Сергей Лукяненко
Шести патрул (6)

Глава 5

Инокентий често беше идвал вкъщи. Навремето Надя беше поела своеобразно шефство над него, при това не само в магическите дела, но и в обичайните, човешките. Тогава се отнасях към това по-скоро положително. Още повече, че те не се сприятелиха съвсем — все пак тогава Надя беше с почти година по-голяма, а и бяха в такава възраст, в която момчетата и момичетата вече се притесняват да дружат по детски, а като възрастни — още не умеят.

Но все пак Кеша понякога идваше при нас и общуваше за това-онова с Надя. После по нейна молба го прехвърлихме в училището, където учеше тя. Нощният патрул беше изцяло „за“ — не биха тръгнали да охраняват специално пророка, все пак нямаме толкова ресурси, но виж, ако е в компанията на Абсолютната вълшебница — едно главоболие по-малко.

И Кеша започна да се появява у нас все по-често и по-често, ту след училище, ту в почивните дни. Понякога канеше Надя на кино, което по принцип не е толкова лошо, но през последната година се хванаха да ходят в някакви клубове, което според мен е напълно излишно за тийнейджъри!

Така че Инокентий съвсем свойски окачи якето си, събу се и отиде да си мие ръцете. Аз тръгнах към кухнята. Кафето е хубаво нещо, но все пак не сме в Италия. Ние сме Русия, страната на чая. Ако не пиеш чай — откъде ще събереш сила?

— На мен зелен! — извика Инокентий от банята, като със секунда изпревари въпроса ми.

— Ето заради подобни шеги вас, пророците, никой не ви обича! — отговорих аз, но се усмихнах. Момчето си играе със Силата си, проверява я, стреля с оръдие по врабците. Но току-виж му се получи да управлява способностите си на пророк така свободно като предсказателите.

Направих на Кеша зелен чай — обикновен, с жасмин. На себе си — силен деветгодишен Пу-Ер. Дойде Кеша, седна на масата срещу мен. Кимна с благодарност, когато взе чашата.

— Чичо Антоне, защо Тигъра помоли да дойда у вас?

— Сигурно иска да поговори — свих рамене аз. — С мен и с теб едновременно.

— Е, аз не съм голяма клечка…

— Добре, добре, не се прави на скромен… Нямаш ли предчувствия?

Тийнейджърът поклати глава.

— Не. Сумракът не може да се предскаже…

— С мен понякога ти се получава.

— Това не са предсказания — призна Кеша. — Просто добре ви познавам. Винаги когато искате да говорим, ми предлагате да отидем за сладолед. А когато влезете в кухнята, питате кой какъв чай иска.

— Дедуктивният метод, значи.

— Ами… И съвсем мъничко пророчество. — Кеша се усмихна лукаво. — Знам, че утре сутринта ще ме боли гърлото. Значи, навярно, ще ям сладолед. Аз не трябва да го ям през зимата, гърлото ми е слабо… А сега знаех, че ще пия зелен чай с жасмин. Значи ще ми го направите. Не мога да предскажа вашите действия, но моите — мога.

— Хубав фокус! — казах с уважение. — Браво, момче!

Кеша кимна, приемаше комплимента без фалшива скромност. После попита:

— А ние чакаме ли още някого? Освен Тигъра?

— Ние? Мамка му… — Потрепнах. — Общо взето, да. Завулон обеща, че при мен ще се отбие един… един Тъмен.

— Вампир? — уточни Кеша.

— Точно така. Много стар вампир. Все пак предвиждаш?

— Не, не предвиждам. Просто виждам. — Кеша посочи с поглед прозореца зад гърба ми.

Обърнах се и едва се сдържах да не се разтреперя. На перваза на прозореца стоеше прилеп. Огромен, чудовищен прилеп — разперените му криле имаха обхват два метра, главата му беше с размерите на човешка, тялото му се притискаше към отблясъците на прозореца.

— А ето го и госта — тихо казах аз.

— А те как летят? — попита тихо Кеша. — Теглото му е колкото моето…

— Вълшебство, момче, вълшебство… — отвърнах, изправих се и се доближих до прозореца. Прилепът ме гледаше с немигащи очи.

Само Висшите вампири умеят да се превръщат в животни. Но дори Висш вампир не би могъл да се приближи толкова до моя апартамент, който е защитен от всички възможни заклинания на Светлината и Мрака.

Погледнах към прилепа през Сумрака. През първия, после втория, а после и третия слой. На всички слоеве изглеждаше като огромен прилеп — и нищо повече. Виж ти…

Отворих крилата на прозореца. Вампирът продължаваше да седи и да ме гледа.

— Пускам те — казах. — Влез в дома ми. Разрешавам ти да влезеш.

Повтореното три пъти разрешение разруши невидима бариера. Прилепът, тежко придвижвайки се с лапите и лакътните свивки на крилете си, се прехвърли на перваза. Застина.

Никой не знае защо вампирите не могат да влизат неканени в домовете. Човешките легенди лъжат почти за всичко — вампирите се отразяват в огледалата, могат да ядат чесън, слънчевата светлина им е неприятна, но я понасят, не ги плаши среброто (впрочем, сребърният куршум върши същата работа като оловния), не се боят от кръстове и от светена вода (разбира се, само ако човекът срещу вампира не е латентен Различен и не вярва в Бог искрено и самоотвержено — иначе кръстът ще изгори вампира, а водата ще разяде плътта му). Впрочем, водката или спиртът изгарят вампира още по-силно, при това може да ги използва всеки атеист. Но онова за забраната за влизане в чужд дом си е истина.

— Извърни се — казах на Кеша. — Те не обичат да се превъплътяват пред свидетели.

— Никой не обича — рече хрипливо прилепът, когато момчето се обърна. Това наистина беше много стар и опитен вампир — дори се беше научил да говори в нечовешки облик!

Аз не се извърнах. Все пак си бях вкъщи!

Вампирът вдигна криле, прикри се с тях, изправи се върху перваза, почти достигайки с главата си тавана — и започна да се превъплътява.

И това правеше много майсторски. Много прецизно. Никакви пръски и буци плът, като при неопитните върколаци и вампири. Както си стоеше гигантски прилеп, загърнал се в крилете си, след миг беше вече човек. Различен.

Различна.

— Добър вечер — казах със секунда забавяне и протегнах ръка.

— Вечерите винаги са добри към мен — усмихна се вампирката. Изящно се облегна на ръката ми и скочи на пода. — Момче, можеш да се обърнеш.

Кеша бавно и с жив интерес се обърна.

— Изненадан ли си от нещо? — попита вампирката.

— Да. — За мое учудване Кеша не взе да увърта, а отговори спокойно и искрено. — Мислех, че ще бъдете гола. Как успявате да се трансформирате облечена?

— Защото не съм върколак, а вампир — съобщи жената. — Върколаците се трансформират голи, а ние… Ние си имаме свои хитрости. А теб какво те изненада, Городецки?

— Завулон обеща, че ще ме навести един от най-старите вампири.

Жената се засмя.

— Антоне, нали не очакваше да видиш старица?

— По принцип бях готов. Особено като знам чувството за хумор на Завулон.

— А, разбирам… Ти си бил готов да видиш старица с изкарани зъби. Или стар импозантен вампир. Представял си си трогателна невинна девойка, която живее вече стотици години, изсмуквайки живота от хората — и печален юноша с облика на Дориан Грей. Не би те изненадала ослепителна красавица, знойна и страстна, която мъжете сами биха молили да се впие в гърлата им… Или нежна светлоруса девойка, самото въплъщение на беззащитността и коварството.

— Да — казах аз.

— А видя обикновена лелка — каза вампирката. — Леко похабена, с малко дебеличък задник, но общо взето — обикновена.

— Точно така — съгласих се аз.

Вампирката беше най-обикновена жена. На средна възраст. Някъде около трийсетте. Умерено симпатична. Тоест с такава можеш с удоволствие да пофлиртуваш, ще се намерят хора, които и ще се влюбят в нея (е, ако им я представят като обикновен човек), но нищо свръхпривлекателно. Може и задникът да беше „дебеличък“, но според мен си бе напълно нормален…

И облеклото й беше обикновено. Съвсем обикновено — дънки, леко късо палто, на краката — ниски ботуши (или кара кола, или домът и работата й са съвсем близо до метрото… или лети в облика си на прилеп).

И лицето й не беше забележително с нищо. Никакви интензивни емоции. Нито ослепително обаяние, нито мрачност, нито глупост, нито мъдрост.

— Ти приличаш на Завулон — казах аз. — Ти… ти си много обикновена.

Вампирката кимна.

— Да, Антоне. Тези, които живеят хиляди години, трябва да са обикновени.

— Виж ти! — възкликна Кеша.

„Хилядите“ разтърсиха и мен.

— Дори мастър Петер…

— Детенце. Няма и шестстотин години. Обикновено вампирско сукалче. — Вампирката се усмихна. — Простете ми за глупавия каламбур.

— Но той е мастър на европейските вампири!

— И какво? А Барак Обама е президент на Съединените американски щати. И какво? Това не го прави нито най-умният, нито най-богатият, нито най-влиятелният.

Разперих ръце.

— Предавам се. Простете моята неучтивост. Не се представихме.

— Ева.

— Антон.

— Това нали не може да е истинското ви име? — отбеляза Кеша, гледаше с жадно любопитство Ева.

— Не, разбира се. Но това е древно име, използвано от всички народи. Мен ме устройва.

В главата ми се мярна една мисъл, но дори не й позволих да се оформи. Това бе много, много стара и могъща вампирка. И дори равнището ми на Висш не ме правеше равен с нея.

Ако пожелаеше, щеше да разкъса двама ни с Кеша на парчета.

— Добре, Ева — казах аз. — Пуснах те в дома си, повторих го три пъти, представих се. Имам древно право по древния закон.

— Правото на трите въпроса? — Ева явно се развесели. Ъгълчетата на устните й потрепнаха. — Ох, Светли, аз самата съм измислила това право… И аз мога да го променя.

С меко котешко движение тя седна между нас. Погледна първо мен, после Кеша.

— Добре, Антоне. Ще поиграем. Ти ще получиш три отговора, но това няма да са отговори на въпросите, които те тревожат. Ще бъдат просто отговори. После ще поговорим сериозно, а това сега е загрявка.

— Кой е вампирът, който ни спаси, и защо го направи?

Ева се разсмя и ми се закани с пръст.

— Добре — въздъхнах аз. — Загрявката. Какво те свързва със Завулон?

Ева се замисли. Облиза устните си.

— Кръв.

— Това не е отговор.

— Това е отговор, Антон Городецки. Ти ми зададе въпрос, аз отговорих. Това е честен отговор. Ако не е отговорил на въпроса ти — виновен е питащият.

— Добре — казах аз. — Втори въпрос. Чаба Орош. Колко истина има в неговата книга и колко лъжа? Направили ли са си вампирите майтап с него, или легендите, които преразказва, са истина?

Ева застина. Кимна.

— Добър въпрос. Повечето от казаното от него е истина.

— Може ли аз да попитам? — обади се Кеша.

— Нека момчето попита — казах аз.

— Как запазвате дрехите по време на трансформацията? Това не е магия, бих почувствал.

— Неочакван въпрос — каза вампирката. — Какво любознателно хлапе! Виждаш ли — тя оправи палтото си, подръпна дънките — това не са дрехи. Аз не запазвам дрехите.

— Това сте вие самата — прошепна Кеша. — Вие сте…

— Аз съм гола — засмя се Ева. — Но как мислиш, момченце, трудно ли е да придадеш на тялото си вид, че е облечено, ако умееш да се превъплътяваш в прилеп? Аз самата съм своята дреха. Всяка своя дреха.

Силуетът на Ева затрептя, сменяйки цвета и формата си. Сега тя беше облечена в бяла дълга рокля с огърлица от перли на шията и с проблясващи, сякаш кристални, обувки. От дълбокото деколте надничаше висока млада гръд.

— Нали не ви смущавам, момчета? — усмихна се лукаво тя.

— Не — казах аз. — За съжаление знам какъв е истинският облик на тези като теб — затова не можеш да ме съблазниш нито в кожа, нито в коприна, нито гола. Извинявай.

— Няма нищо страшно, Антоне — отговори много сериозно Ева. — Сексуалното влечение… при такива като мен… отминава за двеста-триста години. Измества го хранителният инстинкт, той е по-древен, знаеш ли. Моят секс е да пия кръв.

— Знам — казах аз. — Какво пък, ти отговори на три въпроса, които не са важни…

— Те са важни, дори и ти самият да не си разбрал това — каза Ева. — Но както и да е. Какво искаше да ме попиташ?

— Исках да те попитам за онези, които ни нападнаха. И за пророчеството, което обещава всеобща смърт.

— Разбирам — кимна Ева. — Но това са сериозни въпроси и те си имат истинска цена.

— Каква? — попитах, макар да знаех отговора.

— Истинската цена винаги е една, патрулен. Кръв.

Не ми се искаше да казва това, още повече пред Кеша. Но бях мислил по този въпрос половин ден. Аз изобщо съм доста досетлив, когато ми припари под подметките — обикновено се сещам да погледна надолу.

— Ще ти издам разрешения — казах.

— Какви? — поинтересува се Ева.

— За хранене.

Ева разпери ръце.

— Разрешения? На мен? Антоне, имам купища такива разрешения. Някои са още на брезова кора, други — на глинени плочки. Но в края на краищата, ако поискам да се нахраня с някого — нима си мислиш, че вашите патрулни ще ме хванат? Та вие преследвате новоинициираните вампири цели седмици и не ги хващате всичките.

Мълчах. Тя беше права — и аз прекрасно разбирах това.

— А ако поискам нещо по-интересничко? — неочаквано попита Ева. — Да се храня от бременна жена? Тригодишно дете? Знаменитост, писател или музикант, които посяват разумното, доброто, вечното… Нали знам, че такива ги вадите от вампирските лотарии…

— Не ги вадим — казах твърдо.

Ева се разсмя.

— И все пак? Ще ми издадеш ли разрешение? На едната страна на везните е гибелта на цялото човечество. Различни, хора, животни…

— Благодаря за информацията. Не бях в течение за зверовете.

Известно време се наблюдавахме взаимно. Но жалкият ми опит да изкарам Ева от равновесие не се увенча с успех. Напротив — тя изведнъж започна да ме гледа със съчувствие.

— Не си давай зор, патрулен. Че направо чувам как започват да ти се късат шаблоните. Не ми е интересна кръвта на децата и майките, както и на вашите музиканти и писатели… След Достоевски на всички кръвта им е някак разредена…

— Какви литературоведски проучвания — озъбих се аз.

— Това, че съм мъртва и че се храня с човешка кръв, не значи, че не мога да се възхищавам на истинската литература — отговори Ева. — Чела съм и модните, и талантливите. Не, Антоне. Отпусни се, не са ми нужни твоите индулгенции. Можеш да си ги закачиш в рамка на стената.

— Тогава какво ти е нужно? — попитах аз.

— Кръв. Но аз отдавна не пия всичко наред, аз колекционирам интересна кръв, Антоне.

— Казвай.

— Кръвта на Висш Различен — за отговора на всеки въпрос.

— А ти сигурна ли си, че ще можеш да отговориш? — попитах аз.

— Сигурна съм.

— Колко кръв ти трябва?

— Чичо Антоне! — възкликна Кеша. — Не се съгласявайте! Какво правите!

— Мълчи — казах аз. — И запомняй. Ти си свидетел.

Кеша се опита да скочи, но отново седна. Затрепериха му устните. Той прехвърляше поглед от мен на Ева.

— Не му пречи, момче — каза Ева. — Тук няма никакво насилие, всичко е на добра воля… Не възнамерявам да те изпия докрай, Антоне. И нямам намерение да те превръщам… Още повече, че в случая с Различен — това е много, много трудно, а в случая със Светъл и Висш — практически невъзможно. Аз не съм убийца. — Тя се усмихна лукаво, очите й проблеснаха като живи. — Не просто убийца. Аз съм колекционер.

— Колко? — повторих аз.

— Една-две глътки. Не повече от три, ако изведнъж ми хареса.

— Пий — казах аз и запретнах ръкава си.

— Не, не! — възмути се Ева. — Това е профанация. Не съм дошла да похапна на бърза ръка, извинявай за неуместния каламбур. Или шията, или бедрената артерия. Няма да смущаваме момчето, нали? Шията.

— Хайде, смучи — казах аз. — Не съм те поканил на сладки приказки.

— Ах, Антоне, Антоне! — отново се засмя Ева. — Колко ми харесваш! Цялата тази чудесна самонадеяност, грубост, завоалирани пошлости…

Тя стана и се приближи към мен, аз също се изправих. Почувствах аромата й — едновременно свеж и сладък, опияняващ. Очите на Ева блестяха, на устните й играеше лека усмивка. Сега тя изглеждаше наистина красива.

— Виждам, че отдавна не си се хранила — казах аз. — Феромонните ти жлези са пълни.

— Ако исках — прошепна Ева, — при мен биха дотичали всички мъже в тази сграда. А момчето щеше да загуби съзнание от копнеж… Не искаш ли да ме целунеш?

— Искам — казах аз. — Но знам какво ще целуна всъщност, така че ще се въздържа.

— Длъжна съм да предложа — измърка тя и с плавно движение положи глава на рамото ми.

Усетих пробождане в шията. Кеша тихо извика.

— Не се извръщай — казах аз. — Брой на глас. При всяко смукателно движение на гърлото й ще се издува мускулна торбичка.

Шията ми леко изтръпна. Вече не ме болеше.

— Едно — каза Кеша.

Ева вдигна ръка и ме погали по главата.

Не изпитвах никакви усещания. Никаква болка. Никаква слабост. Просто стои една жена… привлекателна… склонила глава на рамото ми… И пие от кръвта ми.

— Две — каза Кеша със страдалчески глас.

Със също толкова плавно, грациозно движение Ева изправи глава. Облиза уста с дългия си розов език. Избърса с опакото на дланта си останалата по устните й кръв.

— Кеша, дай салфетка — протегнах ръка. Кеша скочи, като едва не събори стола, и ми подаде смачкано снопче салфетки — весели, разноцветни, с изображение на кикотещ се Дядо Коледа. Притиснах салфетките към шията си.

— Раната сега ще се затвори — каза Ева. — Впръснах фермент, Светли.

— Благодаря. И защо само две глътки? Не ти ли хареса?

— Алкохол и никотин, миазмите на големия град, адреналин и токсини — каза Ева. — Шегувам се, Антоне. Много интересна кръв. Познат привкус, както и очаквах, но интересна. Ще я запомня. Прииска ми се да те поставя на мястото ти.

— Аз не възразявам — казах.

— И запомни за в бъдеще — каза Ева, — при такива… стари като мен, смукателната торбичка вмества до един и половина — два литра кръв. Можех да те убия с две глътки. Или с три. И всичко би било в рамките на разрешеното от теб, момчето щеше да свидетелства. Не да те изсмуча докрай, не да те превръщам, а само три глътки. А че не можеш да живееш с литър кръв във вените си — сам си си виновен.

Тя ме погледна с очакване.

— Така е — съгласих се. — Благодаря. Ще го запомня.

— Сега можеш да ми зададеш въпроса си — каза Ева. — Какъвто и да е. Ако не мога да ти дам полезна информация… какво пък, тогава ще зададеш нов. Честно ли е така?

— Честно е — признах. — Какво се случи с патрулните, охраняващи Надя, защо те нападнаха Инквизитора, защо нападнаха семейството ми, откъде е Силата им и как могат да бъда унищожени?

— Ама че си мошеник? — закани ми се с пръст Ева. — Един въпрос, забрави ли? Но аз съм добра вампирка, Антоне. Ще ти отговоря.

Седнах. Явно действието на хормоните, които Ева беше впръснала в артерията ми, отмина — почувствах слабост. Не знам дали беше изсмукала литър от кръвта ми, или не, но половин литър — със сигурност. С две глътки. Всичките известни ми вампири можеха да изсмучат за една глътка не повече от сто — сто и петдесет милилитра.

— Патрулните просто са се оказали на неподходящо място в неподходящо време — каза Ева, навеждайки се над мен. — Тях вече ги няма. В телата им се е появил древен бог.

— Вампирски бог.

— Тогава не е имало други богове, Светли. Древен бог, Двуединния. Бог на Светлината и Мрака. Първият, който е създал Сумрака, първият, придобил разум — и направил нас, вампирите, свои слуги. Слуги и жреци, пазители на великото равновесие…

— Какъв е пък…

— Не бива да се тълкуват границите на въпроса толкова широко, патрулен. Древният бог се е въплътил и това е много тъжно, патрулен, защото ние сме го предали. Ние, вампирите, сме престанали да правим това, което сме били длъжни. Ние сме се променили, тръгнали сме по други пътища. Мнозина са престанали да пият кръв, започнали са да пият живот… директно…

Гледах в очите тази, която се наричаше Ева, и виждах в тях бездънна пропаст. Виждах черното небе на детството на човечеството. Виждах воини, пиещи кръвта на враговете си — и шамани, пиещи кръвта на воините. Виждах как от мрака е дошъл при огъня Двуединния — и е скрепил с кръв най-древния от човешките договори…

— Двуединния е обиден, Двуединния е оскърбен — прошепна Ева. — Забравили са го, излъгали са го, тръгнали са по други пътища… И дори вампирите са се примирили, потънали са в разврат и чревоугодие, забравили са дълга си пред хората… Двуединния няма да прости, Двуединния ще унищожи всички нас. Всички Различни. А за целта е нужно да унищожи главната опасност — твоята дъщеря. И нейните родители… Защото вие няма да я предадете на заколение. Инквизиторът твърде сериозно е разбирал своя дълг, той се е опитал да им попречи, макар че, както ми се струва, е разбрал какво се случва. Е… може би е избрал по-лека и бърза смърт? Кой знае? Но не е успял да попречи на Двуединния. Само Шестият патрул е способен да унищожи Двуединния. Само Шестият патрул! Но Шестият патрул е мъртъв.

— Какво е Шестият патрул? — прошепнах аз.

— Това вече е друг въпрос — усмихна се Ева.

— Но ти нали също ще загинеш? — казах аз. — Тогава за какво са тези игри? Отговори, просто отговори! Това е в наш общ интерес!

— А може и да не загина? — сви рамене Ева. — Аз съм последната от онези, които помнят кървавия договор. Аз съм последната, която помни предишното въплъщение на Двуединния… Шегувам се, Светли. Аз също ще загина. Но съм съгласна, че този свят става твърде жесток.

— За вампирите?

— Не — поклати глава Ева. — Просто твърде жесток. А аз не обичам напразната жестокост, Городецки.

— Нужен ми е още един отговор — казах аз. — Ухапи ме отново.

— А на мен не ми е нужно дублиране в колекцията — отвърна Ева с нотка на обида. — Не, Антоне. За мен ти си отработен материал.

Тя помълча малко.

— Макар че имаш какво още да ми предложиш.

— Няма да получиш Надка — казах аз. — Изобщо не разчитай.

Ева въздъхна.

— Да, знам, знам. Дори не бих попитала, за да не предизвиквам у теб излишна агресия. Но ти имаш какво да ми предложиш освен дъщеря си.

— Добре — казах аз, след като се поколебах само за миг. — Сигурен съм, че Светлана ще разбере и ще се съгласи…

— Имам в колекцията си кръвта на Висша Светла лечителка — каза Ева. — Разбира се, Светлана е майка на Абсолютна, и това ще придаде пикантен оттенък, но… Навярно все пак не. Имам предвид момчето.

— Ти си полудяла — искрено казах аз. Погледнах към Кеша и успокоително му махнах с ръка.

— Ни най-малко. Висш Светъл пророк — това е много голяма рядкост.

— Той не е висш, той е първо равнище.

— О! Виж ти, той вече започна да се пазари! — каза Ева доволно. — Сега е първо, но щеше да стане Висш. Жалко, че няма да успее. Но пророците са такава рядкост, особено Светлите! Готова съм да се задоволя с такъв.

— Ева, той е дете.

— Той е на четиринайсет и половина, какво ти дете? — учуди се Ева. — Има си паспорт. През гражданската война би могъл да командва полк. Дори във вампирската лотария не включват само под дванайсетгодишна възраст. И, извинявай, Светли, но той има право да реши сам!

— Аз съм съгласен! — бързо каза Кеша.

— Той не е съгласен! — изревах аз.

— Защо? — сви рамене Кеша. Беше блед, но като че ли дори не бе уплашен. — Информацията ни е нужна, нали? Тя няма да ме убие. Няма да ме превърне във вампир. Е, ще изпие малко кръв — и какво ще ми стане? Това е малко извратено, разбира се, но тя поне е жена. Била е жена. И аз смятам донорството за нещо полезно, а нали ние знаем, че двайсет процента от донорската кръв отива за вампирите.

Ева искрено се забавляваше, прехвърляше поглед от мен към Кеша и обратно.

Аз мислех. Ако това беше само показна самонадеяност, ако виждах, че момчето наистина го е страх…

Но него не го беше страх. По-точно — беше го страх не повече, отколкото мен ме беше страх. Само му беше малко противно. Малко страшно. Но той много ясно възприемаше ситуацията. А както се оказваше, алтернативата беше апокалипсис.

— Не повече от петдесет милилитра за глътка — казах аз. — И не повече от три глътки.

— Добре — съгласи се Ева. Приближи се към Кеша и той скочи на крака. Застина пред нея.

— И не наблъсквай момчето със своите феромони — добавих аз.

— Няма — лесно се съгласи Ева, оглеждаше Кеша. — Защо вие, младежите, обръщате толкова малко внимание на хигиената? Вратът ти е мръсен.

— Аз съм пълен и лесно се изпотявам — отвърна Кеша. — Ако не ти харесва — вземи кърпичка и ме избърши.

Ева плесна с ръце.

— Браво! Браво! Антоне, какво славно момче, не намираш ли? Взима пример от теб…

Тя наведе глава и я допря до шията на Кеша.

Изправих се, заобиколих масата и се приближих към тях.

Ева отпи една глътка — торбичката на шията й се изду. Забави се. Въздъхна дълбоко и страстно, без да се откъсва от момчето. Направи втора глътка. Забави се. Направи трета.

— Откъсни се — казах аз.

Ева стоеше, без да помръдне. Погледна ме с едното си око — погледът й беше лош, замъглен.

— Откъсни се от него, Лилит — прошепнах в ухото й. — Или ще изкормя гнилите ти вътрешности, кълна се в Светлината…

Вампирката, която се беше нарекла Ева, отскочи от Кеша. Погледна ме с омраза. Изплаши я не заканата — а името.

— Затвори раната! — наредих аз. — Играем честно — помниш ли?

Лилит изплю в дланта си кървава слюнка и я прекара по шията на Кеша. Отдръпна я — кръвта вече не течеше. Дадох му остатъка от салфетките и той ги притисна към раната.

— Ще ти припомня аз на теб — обеща Лилит, пронизваше ме с поглед.

— Не бива да смяташ другите за глупаци, „Ева“ — казах аз. — А сега отговори на въпроса…

— Момчето даде кръвта си — каза Лилит. — Той ще ме попита.

— Попитай я какво е това Шести патрул и как може да се създаде — рекох аз.

— Това ли е въпросът ти? — попита Лилит Кеша.

Кеша помълча малко.

После поклати глава.

— Не. Моят въпрос е друг.

Трябваше да закрещя, да го спра. Да му обясня, че сега няма по-важен въпрос. Но не можех. Той беше надделял над страха си. Беше дал своята кръв. Това беше най-древната и най-силната магия на света.

Кеша ме погледна и аз кимнах.

— Кажи, какви са отношенията между Двуединния, Сумрака и Тигъра? — попита Кеша. — Кой какво иска? Кой е по-силен? И защо ако загинат Различните, ще загинат хората и животните? И ще оцелее ли Сумракът, ако загине всичко живо?

— Това са много въпроси — каза Лилит. — Това са много въпроси, нагло момченце. И аз няма…

— Въпросът всъщност е един и ти знаеш това. Цената беше моята кръв и ти си взе дължимото, не можеш да върнеш взетото обратно и аз искам обещаното — каза Кеша. — Говори.

— Откъде знаеш думите за исканията? — попита Лилит сред кратка пауза.

— Нали съм пророк — каза Кеша. — Просто знаех, че ще кажа именно тези думи.

— Няма да ви хареса отговорът ми — каза Лилит. — Той ще ви даде това, което е нужно, но няма да ви даде това, което е необходимо, а нямате с какво повече да търгувате с мен…

— Говори — казах аз. — Ти даде обещание.

— Сумракът е жив, но няма разум. Сумракът иска само да живее. — Лилит разпери ръце, сякаш сама учудена от казаното. — Тигъра е пазител на Сумрака, той е разумен, но няма воля. Тигъра е силен. Но Двуединния има разум и воля. Двуединния е също рожба на Сумрака и ако Тигъра застане на пътя му, Двуединния ще го помете. Всичко живо ще загине, защото Различните са не само паразити, но и пазители на живота. Ако умрат Различните — ще умре всичко живо. Ако умре всичко живо — ще умре Сумракът. Ако умре Сумракът — ще умре Тигъра, ще умре Двуединния, ще умре всичко и всички около тази малка купчина мръсотия. Дадох отговора си.

— Ти не отговори — казах аз. — Защо ние сме пазители на живота? Ние, Различните, сме същите паразити като вас, вампирите. Защо след Различните ще умрат и хората?

Лилит се озъби. Зъбите й дори не бяха изкарани.

— Вие хитрувате и аз хитрувам. Вие получихте отговора, никой не е обещавал да ви обяснява подробностите… Светли.

— Добре — казах аз. — Добре. Приемаме отговора ти. Но трябва да знаем какво е това Шести патрул.

Лилит разпери ръце.

— С какво можем да платим за отговора? — попитах аз. Някъде в гърдите ми нарастваше тъжна, притискаща болка. Навярно така се чувстват хората миг преди да получат инфаркт. — Ще бъде ли кръвта на дъщеря ми…

— Не, Светли! — поклати глава Лилит. — Времето за тази цена отмина! Нейната кръв може да ме изпепели, но аз бях готова да рискувам, ала сега — не! Нямате цена за нов отговор!

И изведнъж видях как очите на Кеша се опулиха. И как в тях се смесиха изненада, надежда и страх — страх в очите на момче, току-що доброволно предоставило шията си на вампирка на хиляди години.

— Може би аз имам цена за всеки твой отговор? — разнесе се иззад гърба ми.

Обърнах се.

Тигъра стоеше до печката и си наливаше кафе от издишващия пара кафеник. Той беше същият като преди — висок млад мъж, облечен със строг делови костюм. Тигъра поднесе чашката към лицето си и отпи глътка. Бавно се обърна към нас.

— Както ти отбеляза, аз нямам своя воля — каза Тигъра. — Но си имам кръв. Кръвта на Сумрака, извинявай за неуместния каламбур. Ти нали искаш да досъбереш колекцията си преди края на времето, грохнала твар?

Бялата рокля на вампирката порозовя, сякаш се напълни с кръв. Тя отскочи към стената, вряза се в нея с глух удар и се посипа бял прах от мазилката върху рамото й. Тя се преви и почти приседна, протягайки ръце пред себе си. Пръстите й се превърнаха в черни нокти.

— Е, какъв е отговорът ти? — попита Тигъра.

— Ннне! — простена вампирката. — Не!

Тя отскочи от стената, хвърли се към прозореца, опитваше се или да го отвори, или направо да го разбие със скок.

Но Тигъра вече беше при прозореца. Продължаваше да стиска чашата кафе, без да направи нито едно движение. Просто се беше озовал там, накъдето скочи вампирката — и дланта му прекъсна движението й.

— Ти не разбра — каза той. — Нямаш избор. Аз ще платя цената, а ти ще отговориш на въпроса.

— Ще отговоря! — изкрещя Лилит. — Ще отговоря, нямам нужда от заплащане.

— Правилата са си правила — каза Тигъра.

Отпи от чашата и я остави на перваза. Наведе главата си към дясното рамо, за да подложи шията си.

— Пий.

Лилит затрепери. После кимна, примири се.

— Да… да.

Устата й моментално се допря към шията на Тигъра — и след миг вампирката отскочи. Устните й бяха станали тъмночервени. На Шията на Тигъра се бяха появили два дребни белега от ухапване.

— Ти взе цената и ще дадеш отговор — каза Тигъра. — Какво е това Шести патрул?

— Шестима са сключили договор с Двуединния — прошепна вампирката. — Шестимата могат да развалят договора.

— Кои са те? — попита Тигъра.

— Родената от Светлината. Роденият от Мрака. Този, който е взел чужда Сила. Тази, която няма своя Сила. Този, който вижда. Този, който усеща.

— Трябва да има три условия — каза Тигъра. — Знам правилата.

Лилит кимна, гледаше го с омраза. От устата й излязоха облачета пара.

— Любов, Ненавист, Благородство, Предателство, Сила, Слабост. Това е първото условие.

Тигъра кимна.

Лилит вдигна ръце, погледна смаяно пръстите си и продължи:

— Трябва да присъства посланик на всяка от великите страни. Ръководителят на всяка от страните трябва да дойде или да назначи посланик. Това е второто условие.

— Какви са тези велики страни? — попитах аз. — Светлината? Мракът?

Лилит се озъби.

— Длъжна съм да кажа, но не и да пояснявам. Нали, Тигре?

Тигъра кимна, като я гледаше замислено.

— И трето. — Сега Лилит се усмихваше искрено. Бих казал „с цялата си душа“, но тя отдавна нямаше душа. — Шестимата трябва да бъдат свързани чрез първата и главна Сила.

— Сумракът? — не издържах аз и все пак уточних.

За моя изненада Лилит отговори:

— Не, Светли. Най-първата и най-главната. Кръвта.

— Може би искаш да кажеш още нещо? — попита Тигъра.

— Надявам се да умрете! — Лилит се изплю в лицето му. — Всички да умрете! И ти също, робе на Сумрака!

— Е, ние това скоро ще го узнаем — каза Тигъра. — А ти — не.

Лилит се изкикоти.

— Не ли? Ще видим. Ще видим. Аз запазих верността си към Двуединния, аз го приветствам…

— Там, където ще отидеш, няма нищо — каза Тигъра и вдигна ръка.

Лилит засия с ослепителна бяла светлина. Нещо я изгаряше отвътре. Бялата рокля се обля с кръв, после почерня и вампирката спадна в хълмче прах.

Хванах вцепенения Кеша за главата и го накарах да се извърне.

— Извинявай, направих боклук — каза Тигъра. — Имаш ли метла и лопатка?

Известно време зяпах останките на вампирката.

— Не. Само прахосмукачка.

— Ще свърши работа — каза Тигъра. Без да пита къде да отиде, излезе от кухнята и се върна с прахосмукачката. Огледа замислено маркуча и я пусна. Прахосмукачката забуча тихо. Тигъра насочи четката към праха — и ситната пепел потече на струйки към отвора.

Той беше забравил да мушне щепсела в контакта, но това не пречеше на прахосмукачката да работи.

— Благодаря за помощта, но ще почистя сам — казах аз. — Ще е някак негостоприемно да започнеш да прахосмучеш.

Тигъра едва забележимо се усмихна и изключи прахосмукачката. Или така ми се стори? Усмихващият се Тигър — това е фантастично зрелище.

— Тогава още нещо и си тръгвам — каза той. — Ако ме питаш дали съм разбрал думите на Лилит — не. Аз не съм Сумракът, аз съм само малка негова част. Ще ти се наложи да откриеш отговора сам.

— А ако не го намеря? — попитах аз.

Тигъра ме погледна с учудване.

— Нима не чу? Всички ще умрем.

— Колко страшно е да се живее — изсумтя Кеша, извърна се и погледна купчината пепел. И се прозина.

Погледнах го.

— Я иди да спиш, Кеша. Сега няма да те карам вкъщи, ще пренощуваш в стаята на Надя. Вземи си чисти чаршафи, те са в скрина…

— В долното чекмедже — каза Кеша, докато ставаше. — Знам.

— Откъде? — попитах рязко. — Откъде знаеш?

Кеша ме погледна изненадано.

— Нали все пак съм пророк… Между другото, вие имате и метла, и лопатка — в килера в антрето.

До нас се чуха тихи бълбукащи звуци. Обърнах се и погледнах Тигъра.

Той се кикотеше сподавено, притиснал уста с ръцете си.

А после се разтопи във въздуха.