Сергей Лукяненко
Шести патрул (5)

Глава 4

Най-лошо от всичко беше, че нито Хесер, нито Завулон бяха забелязали нещо особено в Различните предатели. Това си бяха именно те — Светлият маг Денис и Тъмният маг Алексей. Във всеки случай аурите им си бяха останали същите. И дори равнището на Силата им — погледнато отстрани — не се беше изменило. Трето при Денис, четвърто при Алексей. Но те оперираха с такива енергии, че Великите бяха предпочели да избегнат боя.

— Аз бих ги определил като Висши — каза Хесер. — Но не по аура, а по силата на заклинанията.

— И самите заклинания са напълно необичайни — добави Завулон. — Нито веднъж не съм се сблъсквал с нещо подобно.

— Може би са се маскирали? — предположи Светлана. Хесер я погледна тежко и недоволно.

— Може би. Само че, виждаш ли, Света… Ти не можеш да се маскираш от мен. Както и аз от теб. Виж, Наденка — ще успее. Маскирането е възможно само при по-силен Различен.

— Те също ли са „нулеви“? — попита Надя. — Като мен?

— А ти какво почувства? — поинтересува се Хесер.

— Аз изобщо не разбрах кой е — призна Надя. — Само приближаваща се Сила… и усещане за опасност. Като цунами.

— Приличаше ли на Тигъра? — попита изведнъж Завулон.

Надя енергично поклати глава.

— Не! Тигъра почти не се виждаше. Само… някакво набръчкване… — Тя размърда пръсти във въздуха. — Ако се вгледаш.

Голям проблем са тези описания на неописуемото. Надя беше на три години, когато ме слиса с думите: „Вторият слой на Сумрака е солен!“.

— Значи не е Сумракът — каза Завулон. — Е, най-вероятно.

— Нас иска да ни убие неизвестно какво и неизвестно защо — казах аз. — Забележително. И най-великите магове на Русия не могат да разберат нищо. А вампирът?

— Вампирката — уточни Хесер. — Уви, Антоне. Това беше висша вампирка в атакуваща фаза. Да се опиташ да я разгледаш, е все едно да преброиш маховете на крилете на колибри, увиснало над цветна пъпка.

Завулон се обърна смаяно към Хесер. Извади от джоба на сакото си цигара (вече запалена), дръпна си, след което каза:

— Враже мой. Днес е удивителен ден. Никога ли не си се замислял да започнеш да пишеш стихове?

— Какво имаш предвид? — изненада се Хесер. — Дребните колибри правят по сто замаха с крилете в секунда, което надвишава физиологичните възможности на човешкото зрение. Вампирът в атакуваща фаза достига скорост до сто и петдесет — сто и осемдесет километра в час, което на къси разстояния го прави невидим. Мисля, че описах ситуацията много ясно и адекватно.

— А… — каза Завулон. — Разбирам. Както и да е, стори ми се… Да, Антоне, твоят шеф е прав. Това беше Висша вампирка, нямаше как да я разгледаме.

— Няма доказателства, но изхождайки от бръснача на Окам — явно е онази същата — добави Хесер.

— Коя онази същата? — поинтересува се Завулон.

— Няма значение — махна с ръка Хесер. — Тези дни имахме поредица… от инциденти. Антон тъкмо се занимаваше с тях.

— Поредица от инциденти с вампири? — Завулон повдигна вежда. — И вие не подадохте протест? Любопитно…

— Няма значение, няма значение — повтори Хесер с такъв фалшив тон, че не би му повярвало и дете. — Явно вампирката е решила да защити Антон с надеждата за снизхождение… Непременно ще те държа в течение…

Завулон се усмихна. Не се съмнявах, че сега целият Дневен патрул ще хукне да търси вампирката. Изглежда, точно това беше целта на Хесер.

— Значи всички пророци на Земята са се наговорили и предвещават края на света — казах аз. — Простете, Завулон… Края на светлината^[1] и мрака. Семейството ми е нападнато от побъркани Тъмен и Светъл, при това притежаващи такива Сили, че двамата най-висши магове в Русия са предпочели да наблюдават, вместо да се намесят. И тези побъркани предатели са прогонени от Висшата вампирка, инцидентите с която разследвам… Просто великолепно. Какво ще ме посъветвате, Велики?

— Антоне, ти изобщо не си ми симпатичен — каза искрено Завулон. — Но дъщеря ти е много важна. Обидно е, че тя е Светла, но щом така се е получило — нека бъде Светла. Затова съм склонен да защитавам теб и семейството ти. Освен това съм уверен, че вашият живот по някакъв начин е свързан с живота на всички Различни… и с живота на всички хора, като стана въпрос. Така че… предлагам защита и покровителство между стените на Дневния патрул.

Изхъмках.

— Завулон, драги, повярвай, че и сам ще успея да осигуря безопасността на своите сътрудници — каза Хесер. — Макар че, разбира се, ще се радвам да виждам твоите вампири… във външния кордон. Изглежда, нашите побъркани сътрудници са беззащитни пред вампирите. Много странна, но интересна ситуация! Да работим!

Погледнах към Светлана. Тя едва забележимо кимна. Хванах Надя за ръката и натиснах два пъти кутрето й.

— Добре, тате — каза дъщеря ми.

Около нас затрепкаха сини пращящи платнища от светлина. Масата се разпадна на части там, където те пронизваха дървото. Под краката ни започна да дими паркетът от карелска бреза. Таванът се напука.

— Престани! — изрева Завулон и скочи от мястото си.

— Пясък и махало, тате — каза внезапно Надя.

Погледнах я за миг. После реших, че съм разбрал, и отговорих:

— Утре изгрява синята луна.

Хесер се намръщи. Той продължаваше да седи спокойно и ни гледаше, но последните думи явно бяха неразбираеми за него и го изкараха от равновесие.

Пред нас се отвори тъмният отвор на портал. Ние се изправихме, аз ритнах с крак стола си — той отлетя в стената от синя светлина и се разпадна на трески.

— Извинявайте, Велики — казах. — Но предвид така създалите се обстоятелства, съм принуден да поема безопасността на семейството си в свои ръце.

Светлана пристъпи през портала първа, без да пуска ръката на дъщеря ни. След нея тръгна Надя, а последен, все още стиснал дланта й — и аз. Ако дори за секунда пуснех ръката й, порталът щеше да ме направи на кайма.

— Нали ти казах, Тъмни! — достигна до мен гласът на шефа. — Кесията на Мерлин, бъди така добър!

За съжаление вече бях влязъл в портала, който се затвори зад гърба ми, и не чух какво отговори Завулон на Хесер.

 

 

Беше тъмно. Вдигнах свободната си ръка, размахах я във въздуха. Никакъв ефект. Тогава запалих на върха на пръстите си „светулка“ — може би най-простото заклинание.

Равномерната бяла светлина заля просторна стая. Изглежда, датчикът за движение на стената беше излязъл от строя. Все пак не бях идвал тук две години. Приближих се към стената, щракнах ключа — имаше осветление, под високия таван светна стар уродлив полилей от извити месингови тръби и рогчета от мътно бяло стъкло. Направен някъде в средата на двайсети век.

— Каква е тази синя Луна, тате? — попита Надя.

— А какви са тези пясък и махало?

— Ами… помислих си, че ако изтропам някоя глупост, Великите ще се опитат да намерят в нея скрит смисъл и ще има по-големи шансове да не проследят портала.

— Разбрах. И реших да те подкрепя.

През това време Светлана обходи стаята. В нея нямаше нищо особено интересно. Мебелите бяха древни — югославска гарнитура от онези времена, когато Югославия все още беше голяма страна, а не куп враждуващи територии. Два дивана. Прозорец, прикрит с тежки прашни пердета. Светлана дръпна едното — зад него имаше тухлена стена. Единствената относително съвременна вещ беше плосък телевизор, впрочем — евтин и непретенциозен.

— Що за град е това?

— Нали ви разказвах. Питер.

— Точно — кимна тя. — Изобщо не чувствам околната аура.

— Постарахме се — зарадва се Надя.

Купих този апартамент в центъра на Санкт Петербург преди три години, след което дълго и потайно го маскирах. Привлече ме с това, че се намираше в стара сграда от деветнайсети век, която много пъти беше препланирана и преправяна, бяха раздробявали просторните „господарски“ апартаменти на комунални квартири и отделни клетки. Някъде през петдесетте години се бе появил и този странен апартамент — със зазидан с тухли прозорец (така или иначе прозорецът гледаше към мрачен двор-кладенец), малка баня (чугунена вана и прилепена към нея клозетна чиния). Кухня всъщност нямаше, само нещо като просторен шкаф, в който се намираха електрическа печка и малка масичка.

По-рано тук бе живяла древна бабка, произхождаща от богато семейство търговци. Изглежда, предците й бяха владеели, ако не цялата сграда, поне два-три етажа от нея. Бабката бе преживяла революцията, Гражданската война, блокадата на Ленинград, беше преподавала френски език и превела някакви книги от него, прекарала живота си в самотно девичество, при това щедро дарявайки съседските деца с вкуснотии и играчки. Животът в малката стаичка без прозорец и кухня изобщо не я беше смущавал.

А после, през шейсетте години, вече пред пенсия, тя получила разрешение и заминала за Париж, където преживяла още четвърт век, като успяла да се омъжи два пъти за французи и да се разведе с тях със скандали. Преди това прехвърлила странния си апартамент на някакъв далечен роднина. Изобщо — интересна съдба, можеш само да разпериш ръце.

Роднината се опитал да живее в апартамента, обзавел го по-съвременно, махнал тухлите, отворил гледката към тъмното дворче. След половин година не издържал и зазидал отново прозореца. След още половин година започнал да пие. После сменил апартамента — в който явно само бабката се чувствала уютно — за друг в предградията.

Новият собственик благоразумно не се опитал да живее в апартамента, а се вкопчил за тази скъпа и красива сграда и пробвал да купи съседските стаи и да ги обедини в един апартамент. Но така и не му се получило. Използвали апартамента като място за срещи, като залог, като подарък за младоженци, като склад за всякакви вехтории. Може би и за по-тъмни дела — не съм проверявал.

После го купих аз — чрез подставено лице. И в продължение на месец заличавах всички следи от апартамента в околния свят. Не, той продължаваше да влиза в градската документация, аз плащах за ток и вода (по-точно парите сами пристигаха от отворена анонимна сметка с електронна валута). И сред вратите на стълбищната площадка си я имаше старата дървена врата, водеща към странния апартамент.

Само дето многослойните завеси на защитни и маскировъчни заклинания бяха скрили апартамента от всички — и Различни, и хора.

Светлана дори не се беше появявала тук. Не, по принцип тя одобри идеята ми — абсолютно защитено място, за което не знае дори Хесер… Всяка жена още от пещерни времена има потребност от надеждна бърлога. Но устройването на жилището довери изцяло на мен — като организатор, и на Надя — като безкраен източник на Сила.

— Телефонът работи — казах аз, след като вдигнах слушалката на стария телефон с кабел. Влязох в малката баня. — Вода… вода има… само трябва да се оттече — признах, щом видях ръждивата течност, цъцреща от крана.

— Телевизорът — гордо каза Надя. — Аз накарах татко да сложи тук телевизор. Преди това имаше стар „Хоризонт“. Ето такъв! — Тя разпери ръце. — Работеше, но дори не беше цветен!

— В клозетната чиния водата трябва да се пуска много пъти. Там е налято масло като хидроразтвор. В душа също. Храната е в шкафчето в кухнята — консерви, сухари, супи в буркани, захар, чай, кафе.

— Не ми харесва накъде биеш — каза Светлана.

— Там има и бутилка коняк и няколко бутилки вино — съобщих аз.

— Въпреки това не ми харесва.

— Света, каквото и да се е случило с тези охранители — те преследваха предимно Надка — казах аз. — Това място не е известно на никого и е максимално защитено. Мисля, че е по-надеждно от офисите на Патрулите.

— Тате, а какво има на диска? — попита Надя и вдигна компютърния харддиск от шкафчето на телевизора.

— Филми. Всичко, което обичаше преди три години. Анимационни филмчета и приказки.

— Татко! — възмути се Надя.

— Извинявай, но не се сетих да обновя видеотеката — казах аз. — Иначе щях да запиша анимета и фантастика.

Надя се нацупи.

— Съгласна съм, че Надя трябва да остане тук — каза Светлана замислено. — Но от къде на къде аз…

— За да не направи дъщеря ни някоя глупост — поясних. — Извинявай, Надя. Но не бих искал заради лошо предчувствие или просто от скука да излезеш оттук — и да се натъкнеш на онези двамата… Останете тук, момичета. Ще дойда за вас след ден-два. А дотогава се крийте.

Светлана кимна. Неохотно, раздразнено, но се съгласяваше с моята логика.

— А ти какво ще правиш?

— Същото както обикновено — казах. — Ще намеря лошите момчета и ще защитя добрите момчета.

— Нужен ти е пророк — каза Надя.

— Да, дъще. И ние имаме такъв.

Надя кимна.

— Още повече ти е нужна огнева поддръжка — каза Светлана. — Извинявай, но… няма да се справиш сам.

— Имам идеи и по този въпрос — казах аз. — Не се притеснявайте.

— Връзка?

— Никаква — казах аз. — Всичко може да се проследи. Аз… ще намина при вас след денонощие. Ще направиш кафе, нали?

Светлана кимна. После поривисто ме прегърна. Надя изсумтя и се извърна, разглеждаше харддиска, сякаш можеше да прочете съдържанието му с поглед. Макар да не бях сигурен, че не може.

 

 

Порталът, който Надя отвори по моя молба, ме отведе обратно в стаята за преговори.

Там нищо не се беше променило — само бяха махнали разпадналия се на трески стол.

Завулон седеше и слюнчеше цигарата в устата си, Хесер старателно натъпкваше лулата на Мерлин със съдържанието от кесията на Мерлин.

— Върна се — каза Хесер, без дори да ме поглежда. — Какво пък, не мога да те осъждам. Рано или късно всеки от нас разбира, че тайното убежище е полезно нещо.

— Не сте ли се обзаложили за завръщането ми? — поинтересувах се аз.

— Не — отговори Завулон. — Бях сигурен, че ще се върнеш. Не очаквах обаче, че ще имаш достатъчно ум да скриеш семейството си.

По неговите стандарти това беше сериозен комплимент.

— Готов съм да ви изслушам нататък — казах аз и се настаних.

— Нататък няма нищо — отвърна Хесер.

— Как не? Какво се е случило с нашите момчета? А с вампирката?

— Всички аналитици вече работят — отговори Хесер. — Но засега не знаем повече от теб. Можеш да се присъединиш към тях или да работиш самостоятелно. Мога да ти дам няколко души.

— И аз съм готов да помогна — съгласи се Завулон. — Можеш да се присъединиш и към моите аналитици.

Изглежда, не се шегуваше.

— Хесер, моля за разрешение да водя самостоятелно разследване, право да привличам всеки от сътрудниците на Нощния патрул, ползване на архивите, специалните хранилища, приоритетно разглеждане на моите запитвания от учените.

— Получаваш това право — каза Хесер. Протегна ръка към Завулон и отвори дланта си.

— Какво? — попита Завулон с недоумение. — Да се заклеваме в Мрака и Светлината?

— Дай клечки.

— А… — Завулон извади от сакото си кутия кибрит. — Дръж, естет.

Хесер безмълвно запали една клечка, подържа я малко, позволявайки на главичката й да изгори, и грижливо се зае да пали лулата си.

— Ти наистина ли не искаш да знаеш какво пушиш? — попита Завулон.

— Не. Достатъчно ми е, че Мерлин го е пушил.

Завулон сви рамене.

— Тъмни, имам една молба и към теб — казах аз.

— Слушам.

— Нужна ми е кола — рекох. — Сега ще отида в училището, ще огледам следите, ще поговоря с нашите, които работят там…

Завулон извади ключовете и ми ги хвърли през масата.

— Дръж. Може да не ми я връщаш, тя вече ми омръзна.

— Благодаря — кимнах аз. — Второ: ще ми е нужно твоите аналитици и архивари да отговарят на запитванията ми.

Завулон се замисли.

— Добре. Но ще отговарят само на запитвания, свързани със случващото се.

— Разумно — съгласих се аз. — Трето…

Завулон се разсмя.

— Ти си израснал, Антоне. Преди петнайсет години не прие абсолютно нищо от мен… А сега — „искам здраве, пари и потентност — това първо…“.

— Не, само три точки — успокоих го аз. Погледнах накриво Хесер — димът от лулата беше неприятен и остър. Но Хесер си пушеше с невъзмутимо, каменно лице. — Колата, информацията… Макар че що се отнася до информацията, както разбирам, ще запазиш част от нея за себе си. И трето — трябва да поговоря с най-стария вампир.

Завулон се намръщи.

— Любопитно. Може би ще те устрои Мастърът на московските вампири? Или ръководителят на европейската организация?

— Мастър Екатерина е твърде млада — казах аз. — Тя няма и двеста, нали? Мастър Петер е по-стар, но той отдавна се е оттеглил и разправят, че не излиза от ковчега си. Нужен ми е не непременно главен, но колкото се може по-стар.

— Впечатлен съм — призна Завулон. — Но ще ти кажа под секрет — много е хубаво, че Петер се е побъркал на тема въздържане и през по-голямата част от времето спи в гробницата си. Проблемите за всички са по-малко… Добре, Антоне. Горе-долу разбрах кой ти е нужен и как да го уговоря да дойде при теб. Но ти сам трябва да го накараш да бъде откровен с теб, това не е в моята власт.

Кимнах.

— Довечера си бъди вкъщи — каза Завулон. — Ще ти се обадя, ако нещо се обърка. Но предполагам, че всичко ще бъде наред и ще те навестят.

— Рискуваш — промълви Хесер, като ме погледна.

— Ако позволите, шефе, ще рискувам — казах аз и станах. — Обаждайте се, пишете, изпращайте телеграми. Не забравяйте колетите.

— Успех, Антоне — догони ме на вратата гласът на шефа. Хесер продължаваше да седи до Завулон — изглежда, сериозният им разговор тепърва предстоеше. После Хесер се закашля. — Уф, какви са тези лайна?

— Аз ти намеквах — отговори ехидно Завулон.

 

 

Помолих за кола не защото нямах своя или не можех да реквизирам всяка, която ми хареса. Искаше ми се да видя докъде е готов да стигне Завулон. Е, и ако се получи — на което не разчитах особено, — да демонстрирам на Тъмните, с които ще ми се наложи да общувам, че се ползвам от покровителството на шефа им.

Завулон караше „семейно“ волво, макар и нормален седан, а не някакъв раздут кросоувър. Хубава кола, но без излишна показност. И в купето всичко беше спретнато, уютно, леко преправено по вкуса на собственика — и в същото време абсолютно стерилно. Никакви намеци за личността на собственика. Пакет хартиени носни кърпички и салфетки за ръце в жабката, видеорегистратор на стъклото.

Е, а какво очаквах? Череп, в който пушат благовония? Дневник с извършените през деня злодеяния?

Забавно беше още, че от колата бяха изчезнали всички заклинания. Беше ги имало, още усещах слабата им следа. Защитни, маскировъчни, обслужващи… Но докато съм слизал от офиса, докато съм търсел колата на паркинга — тя беше станала напълно обикновена, човешка. Какво пък, и това можеше да се очаква.

Хвърлих върху колата лека завеса срещу катаджии. Дори не тръгнах да се защитавам от камерите за следене — Завулон сам бе свалил защитата, нека той си плаща глобите. И тръгнах към училището на Надя.

 

 

Дворът беше чист, останките от убития Инквизитор бяха изчезнали. На входа стоеше охранител, който много приличаше на ранения, само дето беше извънщатен сътрудник на Дневния патрул, Различен, и, ако подробностите имат значение, вампир. Аз му кимнах, той се изправи и учтиво се поклони.

Из коридорите беше пусто, учениците бяха в час. Само на третия етаж срещнах момче, вървеше по коридора. Очите му бяха пусти и сънени.

— Какво правиш? — попитах го. — Къде отиваш?

— Трябва да уча. Отивам в тоалетната — отговори момчето. — Казах, че трябва да отида в тоалетната. Всъщност искам да пишкам. Но аз казах за тоалетната, защото исках да пуша в тоалетната. Обаче трябва да уча!

Момчето беше на дванайсет-тринайсет години, на тази възраст думата „пишкам“ не се произнася, още повече пред непознати възрастни. Могат да кажат „пикам“ или „пикая“, ако детето е страшно интелигентно.

Погледнах го през Сумрака. Аха, ясно. Той, както и всички в училището, беше под въздействието на леко заклинание за концентрация. Сега, може би за пръв път в историята на всеобщото образование, всички намиращи се в училището деца наистина учеха. Само че при този тийнейджър влечението към никотина (това, между другото, е много силен наркотик) сега се бореше с вътрешното влечение към знанието.

— Ще се изпишкаш и ще се върнеш в час — казах му аз. — На теб много ти се учи. Вече не ти се пуши, цигарите предизвикват у теб отвращение.

— Искам да уча — каза момчето, отпусна се и продължи по коридора.

А аз тръгнах към класната стая, където охранителите бяха застигнали Надя. Там, разбира се, сега нямаше занятия. Там течеше ремонт. Двама мъже в спецкостюми, кофа с разтвор, тухли…

— Здрасти — казах аз. — Есан? Адриан?

Мъжете се обърнаха към мен. Есан беше пето равнище, Адриан — шесто. И двамата от запаса на Нощния патрул.

— Само без шегички, Городецки! — каза Есан.

Той беше над четирийсет. Много интелигентен чичко, в родината си бе преподавал в университета, даже беше успял да напише някакъв учебник. После дошъл в Москва да заработва, занимавал се с ремонт на апартаменти. Стана ясно, че е Различен — Семьон го беше открил и инициирал, докато си ремонтирал апартамента.

— Няма — казах.

Адриан, мургав младеж, весело се усмихна.

— А какво толкова? Тук със заклинания не можеш се оправи, нужен е ремонт. А московчаните не са много кадърни за тази работа. Таджик и молдовец — това е друго нещо!

— Добре — съгласих се. — Друго е.

Доколкото знаех, тези двамата, неотдавна сдобили се със способности Различни, владееха съвместно малка строителна фирма. Защо не? Прекрасен, светъл занаят. При това за всички Различни е полезно да имат познат строител. Могат не само да си построят вила, но и веднага да я поомагьосат малко.

— Момчета, къде са нашите?

— Вече са на четвъртия етаж — каза Адриан.

Тръгнах нагоре. По пътя ме настигна момчето, което се носеше от тоалетната обратно по пътя към знанията. Каква чудесна успеваемост щеше да има в училището няколко дни!

На стълбите срещнах Лас.

— Городецки! — радостно възкликна той. — А разправяха, че си се изнесъл нанякъде с шефа!

— Вече се върнах.

Лас стана сериозен, явно спомнил си какво се беше случило в училището преди по-малко от два часа.

— Как е дъщеря ти?

— Всичко е наред.

— А жена ти?

— Нормално. Справихме се.

Лас кимна.

— Непременно ще запаля свещ на нашия свети покровител…

Отнасям се добре, даже със симпатия към религиозното просветление на Лас. Но тук нещо ме бодна.

— На кого? — попитах с подозрение.

— На Иля. Иля Муромец.

— Чий покровител е той?

— Ами… на нас. На Различните.

— Това свещеникът ли ти го каза? — поинтересувах се аз.

— Не, аз сам го съобразих. Воин. Борил се е с нечистите сили. В детството си е страдал от паралич. Бил е изцелен и е иницииран от трима сакати скитници.

— Сакати! Скитници!

— Да, извинявай — не се смути Лас. — Но останалото е вярно.

— Обзалагам се — кимнах аз. — Несъмнено… Как е тук, в училището?

— Ами полека-лека привеждаме всичко в ред — каза Лас със скромна гордост. — Мен, между другото, ме назначиха за ръководител на операцията. Защото някога в това училище…

— Учил си тук?

— Не, преподавах музика. Всъщност нищо не преподавах, просто с приятелите ми под тази форма тук имахме място за репетиции на групата… Така че мястото ми е познато! Справяме се! Децата се учат, учителите преподават, таджиките правят ремонт, лечителите спасяват ранените…

— Ранени?

— Ами да. Вампирът е полудувал. Той наистина ли ви е спасил?

Кимнах. Лас озадачено поклати глава.

— Ама че работа… Но отначало не се е церемонил. Ранил е охранителя. После е претичал през класовете, насмукал се е с кръв…

— Какво? — в този момент вече се обърках.

— Осем деца! Наистина, от всяко по съвсем малко. Може да се е готвил за битката?

— Може — казах замислено.

— Изобщо не мога да ги разбера тези вампири — въздъхна Лас. — В средните векове, да допуснем, ако искаш да посмучеш свежа кръв без сифилис, чума, вариола, инфекции и воня — само с деца си е струвало да се храниш. Не е хубаво, разбира се, но е разумно! А сега, в наши дни, да смучеш кръв от деца? Тя е пълна химия! Всички тези слабоалкохолни коктейли! Никотинът! Бургерите с палмово масло! Дивото количество захар от кока-колата! Химическите наркотици! Смесите за пушене от копър и магданоз! Пълни отрови!

— И какво би препоръчал? — попитах аз. — Е, ако изведнъж стана вампир.

— Мислил съм по този въпрос — кимна Лас напълно сериозно. — Сега най-правилна храна би бил гражданин, занимаващ се с умствен труд, на възраст трийсет — четирийсет и пет години. Тоест той вече е полудувал, здравето не му позволява да безобразничи много, в същото време още не е толкова стар, че да натрупа токсини.

— Дори не знам какво да ти кажа — признах аз. — По-добре да сменим темата. Трябва ми седми „А“.

— Тоест трябва ти Инокентий Толков? — усмихна се Лас. — Него не сме го омайвали, той е свой човек, Различен. На първия етаж е, в медицинския кабинет.

— Какво му е на този хаймана? — намръщих се аз.

Навярно не бях справедлив към момчето, но не ми харесваше колко много общува с Надя напоследък.

— Всичко с него е наред. Помага на лекаря ни според възможностите си. И той тренира, и за нас е по-добре.

 

 

Инокентий Толков наистина асистираше на лекаря ни. Беше облечен с престилка твърде голям размер и се отнасяше напълно сериозно към заниманието си.

Иван тъкмо приключваше с обработването на раните на шията на съвсем малко хлапе, едва ли не първокласник. Момчето беше като от някаква детска книжка — с големи очи, дълга шия и разрошени светли коси, и седеше на медицинското легло навело глава настрани, за да може на лекаря да му е по-лесно да оглежда шията му. Общо взето, не момче, а пълно умиление. В живота, изглежда, беше палавник и немирник, кошмар за родителите и главоболие за педагозите. Но сега, под въздействието на заклинанието, седеше тихо, почти без да мига, и слушаше доктора.

— И тогава ти се вкопчи в шията на Лена и я одраска до кръв — казваше Иван. — А в отговор тя се вкопчи в твоята и също те издраска. И учителката ви отведе в лекарския кабинет. Вие се помирихте. Учителката ви каза, че ако родителите ви се оплачат, и двамата ще ви изгонят от училище, и Лена, и теб. Лепенка!

Инокентий подаде лепенка. Видя ме, потрепна, кимна. Иван ловко залепи шията на момчето и го потупа по гърба:

— Бягай в клас, Цезар. Учителката те чака.

— Драскотини? — попитах със съмнение, когато стиснах ръката на Иван.

— Всички ухапвания са повърхностни — сви рамене той. — Дори бих казал, че в повечето случаи артериите и вените не са били пробити, няколко капки капилярна кръв — и толкова… Освен това леко стегнах раните, сега могат да се припишат на детски бой.

— Значи не са ги хапали заради кръвта? — казах аз.

— Ами да. Хапали са ги заради ухапванията — въздъхна Иван. — Някакво безумие… С какво мога да ти помогна?

— Нужен ми е списъкът на всички ухапани — казах аз. — Фамилия-име-бащино име. Желателно — в реда, по който са ги ухапали.

— Е, усложняваш нещата — поклати глава Иван. — Ами… ще опитам. Съдейки по местоположението на ухапаните, вампирът е вървял от врата на врата, периодично е влизал в класните стаи и е хапал децата… Дай ми половин-един час.

Кимнах.

— Няма проблем. Хвърли ми списъка на мобилния, става ли? Освен това ще взема Кеша.

— Ако той няма нищо против. — Иван погледна момчето. — Благодаря за помощта.

— Аз ви благодаря, чичо Иване — отговори Кеша, разкопчавайки престилката си. — Беше интересно.

За годините, изминали от момента, когато го видях за пръв път, Инокентий Толков много се беше променил. При първата ни среща беше катастрофално дебел, изумително грозен и плачливо истеричен хлапак. Е, срещат се и такива деца.

Сега Кеша беше на четиринайсет. Беше почти връстник на Надя, но учеше в по-долния клас. Оставаше си пълен, вероятно това е завинаги, но не беше вече толкова нелепо дебел, беше се издължил, попораснал. Грозотата му също не беше изчезнала, но по някакъв удивителен начин се беше превърнала в онова, което жените наричат „по мъжки красив“. Тоест беше ясно, че никога няма да стане красавец — но жените ще го заглеждат. Подобно нещо често се случва с актьорите, особено руските и френските…

Е, и за плачливостта не си струваше да се споменава повече. Много сериозно, съсредоточено момче. Говори отмерено. Пророк! Жалко само, че Надя твърде се сближи с него…

— Искам — каза той, докато се приближаваше към мен и ми подаваше ръка.

— Какво искаш? — попитах и се здрависах.

— Сладолед. Нали се канехте да ме попитате искам ли сладолед? Сладолед през зимата — естествено, че искам.

Засмях се.

— Кеша! Вулгарните предсказания не са в профила ти. Ти си пророк.

— Но вулгарните предсказатели не могат и да предсказват думите на Висши — парира Кеша. — Да вървим, чичо Антоне, знам хубаво кафене наблизо.

— А защо не питаш как са нещата с Надя? — попитах го с упрек, докато вървяхме през двора на училището.

— Защо? Аз знам, че всичко с нея е наред.

Аз също си взех сладолед и чаша кафе. Кафенето не беше с интернет, беше уютно, тук дори правеха сладоледи в италиански стил — мек, с плодов пълнеж. На мен не ми се ядеше сладко, пиех си кафето. Инокентий поглъщаше с явна наслада шамфъстъчения сладолед — изглежда, не си позволяваше често такава калорична храна.

— Ти самият помниш ли пророчеството? — попитах аз.

— Не — намръщи се той. Това явно беше неприятен момент — пророците рядко запомнят нещата, които казват. — Но после го прослушах. — Кеша облиза лъжичката си и започна да цитира: — „Пролятото не е напразно, изгореното не е без полза. Дойде първият срок. Двама ще се изправят в плът и ще отворят вратите. Три жертви, при четвъртия опит. Пет дни остават на Различните. Шест дни остават на хората. За онези, които застанат на пътя — не остава нищо. Шестият патрул е мъртъв. Петата сила е изчезнала. Четвъртата не е успяла. Третата сила не вярва. Втората сила се бои. Първата сила е уморена“.

— Точно така е — казах аз. — Ще ми помогнеш ли да го разшифровам?

— Защо аз, чичо Антоне? — искрено се учуди Кеша. — Аз нямам никакъв опит. Равнището ми уж е високо, но нали още се уча.

— Защото ти вярвам. Защото ти веднъж вече каза много, много важно пророчество. И защото харесваш Надя.

Кеша леко се смути. Не се изчерви, не извърна поглед, но се смути. Обаче отговори достойно:

— Много харесвам Надя, чичо Антоне. И ми се струва, че тя също ме харесва. Искахме да поговорим за това с вас. След две-три години.

Потрепнах. Почувствах, че сега е мой ред да се смутя… И добре би било да не се изчервя!

— Нека да бъде… ъъъ… след четири-пет години… Може би по-добре шест.

— Добре. — Тийнейджърът не взе да спори. — Но все пак? Вие можете да повикате всеки прорицател или пророк. Повикайте Глиба, той е учен чичко, води ни специален курс…

— Разбираш ли, Кеша, струва ми се, че в дадения случай не са необходими много знания и ум. Напротив, те ще отвличат. Е, твърдо познаване на основите е необходимо. И тук ти си напълно подходящ, на специалния курс имаш само отлични оценки. Разказвай как стана всичко.

— Седях си в час — отговори Кеша. — После се унесох… Изпаднах в транс. Аз сега имам… — Той пъхна ръка под ризата си и извади мъничък диск, висящ на верижка като дрънкулка. — Това е записващо устройство. Съвзех се, всички ме гледат, кикотят се. Ами обичайните неща… Превъртял, плещи бръмканици… Приспах ги всичките. — Кеша се усмихна. — И им изтрих спомените от последната минута. Стандартна процедура за пророци, всичко е по учебника, но аз за първи път… После чух записа. Обадих се в Патрула, изпратих файла. Похвалиха ме, но ми казаха, че това е било масово пророчество. Е… Изчаках всички да се съвземат. Останах в клас. Чудех се какъв е смисълът на всичко това… И в този момент през Сумрака мина сякаш някакъв гърч… — Кеша се намръщи. — В двора нещо изтрещя. Опитах се да погледна през Сумрака, но не видях нищо, само синият мъх се плъзна във всички посоки. И точно в този момент… се унесох. Когато се е задействало заклинанието на Надя. После се съвзех — над мен стои някакъв Тъмен. Гледа някак мрачно, а после казва по телефона: „Тук имам Различен, първо равнище…“. Е, помогна ми да се изправя. Общо взето, няма от какво да се оплача.

— А успя ли да обмислиш пророчеството? — попитах, докато бърках с лъжичката разтопилия се сладолед. В кафенето беше топло, изобилието от растения и грамотно разположеното осветление създаваха усещането за летен ден. Само зад прозорците вече се мръкваше, беше сиво и студено. Започваше да вали сняг.

— Чичо Антоне, аз не съм вълшебник, аз само се уча — предупреди Кеша.

— Ясно. Говори.

— Ами всички тези цифри са антураж. Те означават нещо, разбира се. Но в по-голямата си част са просто за красота. Пророчеството трябва да звучи страшно и загадъчно, това Сергей Сергеич винаги ни го казва.

— Добре — кимнах аз. — Тоест вземаме предвид всички тези две-четири, но не се вторачваме в тях…

— „Пролятото не е напразно, изгореното не е без полза“ — започна Кеша. — Мисля, че това е жертвоприношение. Пролели са кръв. Изгорили са някого. Е, началото на пророчеството обикновено е доста разбираемо и обикновено се отнася до лоши неща…

— Иска ми се поне веднъж да чуя пророчество за нещо хубаво — въздъхнах аз.

— Случва се! — утеши ме Кеша. — Какво беше по-нататък? „Дойде първият срок…“. Това също е бръмканица.

Кеша вече втори път употребяваше тази дума, аз не издържах и го поправих:

— Дрънканица.

— Не, дрънканица е, когато просто говорят глупости, а бръмканица е, когато говорят пълни глупости, нарочно или за отвличане на вниманието.

— Изостанал съм от младежкия сленг — признах си. — Бръмканица, значи?

— Бръмканица — каза уверено Кеша. — Хубаво, щом е дошъл срокът — дошъл е. Продължаваме нататък — „двама ще се изправят в плът и ще отворят вратите“. Е, това вече са дрънканици. Вероятно. За онези двамата откачили патрулни, нали? И това ако е ценна информация… После „три жертви, при четвъртия опит“. Сигурно си мислите, че това е за вас? Надя, майката на Надя и вие… Но не е сигурно! Може да е всеки. Изобщо не е прикрепено ясно към някого. Ако беше „Нулевата и двамата Велики, нейните родители…“.

— Няма такива предсказания — въздъхнах аз. — Добре, малко ме поуспокои. Но само малко. Те отидоха при Надя, нападнаха нея, а като ни видяха — радостно се прехвърлиха на нас. Надя със сигурност е в списъка на трите жертви. Вероятно и ние.

— Исках да ви поуспокоя — призна Кеша. — Но да… Навярно все пак е за вас.

— Кеша, давай без успокоения. Не сме деца.

— „Пет дни остават на Различните. Шест дни остават на хората. За онези, които застанат на пътя — не остава нищо“. Тук всичко е ясно, нали?

— Само един въпрос. Пет дни, броено откъде?

— От момента на четвъртия опит да ви убият — каза тихо Кеша. — Ако ви убият.

— И тогава всички ще загинат? Първо Различните, после хората?

— Да — каза Кеша след кратко колебание. — Тук, макар че не се говори за смърт, общата тоналност и използването на разряди, особено цифрите пет и шест…

— Зарежи подробностите, вярвам ти — казах аз.

— „Шестият патрул е мъртъв“. — Кеша се замисли. — Чичо Антоне, това всъщност е най-важното. Най-най. Шестият патрул.

— Защо?

— Защото тук асимптотата е в точката на прегъване, това означава, че…

— Вярвам ти! — разперих ръце аз. — Вярвам ти, Кеша.

— Шестият патрул — какво е това? — попита момчето с любопитство.

— Ами, Нощният и Дневният патрул са първи и втори — казах аз. — Третият патрул е Инквизицията. Четвъртият патрул — това са средствата за масова информация. Петият патрул е като петата колона — тайна организация вътре в Патрулите… Шестият… О, ти ме питаш за Шестия патрул…

Кеша се опули.

— Шегувам се — въздъхнах аз. — Никой никога не е номерирал Патрулите. Има две-три глупави шеги, но нищо повече. Шестият патрул е пълна безсмислица.

— Трябва да има смисъл! — каза строго Кеша. — Честна дума! Пророчествата си имат закони!

— Добре, ще помисля.

— „Петата сила е изчезнала. Четвъртата не е успяла. Третата сила не вярва. Втората сила се бои. Първата сила е уморена.“ — Кеша разпери ръце. — Тук всичко е непонятно, чичо Антоне. Може и да има смисъл. А може да е дрънканица или бръмканица. Просто за да звучи пророчеството красиво.

— Излиза, че остава само Шестият патрул — казах аз. — Единствената сламка, за която можем да се вкопчим.

Кеша кимна виновно.

— Извинявайте, чичо Антоне… Утре ще попитам Глиба на урока.

— Попитай го. — Изправих се и сложих парите на масата. Сервитьорката, която отдавна ни гледаше подразнено („взеха два сладоледа и кафе, седят вече цял час“), тръгна към нас от барплота. — Да вървим, ще те откарам вкъщи.

— А, аз сам, с метрото…

— Не, Кеша. Така ще ми е по-спокойно. И без това нямам какво да правя, довечера имам една среща, преди нея… Кеша?

Инокентий Толков стоеше и се поклащаше, сляпо вторачен в мен. Зениците му бавно се разширяваха, очите му потъмняваха и се превръщаха се в зловещо проблясващи с червени искрици бездни. Лицето му пребледня и по него избиха капки пот.

Застинах. Не бива да се пречи на пророк, когато е изпаднал в транс. Най-вероятно ще успее да се задържи на краката си. Може би това ще бъде уточняване на пророчеството? Случвали са се такива неща. Или още едно?

Очите на Кеша изведнъж се присвиха, наляха се с кехлибареножълто. Зеницата му се сплеска, разшири се — и стана вертикална. Потрепнах. Сервитьорката, така ненавреме дошла за парите, ахна.

— Антоне — каза ми Кеша. — Първо — вземи момъка със себе си. Второ — побързай към вкъщи. Трето — не ти решаваш. Четвърто — ще дойда отново.

Това не приличаше на пророчество, сякаш пророкът беше заставен да говори — бяха поели управлението му. По строежа на фразите беше като пророчество. Но съдържанието… съдържанието беше съвсем различно.

— Що за нелепица? — възкликна сервитьорката плачливо. — Не подобава на прилични хора да се държат така!

— Простете великодушно — отговорих аз, борех се с изкушението да добавя „господарке“. — Но това е само детска шега. Простете великодушно, приемете за безпокойството…

Сервитьорката надуто кимна, загреба парите от масата, прибра банкнотата от хиляда рубли от ръцете ми — и се отдалечи.

Стремежът да се говори предвзето и старомодно — така, както хората разбират предвзетостта и старомодността — е характерен признак на близко изригване на Сила. Но какво изригване трябва да е, щом подейства дори на мен, Висшия? И защо не го забелязах по никакъв друг начин?

Погледът на Кеша бавно се проясни. Той тръсна глава и ме погледна учудено.

— Чичо Антоне… Аз пророкувах ли? Втори път днес?

— Не, момче, ти каза пълни бръмканици — отвърнах. — Да вървим.

— Вкъщи? — попита плахо Кеша.

— Не, у нас. Смятай, че съм те поканил на гости. Обади се на майка си…

— Тя е в Париж. С… — Кеша се запъна. — С мъжа си. Е, един вид пастрокът ми. Казва се Григорий Илич.

— Един вид? — попитах, докато взимах палтото си от гардероба. И направих на двама ни „сфера на невнимание“ — нямаше защо всички да слушат разговорите ни, твърде странни бяха.

— Аз ги събрах. — И изведнъж Кеша за пръв път се смути. — Преди година. Помислих си, че съм голям неблагодарник, мама не се сближава с никого, все е с мен, а тя все още не е стара и би могла да потърси щастието си в живота, може би дори да ми роди брат или сестра. А чичо Гоша е добър човек. Порядъчен е, не е глупав, обезпечен е. Ето, отведе мама в Париж, за да отпразнуват годишнината от сватбата. И мен ме покани, но аз категорично отказах, за да не ги смущавам.