Сергей Лукяненко
Шести патрул (7)

Глава 1

В архива всичко беше все така студено и тъмно. Но днес нещо се беше променило — свиреше музика. Не бих се учудил да чуя класика — от Вивалди до Бах. Или пламенна ирландска музика — джига или рил. Но Елън Килорън слушаше руски бард.

Като сенки сме — между сън и реалност,

и редовете ни са чисти.

Живеем от надежда до надежда,

като войници — от отдиха до кръста.

Както разтопената магма се стреми от дълбините към небето,

така се носи по нашите вени валс Хемоглобин.^[1]

Преминах тихо между сумрачните стелажи, на които дремеха книги, свитъци, разпечатки, перфокарти, дискети, глинени плочки и лазерни дискове.

Така и не разбрахме на колко сме години,

и кой от нас кой е…

Но онзи странен акорд, отворен като длан,

през дупка от сънища все пак различихме —

вслушай се в него, сигурно той

се е носил над Япония,

когато последният смъртник е палел мотора

над тялото на своята скалпирана земя…

Приближих се към масата, но която стоеше стар радиомагнетофон със стърчаща от слота флашка. Натиснах бутона „Стоп“.

— Елън!

— Да, Антоне?

Потрепнах, обръщайки се. Килорън стоеше зад гърба ми и държеше дебел том с кожена подвързия.

— Изплаши ме — признах.

— Аз също се уплаших — отговори тя. — Гледам — някаква сянка. Тук, при мен, трафикът не е много голям…

Тя изведнъж се смути и сложи книгата на масата. Какво, да не е възнамерявала да ме халоса с този том?

— Хубава песен — казах аз. — Не знаех, че обичаш руските бардове.

— Не всички — намръщи се тя. — Но това е хубаво… Как вървят нещата при теб? Хванахте ли вампирката?

— При нас… всичко е объркано — казах. — Ще ми налееш ли чай? Днес ми се пие.

Тя се усмихна и включи чайника. Седнах до масата, налях си чашка и накратко й разказах всичко, за което Елън, изглежда, не беше чула в своето мазе. Премълчах само за посещението на Тигъра — дори с риск Елън да реши, че лично аз съм упокоил Лилит.

— Много… — Тя се замисли за секунда. — Много сериозно. Искаш ли да узнаеш още нещо?

— Да. Изпратих запитване до Дневния патрул, а също и до нашия. Но може би при теб ще се намери нещо…

— Двуединния?

— И още Шестият патрул. И Великите страни.

— В компютрите има ли нещо? — попита Елън.

— Не. Освен вампирската легенда за Двуединния от книгите на Орош.

Елън кимна.

— Има едно нещо… Струва ми се, че трябва да го знаеш. — Извадих смартфона си и изкарах на екрана писмото от нашия лекар. — Още осем ухапани. По време на един пробег… Хапала ги е напълно символично, просто за да даде знак. И резултатът… не е този, който очаквах.

Елън се наведе над екрана.

— По реда на ухапванията?

— Точно така — кимнах аз.

— Роман, Олег, Данияр, Елена, Цезар… нима това е име?

— Име е. При това момчето не е италианец, а руснак. Не можеш да си представиш колко странни са някои родители.

— Куржан, Ирина, Йоаким. Какво, наистина ли? С „и кратко“ ли е?

— Точно така. Момчето е финландец. Навярно в разговорите нашите момчета го наричат Аким, но по документи се пише с „и кратко“.

— „Родецки“ — каза Елън. — Излиза, че е дописала фамилията. И даже е намерила „и кратко“.

— Аха — кимнах аз. — Точно това е разбираемо и очаквано.

— Сега бащиното име — произнесе Елън. — Какво беше там? „За теб“?

— Да — потвърдих аз.

— Романович, Евгениевич, Шамилевич, Егоровна, Николаевич… — Елън ме погледна. — Николаевич — това Цезар ли е?

— Да — кимнах аз. — Цезар Николаевич. Какво толкова? Тържествено звучи.

— Ибрахимовна… Евгениева… Защо има празно място? Няма ли бащино име?

— Да, на финландците не им се пише бащиното име — казах аз. — „Решението“.

— „За теб е решението“ — кимна Елън. — По-весело е, отколкото просто „за теб“.

— Да. Макар че, когато искат от мен решение по толкова своеобразен начин… се напрягам.

— Нищо, не ти е за пръв път да решаваш — утеши ме Елън. — И Финалът. Беше „Дошла съм“, стана… Семьонов, Игнатиева, Лешкарой, Андрухович, Жабин…

Елън се намръщи.

— Да, да, питай.

— Цезар Николаевич Жабин? — попита Елън с потрепване. — Това нормално ли е за Русия в наши дни?

— Нямам достатъчно фантазия да предположа кое ще се окаже ненормално за Русия в наши дни.

— А какъв е той изобщо… Цезар? — попита деликатно Елън. — Виждал ли си го?

— Съвсем случайно го видях. Абсолютно чудесно дете. Въпреки фамилията, името и бащиното име.

Елън потрепна и приключи:

— Дилядтинова. Йоршикова. Тайвонен.

— „Силата чака“^[2] — кимнах аз.

— В края на краищата смисълът не е този, който ти очакваше — каза Елън. — Това не е заплаха. Не е дошла за теб. „Дошла съм, силата чака, Антон Городецки, за теб е решението“.

— Не бих се зарекъл, че тук няма никаква заплаха — отбелязах аз.

— Но нали тя е спасила дъщеря ти, и теб самия, и жена ти.

— Може би не е искала да дели плячката. И знаеш ли, струва ми се, че не е „дошла съм“. А е „дошлата“.^[3] „Дошлата сила чака“.

Елън разпери ръце.

— Добре, Антоне. Няма да гадая напразно. С какво мога да ти помогна? На първо място? Шестият патрул?

— По-добре започни с Великите страни — казах аз. — Вече прехвърлихме всичко в компютърните бази данни. Велики сили понякога наричат Изначалните — Светлината и Мрака. Но тук явно става въпрос за нещо друго.

Елън въздъхна.

— Сега… Страните, значи…

Тя отново се отдалечи в тъмнината, премина между рафтовете и спря при един от тях. Мътно засвети малко фенерче.

— Елън, ти все пак защо обичаш тъмнината? — попитах аз. — Много от томовете се боят от светлината, това е ясно. Но на теб не ти ли е неудобно?

— Имам много добро нощно зрение — отвърна Килорън, като шумолеше с хартията. — И памет.

— И каталози — казах аз.

— Разбира се. И каталози. Великите… Между другото, изумява ме небрежността, с която е поддържал архива предишният пазител. В Русия по традиция има много добра школа архивари, вероятно защото е прието много документи да се пазят в тайна от народа…

— Е, хайде, иронизирай — промърморих аз. — Суровата Русия, пълна с тайни архиви, които се пазят от бели мечки, окичени с балалайки през гърдите…

Килорън изсумтя.

— В сравнение с американските, английските или френските архиви вашите не са и чак толкова тайни. Но това не се отнася за архивите на Патрулите, разбира се. Тези са напълно…

— А ти знаеш ли нещо и за архива на Дневния?

— Разбира се. Ние си имаме свои контакти. Обменяме дубликати на документи, списъци, консултираме се…

— Виж ти — казах аз. — Виж ти какви тайни имало в мазетата на Патрулите. Хесер в течение ли е?

— В общи линии — отговори уклончиво Елън. — Хм… Великите страни. Има едно позоваване. Протокол от хиляда двеста и петнайсета година „За необходимите и излишни мерки“. Не самият протокол, разбира се, а списък… Там се споменават Великите страни.

— За какво се говори?

Елън се разсмя.

— Откъде да знам? Ти сериозно ли мислиш, че съм прочела всичко тук? Да вървим, знам къде се съхранява. Хайде, да вървим!

Станах и тръгнах към слабата светлина на фенера. Елън ме хвана здраво за ръката с твърдата си студена длан и ме поведе след себе си в тъмнината. Бледият млечнобял лъч няколко секунди осветява пода пред нас, после угасна.

— Защо? — попитах аз.

— Така е по-добре — отговори неясно Елън. — И те съветвам да не гледаш през Сумрака. Дори не е съвет, а настояване.

— Това пък защо? — Крачех в тъмнината и неволно се мръщех в очакване да се ударя в някой рафт. Не издържах, вдигнах свободната си ръка и я протегнах пред себе си.

— По-добре да не знаеш защо — каза Елън. — Да, прикривай се с ръката, ако така ти е по-спокойно, но не включвай светлината.

Изминахме десет метра по стария проскърцващ линолеум, покриващ пода в първата зала. Съдейки по движението на въздуха — бяхме влезли в следващата зала. Тук под краката ни проскърцваше или дъсчен под, или изсъхнал паркет. Веднъж Елън рязко ме дръпна към себе си и каза:

— Извинявай. Там се е подала една кост от рафта, ако не я бях забелязала навреме, щеше да се натъкнеш на нея…

— Каква кост?

— Човешка. Пищялна.

— А какво прави тя в архива?

— Върху нея е гравирано заклинание.

— Какво?

— Никой не знае, езикът е неизвестен.

— И защо в архива ти е такъв безпорядък? — попитах аз, започвах да се ядосвам. — Стърчат кости през проходите…

— Тя току-що се подаде — поясни Елън. — Когато преминавахме.

Спестих си глупавия въпрос дали не се шегува. Може и да не се шегуваше.

Дървото под краката ни свърши. Сега вървяхме по каменни плочки. В един момент те станаха неравни, сякаш издути. След това отново се изравниха.

После Елън се спря и след кратко забавяне каза:

— Може би ще заобиколим през осма зала…

— Гледала ли си филма „Сталкер“? — попитах аз.

— На Тарковски? Не, разбира се. Чела съм за него в енциклопедията.

Закрачихме по дърво, после по камък, после по груб паваж.

— А филма „Буратино“? Това е руската версия на „Пинокио“.

Елън се засмя.

— Накъде клониш?

— Ах, поле, поле, поле на чудесата… — пропях фалшиво. — И лисицата Алиса и котаракът Базилио водят Буратино към Полето на чудесата. Върху гърба на магаре. В кръг. Изминахме вече двеста метра — ние нямаме такива мазета.

Елън въздъхна. Пусна фенерчето. Лъчът, макар и блед, освети прохода между стелажите на десетина метра, натам всичко се губеше в тъмнината. После тя освети срещуположната посока — същото. Опитах се да разгледам онова, което лежеше върху рафтовете, но тя загаси светлината.

— Не в кръг — каза Елън. — Да се върви направо невинаги е най-краткият път, но не в кръг…

Вървяхме още три-четири минути. Веднъж преминахме през поляна, някъде наблизо капеше вода.

— Елън, но това вече е прекалено — опитах се да я укоря аз.

— Да, доста е пресъхнало — съгласи се Килорън. — После ще поотвъртя кранчето…

Примирих се; само в последен опит да отстоя позициите си протегнах ръка, за да напипам какво лежи върху стелажа, край който преминавахме. Ръката ми се натъкна на нещо топло, лепкаво и, изглежда, бавно движещо се. Отдръпнах ръка и побързах да я избърша в панталоните си.

Елън се засмя подигравателно.

— Пристигнахме вече… Ей сега, Антоне…

И тя внезапно пусна ръката ми.

— Елън? — попитах аз.

Тя не отговори. Безшумно отстъпих крачка встрани. Много ми се искаше да запаля светлината. Реших, че ще броя до три и ще го направя.

— Ето го и него — рече весело Елън. — Сега може!

Фенерчето в ръцете й засвети ярко и чисто, сякаш превключено на друг режим. Елън го сложи на една от полиците, така че да свети надолу, и ме погледна с усмивка.

— Какво очакваше да видиш, Велики? Че ще се превърна във вампирка?

— Защо пък във вампирка? — попитах аз.

— Ами като начало — у теб има полуактивиран „сив молебен“, дори аз го виждам. Моля те, не го използвай, защото ще погубиш куп ценни документи.

— Ти дойде от друга страна, преди десет години — казах аз. — През цялото време седиш тук, в мазето. Не си показваш носа на дневна светлина. А и тази разходка!

Елън тихо се засмя.

— Извинявай, Антоне. Но ти сериозно ли предположи, че един вампир може толкова дълго и успешно да се маскира като Светъл? Пред Хесер? Пред Олга? Пред теб? А после да те завлече някъде в тъмнината, за да се разправи с теб?

— Нищо не съм си мислил! — озъбих се аз. — И ръцете ти са студени!

— Разбира се, при такава температура в помещението — въздъхна Елън. — Още веднъж моля за извинение. Малко прекалих, признавам. Смятай го за професионална шега. Но тук наистина е по-добре да се ходи по потайни пътища и без светлина.

— И ти извинявай, не бях прав — признах аз и свалих полузадействаното заклинание от пръстите си. Готовите вече да се откъснат нишки Сила се прибраха в кожата ми. — Сега не е най-добрият период от живота ми.

— Добре, мир — съгласи се Елън. — Да оставим глупавите шеги. Виж, ето го документа ти…

Стелажът, докъдето стигаше светлината и погледът, беше запълнен с шперплатови кутии. Някои — плоски, някои издължени като опаковки на скъпо вино. Върху всички лежаха старомодни, но работещи защитни магии. По някои имаше непознати ми заклинания, не се опитах да се ориентирам в тях. Тук стелажът беше отбелязан с код LT-32, изписано с големи медни букви и цифри, прикрепени към полицата на височината на очите ми.

— Списъкът също е доста стар — каза Елън, като извади и отвори плоска кутия. — Но вече е хартиен… В него самия като че ли няма нищо магическо. Не виждаш ли?

Погледнах плътния, дебел хартиен лист в ръката й. Поклатих глава. Беше трудно да се каже, без да се гледа през Сумрака, но не открих магия.

— Знаеш ли старонемски? — попита Елън.

— Дори и сегашния немски не знам.

— Тогава ще ти преведа по смисъл. Ще получиш официалния превод довечера.

Елън се изкашля, вгледа се в калиграфския ръкописен шрифт.

— И така… „През хиляда двеста и петнайсета…“. С какво е забележителна тази година?

Замислих се.

— Инквизицията?

— Точно. Папският престол, по-точно Инокентий Трети, е учредил инквизицията.

— Но това е… — Свих рамене. — Несериозно. Инквизицията се е занимавала с всякакви глупости. Горили са баби билкарки, преследвали са евреите…

— Изгорили са Джордано Бруно, преследвали са Галилей — продължи в моя тон Елън. — Но виждаш ли, в Инквизицията е имало потенциал. По онова време всички са били вярващи, включително Различните. Светлите в по-голямата си част са вярвали, че имат особен дар от Създателя, докато Тъмните са слуги… — тя се запъна — … ясно на кого. И ако в Инквизицията идели истински Различни, които да обединят потенциала си със силите на Църквата…

— Може би щяхме да пометем Тъмните — казах аз. — Изцяло.

— Изцяло не би се получило — каза Елън. — Щяха да се раждат нови. И щяха да ги екзекутират.

— Може би светът би станал по-хубав? — предположих замислено.

— И сега всички хора щяха да знаят за Различните, вампирите, върколаците. Биха завиждали за Силата, дълголетието, знанията. При възможност биха се старали да пометат и Светлите, макар да сме посветили живота си на тяхната защита.

— Май е така — казах. — Май е така…

Елън въздъхна.

— И така… „В светлината на създаването на Инквизицията и съответните пророчества, след консултации и съответните гаранции…“. Тук не е точно „гаранции“, по-скоро „обещания“, но навярно „гаранции“ би било по-точно. „В град Рим се срещнаха шестте Велики страни…“

— Точно — казах аз. — Браво, Елън. Браво на теб и на каталога ти.

— „Доклад изнесоха Елпис Йератикус от Атина и Курт Хесе от Кьолн…“. Странно, дори не посочват дали са Светли или Тъмни. Така… Те са предлагали да се осъществи контакт с Инквизицията, всъщност да се разкрият пред нея и да си сътрудничат. „Обсъдиха… Спориха… Възразиха… Отклониха… Приеха…“.

Елън въздъхна.

— Извинявай, аз също разбирам само общия смисъл. Накратко, това е резюме. Един вид — обсъдили са въпроса опасна ли е за Различните Инквизицията и струва ли си да имат нещо общо с нея. В крайна сметка… „Сметнато е за опасно, изкушаващо, непредсказуемо и вредно — с пълно единодушие. Не трябва да има никакви отношения между Различните и Инквизицията, дори ако Светлите или Тъмните сметнат това за полезно за себе си или вредно за другите. Не бива да има никакви намеси в делата на Инквизицията, дори ако е замесен животът на Различен…“.

— Тук има нещо съмнително — изхъмках. — Веднага мога да изброя няколко Тъмни, изгорени от Инквизицията не без помощта на Патрулите.

— Жил дьо Ре — кимна Елън. — А и господарката му… Докато, виж, със сигурност не е имало и десет процента истински вещици сред натопените жени. Просто по закона за големите числа. Е, всички закони се нарушават, но като цяло това се е спазвало. Повече или по-малко.

— Така че кои са тези Висши страни? — попитах аз. — Да оставим на мира Инквизицията…

— А точно за това тук не е казано нищо — рече объркано Елън. — Или е било общоизвестно, но едва ли, тогава всеки наш старец като Хесер би ти отговорил за Великите страни. Или е толкова секретно, че само са го споменали без подробности.

— Мамка му — възкликнах. — Мамка му!

— Почакай! — Елън се вгледа в хартията. — Тук има и подписи, Антоне.

— Е?

— Без имена. — Тя поднесе листа към мен. — Явно не са рискували да пренасят подписите. Аз също не бих рискувала да пренасям някои от тях. Тук са само длъжностите.

— Е, и!

— Аз също не знам добре старонемски — каза Елън. — От къде на къде са писали на него в тринайсети век, той вече е бил излязъл от употреба! Само ако беше на среднонемски или ранен високонемски! Ха! На ранен високонемски мога да говоря свободно!

— Аз съм потресен, възхитен и признавам своята необразованост — казах. — Но все пак можеш ли да опиташ? Или ще търсим преводач?

— Мога — въздъхна Елън. — През Сумрака… Ей сега.

Тя гледа няколко секунди хартиения лист, после въздъхна отново и го остави.

— Прочетох го. Само че не знам дали ще помогне. Някои неща се разбират, но други… Тук има шест подписа. Явно това са шестте Велики страни.

Не я пришпорвах, чаках.

— Светлината — каза Елън. — Мракът. Това е ясно, нали?

— Светлите и Тъмните — казах аз. — Не виждам други варианти.

— Аз бих казала по-скоро — Нощният и Дневният патрул. — Елън вдигна пръст като строга учителка, поправяща ученика си. — Това нали не са Сили. Това са Страни.

— Приема се. По-нататък ще бъде Инквизицията…

— Инквизицията няма да я има — каза Елън. — През хиляда двеста и петнайсета година е учредена човешката, църковната Инквизиция. Нашата е била създадена…

— През хиляда двеста и седемнайсета — казах аз. — Вярно. Всъщност ние сме заимствали идеята и названието. Нещо позабравям основите. Добре, какво следва нататък?

— Конклавът.

— Това е ясно — казах с облекчение. — Бях познат с… Това е Конклавът на вещиците. Те винаги се държат настрани. Но… Велика страна?

— Сега вещиците са само част от Дневния патрул — каза Елън. — Е, или Нощния, ако предпочитат да се наричат вълшебници, лечителки…

— Елън!

— Извинявай, Антоне, но не си струва да сме фарисеи. Лечителките и вълшебниците по своята същност са вещици. Всички жени в голяма степен използват методите на вещерската магия.

— Жена ми не е вещица!

— Добре — каза Елън. — Изобщо нямам предвид, че тя спада към тях по формалните признаци. Говоря за същността.

— По своята същност всички жени са вещици, дори и да не са Различни — казах аз. — Но Светлана не може да е една от страните, в смисъл — страната, която е Конклавът… Тя не е влизала в кръга на вещиците, не е давала клетва на Конклава, тя не е вещица… де юре.

— Съгласна съм — каза Елън след кратко мълчание. — Ако те тревожи мисълта, че Светлана може да е необходима в този Шести патрул, то аз съм съгласна — не е подходяща. Наистина съм съгласна, че ще ти се наложи да търсиш истинска вещица.

— Какво следва? — попитах аз.

— Господарят на господарите.

— Струва ми се, че това е много просто — казах аз. — Господар. Както е прието да се казва сега — Мастър.

— Логично. Мастърът на вампирите. — Елън се намръщи. — Но аз никога не съм чувала те да имат някакъв върховен вожд. Вампирите са свързани с кръвни възли, подчинението върви именно по линията „кой кого е превърнал“. Но нима има най-първи вампир?

Мълчах. Мислех си за Лилит. Може ли да е била най-първата вампирка на света? Най-най? Тази, която в преданията и легендите е станала по-стара от Ева, превърнала се е в демонично и неудачно творение на Бог? Тази, която се наричаше Ева или в пристъп на гордост, или забавлявайки се с тази проста загадка? Всичко е възможно.

Но така или иначе Тигъра я уби. И я изпрахосмучи. Какво означава това — че Мастъра на Мастърите вече го няма? Или някой друг ще заеме тази длъжност?

Отбелязах си мислено, че имам въпрос към Завулон — много сериозен и важен въпрос.

— Явно има — казах аз. — В края на краищата никога не съм чувал кой е главният в Нощния патрул. Е, ако се вземе в световен мащаб. В Москва главен е Хесер, в Русия — също той, това никъде не е написано, но всички го разбират. Обаче в целия свят… Най-най-Светлият… Велик вожд и повелител… Не съм чувал.

— Сигурно и при нас е като при вампирите — рече ехидно Елън. — Всичко е на географски принцип.

Усмихнахме се един на друг с разбиране.

— По-нататък по принцип също е ясно. — Елън се замисли за миг. — Приемащият облик.

— Върколаците — кимнах аз.

— Ти чувал ли си някога нещо за ръководна структура при върколаците? Главатар на глутница или още някой?

Поклатих глава.

— Патрулите имат местно ръководство — каза Елън. — В Европа, например, де факто всичко управляват френските и немските Патрули. Френският Нощен и немският Дневен. Макар че холандците… Добре, не знам, но вероятно Хесер ще ти подскаже кой ги командва. Вещиците си имат Конклав, там всичко е ясно. Вампирите си имат Мастър, макар че никой не е чувал за висш господар на всички вампири. Но върколаците?

— Семейна структура — казах аз. — Ухапаните образуват прайд. Но прайдът не е голям, там има един главатар — самец или самка…

— Сурово говориш за тях — каза Елън. — Като за зверове.

Игнорирах упрека й.

— И никога един прайд не командва друг. Ако възникне конфликт — те се сражават, ако конфликтът стигне до пълно ожесточение — сражават се главатарите. Прайдът на убития главатар се поглъща от победилия прайд. Но някакъв суперпрейд няма.

— Попитай Хена — каза Елън. — Той е най-старият върколак, доколкото знам. Превръща се в саблезъб тигър.

— Знам. — Потърках основата на носа си. — Приемащият облик. Няма дори намек за название на структура. Е, добре. Ще попитам Хена. Чети, кой друг е там?

— А това е напълно непонятно за мен — призна си Елън. — И само през Сумрака успях да си го преведа. Основата.

— Основа?

— Крайъгълен камък. Фундамент. Опора. Основа. Не знам думата, само се досетих за смисъла. И подписът беше последен, а в такива документи това е важно.

— Знам, не съм глупак — кимнах аз. — Скрепващ подпис, окончателното решение. Основата…

— Сумракът? — предположи Елън.

— Лично? Дошъл и подписал документа? — Свих рамене. И си представих Тигъра, прахосмучещ пода в кухнята — с чаша кафе в свободната си ръка.

— Всичко е възможно — каза Елън.

— Да — съгласих се аз. — Дойде време да се задават въпроси на Великите.

Елън прибра документа в кутията, изключи фенера и ме хвана за ръката.

— Да се връщаме, Антоне.

 

 

След неизменната прохладна влага на мазето коридорите на Патрула ми се струваха почти горещи. Макар че, съдейки по сътрудниците, които срещах, мнозина от които с пуловери или суишърти, пак нещо с отоплението ни не беше наред. Старата сграда си е стара сграда.

Не тръгнах към шефа. Търсех Олга. Кабинетът й беше пуст; оказа се, че няма никого и в отдела за вътрешен контрол, който тя оглавяваше през последните години. А и този отдел, шеговито наричан „вътрешната инквизиция“, се състоеше само от двама души — самата Олга и Алишер.

Намерих Олга в научния отдел, също полупразен — в последно време част от сътрудниците свикнаха да работят „дистанционно“, а останалите вероятно сега риеха земята „в полеви условия“ — опитвайки се да научат от старите Различни и в регионалните Патрули поне нещо, отнасящо се до казаното от Тигъра. Удивително беше, че при това положение никой не се сети да се слезе в архива…

Олга седеше до единствената оказала се в отдела сътрудничка — Людочка. Различната от пето равнище изглеждаше точно както би трябвало да изглежда жена, към която се обръщат с умалително име — двайсетгодишна девойка. Вече от пет години изглеждаше така и по принцип наближаваше петдесет. Впрочем, и на Олга никой не би й дал стотиците години.

Жените мило си бъбреха. В обкръжението на пусти маси с компютърни терминали, шкафове с книги и свитъци (е, не колкото в архива, но също немалко) те изглеждаха като клюкарстващи в библиотеката студентки.

— А освен това той обича да спи до мен на възглавницата ми — казваше Людочка. — Представяш ли си, мушка се под одеялото, подава си главата и я слага на възглавницата! Като човек. Такова дребосъче, а умничък…

— Като човек — потвърди Олга, поглеждайки ме накриво. — Здрасти, Антоне. Само че той не е Различен, не е човек. А е куче.

— Разбира се. — Людочка леко се обиди. — Разбира се. О, здравейте, Антоне!

— Мога ли да поседя с вас? — попитах аз и взех стол.

— Сядай — каза Олга. — Учуден ли си?

— От какво?

— Че седя и си бъбря. Наближава краят на света, а аз съм седнала тук с приятелка…

— Може за теб краят на света да рутинно събитие — отговорих дипломатично.

— Не. Но животът е устроен така, че някъде винаги се случва някакъв малък, локален край на света. Влакове изскачат от релсите, падат самолети, потъват кораби, взривяват се нефтохранилища. Епидемии покосяват цели страни, убийци избиват цели семейства, маниаци изтезават деца…

Олга стана и приседна на масата — гледаше ме в очите. Людмила се опита да се изправи, явно за да си тръгне, но Олга я спря с махване на ръката и продължи:

— Умират такива, които са скъпи на някого. Години и десетилетия бушуват войни. Кръстоносци колят мюсюлмани, мюсюлманите взривяват юдеи. Хуту колят тутси. А хората живеят. Някои гледат в небето, изчислявайки хода на планетата. Някои сеят зърно. Някои изменят на съпругата си. Някои крадат портфейли. Някои рисуват картини. Войниците са се задъхвали в Ипер^[4], а Балмонт е написал: „Висшият миг е да създадеш своя струна, да струиш с дъжд от перли, сърцата да вълнуваш“. Хората са изгаряли живи в танковете, децата са плакали от глад в студените си завивки, жени, посинели от недохранване, са мъкнели листове броня, за да строят танкове — а някъде наблизо композитор е писал бодър марш за победното шествие, а някъде писател е съчинявал весели приказки за децата…

— Какви весели истории по време на война… — започнах аз.

— Чел ли си Носов, патрулен? — присви очи Олга. — Не може да не си го чел като дете. А сигурно си го чел и на дъщеря си. „Кашата на Мишка“, „Градинарите“… Писал ги е през четирийсет и втора. Когато всичко е висяло на косъм. Има ли там поне една дума за война и смърт? Не. Защото ако не можеш да дадеш на децата хляб, трябва поне да им дадеш надежда. Да, ти сега ще кажеш, че съм патрулна, че съм Светла, че съм Висша, а аз седя и си бъбря… Сядай! Още не съм приключила, Людмила! Да, бъбря си, защото сега всички, които могат да се занимават с твоя случай, се занимават с него. А който не може — се занимава с обичайните си дела. Със своя хляб, своята мелодия, своите джебчии. Своите глупави малки разследвания. Дори и да е апокалипсис. Защото ако той не се случи — хлябът не трябва да изгние неизпечен, а песента — да не прозвучи. И крадецът трябва да седи в затвора. А служебните нарушения трябва да бъдат разследвани.

Тя се обърна към Людочка, която я гледаше с кръгли, изплашени очи.

— На колко години е твоето кученце?

Людмила преглътна. Сведе поглед.

— На двайсет…

— Не чувам!

— На двайсет и седем… Аз не… Аз го храня много правилно…

Олга мълчеше.

— Това дори не е седмо равнище на въздействие! — възкликна Людмила през сълзи. — Кога съм молила за нещо Патрула?

— Работата не е там, че не си молила! — изрева Олга. — Работата е там, че не си предупредила, глупачке! На теб ти се полагат по ранг няколко намеси годишно, до пето равнище включително! Отвори си таблицата за заплатата!

— Но какво може…

— Днес лично подписах разрешение за удължаване живота на вещерска котка! И това не е обикновена малка отвратителна вещица, това е Бабата на Московския отдел. И нейната котка е на повече от седемдесет години, и знаеш ли кога бихме й издали разрешение — тази котка я следим не знам откога, в нея е поне половината от Силата й! Но тъй като вещицата носеше акт на разследване на Дневния патрул за твоето двукратно продължаване живота на домашния любимец — не можех да направя нищо!

Людочка я гледаше, пребледняла като лист хартия.

— Ставай и се махай оттук — каза Олга. — И гледай днес да не ми се мяркаш пред очите. Ходи да работиш вкъщи — добре знаеш какво се случва.

— А какво… какво ще стане… — преглътна Людмила.

— Нищо няма да стане — промърмори Олга. — Животното какво е виновно…

Людмила се хвърли към вратата, сякаш се боеше Олга да не размисли.

— Следващия път, глупачке, подай официална молба! — извика подир нея Олга. Въздъхна и поклати глава. — Антоне, как да се работи с такива… Ти за какво дойде?

— Нужна си ми като жена — промърморих аз.

— Какво, да не ти се е търкулнала топката в женската тоалетна? — поинтересува се Олга.

— Ти да не си изучавала специално всички детски вицове? — попитах аз.

— Не. Аз, ако си спомняш, много дълго време бях чучело на сова — усмихна се Олга. — И невинаги съм стояла в кабинета на Хесер. Двайсет години бях в едно училище, в кабинета по биология.

— Какъв ужас! — възкликнах искрено.

— Меко казано. На такива неща се нагледах и наслушах… Е, какво ти трябва?

— На кого се подчинява твоят мъж? — попитах я направо.

Олга се замисли, после уточни:

— Това по някакъв начин свързано ли е с разследването?

— Пряко. Ти нали си чела сутрешната ми докладна…

— Разбира се, не се повтаряй — махна с ръка Олга.

— Помниш ли за шестте Велики страни?

— Да. Глупости. Аз съм живяла доста, Антоне. През целия си живот съм в Патрула. Никой никога за никакви Велики страни…

— Бях долу, в архива. Помолих за помощ Килорън. Тя намери един стар документ, в него се споменават шестте Велики страни. Но е много мъгляво. Накратко, това са Светлината, Мракът, Конклавът, Господарят на господарите, Приемащият облик и Основата.

Олга потърка челото си. Сведе поглед. Погледна ме. Скочи от масата, извади пакет цигари и запали. Присви очи и ме погледна с ирония.

— И ти, като съпостави казаното от Тигъра и… новата информация… реши, че това е…

— Нощният патрул. Дневният патрул. Вещиците. Вампирите. Върколаците. И неизвестна гадост, може би дори самият Сумрак.

Олга изпусна струя дим, отметна глава и се загледа в тавана.

— Значи Килорън… Как се казваше? Елън?

— Да.

— Шестте Висши страни… — въздъхна Олга. — Ами виж, имам две новини за теб.

— Добра и лоша?

— Да, както си се полага — каза Олга, но тонът й не ми хареса. — Първо, нито Нощният, нито Дневният патрул имат висше ръководство. Дори в Русия официално няма, макар че Хесер, разбира се, е главният.

— Тоест при нас е като при вампирите? Господарят на територията е този, който е ухапал всички на нея…

— Горе-долу е така. Или който ги е инициирал. Не знам дали си спомняш, но теб те инициира Хесер, нали? Ако се замислиш, почти всички от нас отиват при него, като при иницииращ.

— Това вече е лошо — кимнах аз.

— При вещиците като че ли всичко е ясно — каза Олга. — За най-най-главния вампир не съм в течение. Но върколаците със сигурност нямат върховни власти. Можеш да попиташ Хена.

— И Елън ме посъветва същото — отговорих, разочарован.

Олга ме погледна накриво, после продължи:

— Що се отнася до Основата — нямам представа. И това, Антоне, беше добрата новина.

— Тогава коя е лошата? — попитах настоятелно.

— Да вървим — каза Олга, като ме хвана за ръката. — Да вървим… Висши…

Не я попитах нищо. Първо — аз самият обичам да устройвам такива разходки. Второ, тя нищо не би ми отговорила. И трето — чувствах, че лошата новина изобщо няма да ми хареса.

Спускахме се все по-надолу и по-надолу. Към шестото подземно равнище. Към архива. Почувствах тревожно изтръпване в гърдите.

— Городецки днес идва ли в архива? — попита Олга двамата охранители.

Те явно се объркаха.

— Да… — реши да отговори най-накрая старшият от тях, шесто равнище. — Но… той нали има право?

— Той би могъл да мине така, че да не забележим — добави вторият. Седмо равнище. Виж ти, взели са за дежурството най-слабите, всички са на полева работа.

— Разбира се — каза Олга. — Висшият винаги може да завърти главата на някой с по-ниско равнище…

С тази многозначителна фраза тя ме помъкна нататък. Отвори вратите на архива. Всичко беше както преди час — тъмнина, конус от светлина над масата.

Олга безмълвно се приближи към масата. Но аз, вече предчувствайки нещо лошо, погледнах към нея през Сумрака. По дяволите всички предпазни мерки на Елън!

Олга вървеше през архива, покрита с люспеста броня от заклинания. Изглежда, докато се бяхме спускали, тя беше активирала изрядна част от своя арсенал. По пръстите на Великата припламваха разноцветните дъги на заклинания.

Тя спря до масата. Огледа се. Пипна чайника върху масата. Отвори кутията, която двамата с Елън бяхме намерили, извади документа и му хвърли бърз поглед.

— Недей да мълчиш — казах аз.

Олга мълчеше.

— Елън! — извиках аз. — Елън!

— Не викай — каза Олга. — Нея я няма тук.

— А къде е?

— Откъде да знам? В Дъблин, например. Ти често ли идваше при нея?

— Вчера и онзи ден.

— А преди това?

— Ами сигурно не съм наминавал от една година… — промърморих и усетих как ме изпълва ужас.

— Тя си тръгна преди повече от година. Приключи с преписите си, копира онова, което искаше, в замяна на други документи. И си тръгна. Омръзна й да седи тук. Ти какво, не беше ли тогава в Москва?

Аз мълчах.

— И кой ти е завъртял главата? — попита Олга. — Висш… Нали си надясно, че си бил омаян, омагьосан, направен на глупак? Който и да е бил — не е била Елън Килорън! Архивът отдавна стои пуст! Ако се наложи — слизаш, палиш осветлението, ровиш се в каталозите и намираш каквото ти трябва!

— Знаеш ли кое е най-лошото? — попитах аз.

Олга замълча.

— Аз си спомням как Елън си тръгна — казах. — Та тя направи купон тук. Ние с нея дори танцувахме. Спомням си. Сега вече си спомням.