Хесер е бил познат с художника или това място означаваше нещо за него.

Седях, разглеждах къщурките, мостчетата и гондолите и се стараех да не обръщам внимание на прохладата, преминаваща на вълни по тила ми. Сякаш наблизо се клатеха решетъчните капаци на климатик и духаха хладен вятър…

— Като че ли е достатъчно — каза Хесер. Отпусна тежко ръка върху рамото ми и се върна зад бюрото. Олга седеше отстрани, върху придърпан напред стол.

— Така че какво ми е? — попитах.

— Изкуствена амнезия. — Хесер ме погледна с леко учудване, сякаш бях казал глупост. — Само изкуствена амнезия. Накарали са те да забравиш, че преди шестнайсет месеца Килорън е напуснала Москва. Затова, когато си се спуснал в архива и си видял… хм… и си видял някой, изглеждащ като Елън, спокойно си започнал да общуваш с нея.

— Хесер, разполагам с всички полагащи се ментални защити.

— И дори няколко неполагащи се, както забелязах. Работата е там, Антоне — Хесер изсумтя, поклати глава, — че това е наш пропуск. Общ. Ние всички сме добре защитени от възможността да ни внушат лъжливи спомени или да изкривят наличните. Във всеки случай, от по-слаби или равни по сила Различни. Това означава, че никой, дори Висш, не би успял да вкара в паметта ти образ, който не го е имало. Обаче…

— Не сме защитени от изтриване — каза аз.

— От блокиране. Изтриването на паметта също би предизвикало защитна реакция. Но грижливото блокиране — не. Ти просто си забравил, че Килорън си е тръгнала. И това е всичко.

— Но как тя — намръщих се аз, — ако това е „тя“, а не „той“, е влязла в офиса ни?

— Вероятно с усилие. — Хесер помълча малко. — Защитата на нашия офис е много надеждна. Но ако се допуснат няколко фактора, промъкването е възможно.

— Какви? — попита Олга с любопитство. — Имам си свои версии, но бих искала да те чуя.

— Висше равнище на Сила — каза Хесер. — Цвят… Светъл или Сив. Отсъствие на злонамереност. При тези условия могат да се преодолеят заклинанията. А с умение да се изтрива паметта, може да се мине и покрай охраната. Като или се блокират спомените за отпътуването на уважаемата Килорън, или изобщо се изтрият спомените за преминалата покрай тях Различна. Мисля, че ако проверим всички, които са били в охраната, ще намерим тези блокировки, ще ги свалим и ще узнаем деня и часа, в който тя е дошла.

— Отишла си е току-що — казах аз. — Нали веднага след разговора ни тръгнах да търся Олга, тя ми обеща сама да даде документа за превод. А всъщност е излязла подир мен и е офейкала. Борис Игнатиевич, как е възможно такова нещо? Светлите Висши ги познаваме всичките, ние не сме толкова много, дори и ако се броят онези в оставка. А Сивите — Инквизиторите ли са?

— Не непременно — каза Олга. — Това може да са Различни в процес на смяна на цвета. Сам знаеш, случва се изключително рядко, обикновено с Висши. Понякога цветът се променя докрай, понякога застива по средата, както при Инквизиторите.

— Висш, който може да е всякакъв цвят — казах аз. — Прекрасно. Чувствам се като идиот.

— Недей — каза Хесер. — Щом аз за своя доста дълъг живот не съм помислил за опасността за въздействие чрез амнезия — то самият аз съм най-големият идиот.

— Във всеки случай повлиялият трябва да е Висш — каза Олга. — И е действал много, много професионално. Майсторски.

— Разбирам накъде клониш — кимна Хесер.

— Аз също — промърморих аз. — Вампирите. Дори най-слабият вампир е майстор на амнезията.

— При това не само заради секрета в слюнката си — кимна Олга. — Висшият вампир е майстор на илюзиите. Това би могъл да е дори мъж… Ти нали не си се целувал с нея, Антоне? Че може да не е била вампирка, а вампир.

— Много смешно — отговорих аз.

Олга се изкикоти:

— Добре, добре, няма да казвам нищо на Света.

— Още веднъж — много смешно — изрекох възмутено. — Благодаря за опита да ме развеселиш, но няма нужда. Борис Игнатиевич, нищо повече ли няма? Намеси, следи?

— Не — поклати глава Хесер. — Всичко е направено ювелирно. Колкото и да ми е трудно да предположа това, възможно е неканеният ни гост да е имал добри намерения.

— Дори да е бил Тъмен, и на него не му се умира — кимна Олга. В чантата й, лежаща на пода, звънна телефонът. Олга се наведе, извади го, безмълвно го допря до ухото си. Помълча и каза: — Ясно. Продължавайте.

— От архива? — попитах аз, когато тя прибра телефона.

— Да. Всичко е чисто. Има следи от пребиваването на външно лице, но нито човешките, нито нашите методи дават нещо. Общо взето, не сме и очаквали… Антоне, ти искаше да научиш нещо от Хесер, когато ме потърси.

Хесер вдигна вежда, погледна ме и попита:

— Искал си да научиш нещо от мен, а си отишъл при Олга?

— Въпросът е деликатен — обясних аз. — Хесер, кой стои над теб?

— Не разбрах. — Той се смръщи още по-силно.

— Ти си ръководител на Светлите в Москва. Е, и в цяла Русия, разбира се. В известна степен навярно и в близките територии, нали?

— В известна степен — каза Хесер. — Всичко е заради тибетския ми империализъм, разбираш ли. Е, и заради това, че Нощният патрул на Киргизия, например, се възглавява от Различен от второ равнище.

— Кой възглавява Светлите в Европа? А в целия свят?

— Отговорът е прост и в двата случая — каза Хесер. — Никой.

— Не може да бъде.

— Кой управлява хората на земното кълбо?

— ООН ще я оставим настрана — казах аз. — Но при целия ми старомоден човешки патриотизъм — САЩ е най-силната държава в света.

— Разбира се — махна с ръка Хесер. — Но те не възглавяват света по една поразително проста и смешна причина, която сега няма да обяснявам. Хората нямат един най-главен управител. Различните — независимо дали Тъмни, или Светли — също.

— А ако се наложи? — попитах аз. — Документът от архива е датиран хиляда двеста и петнайсета година. И някой го е подписал от името на Светлината. Ако сега изведнъж се наложи да се решава някой много важен въпрос…

— Точно такъв трябва да се реши — каза Хесер. — И аз вече съобщих на всички регионални патрули, както Нощни, така и Дневни. В писмо, подписано от мен и Завулон и заверено с клетвите на Светлината и Мрака.

— И какво? — попитах напрегнато.

— По-нататък ще последва това, което се е случвало вече няколко пъти в историята. На мен и Завулон ще ни бъде дадено правото да вземаме решения от името на Светлината и Мрака. Формално ние ще бъдем главните. В решаването на този въпрос.

— Толкова просто? — възкликнах аз.

— Демокрация в най-висша степен — усмихна се Хесер. — Макар че не, това прилича повече на онзи комунизъм, който някога искахме да построим. Двама разумни и отговорни хора… хм… бивши хора, притежаващи достатъчно знания и жизнен опит, и по волята на съдбата оказали се на нужното място в нужното време, получават правото да решават вместо всички.

— Ефремов — казах аз.

— Добър чичко беше, жалко, че бе човек — кимна Хесер. — А всъщност — най-обикновена целесъобразност.

— Тоест намерихме двете страни — казах аз. — Това вече е добре. Сега вещиците, върколаците, вампирите и непонятно какво.

— Ако, разбира се, сме разбрали всичко правилно — каза Хесер скептично. Вещиците — да. Всичко останало — не съм сигурен.

— Вече работим — каза Олга. — Всички са ориентирани към новите данни.

— Какво да правя аз? — попитах.

— Навести семейството си — посъветва ме Хесер.

— Засега ще пропусна — отговорих. — Да им домъчнее.

— Тогава работи — каза Хесер. — Олга, какво имаме за гражданката Юлия Хохленко?

— Нищо нямаме — каза кисело Олга. — Три страници справка. Родена е през хиляда осемстотин и деветдесета в Малорусия. После е живяла в Киев, Одеса, Питер, Москва. И при нас се е установила. Преди четвърт век е била избрана за Баба.

— Младичка е за Баба — усмихна се Хесер. — Жалко, че Арина си отиде. Виж, тя беше добра. Или Лемешева. А тази Хохлова…

— Хохленко — поправи го Олга.

Хесер само махна с ръка.

— Няма значение. Не е сигурно, че фамилията й е истинска. По-скоро е прозвище, от месторождението. Какво стана с нейния Герман?

— Принудени бяхме да разрешим поредното му подмладяване — каза Олга с въздишка. — После ще ти разкажа. Ето, тъкмо се канех да й изпратя документа.

— Тя не е ли в Патрула? — попита Хесер, присвивайки очи. — Хайде, поразходи се, Антоне. Ти ще го отнесеш и ще си поговориш с нея.

— Какво мога да й кажа? — поинтересувах се аз.

— В границите на разумното — всичко.

— Какво ни е нужно?

Хесер изсумтя.

— Трябва да ти е ясно. Сегашната всеобща Баба. Ръководителката на Конклава.

— А ако не иска да говори? — попитах аз, докато ставах.

— Определено не предприемай силови действия — каза Хесер. — В такъв случай ще отида аз. Но се постарай да се справиш. А аз самият ще навестя Хена.

— А аз ще отида при московския Мастър на вампирите — каза Олга. — Засега има време, но не бива да се пилее.

 

 

Юлия Хохленко, ръководителката на московските вещици, Бабата по тяхната терминология, не младееше твърде много. Може би заради длъжността си. А може би заради някакви други съображения.

Разбира се, тя не изглеждаше на век и четвърт. Най-много шейсет години. Слабичка, обаятелна, гъсти черни коси — околните със сигурност смятаха, че ги боядисва.

Баба Юля работеше в обикновената общинска детска градина „Слънчице“ в югоизточната част на Москва. Дори не като директорка — а възпитателка. Както родителите, така и децата я обожаваха.

На входа на детската градина си направих простото, но много удобно заклинание „свой човек“. След това можех да не се безпокоя как ще мина покрай охранителя и какво ще си помислят срещналите ме бавачки и възпитателки — всеки от тях виждаше в мен някой познат, обичаен, имащ право да се намира тук. Охранителят сърдечно ми стисна ръката, възпитателките се усмихваха, дори суровият електротехник махмурлия, занимаващ се с лампа за дневно осветление, измънка някакъв поздрав.

В справката, която ми даде Олга, беше казано, че Юлия Тарасовна Хохленко в момента работи като възпитателка в горната група. Градината беше малка — през деветдесетте години, когато московчанките на практика не раждаха, бяха разделили сградата на две и в другата половина бяха направили частен лицей. Но времената се смениха, изселиха лицея от другата част на сградата и сега там бърникаха таджики гастарбайтери, измазваха, боядисваха и слагаха подови настилки. Изглежда, даже всичко едновременно. „Слънчицето“ обещаваше скоро да се разшири.

Изкачих се по стълбите със смешни двойни перила — едните на равнището на възрастен човек, другите по-долу — за деца. Блъснах вратата, на която беше залепена цветна картинка, изрязана от детска книжка: Баба Яга в хаванчето и с метла в ръката. Влязох в помещението на горната група.

В мен се вторачиха трийсет чифта очи. Горната група на детска градина „Слънчице“ тъкмо се беше върнала от разходка. Някои вече бяха успели да се преоблекат, някои се препъваха в полусмъкнатите си гащеризони и панталони, някои дори още не си бяха свалили шапките.

След миг ме връхлетя вълна от крещящи и гълчащи деца.

Ако си мислите, че шестгодишното дете е нищо в сравнение с възрастния, то върху вас никога не са се нахвърляли трийсет хлапета в предучилищна възраст.

— Вие какво! — закрещях аз, когато ме повалиха на пода и болезнено притиснаха главата ми върху сушилника за обувки. Нечий мокър ботуш се стовари върху лицето ми. Трийсет чифта ръце се вкопчиха в мен.

Нима побърканата бабка беше превърнала подопечните си в охрана?

— Чичо Дима! — радостно крещеше някакво светлокосо хлапе, нахвърлило се върху мен.

— ЧичоПашаЧичоПаша! — врещеше червенокосо момиченце.

— Тате! Тате! — едва ли не с радостни сълзи виеше пълничко луничаво момченце.

— Я къш всички оттук! — разнесе се над мен глас и децата отстъпиха. Юлия Тарасовна изникна — по друг начин не може да се каже — някъде от стаите, обитавани от групата й. — Или ще сваря от вас супа, отдавна не съм яла младо месце!

Децата се разбягаха с кикот.

— Всички да се преоблекат, да се изпишкат и да си измият ръцете! — изкомандва Юлия Тарасовна. А на мен ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. Аз впрочем пренебрегнах помощта на старицата и станах сам — поглеждайки с опасение малолетните.

— Здравейте, Юлия Тарасовна.

Вещицата беше с ярка шарена рокля, а по изобилие от мъниста, гривни и пръстени можеше да се съревновава с всяка циганка. Но какво да се прави — вещици, магията на артефактите…

— И ти здравей, Антон Городецки, Светли маго — тихо каза Хохленко. — Защо ти, Великият, си си направил „обаянка“, като идваш в детска градина? Нима не знаеш, че децата реагират на магията на отношенията дванайсет пъти по-силно?

— Някак не се беше налагало да проверявам — признах аз. — Вашата охрана?

— Но защо така, Антоне! — обиди се Юлия Тарасовна. — Нима бива да се говори така за децата? А и да бяха охрана — какво лошо има в това? Трийсет деца в предучилищна възраст в ограничено пространство са способни да задържат, осакатят или дори да убият зрял човек.

— Бива си ги шегичките ви, Бабо — казах аз. — Къде можем да поговорим?

— Влез — въздъхна вещицата. — Само се събуй, тук при мен е чистота и хигиена. Това са деца все пак!

Наложи ми се да изчакам десет минути, преди Хохленко да изюрка подопечните си в спалнята и да ги настани по леглата, след което излезе в стаята за игри. Докато излизаше, направи нещо — почувствах слабо дихание на Силата — и след миг емоционалният фон наоколо изведнъж се промени. Децата заспаха. Всички едновременно.

— Ай, ай, ай — казах аз.

— Обикновено не правя така — отговори строго Юлия Тарасовна. — Но ти нали искаше да поговорим.

Кимнах. За моя радост в стаята за игри имаше два нормални стола, с човешки размери, иначе щеше да ми се наложи да се свивам върху детско столче или да стоя прав.

Освен това в стаята за игри имаше и котарак.

Докато децата още не бяха легнали да спят, той седеше на шкафа и се миеше. Огромен риж котак, с толкова добродушна муцуна, че чак изглеждаше подозрително. Мен ме поглеждаше с умилителна радушност.

Когато децата си отидоха, котаракът слезе, приближи се до мен и скочи върху коленете ми. Веднага се обърна по гръб, подлагайки ми корема си.

— Ама че наглост — казах аз.

Но все пак го почесах по коремчето.

— Обичаш ли животните? — поинтересува се Юлия Тарасовна, настанявайки се срещу мен.

— Обожавам ги — отвърнах. Извадих от джоба на ризата си сгънат на четири лист и го подадох на вещицата. — Ето го официалното разрешение на Нощния патрул да използвате магия с цел удължаване живота на котарака Герман.

— О, благодаря — зарадва се вещицата, като грижливо разгъна, изглади и прегледа документа, след което отново го сгъна и го прибра някъде. — Ето я бабината радост, ето го моето щастие.

— Котарак немска порода? — попитах аз, като свалих Герман на пода и изтупах панталоните си от космите.

— Не, наш си е, руски, улична порода. А името си е получил в чест на втория космонавт на планетата, Герман Титов!

За малко не се задавих.

— Той много ми харесваше — доверчиво съобщи Юлия Тарасовна. — Юрик, разбира се, е обаятелен, каква му е само усмивката! Но Герман ми харесваше повече. Мъж! Герой! При това — втори. Представяш ли си, Светли, колко е трудно да бъдеш втори? Същият подвиг — но си втори. И завинаги си оставаш такъв. Пети не е обидно. Десети. А да си втори е тежък товар завинаги.

— Мда — промърморих аз. — Крайно любопитно. Директорът на детската градина не възразява ли против котарака? Чистота, хигиена…

Хохленко се разкикоти. Котаракът скочи на коленете й и свойски се сви на кълбо. Вещицата го погали с привично движение.

— Ох, Антоне, ще ме умориш… Та кой ще ми възрази?

— Ще се направя, че не съм чул това — казах навъсено. — Юлия Тарасовна, не дойдох при вас заради този документ.

— Да, разбирам, че Висшите не работят като куриери — веднага стана сериозна Хохленко. — Позволи ми да се досетя. Посещението ти е свързано с онова пророчество? Нужна ти е Бабата на Бабите, ръководителката на Конклава?

— Да, виждам, че заработвате и с пророчества — казах аз.

— Тук няма нужда да се пророкува, Антоне. Просто трябва да имаш глава на раменете.

Кимнах.

— Впрочем, Завулон ме държи в течение на нещата — каза Хохленко замислено. — Така че знам. Нещичко.

Не я попитах дали знае за архива и как са ме изиграли.

— Трябва да се срещна с ръководителката на Конклава — рекох аз. — С вещицата на вещиците, с Бабата на бабите, Прабабата — както и да я наричат. Знам, че на никого не издавате тази информация, най-малко пък на Светлите. Но вие сами разбирате — това не е, за да ви се навреди.

— Вашето добро също не ни е от особена полза — изсумтя Юлия Тарасовна.

— Ние всички можем да загинем — казах аз. — Целият свят. Всички Различни. Всички хора.

— Може би отдавна вече е време? — попита Хохленко тихо. — Всички са си заслужили, честно казано. Напълно. И хората, и Различните.

Тя замълча за миг. Вдигна поглед към мен — тежък и твърд. Не бих искал да се срещна с нея насаме нощем в тъмна гора. Впрочем, и през деня в шумен град — също. Ако ме сметне за враг.

— Разбирам — казах аз. — Вие сте украинка, нали? Да, там, при вас, е различно…

— Аз съм малоруска — рече вещицата. — Хохолка. Не ме наричай украинка — обиждаш ме.

Кимнах.

— Разбирам.

— Това, което става там сега, е гадост, но през деветнайсети при Симон Василич какво ли не е ставало — каза Хохленко. — А къде е по-хубаво? Руските щуротии и пиянство? Американската надутост и лицемерие? Европейското фарисейство? Азиатската жестокост?

— Всичко това е при хората — казах аз.

— А ние по-добри ли сме? — попита вещицата. — Независимо дали нашите, или вашите… Може би все пак е по-добре да го оставим да се случи, а?

Погледнах към полуотворената врата на спалнята, където децата лежаха в леглата си. Изпод одеялата висяха ръце и крака, по пода имаше чехли и захвърлени чорапи.

— Те също ли са виновни? — попитах. — И те ли да умират?

— Всеки все някога умира — отговори вещицата. — Те може и да не са виновни, но засега… Всички рано или късно ще бъдат… Преди сто години две-три от тях определено бих ги превърнала в прасета, за всеки случай.

Позволих си да се усмихна.

— Нима бихте могли, Юлия Тарасовна?

— Откъде да знам? — Тя погали котката. — Нямам добър отговор за теб, Светли.

— Юлия Тарасовна, та Хесер ще попита в Инквизицията — подхвърлих аз наслуки.

— Нека пита колкото си иска — изсумтя вещицата. — Това си е наша работа, бабешка. Инквизицията не знае нищо по въпроса.

— Аз така или иначе ще узная. По един или друг начин.

— Пфу! — махна с ръка старицата. — Защо си такъв глупак, а? Ти и без това я знаеш. Бабата на Бабите е твоя позната!

— Как? — казах объркано. — Как така… та тя си смени цвета!

— Вещицата не е длъжна да бъде Тъмна — отсече Хохленко. — Сменила е — чудо голямо, важното е да не нарушава законите.

— Но тя…

— Знам. Ти си я затворил в Саркофаг на времето. До края на вселената.

— Все едно, че я няма — рекох. — Може да се каже, че е умряла!

— Може, но не бива. Тя не е умряла. Тя е затворена в затвор. Това, че затворът е вечен и магически, не променя нещата. Събирахме се ние, Бабите от Конклава. Обсъждахме. Решихме, че не бива да се избира друга Баба на Бабите, докато Арина е жива.

— Тя ще живее вечно.

— Значи вечно ще ръководи Конклава.

— Глупаво! — възкликнах аз. — Това е глупаво, глупаво! Трябва да се променят правилата в подобна ситуация. Ако ръководителката на Конклава не е с нас — няма да можем да направим нищо!

Известно време Хохленко ме гледа строго, после каза:

— Прибери се вкъщи, Светли. Търси, каквото търсиш — не мисля, че всичко е опряло до старата вещица. Тази нощ ние, Бабите, ще се съберем за разговори.

— И ще изберете нова? — попитах с надежда.

Хохленко сви рамене.

— Вие имате ли някакъв шанс? — кой знае защо, я попитах.

— Какви ги говориш? — учуди се вещицата. В погледа й се мярна стара обида. — Не. При нас не е прието да се избират два пъти подред от една и съща местност. Знаеш ли, протекционизмът съществува и при вещиците, и това не се харесва на никого. Върви, Антоне. Ще ти се обадя утре сутринта…

— Моят номер…

— Знам ти го номера — въздъхна тя. — Хайде, тръгвай. Ти тук все пак поомаза, ще трябва да мия пода. Бавачките не достигат, чистачките не достигат, заплатите в детската градина са малки. Да не искаш да хванеш метлата? Трябва да спасяваш света. Хайде, върви го спасявай.

 

 

По средата на пътя към офиса спрях колата под знак „Спирането забранено“. В знака нямаше абсолютно никакъв смисъл, тук не пречех на никого. Пуснах аварийната сигнализация, порових се в жабката, намерих пакет цигари и запалих. Увеличих звука на радиото.

Арина…

Колко просто щеше да е всичко, ако тя беше на моя страна. Старата вещица много знаеше и умееше, и се отличаваше с желязна целеустременост. Но аз я бях вкарал в Саркофага на времето. В онзи момент това ми се струваше единственият разумен изход. Един такъв красив… Със саможертва…

Само че Тигъра ме измъкна оттам. Уплаши се, че Надя ще рухне и ще се хвърли срещу него в битка до взаимно унищожение. Арина остана в Саркофага.

А наистина ли с нея щеше да ми е по-лесно? Защо реших, че тя не би намерила в гибелта на всичко живо позитивен смисъл, както нейната колежка, и, изглежда, навремето съперница, Юлия Тарасовна.

Вещиците не можеш да ги разбереш. Независимо дали са Тъмни, или Светли. Така или иначе мислят различно. Жени…

Изведнъж осъзнах колко много искам да видя Светлана и Надя. Да ги докосна. Или поне да им се обадя и да поговорим за минутка. Мобилните им телефони бяха изключени и батериите — извадени, всичко в най-добрите традиции на конспирологията. Но аз знаех номера на обикновения стационарен телефон. И имах никому неизвестна СИМ карта, купена при московската джамия от търговец таджик (нищо особено криминално, просто СИМ картата беше удобна за обаждания в Средна Азия и не бяха необходими документи, за да се купи).

Не, глупаво. Ако сериозно ме следяха — щяха да проследят обаждането. А аз не исках да давам на никого такава възможност. В края на краищата, ако се наложеше, Светлана щеше да ми се обади.

С вещиците засега беше неясно. Цялата ми надежда бе в това, че днес щяха да се съберат на своя шабат и щяха да изберат нова Баба на Бабите. Трябваше да се чака. И да се доложи.

Извадих телефона — и той зазвъня в ръцете ми. Появи се снимката на шефа (не ме питайте как успях да го снимам, Хесер не може да понася да го снимат), засвири енергична музика:

— Та та-та та та-та-та-та, та-та та-та, та-та та-та, та-та та-та та-та та та.

Всички Висши са донякъде позьори. Бабата на руските вещици работи в детска градина и мие мръсните гърнета. Главният Светъл на Москва не обича да му се обаждат и предпочита да се обади сам секунда преди решението ти.

— Слушам те, Хесер.

— Как е разговорът с Бабата?

— Хм… — За миг се замислих дали шефът се опитва да говори иносказателно, или сам не е забелязал мъглявостта на казаното. — Бабата казва, че нейната Баба, Арина, е жива, и никой не може да замени жива Баба. Но довечера Бабата ще се събере с приятелките си и хубаво ще си поговорят за това.

— Значи Арина — каза Хесер. — Аз на практика не се съмнявах. Ясно.

— Лошо ви чувам, шефе. — Не се сдържах да послъжа. — Далеч ли сте?

— В Прага съм, нали казах.

Значи Хесер бе отишъл в Инквизицията през портал. На такова разстояние толкова бързо — порталът му е бил приготвен предварително. Макар че защо се учудвах? Обратното би било странно.

— Как е котето? — попитах аз.

— Котето? Котето на Бабата? — Изненадващо ми се удаде да озадача Хесер. — Ти за онзи дебелак Герман ли говориш?

— Не, за друго коте — предпазливо казах аз. — Онова, дето има вродени стоматологични проблеми.

Чух някакво ръмжене и мърморене на заден фон. Хесер каза нещо кратко на непознат език, после съобщи:

— Хена помоли да ти предам, че чифтът кучешки зъби не е никакъв проблем. Напротив. И ако се съмняваш, той любезно те кани на лов.

— Поднасям на уважаемия Хена своите извинения. — Погледнах в огледалото и се изплезих на себе си.

Мамка му, откъде да знам, че Хена е там наблизо!

— И не съобщи ли уважаемият Хена дали той не е безспорен лидер сред… ъъъ… своите… своите…

— Любезният Хена каза, че той е най-старият от своята порода — рече Хесер. — Той каза още, че те нямат, не са имали и никога няма да имат общ лидер, защото това противоречи на самата им същност. Той съобщи това твърдо и ясно, на езика на ловците на мамути, в който просто не съществува понятието за лъжа.

— Ясно — казах разочаровано.

— Така че Приемащите облик не са върколаците. Мисли, Антоне.

Шефът прекъсна връзката.

Аз стоях няколко секунди, тъпо загледан пред себе си. Не са върколаците. Ама че неприятно. Вещиците — да. Вампирите — да. А върколаците не са влезли, колко жалко. Никой не обича горките върколаци. Дори девойките от горните класове избират модните вампири.

По стъклото до мен се почука деликатно. Обърнах се. Застаряващ пълен инспектор от КАТ сладко ми се усмихна и направи жест с ръка, приканваше ме да отворя прозореца.

Бързо натиснах бутона, стъклото тръгна надолу. От ръката ми се стовари пръст пепел право върху панталоните ми — запалената преди пет минути цигара беше изгоряла между пръстите ми.

— Мамка му — казах аз и с машинално движение хвърлих угарката в краката на инспектора.

— Човеко, ти съвсем си изнаглял! — възкликна инспекторът с възхищение. — Не, просто съвсем! Спрял си под знак „Спирането забранено“. Добре, с авариен сигнал… Виждам те, че говориш по телефона… Е, аз не съм звяр, всичко се случва! Нали не съм звяр?

— Не сте звяр — объркано се съгласих.

— Спирам отзад — продължи инспекторът.

Погледнах в огледалото — там наистина имаше кола на КАТ с проблясващ буркан. Явно беше там от доста време.

— Стоя и чакам — продължи инспекторът. — Мисля си — сега на човека ще му се пробуди съвестта! Не, не се буди. На всичкото отгоре и ми се плези в огледалото. Слушайте, вие нали сте зрял и разумен човек. Вие съвест имате ли?

— Имам, честна дума! — възкликнах аз.

— Довърши си разговора — продължи да изброява инспекторът греховете ми. — И продължава да седи! Добре, ние не сме горди. Излязохме, учтиво почукахме… И ти какво правиш? Отваряш прозореца и ме замеряш с угарка!

— Извинявайте.

— Спиране под знак. Изхвърляне на боклук от колата… — Инспекторът се запъна за миг. — Честно казано, дори не помня какво е наказанието за това.

— Глобете ме — казах. — Абсолютно съм виновен, няма да споря. Ако искате — ме глобете, ако искате — ми вземете книжката.

— Книжката няма за какво — каза инспекторът с въздишка. — Нали не си пиян?

— Не.

— А физиономията ти е такава, сякаш си пил.

— Проверете — въздъхнах аз. — На мен по принцип си ми е такава физиономията. По рождение.

Инспекторът ме гледа известно време, после се наведе и ме подуши. Отново въздъхнах.

— Какво е станало? — попита инспекторът с внезапна нотка на съчувствие.

— Жената, дъщерята… — казах аз. И веднага се поправих: — Не, да не си помислите нещо, живи и здрави са, само…

— Само са далеч — каза инспекторът.

— Да. И…

— С тях ли говореше?

— Не. С шефа.

— Конско ли ти чете?

— Нещо такова.

— Зле ли е на работата?

— Криза.

Инспекторът кимна и предложи:

— Обади се на жена си. Сам, пръв й се обади.

— Не мога — казах. — Мобилният й е изключен.

Инспекторът въздъхна.

— Ясно. Но и тук не бива да се стои.

— Няма — кимнах аз.

— И остави цигарите — добави инспекторът. — В страната ни се води борба с пушачите. Тоест с пушенето. Премиерът отказа цигарите, а на него работата му е нервна. Значи и ти ще можеш.

— Ще мога — кимнах. — Аз рядко пуша. Просто се разстроих.

Инспекторът ми се закани с пръст.

— И гледай в огледалото! То да не е сложено в колата за красота?

— Огледалото не е за красота — съгласих се аз.

— Така е. То трябва да отразява не смачканата ти външност, а по-важни неща.

Мълчах и го гледах тъпо.

— Сигурен ли си, че не си пил? — попита той.

— Вие дори не можете да си представите колко важно нещо ми казахте сега. Вие сам не разбирате това. Много ви благодаря! Благодаря!

Инспекторът отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Прибирай се вкъщи. Чуваш ли? Спокойно и бавно се прибирай вкъщи. Главата ти е пълна с разни други неща и сега не трябва да седиш зад волана. Ако искаш, аз ще карам отпред, а ти след мен.

— Вие сте много светъл човек — казах аз. — Но не се безпокойте. Няма да катастрофирам. Всичко ще бъде наред.

Инспекторът поклати още веднъж глава и тръгна към колата си.

Аз вдигнах стъклото. Погледнах в огледалото и казах на глас:

— Какъв идиот съм. Огледалото.